Венета Стоянова Минчева Визирева е родена в Търново в 1847 година. Точната дата на раждането ѝ не е засвидетелствувана от някакъв документ; приема се тази, която е отбелязана на плочата на гроба ѝ в Търново-1847г.
За баща ѝ Стоян Минчев Везирев, търновски търговец, нямаме много сведения. Бил е заможен човек и чрез брака си се свързва с друго заможно семейство, от което произхожда майката на Венета. За родословието ѝ по майчина линия имаме сведения, които стигат до дядо ѝ Пенчо Рашев. По занятие кожухар, Пенчо Рашев бил измежду заможните търновски занаятчии. Жена му Иванка Кермекчиева е сестра на благодетеля на народната просвета Петър Кермекчиев. Те имали четири деца: две момчета и две момичета Единият син на Пенчо Рашев е Панайот Рашев, бъдещият букурешки български владика, а другият — Тодор, поминал се в Търново в 40-те години на миналия век. Дъщерите им били Юца, омъжена за Москов, и Кица, омъжена за Стоян Минчев Везирев. От брака на Стоюн и Кица Везиреви са четирите им деца: три момичета и едно момче. От тях Мариола е най-голямата, след нея е Венета и Анастасия и най-малък е бил брат им Кирил, по-късно д-р Кирил Рашев или както го наричали д-р Кируш Рашев. За детството и моминските години на Венета не разполагаме с много данни. Пък и какво можеше тя да разказва за ранната си младост, когато по-късните преживявания са изместили всичко друго и за които винаги и тя, и другите са предпочитали да говорят. Като всяко момиче и тя е трябвало, според патриархалните традиции, да се готви да бъде домакиня и майка. Тя е трябвало да се омъжи на 17 години (в 1864г.) и не по свой избор и сърдечно влечение, а по избора на родителите ѝ. Задомили я за богатия търновец Дончо Стефанов Петров, когото родителите харесали. Той бил „прибран човек, не се губел по механите” като други мъже. От гледище на родителите, жената е трябвало да бъде предоволна от този избор. И наистина, семейството живеело не само добре, но дори и охолно. Дончо Петров бил сарафин и печелел много. Но у младата жена доста рано в брачните години нещо се прекършило. Само материалното благополучие не е могло да я изпълни със задоволство и със сляпа покорност към господаря на дома. А в нейните очи той наистина бил пълновластен господар, човек с „ориенталски дух”, както някога са се изразявали за такива лица и характери. Богатият търновец се отнасял с жена си като с „някаква си там ханъма”. Не споделял нищо с нея и ако Венета със страх го е запитвала за нещо около работите му, той троснато ѝ отговарял „да не се бърка в мъжките работи и да си гледа тенджерите”. Дончо Петров бил наистина с тежък характер, несговорчив, мълчалив, затворен в себе си. Както и да се мъчела да му угоди младата съпруга, той винаги недоволствувал. „Сърцето му беше студено”, казваше за него баба ми Венета. А и внукът му професор Христо Гандев ми довери, че дядо ни Дончо е имал „гръмлив характер”.
А нима в онова време той е бил единственият мъж, който се е отнасял така с жена си? За колко много други е разказвано, че са проявявали още по-голям деспотизъм в семейството си, но че съпругите им са носели безропотно такъв семеен хомот, стига само да са били материално осигурени. Венета обаче не е могла да се помири с отношението му към нея. Тя отрано е проявила характерната у нея черта да пази човешкото и женското си достойнство, да не се оставя да бъде третирана като „ханъма”, да се измъчва от мисълта, че между нея и съпруга ѝ не се е създала духовна връзка, която е най-главна предпоставка за добър семеен живот. Дори и когато година след техния брак се ражда синът им Димитър, мъжката рожба, която тъй силно радва и нея като всяка майка, блазнена от мисълта, че детето ѝ ще расте при добри условия — дори и тогава Венета не е могла да се помири с положението си на съпруга, безропотно зависима от мъжа. Тя търпяла, мълчала, също затворена в себе си, но накрая не издържала и стигнала до твърдото решение да се раздели с мъжа си. А за да се реши на такава смела постъпка в онова време, при тогавашните нрави и пълна зависимост на жената от мъжа, тя е имала упование, че ще намери опора у вуйчо си Панарет Рашев. Брат ѝ Кирил, забягнал млад в Русия, взел руско поданство, но на своите се обаждал само от време на време. А владиката, освен писма, често им изпращал пари и армагани. На няколко пъти той канил Венета да му гостува със сина си, но Дончо Петров не искал и да чуе да пусне жена си да се шляе из Букурещ. Майката е знаела, че дъщеря ѝ не е щастлива в брака си, но на нейните оплаквания отговаряла, че такъв ѝ е бил късметът, че това си е женското тегло и че имало и по-лошо. Когато Венета ѝ съобщила непоколебимото си решение да напусне мъжа си, майката не само че не дала съгласието си за това, но започнала да я увещава да остане при него. Знае се, че в такива случаи майките по онова време са съдили дъщерите си да не помислят дори за подобно нещо, като са употребявали заплахи и всички средства, за да преломят волята и намерението им. А Венетината майка не е могла да стори нищо повече от това, да моли настоятелно дъщеря си да не прави тази неразумна, според нея, стъпка в живота си. Накрая решила да я пусне да замине при вуйчо си, като смятала, че той ще я вразуми и тя отново ще се върне при мъжа си. Но, както ще се види по-нататък, останала излъгана. Въпреки волята на майка си, един ден, когато Дончо Петров отсъствувал от Търново по работа, младата му жена грабнала бохчичката си с най-необходимите ѝ вещи, взела тригодишния си син Димитър, простила се със склонилата да я пусне майка, която я изпратила до прага на къщата, благословила я и ѝ пожелала „на добър път”, и се озовала в Букурещ. Това е станало в края на 1868г. Помърморил вуйчо ѝ, владиката Панарет Рашев, че е оставила мъжа си, но се съгласил да остане да живее при него. Размислил е може би, че и за нея, и особено за сина ѝ не е щяло да бъде по-добре в поробената родина,отколкото тук, в свободна страна. А направил си е може би и „тънката сметка”, че вече шейсетгодишен ще предпочете свой човек — сестриницата си, да води домакинството му, вместо да го остави в чужди ръце, и най вече, че тя ще държи ключовете.
