Из "Между Царевец и Трапезица"- Любомир Владикин
Има ли нещо по-безинтересно за туриста от едно „Общинско управление“? Но Градският дом на Търново е друго — той е най-ценният паметник на възкръсналото българско царство. Планиран и съграден към 1872г. от дряновския майстор Колю Фичето — един доморасъл гений на архитектурата — този просторен конак е изгорял до основи, но търновци са имали отличната идея да го възобновят точно такъв, какъвто е бил, без ни най-малка промяна. Те не се помамили по модното и запазили незаменимия паметник, за да го предадат на поколенията.
Влизам в един своеобразен трем. От него две широки стълби завиват към горния етаж. Изкачвам се и пред мене се открива един грамаден салон. Мека светлина прониква през прозорците, открити върху двете по-къси стени на правоъгълника. Другите стени cа без прозорци — по тях личат множество врати, които водят в отделни стаи, сега канцеларии. Залата е малко мрачна. Таванът е дъсчен и почернял от времето. Подът е стар и жалобно скърца под стъпките. В този час тук е безлюдно и тишината, заедно с полумрака, създават настроение; подобно на онова, което изпълва старите полузабравени манастири.
А тука преди половин век е кипял живот. В тая зала е туптяло младото сърце на новоосвободен народ и се полагали основите на Третото българско царство. Тука е заседавало Учредителното народно събрание.
Тогава залата е била наредена на редици столове, 231 на брой. Хей там е била трибуната. И когато всички представители заели местата си, всред гробно мълчание се отворила една от ония странични врати и се явил нисък, набит мъж, в генералска униформа, с дълги бакенбарди и хубав, мек поглед — княз Дондуков! И сякаш чувам да кънти в залата неговия трептящ от вълнение глас: — „Достопочетннейшее собрание представителей княжества! По волe и предначертаниям Всемилостивейшаго моего Государя, приветствую Вас с откритием перваго в освобожденной стране вашей народнаго собрания, долженствующаго положит прочное основание государственому устройству новаго княжества“ . . .
И накрая, пожелал „успешно свършване на предстоящите трудове“. Но покрусено от тъга е било сърцето на първите народни избраници, тъй покрусено, че не са могли да почнат работата си — гласуване Органическия устав. Една част от залата е оставала празна — това е било мястото на делегатите от откъснатите български земи: Добруджа, Тракия, Македония и Моравско. Даже Южна България не била представена...
И като уста, през които говори Майка-България, председателят на събранието, Негово Блаженство Антим станал и със „сълзи на очи — както се казва в протоколите, с глас разтреперан, тихо, като че за себе си, но доста внятно произнесъл скръбните думи на пророк Иеремия: „Глас в Раме слышан бысть, плач и рыдание и вопль мног: Рахиль плачущися чад своих, и не хотяше утешитися, яко не суть".."Тъй казва Господ: глас се чува в Рама, писък и горко ридание: Рахил плаче за децата си и не иска да се утеши за тях, защото ги няма."
И този плач Иеремиев още и днес раздира българската душа.
*
Тука „Комисията“ се е явила със своя знаменит „Рапорт върху основните начала на конституцията за българското княжество“, да иска в основния ни закон „да вее дух на разумен консерватизъм“.
И струва ми се, че виждам рошавата глава на Петко Каравелов да изпълва залата с искрите на своето младежко народовластие. Виждам дядо Славейков, с коравите бозеви дрехи и вдъхновено лице, да казва от трибуната знаменитата си апология на своя народ: „ . . Какво е изработила комисията? Какви са тия бабини деветини?(ръкопляскания). Всичките ни неприятели са ни борили с това, че не сме били узрели за свобода. Но ето че една комисия от Народното събрание иде да потвърди думите им . . . Те искат Конституция, в която да веe нещо, с други думи, искат някаква вятърничава конституция (ръкопляскания). Искате народ свободен, а отнемате му свободата; искате правителство крепко и силно, а отнемате му силата; боите се от съприкосновение на правителството с народа и туряте преграда помежду им“...
Така може да говори само един народен трибун и роден поет. Колко трезвеност, природен ум и ненадминат идеализъм у онези скромни труженици! Дали далечината ги превръща в монументални фигури, или ние сме станали твърде мънички в сравнение с тях, ние — жалки синове на кариеристични времена?
Грета Костова- Бабулкова
Няма коментари:
Публикуване на коментар