Ето какво разказва за него Феликс Каниц в своята книга: „ДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ И БАЛКАНЪТ“: Тук искам само да разкажа за един характерен принос към историята, свързан с Търново, за вас все още недостатъчно познатото лошо турско управление в България, което не можаха да ограничат дори и спогодбите на Парижкия договор от 1856 година в полза на раята. Едно от значителните права, извоювано с натиск, упражнен от великите сили, гарантираше на християнството в Турция неограничен строеж на църкви. Където християни живееха наред с турци, набожните се молеха по-рано в полу-подземни църкви; нищо по-естествено от това, добри християни да се постараят да издигнат по-достойни места за почитане на Господа. Но турските власти гледаха на тези начинания със завистливи очи, и там, където не им се изпречваха европейски консули на пътя, търсеха възможност да ги ограничат. Тъй също и в Търново, чиято голяма община, подбудена от влиятелните търговци братя Киселови, започна в 1860 година да строи църквата „Св. Кирил и Методий“. Според плана на Васил Киселов, двамата апостоли, на които посветиха божия храм в Нова махала, трябваше да бъдат символизирани с два купола. Струваше много труд, бакшиши и т.н., докато се спечели съгласието на конака за това нововъведение, обидно за турските очи. Под надзора на двамата братя Киселови, дарили най-много, скоро се издигна импозантната за онова време мощна сграда; в неделните дни участваше в работата и Васил; неговият пример действаше заразително и голяма част от каменния материал ломяха и пренасяха гражданите. Колкото по-високо се издигаше черквата, толкова повече растеше омразата на мюсюлманското население срещу Васил Киселов; и турците се заклеха той да не доживее покриването ѝ. През август на 1861 г. на връщане с няколко търговци от Селви (Севлиево - б. пр.) за Търново при Казанчи дереси го раняват смъртно с изстрел близо до белия дроб и удари със сабя по главата. Така го намерил един селянин, превързал раните му с тютюневи листа и го довел в Севлиево. Въпреки всички грижи живял само три дни и назовал в пълно съзнание имената на своите турски убийци, а в последния миг препоръчал на извиканите си близки да завършат толкова скъпата му църква, в която в знак на благодарност за неговото пожертвувание намери пръв своя вечен покой. Известието за убийството на видния патриций Васил предизвика най-силно вълнение сред християнското население на Търново; отрупали пашата с молби за енергично наказание на известните виновници. Но те успели да докажат своето алиби срещу клеветните християнски свидетелства, недействителни според закона на Корана. За да докажат на огорчената община своето „безпристрастие“, турските съдии наредили да обесят вероятно съвсем невинен в убийството циганин. Този вид правораздаване - почти всекидневна гавра с християните заедно с администрацията, изсмукващи най-добрите им сили, предизвикаха нови опити за бунт, но винаги потушавани с кръв, както в 1867 и отново в 1876г.
На оцелялата до днес надгробна плоча четем: "Тук лежи прахът на Васил Н. Киселов, инициатор за създаване на храма "Св. Атанас", убит от турците при Севлиево в 1862 ." Сега
тази плоча от пясъчник и още една са използвани за дворна настилка на
същата църква. Те имат правоъгълна форма с размери 60/80 см. Текстът на
тях е написан на говорим български език.
Една студена каменна плоча
оцеляла до днес, за да свидетелства за топлата преданост на Васил от
Търново към светата православна вяра и за мъченическия му подвиг. Той
отишъл в отвъдния живот богат на богоугодни дела.
Музейните работници
от Търново са открили много надгробни плочи в Търновско на богати и
бедни хора, които вече са починали, и ги изследват. Прави впечатление
богатата украса на някои. В твърдия камък старателно са изрязани край
неизменния християнски кръст орнаменти, геометрични фигури, цветя,
птици, венци.
Всичко това е външно, макар и в знак на човешка обич,
но само за съвременника. След време надгробните паметници се рушат и
дори, както при този случай, се използват за настилка и се тъпчат с
крака. А истинската памет за покойника се определя от неговата отвъдна
участ. Тя е вечна, когато е заслужена с духовни дела, извършени по
земния път.
Източници: „ДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ И БАЛКАНЪТ“- Феликс Каниц
Тодорка Драганова, Йордан Димитров, "За някои по-забележителни надгробни плочи
от ХVIII-ХIХ в. във В. Търново, Арбанаси и околните селища". Годишник на
музеите в Северна България, книга XIII, 1987 г., стр. 110
Няма коментари:
Публикуване на коментар