В богато обзаведената митрополия имало много прислужници, кочияш, каляска, коне. На трапезата се слагали обилни и вкусни ястия; обичал дядо владика да си похапва, но и да гощава. Не минавало и ден без гости на трапезата. Разбира се, това са били заможни и богати хора от българската емиграция в Букурещ, а и знатни румънци и духовни лица с висок сан. Венета по цял ден „не подгъвала крак”, нейната ръка се чувствувала навред. Сръчна и с вроден вкус, с усет и умение да подрежда, да създава приятна и приветлива обстановка и атмосфера в дома си — такава съм я запомнила и аз от най-ранно детство. Не мога да не си спомня без особено умиление, макар тя да беше вече стара жена, чийто образ е все още пред мен, как всяка сутрин приготвяше застлана със снежнобяла покривка маса, поставяше на нея лъснатия, като златен, самовар и нареждаше стъклените чаши, в които ни наливаше ароматен чай, запарен и приготвен най-изискано преди да бъде поднесен. След като майка ми беше починала, баба Венета отново съживи осиротелия дом и внесе в него топлина и уют. Както личи и на снимката от онова време, Венета е стройна, но не много висока.
С правилно сложен и гъвкав стан, пъргава, чевръста, а и сръчна, тя, както ще видим, не се е спирала пред никаква трудна домакинска работа и за всичко е намирала време и сили. Тези качества беше запазила и в късната си възраст, преди да я налегнат последните старчески години. А с проницателния си поглед виждаше всичко и всяваше респект. По характер тя беше корава българка и сърцата жена. Не беше студена и ни най-малко — затворена за чуждото страдание и нещастие, но беше строга, дори сурова, когато и на мене даваше урок по възпитание. Баба Венета не приказваше много, мразеше хвалбите и празнодумството. Не обичаше преструвките и глезотиите. Не ме е милвала, нито ме прегръщаше, а да ме целува — това ѝ беше съвсем чуждо. Но някогашните баби и майки не са проявявали подобни нежности, колкото и да са обичали децата си. Те мъдро са знаели, че дете, което е носено все на ръце и е расло на скут, се разглезва. И Венета не е била излишно нежна към децата си, но не скриваше, че с такава здрава педагогика е отгледала и сама, без баща възпитала деца, с които се гордееше. Да добавя сега, за да не се изтълкуват неправилно тия мои думи — тя не е била прекалено нежна, но грижлива майка, изпълнена с голяма обич към децата си. У баба Венета, не само според нас, близките ѝ, а и по преценка на търновци и други, които са я познавали, имаше изострено социално чувство, засилено и доразвито след съвместния ѝ живот с Ботев. И когато е била материално добре, и когато е живяла в оскъдица и лишения, тя е била отзивчива към всеки, който е изпитвал нужда или е страдал, и с каквото е могла и доколкото е могла, обичала е да помага на другите. Следващите четири-пет години протичат спокойно за нея и Димитър и ден по ден се изнизват. Тя неуморно и с умение ръководи голямото домакинство на вуйчо си. А той, както казах, е много доволен от нея и към сина ѝ проявява голямо „благоволение”. Обикнал го и когато ходел в чужбина, на него носел най-много подаръци. Доволна и щастлива била Венета, че синът ѝ расте край нея и че нищо не му липсва. Когато той навършил 7 години, бил записан ученик в румънско училище; такава била волята на владиката и майката не се противопоставила. Междувременно, докато Венета била в Букурещ, починала майка ѝ, а баща ѝ се бил поминал по-рано, още когато е била в Търново. Кога точно се е поминала майка ѝ, не може да се установи. Но три години след като е отишла в Букурещ, на Венета се наложило да замине за Търново, за да се погрижи за къщата, останала празна след смъртта на майка ѝ. Това научаваме от кратки писма, запазени в архива на Панарет Рашев. Доброволно приела този начин на живот, тя не е проявявала неблагодарност и се е помирявала до момента, в който спонтанно, но всеотдайно е показала, че не е угаснал пламъкът в сърцето на жената. Идва преломният момент в живота ѝ, който ще я тласне в съвсем друга посока и ще изиграе решителна роля в бъдеще за нея и за детето ѝ. Димитър в румънското училище учи уроците си и играе с другарчетата си румънчета. Но нали в долния етаж на дома се учат български деца от учители българи — Димитър обичал в свободното си време да разговаря и играе с тях и се чувствувал като в родна среда. Всеки път, щом се откъсне от къщи, ако те са на двора, той е при тях. А това радвало и майката.
