четвъртък, 7 декември 2017 г.

Ето как описва Търново и околностите Феликс Каниц през далечната 1871г.

Феликс Каниц е най-големият изследовател на Балканите през 60-те и 70-те години на ХІХ век. Първият му контакт с България е някъде през 1860г. и в продължение на 16 години обхожда и запознава Европа с тази непозната земя, за която се носят легенди. През 1868г. получава субсидия от Виенската академия, за да продължи своите проучвания по българските земи. Съставя и чертае карти на местности, селища, изучава етнографията, топонимията и старините в различни кътчета на нашата страна. Ето как описва Търново в книгата си „ДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ И БАЛКАНЪТ“. 
VIII. ЦАРЕВГРАД ТЪРНОВО 
Тесният пролом на Янтра и чуждият за нас изглед на пъстро бояди­саните ханища непосредствено пред северния му изход, двусводестият каменен мост над Самоводенския поток и едноименното селище прина­длежат всъщност изцяло към близкия Царевград Търново. Надничащ из Манастира Св. Троица при тесния пролом на Янтра до Търново орехови и черничеви корони, Самоводене прилича на огромна стражница за охрана на религиозните мистерии, които крие несравнимо живописната манастирска котловина. Преди 1000 години тази роля се падала на една от безбройните юстинианови крепости, чиито стени лежат сега в развалини.При Самоводене влязох в района на Средна Стара планина, оживен от разнообразния изглед на надземната, 800 до 1200м висока варовикова зона, чиито хоризонтални скали, разцепени от много пукнатини и пещери, образуват съединително звено между кристалинната висока верига и льосовата тераса към Дунава. Дефилето на Янтра, врязано в еднакво високи, свързани някога стръмни стени по всички времена трябва да е подканвало да се въздигат тайнствени жертвеници. В прикътани горички в полите на високите му стръмнини олтарите на могилните обитатели и езически славяни са се намирали вероятно на същите места, където днес отсам и отвъд Янтра се издигат два горди манастира. Цялото българско християнство познава и слави св. Троица и светото Преображение. И двата манастира се ползуват с най-висока почит, тъй като природата и калугерите са направили всичко, за да ги облекат в мистичен блясък. Откъснат от шума на светското житие и битие, облегнат на около 80м висока каменна стена, чиито пещери са недостъпни за светлината, те са били посещавани от отшелници, уморени от света; на десния бряг на Янтра се издига величествено манастирът, посветен на св. Троица, живописно красив, с блестящи куполи и кули, съблазнително привличащи странника. Мит и традиция, илюзия и суеверие са извършили своето и така неговите 50 монаси бяха изцяло заети с работа извън манастира. Тяхното влияние се е простирало някога далеч извън пределите му. Това доказват набожни дарения, дори и отвъд Дунава от дълбоко вярващи влашки боляри. Господин консулът Шой и сър Робърт Даниел посетили манастира в 1867г. и намерили там, според съобщена ми любезно бележка от дневника, три стари пергамента, от които единият сочи като основател на манастира влашкия митрополит, докато игуменът твърдеше, че цар Шишман бил ктиторът! Според друг документ от 6 февруари 1776г. Стефан Кантакузин бил осигурил на манастира 6000 пиастри годишен приход, а третият, произхождащ от Александър Гика, отбелязва годината 1803, в която манастирът бил завършен, по-вероятно възстановен. Както за Св. Троица, така всичко това важи и за оттатъшния женски манастир свето Преображение, приютило много повече калугерки, на чийто събор (патронен празник), през август идват от много далеч на поклонение хиляди богомолци, съживяват обикновено пустия път и заглушават с гласовитите си молитви и шума на бързата на места като стрела Янтра, бореща се със скалите. След малък завой на пътя ни се откри силуета на манастира, обграден от млада широколистна гора в подножието на висока варовикова стена. Добре, че вечно неспиращата борба на природните сили там горе почива от време на време. В отдавна отминали дни нейната принудителна мощ е завлякла чудовищни каменни колоси надолу по пътя. Гладко пометеният път, по който са се придвижили в луд бяг, днес е покрит от сочна трева, а на някои места са се вкоренили дъбаци, в чиито сенки сега пладнуват богатите стада на монасите. Колко хубаво би могло тук и там да се прекара лятото! Но мен не ме теглеше да се запозная с набожните господа. Само за миг си починах, за да скицирам с няколко черти