Датата 1/14 юни 1913 година ще остане в историята като деня на едно от най-страшните природни бедствия, сполетели Велико Търново и региона и оставили своите следи за години напред. Земетресението връхлита в 11 ч. 28 мин. преди обяд в съботния ден. Под притихналото и смрачено от гъсти облаци небе се чува злокобно бучене. В течение на 17-20 секунди, след три отвесни труса, градът е превърнат в развалини - рухнали къщи, дюкяни, училища и църкви. Описанията на очевидците са запечатали моментите на страшното земетресение, както и ужаса, обхванал великотърновци: „Изведнъж оглушителен трясък, придружен от силен тръс, докарва в изумление всеки обитател на място. Диви, несвързани викове и имена на близки се носят всред безпорядъчно бягащата тълпа. Всеки търси своите, без да е в състояние да ги види, ако и да са до самия него. Трусът е вече престанал, но никакво опомняне. Улиците са пълни с народ, който бяга в суматохата“.
Друг очевидец допълва: „Зад мен също трясък - старите останки на Хисаря, заедно с Балдуиновата кула, летят със страшен устрем към реката. Отпреде ми градската баня „Радецки“ полусъборена. Жените, които се къпеха в банята, излизат през прозорците и тичат обезумели от ужас, населението бяга към Марно поле и градът опустява“.
Всички масивни сгради са силно пропукани, горните части на стените им, особено подтаванните, са разрушени. Цели крила са рухнали на земята. Историческите църкви „Св. св. Петър и Павел“, „Св. 40 мъченици“, „Св. Димитър“, „Успение Богородично“ са в развалини. В различна степен са повредени строените от Колю фичето църкви „Св. Константин и Елена“, „Св. Никола“, „Св. св. Кирил и Методий“, „Св. Спас“, а катедралният храм „Рождество Богородично“ е напълно разрушен. Много от административните и жилищни сгради са необитаеми, без да се извърши след това основен ремонт. Най-катастрофално е пострадала Мъжката гимназия „Св. Кирил“, която е служила за лазарет и под руините ѝ остават десетки войници, ранени в Балканските войни. „Страхотно се е сгърчила наземи светинята на тържествата - църквата „Св. Димитър“. Старата митрополия с църквата „Св. Петър и Павел“ отдалеч е неузнаваема. „Св. 40 мъченици“, тая седемвековна сграда, страшно зее в обезобразен вид...
Хвърлете общ поглед на Асенова махала - тук цели къщи са паднали на място, похлупени от разхвърлян покрив, под който лежат още неизринати жертви! Страшно... Глухо, ни жива душа. Рушение, рушение и рушение... Невидимата ръка е докоснала и най-малкото човешко гнездо. Тягостно... Разгледайте снимки
Пред вас е Мъжката гимназия. Напразно търсите предишната импозантност - едната ѝ част и дясното крило са рухнали. На един от прозорците на лявото крило висят навързани един с друг пояси, по които са се спускали бягащите в паника ранени войници. Колко и как са се спасили? Не знам! Но из руините още се чуват гласове на живи заровени...“, допълва разказа си очевидецът.
В периода от 1 до 13 юни денем и нощем са регистрирани 79 труса с различен интензитет. Те имат доразрушително действие и градът става съвършено необитаем. Ето защо търновци се разпръснали по различни места извън града - Марно поле, лозята, най-близките околни хълмове, където водят чисто чергарски живот. До Градската градина се построява дъсчена барака, в която се настанява общинското управление. Правят се списъци на пострадалите по различни категории, издават се уверения за безплатно пътуване по железниците, подготвят се документи за регулиране временния живот на града. Сутрин на по-лични места в големи казани се приготвя чай, от който се разнася на всички семейства. Хляб се доставя главно от Русе, Плевен и Шумен, раздава се публично, по списък. Телеграфо-пощенската станция се помещава в бюфета на Градската градина. Писмата и телеграмите се раздават на сборни места, където раздавачът извиква името на всеки адресат. Силно повдигнатият мистичен дух на търновци ги заставя да си построят и църква. Това е една землянка в средата на Марно поле, където ежедневно се служи от местните свещеници. „Търново в тоя си вид е погребан, за него ще се говори като за мъртвец“, възкликва свидетел на събитието в града след земетресението.
Само тридесет години обаче се оказват достатъчни да се възстанови считания за мъртъв град. През 1943 г. единствено историческите църкви в Асеновата махала напомнят за преживените трагични дни. Мащабната строителна дейност, развиваща се във В. Търново, и възстановителните работи по частните и обществени сгради костват на старостоличани и държавата значителни средства. За сметка на това той се превръща в град с модерен архитектурен облик, съчетал в себе си новите тенденции със запазилата се възрожденска архитектура.
Едно рядко природно явление - торнадо - е засегнало града на 10 юни в далечната 1913 г. То ударило най-вече източната част на Търново и гара Горна Оряховица. Невижданата до този момент природна хала помитала всичко пред себе си. Толкова бързо и шеметно било движението на засмукващата въздушна фуния, че търновци дори не могли да си обяснят що за явление ги е сполетяло. Но доказателство, че стихията била невероятно силна, са обърнатите 45-тонни вагони на намиращата се на гара Горна Оряховица влакова композиция. Дори известният фотолетописец Иван Захариев, нарамил своята тежка фотографска техника, отива на място, заснима уникалните последствия и издава пощенска картичка „Торнадото“, свидетелстваща за това рядко природно явление. Бавно, трудно и мъчително великотърновци възстановили щетите и отново градът станал красив, приветлив и неповторим.
Съпричастна с пострадалото население в района се оказва и царица Елеонора. Само час след като научава за бедствието, тя изпраща телеграми до
водещите софийски издания с апел за събиране на средства в полза на
пострадалите. Същия следобед с малка свита Нейно Величество пристига на място да се запознае с последиците от злочестината. В Търново царицата посещава гимназията „Свети Кирил”, вече наполовина срината. От прозорците ѝ продължават да се веят „въжета“ от чаршафи, по които
нещастните ранени се опитват да се спуснат до земята, но малцина
оцеляват след падането си на твърдия терен. Елеонора е потресена от срещата с осемгодишно момиченце, затрупано до
кръста, но все още живо, което стиска в ръка кукла и с пресипнал глас и
безумен поглед повтаря само: „Дай ми, дай ми!” Царицата прави опит, хващайки го за раменете, да го изтегли от клопката,
но притичалият отряд войници доста грубо я избутва с оправданието:
„Извинете, госпожо, но това не е ваша работа!” Елеонора посещава още Горна Оряховица и Лясковец, дарявайки лични средства за пострадалите. На връщане към София, след разклона за Тетевен, тя се чувства зле,
повръща, но не търси лекарска помощ, смятайки че случилото се с нея е
временно неразположение. Всъщност болестта ѝ, започнала още от фронта при Чаталджа, напомня за
себе си и ще я отнесе в гроба на 12 септември 1917г., когато тя е само
на 57 години.
Из книгата "Споменъ за Търново"- Катя Митова- Ганева, http://www.desant.net, снимки- РИМ- В. Търново
Прочетете още- Спомени на Петър Аладжов за природните бедствия
Няма коментари:
Публикуване на коментар