През септември 1874 година в училището идва нов учител. Раздвижват се учениците, те се срещат с „много строг даскал”, но добър преподавател, който ги учи на неща извън уроците. И децата го обичали. Тази промяна в долния етаж намира отзвук по различен начин и в горния. Всеки от обитателите му различно ще посрещне вестта за новия учител — детето по разказите за него на българските ученици, майката отначало с нескрито любопитство да го опознае, владиката — знае се как!
Скрити за нас остават запознаването на Венета с Ботев и първите им срещи. На мене, малката ѝ внучка, по-късно девойка, тя не е разказвала за това, не е откривала първите си сърдечни трепети по него и пред никого от близките си. И тя, като всяка жена, до смъртта си е пазила някои спомени, които не е споделяла с никого, за да не наруши обаянието от тях и да не подхранва чуждото любопитство към съкровени за нея чувства и изживявания в младостта ѝ. Запознанството им е станало, когато Ботев е бил учител в българското училище в Букурещ. Предава се по различни спомени, някои с претенция за разказани от нея, че на един празник, когато владиката по обичай след църковната служба приемал гости от българската колония в Букурещ, дошъл и Ботев. В този ден и самата Венета, пременена, поднасяла сладко и кафе на гостите. В един момент погледите им се срещнали и пламенният поглед на Ботев към нея решил съдбата им. Или, според други, че когато тя минавала край печатницата на Каравелов, Ботев, който седял с другари пред нея, се заглеждал у владишката сестриница и че един ден я настигнал, обяснил ѝ се и оттогава започнала сърдечната им връзка. Но във всички подобни сведения — различни, неточни или със свободни притурки, единодушно се подчертава взаимната любов на Ботев и Венета още от първите им срещи. Тя не отслабва, а се усилва още повече през време на краткия им семеен живот и отеква все така дълбока и пламенна в писмото на Ботев от „Радецки”.
От всички съвременници се знае, че Ботев е давал душата си за хъшовете, че с тях е поделял всяка пара, че бил готов да гладува и да даде залъка от устата си, стига да може поне с малко да задоволи нуждите и глада им. Поддръжник на тактиката за помощ на въстанието с чети и отвън, той скъпи всеки български емигрант, който при даден знак е бил готов да тръгне за родината и да пролее кръвта си за нея.
Ботев не е останал безразличен към младата жена, споделя любовта ѝ, отвръща на чувствата ѝ с нежност. Когато тя разбира теглото на хъшовете, за които той непрестанно мисли и говори, започва скрито от владиката да носи за тях нещо за ядене или чорапи, ризи и други дрехи. Грижела се е да поддържа чисти и спретнати и дрехите на Ботев. А това нейно отношение към хъшовете още повече засилва обичта на Ботев към Венета. Сестра ѝ Мариола, която също е живяла известно време при вуйчо си, както говори внучката ѝ Мария Паскалева, разказвала, че Ботев бил луд по Венета.
Не остават обаче тайна за владиката и помощта, която е оказвала на хъшовете, и срещите ѝ с Ботев, с когото вече се разбрала, че ще се задоми. Когато Ботев напуснал училището през ноември 1874г., тя не прекъсва връзката с него и не спира да дава на хъшовете храна и дрехи. Водена от родолюбие и изпълнена с жал за обреклите се на лишения хъшове, когато при мисъл за тях залците започнали да ѝ присядат, тя, без да му мисли какво би станало, ако владиката научи, започнала да отделя от храната, която се приготвяла в дома, и тайно да я праща по доверен човек, слуга в митрополията. Но станало така, че тъкмо този „доверен” човек престанал да изпълнява нарежданията, които били негови задължения, „вирнал глава”, защото знаел тайната ѝ, и тя се скарала с него. Озлобен, по-късно той издава всичко на владиката. Когато вуйчо ѝ се завърнал от Виена, последиците от клеветите на много недоброжелатели не закъснели да се изсипят върху главата ѝ. „Дядо ти владика ме повика в стаята си, вика и крещя по мене, и по Христю”, разказвала Венета. Той започнал да я заплашва, да прави, всичко възможно, за да сломи упорството ѝ. Но нито острите му думи, нито загатванията му, че ще гладува, нито хулителните думи, казани за Ботев, не са могли да ѝ повлияят. Тя мълчаливо слушала, не е искала да се покаже неблагодарна за грижите на вуйчото за нея и детето ѝ, но слушала най-вече гласа на сърцето си. Та Венета е била млада, нямала ли е право да си намери и тя другар, все така ли да живее при вуйчо си и да вехне! А че давала от храната, това ни най-малко не се отразявало на изобилието и на разточителното пилеене в дома. Давала я на народни хора, а не на „хрантутници”. Много ѝ се искало да вдигне глас срещу ония, които на думи били силни, когато говорели за поробена България, и да защити тези, които са обрекли живота си да служат на освободителното дело.