великолепната картина; щом завърших скицата, продължих пътя си непосредствено до коритото на Янтра между все повече приближаващите се стръмни стени. Най-после тясната котловина се разшири и от търновските високи укрепени хълмове се подаде стърчащата над малко море от къщи най-високо разположена джамия; възвестяваща от високо, кой е тук господарят, светещият връх на нейното минаре, подобно на знаме с висока мачта, носеше полумесеца. Скоро след това нашата кола премина по главоломния калдъръм на царевия град. Търново разполага с многобройни големи ханове, но - по препоръка от Русчук — потърсих най-малкия и неговата любезна собственичка, в чиято чест пътуващи галантни италианци го бяха назовали Бела Бона, се стараеше да прави чест на своето име. Красотата ѝ беше обаче поизбледняла от кръщението на хана насам, но добрината ѝ за гости от Европа, за щастие, не се беше изпарила; тя я делеше само с голямото си предпочитание към екзотични растения, което беше добре дошло за мен. Прозорците на стаята ми, обзаведена без особен лукс, бяха под стряха, даряваща сянка и хлад. Под нея „мадам“ беше разположила градинка с пищни багри в различни изделия на българското грънчарско изкуство. Тук ме заварваше сутрешното и вечерното слънце, сърбайки често чай сред ухаещия въздух, на приканващите към кеф възглавници върху дивана. От отвъдната гъсто обраснала стена на долината се носеше песента на славей, а между кървавочервените олеандрови храсти се показаха далеч на юг снежнобелите върхове на Стара планина, забулени в тъмносин ефир. Веднага след пристигането в мен напря силното желание да добия от подходяща точка общ поглед за чудноватото разположение на стария Царевград и едва след това да направя задължителните посещения на пашата и на някои знатни жители.Местоположението на Търново е наистина изненадващо. Още византиецът Хониат го е възхвалил с няколко думи. И Молтке твърди, че никога не е виждал по-романтичен град; той определя скалните образования, в които е вграден, като „съвсем невероятни“. Че последните са впрочем варовик, а не пясъчник, едва ли би могло да убегне на толкова способен познавач на терен; сигурно е само грешка на перото, че ги споменава като такива в „Писмата“ (книга на Молтке, б.пр.), получили едва в последно време заслужена оценка. Да обхванеш от една точка всички части на града в цялостна картина се оказа за съжаление невъзможно. Най-обятен беше погледът от височината отвън моста Гази-Ферюш-бей, увенчана с редут. Отличен пътеводител се оказа ситуационният план на Търново, изготвен от Молтке в час на размисъл и почивка. „Тъй като ефендимис (султан Махмуд, когото съпровождаше Молтке) ще влезе днес в джамията“, писа той на 19 май 1837г., „употребих почивния ден за да изтръгна тайната на терена чрез снимка“. Най-любезно дадените ми ценни обяснения от придружаващите ме господин професор Шишков и инженер Гавронски ми откриха възможността да нанеса многобройни исторически и топографски интересни точки в плана на Молтке; без него щеше да бъде много по-трудно да се разбере връзката между градските части, загнездили се на различните варовикови тераси, прорязани от лабиринтни завои на Янтра; и тъй поменах с благодарност големия ръководител на битки, занимавал се по онова време със ситуационния план на Париж с по-немиролюбиво намерение. Ето, пред мен се разпростира онази панорама на Търново, която скицирах на чудесния 2 юни 1871 година, и отново изпъква в спомена ми незабравимия час на съзерцателна наслада от изгледа на осветения в слънчев блясък, разхубавен Царевград с живописните му стени, кули, джамии, минарета, църкви, куполи, мостове, острови, градини, проточени скали и реки. На запад личат в голямата картина двата пилона, охраняващи манастирската котловина, през които русчушкият път води за Търново. До близкия „Орел“ (орлов хълм, на турски Картал баир), отделен само от ниска седловина, извисен на левия бряг на Янтра, се издига откъм изток закръглен хълм с терасовидно възлизащия християнски квартал. На стръмния бряг къщите, магазините, безистените и хановете са притиснати в редици едни над други, в страшно тесни улици; едва може да се повярва, че хората имат там достатъчно въздух за дишане. Скъпоценните места са принудили дори жителите - рядко явление в Ориента да строят два до три етажа. Из разхвърляните къщи се издига двукуполна черква, посветена на славянските апостоли Кирил и Методий, а до нея „търновският