Веднъж в Търново тя пренебрегнала еснафските предразсъдъци, сега втори път ще се откаже от всичките удобства във владишкия дом и ще предпочете да сподели грижи, ако трябва и лишения, с любимия си мъж.
Въпреки категоричната забрана на владиката да се среща с Ботев, Венета сполучила да се измъкне тайно, да се види с любимия и да му разкаже за „голямото викане” на вуйчо ѝ и гръмогласните му заплахи, които не останали скрити от цялата прислуга, и за това как тя престанала да се държи към нея с уважение. Как вуйчо ѝ забранил да се среща с този „харамия”, за когото я предупредил, че ако научи, че пак продължава срещите си с него, да му се маха от очите. Ботев я изслушал и веднага отсякъл: „Иди си вземи Димитър и тръгвай с мен още сега!” Тя чула само това „Иди си вземи сина” и сякаш камък паднал от сърцето ѝ. Като че топла вълна я обляла, че така просто и по човешки той приел детето ѝ. Идело ѝ да му целуне ръка, но от радост и вълнение мълчала — „просто като че бях онемяла”. Облекчила се майчината душа, че Ботев с отворено сърце разсеял всяко съмнение у нея. Но не бил дошъл удобният момент да отиде при него. Казала му, че по-добре е това да стане, когато владиката замине за странство; той я послушал и се съгласил да бъде така.
В късни старини баба ми често страдаше от главоболие и имаше повече нужда да се навърта някой около нея. Когато веднъж, останала сама в къщи, ѝ слагах хладни кърпи на главата, с болка, но и разнежена от грижите за здравето ѝ, тя се унесе в спомените си и заразказва. Започна с това, че ме жалела, като ме виждала да раста без майка, че знаела какво е майката, особено за едно момиченце, и че съжалявала, задето ме е гълчала, за което отпосле се каела. Беше се върнала майчината ѝ нежност от младини. И продължи разказа си как се е събрала с Христю (тя винаги го наричаше така — Христю).
„В едно сандъче си сложих само най-необходимото; всички копринени дрехи, кадифета, фистани и гиздила оставих, защото знаех къде отивам и нямах нужда от такива разкоши”. Домъчняло ѝ само за едно контошче от кадифе, гарнирано с кожи от белка; тези кожички били донесени подарък от владиката от Русия. „Много ми приличаше това контошче, а и топло ми държеше, но и него оставих, като го огънах в бохча и го покрих с много орехова шума. След години, когато пак се върнах при дядо ти владика, то беше още там и добре запазено. От него направих на сина си и на дъщеря си калпачета — мене ме беше слана попарила и ми беше чудно как съм жалила някога за такова нещо.” Натоварила на една каручка сандъка си, повела за ръка Димитър и обърнала гръб на владишкия дом. Нейното желание било да се венчаят по обичая в църква, но Ботев не искал и да се помисли за това. Дадената от него дума била по-силна от църковния обред. И тя разбрала, че повече трябва да вярва на думата му и да се уповава на обичта и взаимното доверие, отколкото на формалния църковен брак. Верният ѝ усет не я излъгал, че може да има доверие в него. Но хубавият народен обичай бил спазен. Вечерта била направена сватбена трапеза, на която се събрали хъшовете, гощавали се, пели се песни, играли се хора.
Разкошът и охолството във владишкия дом биват заменени, и да не вземем в най-силния им смисъл думите на Андонов, с най-скромна обстановка, в която постепенно ще бъдат внесени някои подобрения. Но Венета умее да се пригажда, без да роптае, към всички условия, стига сърцето да е пълно. А детето, като всички деца, също свиква с всичко, само да е с майка си. Но как то ще погледне на него отначало. Още преди да се съберат, Ботев често е запитвал майката как е момчето ѝ, как върви в училище. С майчина гордост тя му казвала, че е добро и умно момче. Ботев гледал да не оставя семейството си да търпи лишения. И когато е имало, голямата тенджера с мръвки вряла на огнището, както тя обичаше да се изразява с битово оцветена реч. А когато е нямало нищо, или съвсем малко, те двамата се задоволявали с какво да е, но той се грижел детето да бъде винаги добре нахранено. Често, когато позакъснеел, при връщането си в къщи питал: „Детето нахранено ли е?” Когато през една коледна ваканция бяхме на гости у баба в Търново, тя ни поднесе една изненада. Беше сварила бобена чорбица, отгоре поляна със суров зехтин, както я правеше, и с люта чушка, както я е обичал нейният Христю, и ни насипа в пръстени грънчарски панички. Баща ми я попита защо не като друг път — в порцеланови, а в пръстени панички поднася чорбата. „За да си спомниш за ония дни в Букурещ, каза тя, когато ни събираше и една обща паница и ако отсипехме на тебе повече бобец, ние двамата гонехме с лъжиците бобчетата в чорбата. Ех, хубаво време беше тогава!” — добави баба ми и ни подкани да започваме, докато чорбата е топла. Баба се дразнеше много, когато се пишеше или говореше, че Ботев пиел, че се губел по кръчмите и други подобни твърдения. Докато са живели заедно, тя не е запомнила той да е пил. Ако на софрата имало вино, обикновено, когато е идвал гост, и Ботев за компания е сръбвал, чашата му оставала винаги недопита. Не обичал да ходи и по кръчмите, освен по работа, и да си губи времето в тях или където и да било. Това са на „хак ерине” приказки, вмяташе тя турския израз за не на място приписвани навици на Ботев. Не е ставало никога и дума той да е пушил. Но, ако е имал една страст, тя е била кафето. Особено когато работел в печатницата или пишел на масата, той пиел кафе с чаени канчета, за да се ободрява.
Венета се оказала не само добра съпруга и домакиня, но всякак се стараела да не пречи на мъжа си в работата му. Тя никога не му държала сметка къде ходи, защо понякога се губи дни и нощи или пътува по народните работи. Доколкото той ѝ е поверявал или е слушала от разговорите му у тях с негови сподвижници, тя е съчувствувала на делото им, защото е знаела за какво те работят и какво подготвят. Разбира се, големите и конкретните планове не са ѝ били известни, а и не е било необходимо тя да ги знае. И Венета мъдро не е настоявала мъжът ѝ да я посвещава във всичко. Достатъчно било тя с всяко свое действие да спомага да има сговор в семейството ѝ, изградено на взаимна обич и крепено с доверие и пълно разбирателство. И когато била в напреднала бременност, работата не ѝ тежала. Щастлив се чувствувал и Ботев, че ще стане баща.
Няколкото месеца (последни от живота му) в 1876г. са най-неспокойни и изпълнени със събития за Ботев, но и очаквано радостно събитие за него и жена му. Те са времето, когато, както пише в споменатото писмо до Т. Пеев, „въпросите са решени, целта обозначена, времето и разстоянието определени”. И на твърдото му решение да излезе „на борба със стихиите”. На 20 април заминава за Русия за оръжие, хора и пари — в Одеса, Николаев и Кишинев, отдето се връща на 1 май. На 5 май издава първия брой на в. „Нова България”. В началото на май прави последни приготовления за организирането на четата, която ще поведе през Дунав.
По това време, на 12 април 1876г., се ражда дъщеря му. Но малко му оставало да ѝ се радва, защото наближавал уреченият ден, когато завинаги ще се раздели със семейството си. Жена му не подозирала нищо. Само, както тя разказваше, „В последно време Христо не догъваше коляно, обикаляше града, събираше хората, хортуваше им възбудено. Беше като пиян и не се сещаше да тури залък в уста. Бузите му хлътнаха, а от умората се изрязаха сенки под очите му. Чудех се какво става с него.”
Дошъл часът на раздялата. На 13 май след трогателното прощаване с майка си, която според Зах. Стоянов знаела къде отива, но го заклела да не взема със себе си Кирил, Ботев трябвало да се приготви за още по-тежка раздяла със семейството си. Той нищо не бил казал на жена си. Излязъл рано сутринта и се върнал привечер. Казал ѝ, че ще пътува за Бръила и Галац, а може да отскочи и до Гюргево, и че ще се бави няколко дена. Не било за пръв път да тръгва за някъде и сега тя повярвала, че ще ги остави за малко. Преди да тръгне обаче, той на два пъти се връщал да целува Иванка. „Нещо парнало по сърцето” Венета, защото винаги, когато заминавал за някъде, Ботев се сбогувал много топло с нея, а този път се простил някак набързо и като че избягвал да я гледа в очите. Но тя отдала това на унесеността му през този ден. Последните думи, които ѝ казал, били: „Гледай Иванка” и вратата се хлопнала след него.
На „Радецки”, между Никопол и Оряхово, когато параходът се спирал сред Дунав за 1—2 часа, Ботев написал писмото до жена си Венета.
„Мила ми Венето, Димитре и Иванке!
Простете ми, че аз не ви казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме накара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачите, а вашите сълзи са много скъпи за мене!
Венето, ти си моя жена и трябва да ма слушаш и вярваш във всичко. Аз се моля на приятелите си да та не оставят и тие трябва да та поддържат. Бог ще да ма запази, а като оживея, то ние ще бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящият те
Христо 17 майя 1876. „Радецки”.
Тепърва пред Венета ще се изправят ред трудности и изпитания. И на първо място — материалните затруднения. Когато тръгнал за Гюргево, Ботев не е могъл да ѝ остави нещо. Разчитал е на обещанието на приятелите си. Наистина, тя била подпомогната на няколко пъти от Българското централно благотворително общество. Но това не стигало, за да се издържа тричленното семейство. Нуждата заставила Венета да се обърне към вуйчо си. В нейно писмо от декември 1877г., което беше открито през 1964г., се вижда в какво тежко материално положение се е намирала, за да се принуди да се обърне към него, макар той, дори и като е знаел колко голямо е теглото ѝ, да не е разтворил милостива десница. Вуйчо ѝ е смекчил сърцето си, защото тя останала в Букурещ, а и по-късно той я подпомогнал и възвърнал благоволението си към нея.
През много затруднения протича по-нататък животът на тази издръжлива майка, докато дочака да види децата си така, както е желаела. Част от грижата ѝ е отнета, когато Димитър, заедно с Боян Ботев, бил изпратен със средства на БЦБО да се учи в Русия. Останала сама с малката си дъщеря на ръце, изпълнявайки с любов заръката на Ботев „гледай Иванка”, Венета дочакала в Букурещ свободата на родината си.
Веднага след Освобождението тя решила да се завърне в Търново, където смятала, че ще може да се изхранва. Както се вижда от писмото ѝ от декември 1877г., владиката се бил съгласил да ѝ помогне малко, за да си отиде в Търново. А този път той ѝ изпратил пари по калугер и с поръка веднага да заминава. Завърнала се в родния град около средата на 1878г., след като били изминали десет години откакто го напуснала. Големи промени в него нямало, но те се чувствували у хората там, както навред в страната. Тя дошла да си отдъхне, но я очаквали и нови грижи и тревоги. Отначало се настанила да живее при сестра си Мариола в къщата ѝ в „Долната махала” (отсетне „Асенова махала”, а сега — „Асенов квартал”). Мариола била омъжена за Хаджи Никола Цанков, заможен кожар. Били бездетни и осиновили едно момче на загинали родители от с. Добри дял. Двуетажната им хубава къща над самата река в основата на „Трапезица” е запазена и сега на ул. Индустриална № 7 (предишен № 9), съвсем близо до моста между „Царевец” и „Трапезица” и недалеч от стария мост, който се намирал по-надолу. Мястото е много живописно и е било особено приятно за малката Иванка. Но наскоро те го напуснали и се настанили в бащината къща на Венета на ул. „Пролет” под бившата търговска гимназия (къщата сега не е запазена).
Скованите от предразсъдъци търновци не прощавали на Венета нито първото ѝ заминаване за Букурещ, нито завръщането ѝ с детето от мъж, с когото не била венчана. Първата ръка, която ѝ е протегната покровителствуващо, била на учителката-пенсионерка Иваничка. Венета не обръщала внимание на клюките и страненето от нея; главната ѝ грижа преди всичко била Иванка. Запретнала се да работи „чуждо” (по чужди къщи), за да я гледа, и както винаги, работата не ѝ тежала: „Честно си изкарвах прехраната и мислех само за Иванка, да е сита и топло облечена през зимата. Хич не обръщах внимание на одумките и подмятанията”, говореше тя. Освен това, като бедна жена на поборник, по разпореждане на окупационните власти, на първо време била подпомогната със скромна помощ от държавата, тъй като още не бил издаден закон за отпускане на пенсии. Но към края на 1879г. тази помощ била спряна и Венета се намерила отново в затруднено положение. Тогава търновецът Киро Тулешков, приятел на Ботев още от ученическите години в Одеса, купил от Венета печатарската машина на Ботев и на 16. I. 1879г. я настанил в помещението на турската кадийница, сега читалище „Надежда”.
И на Венета Ботева била отпусната пенсия от 30 лева месечно. „За какво по-напред”, както казваше тя, са могли да ѝ послужат тия пари. Идело ѝ да се откаже от тях, но преглътнала горчивия хап и приела пенсията. Иванка растяла, разходите се увеличавали, всяка пара била необходима. Отпосле тя е правила постъпки, за да се увеличи пенсията ѝ на 60 лв. месечно. Въпреки ясното положение, Народното събрание не удовлетворило молбата. Венета Ботева и дъщеря ѝ продължили да живеят в лишения.
С друга молба на Венета от 12 ноември 1894г. до председателя на Народното събрание пак се иска увеличение на пенсията й. "Като съм изпратила дъщеря си Иванка да се учи в Женева, а пособието, което негово царско височество ѝ отпуща, наедно с 30 лева пенсия не са достатъчни за нейното поддържане, а аз не притежавам големи средства, затова най-покорно моля почитаемото Народно събрание, като земне предвид заслугите, които баща ѝ Христо Ботев е принесъл на отечеството ни, и незначителната пенсия, която получавам, да благоволи да ми увеличи пенсията, за да мога да улесня издържането ѝ в странство."
Като разбира, след дълго бавене на молбата ѝ от 12 ноември 1894г., че няма да бъде удовлетворена и като вижда безразличието, с което се отнасят към молбите ѝ и несправедливото отпускане на пенсии, Венета изпраща до председателя на Народното събрание на 17 ноември 1895 година следната протестна телеграма:
"Прочетох във вестника, че съм искала увеличението на пенсията ми от 30 на 60 лева. Имам чест да Ви съобщя, г. председателю, че прошението ми е предадено невярно, тъй като не съм определяла сумата. Понеже събранието е отложило разглеждането на прошението след узнаване на състоянието ми, чест имам да уведомя почитаемото народно представителство, че аз съм подала прошение не защото нямам средства за преживяване, а защото исках да кажа колко получава жената на Христо Ботев, чиито заслуги спрямо нашето отечество са, мисля, по-достойни от заслугите на тези, към които народното представителство се е показало толкова щедро, като им е отпущало по 500—600 и даже 1000 лева месечно. Нима почитаемото народно представителство мисли, че досега с тези 30 лева месечно ми е било възможно да се издържам и че 30 лв. са достатъчно възнаграждение? Нима българският народ така цени заслугите на своите синове, които са паднали жертва за отечеството?... Докога ще съществува тази грамадна разлика в пенсиите? Аз се отказвам от своята нищожна пенсия и изказвам моето искрено желание да се разпределят всекиму според заслуженото и мола Вашето разпореждане за отнемането ѝ. С почитание: Венета Хр. Ботева"
Копие от телеграмата й било изпратено и на софийския вестник „Млада България”, в бр. 46 на който от 21 ноември 1895г. е било обнародвано. Редакцията прибавила и коментар към телеграмата. В него се казва: „По-тежка и по-заслужена плесница от тая едва ли би могла да се даде на днешното Народно събрание, а главно на Стамболовите народни събрания.”
Но как е щяла да свърже двата края и как е щяла да се погрижи за образованието на Иванка, която вече е тръгнала на училище, Венета не е могла да си представи, ако не е бил вуйчо ѝ. Когато Михаил Димитров пише за срещата си с нея в 1915 година, той подсказва отговора на тези тревожни въпроси: „Тя изказа, пише Димитров, учудването си, че толкова много се интересуват от Христо Ботев и толкова много книги били написани за него, а детето и съпругата му щели да умрат гладни” ако не се бил притекъл в тяхна помощ вуйчо ѝ. От тия думи трябва да съдим, че Венета Ботева си е отишла от тоя свят огорчена, толкова повече, че Народното събрание към някои е било много щедро...”.
Баба ми отбягваше да говори за нищожната пенсия, която ѝ давали. Когато е заговорвала за нея, тя я е наричала „някаква си там милостиня”. А предварително е знаела, че молбата ѝ няма да бъде удовлетворена от Народното събрание, председател на което бил Стамболов. С горчивина е трябвало да вижда, че Стамболов, когото е хранила в Букурещ, когото Ботев е обичал много и се е възхищавал от ума и способностите му, се е отвърнал от нея. Когато веднъж го срещнала из търновските улици, той вече големец, я погледнал, като че никога не бил я виждал, „обърнал си главата и файтонът му отминал”.
Отношението ѝ към Стамболов и неговото управление, както и на сина и дъщеря ѝ, е останало непроменено — отрицателно. Дори и когато е трябвало от учтивост да запазва протоколни форми на отношение, тя не е могла да възвърне някогашната дружелюбност към него в Букурещ и никога не се е обръщала лично към него в молбите си по пенсията ѝ.
А Стамболов, както и други управници, са използували и името на Ботев, и неговите близки с оглед на личните си интереси, като често пъти се показвали заинтересува. Но да се върнем към последователния ход на разказа си. До 1885 година вуйчото оставал непримирим. Дори и когато Венета в това време действувала за отпускане на пенсия, която заслужавала, и дирела неговата помощ за въздействие върху църковните среди в Търново, които също ѝ прости, че „не е минала под венчило”. Но годините му вече натежавали. Той сам не можел да се оправя и отново помислил за сестриницата си. Кой друг, освен нея, би могъл да го гледа добре. През 1885 година той пратил вест, че ѝ „прощава напълно”, канел я да отиде пак при него с дъщеря си, която щял да настани в пансион. Нараненото достойнство на Венета навярно не е щяло да ѝ позволи да се върне при него, но е трябвало да мисли за Иванка, за децата си. И тя склонила да замине за Букурещ. Там отново взела ключовете в ръка във владишкия дом и поела грижите за 77-годишния си вуйчо.
Иванка била настанена в пансиона на мадам Брок. Две години престояли майката и дъщеря ѝ в Букурещ. През това време Панарет Рашев съвсем отпаднал. Силите му го напуснали, умът му отслабнал, започнал да говори не много редно, не можел да направи нищо без Венета. И владиката ще ѝ се отблагодари. В 1887г. той починал, а тялото му било пренесено в Търново за погребение. За там заминали и Венета и Иванка. За Венета и децата ѝ било отредено наследство от владиката по завещание. Но освен това тя получила и пари в наличност (наполеони) и ценни книжа от австрийски заеми. Изпълнението на завещанието се забавило доста дълго. Тъй като разноските по издръжката и образованието на децата ѝ се увеличавали, тя настоявала пред изпълнителите на завещанието, между които бил и Евлоги Георгиев, по-скоро да се отвори завещанието на вуйчо ѝ, за да може да види на какво гради плановете си. Уреждането на завещанието станало едва през 1898г. Но още щом се завърнала в Търново след смъртта на вуйчо си, Венета се погрижила да се нареди, за да може децата ѝ да продължат образованието си.
С парите, които получила от вуйчо си, вън от завещанието, тя си купила къща в центъра на града, построила два етажа над нея и два магазина за доход, тъй като ги дала под наем. След дълги теглила майката и дъщерята се настанили в свой дом.
Днес на фасадата на къщата (на ул. Ст. Денчев № 2) към улицата, в средата има паметна плоча с надпис: ДОМ НА ВЕНЕТА – СЪПРУГА НА ВЕЛИКИЯ ПОЕТ И РЕВОЛЮЦИОНЕР ХРИСТО БОТЕВ – И НА НЕГОВАТА ДЪЩЕРЯ ИВАНКА ОТ ПРИЗНАТЕЛНИТЕ ПОКОЛЕНИЯ 1948г.
Иванка продължава учението си. Димитър довършва наскоро учението си в Русия. Майката живее с техните успехи, единствената ѝ грижа е те да получат високо образование, както е мечтаел Ботев. Разумно разпределяли и харчели, главно тези средства са послужили за по-нататъшната издръжка на децата ѝ.
Редуват се радостни дни за Венета, когато децата ѝ са около нея, и особено след като най-успешно са завършили висшето си образование. Тя споделя всички прояви на дъщеря си, симпатизира на социалистите и на македонското революционно движение. Неведнъж в къщата си подслонява македонци-изгнаници и революционери.
Къщата, която купила, била на Велчо Джамджията. Първоначално тя минала като зестра на дъщеря му Тодора Петкова Медникарова, после била на Тодор Бостанджиев и Петко Боев, при чието изселване я купила Венета.
След гибелта на Ботев, най-страшен удар за нея била предивременната смърт на дъщеря ѝ Иванка в 1906г. Бях съвсем малка и си спомням само когато край ковчега на Иванка у дома баба Венета беше седнала, удряше с ръце коленете си и охкаше болезнено. Тя заживява сама в Търново. Не обича много да ходи и да се среща с различни хора, рядко ходела и у сестра си Мариола. Държала се почтено, сериозно. Постепенно се върнало и уважението на неподдали се на отрицателното отношение към нея търновски граждани.
Но когато почина майка ми в 1915г., тя се пресели при нас в София. В осиротелия ни дом тя напълно замести майка ми. Както е бдяла над възпитанието на Иванка, така тя постъпваше и с мене. Поради постоянните настоявания да отиде и навести къщата си, един ден баща ми я завежда в Търново. Тя е доволна, че отново е в родното място. Но не мина много време и баща ми получи телеграма, че майка му внезапно се разболяла и че го вика веднага да замине за Търново. Когато той пристигнал и отишъл при нея, тя едва-едва промълвила: „Ох, дойде най-после”. Повече с очи, отколкото с уста му казала къде е скъпото прощално писмо на Ботев от „Радецки” и след като баща ми го взел и прибрал в джоба си, тя с последно усилие добавила, че той знае къде да го даде, за да се запази за вечни времена за българския народ. Последните ѝ думи били „за вечни времена, за българския народ”. Успокоена, обърнала се към стената, затворила очи и издъхнала.
След смъртта на Иванка майка ѝ поръчала паметник, който и сега стои над гроба на милата ѝ дъщеря. А своята и народна почит към нея търновското гражданство изрази, като постави до него гранитна плоча на гроба на Венета Ботева, на която се четат словата:
„ВЕНЕТА, СЪПРУГА НА ВЕЛИКИЯ ПОЕТ И РЕВОЛЮЦИОНЕР ХРИСТО БОТЕВ, РОДЕНА 1847г., ПОЧИНАЛА 27. II. 1919г.
ОТ ТЪРНОВСКОТО ГРАЖДАНСТВО -1948г.”
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
Няма коментари:
Публикуване на коментар