владика“, скромната резиденция на търновския епископ. От подножието на този хълм към юг, изцяло застроен, се разпростира повечето върху равен терен втори квартал, населен от турци и българи, чийто център е мютесарифския сарай, резиденцията на губернатора. Към изток следващата част на града се отличава с необикновено мудния си характер. Постройките не са издигнати толкова нагъсто, а между тях се вижда хубава зеленина. Тук мнозинството се състои от османлии. Къщите им се отличават с високи зидове или дъсчени стобори, понеже турчинът не обича - както се знае - дори само едно чуждо око да надзърне в къщата, всъщност в крепостта му. Тук, в този квартал, разпрострян до моста Гази-Ферюш-бей са съсредоточени великолепните монументални сгради на Търново. Минарето и островърхия покрив на Сарадж джамия, куполите и отделената огромна топола на Куршумли джамия, а между двете „Сахатли“ (часовниковата кула) и много други минарета, куполи на джамии и бани създават тук още по-благоприятен изглед, тъй като мнозинството от къщите толкова много си приличат, че не могат да се разпознаят и придобиват някакъв чар само от различаващата ги жълта, червена, кафява или синя боя. По-голямо учудване от споменатите архитектурни творби, изградени от човешка ръка, изпъкващи поради скромната околност, възбуди у нас забележителният естествен скален мост, който води от последната описана градска част към конусообразния „хълм Царевец“. Името му определя мястото, върху което някога се е издигала резиденцията на българските царе. Следите са унищожени, а името е останало. И турците го наричат „Хисар баир“ (Дворцов хълм), увенчаващата го джамия „Хисар джамия“, а върха на могилообразно възлизащия хълм „Чан тепе“ (камбанен хълм - б. пр.). От завладяването насам, хълмът Хисар е населен изключително от турци. Джамията „Кавак-Баба текеси“ на северозападния му склон не се вижда от нашата наблюдателна точка; на югоизточното подножие на хълма личи бедна турска махала с минаре, а непосредствено до северозападния стръмен склон се издигат над надълго разстланите тесни български жилища куполите на старата „Метрополска черква“ (Митрополитска черква - б. пр.) и на св. Богородица, при която Владика Кьопрюсю (Владишкият мост) води до третия български квартал и към чудесно оформения хълм Трапезица; в неговото подножие лежи в развалини църквата, в която са коронясвани царете от Асеновата династия. Върнем ли се към споменатия мост Гази-Ферюш-бей, ще видим на десния бряг на Янтра, откъм малката „Сарачилар джамеси“ значителен, в по-голямата част мюсюлмански квартал да се издига високо на юг до първото красиво залесено стъпало на този склон, от който се опитах да нахвърля скицата на Търново. Щастливите мюсюлмани, заселили се на това място, имат възможност всеки ден да се радват на очарователната панорама, за което може наистина да им се завиди.В последните години на старобългарското царство тази точка е била според възторжения разказ на съвременника Григорий Цамблак, роденият в Търново архиепископ на Киев „от всички страни видима тревна площ, напоявана богато от стичащите се там води и освежаваща още отдалеч очите с прелестта на водите, насадена с дървета, пълна с най-разнообразни цветя и плодове, над която се издига гъста просторна гора“ - всяка година средище на голям празник в чест на тамошната църква на „Пречистата Дева“, Христова майка и Богородица. След като празникът по-късно се изродил във вид езическа вакханалия, последният търновски патриарх Евтимий се видял принуден да го отмени. Височината наричаха „Света гора“ (Света планина) и Калфа я описва още в XVII век под това име като „гористо възвишение, чиито дървета не се секат, за да намери добитъкът там сянка и храна.“ Понастоящем Света гора и почти всички възвишения на завладяващата панорама са едва ли не лишени от дървесната си украса. От най-близките само на Трапезица се вижда малко зеленина, а едва от далечното високо плато на Арбанаси личат по-големи насаждения. Но гледката добива от тези различни контрасти завладяваща прелест, особено когато бягащи облачни сенки покрият голите варовикови площи в мрачно синьо-сиво, а градът и реката, мостовете, джамиите, черквите, къщите, минаретата се откроят в пълен слънчев блясък. Чудно ли е, че това много прославено Търново с живописно разположение, с укрепените Царевец и Трапезица, достопочтени църкви и манастири, въпреки издигането на Русчук във валийски град, остана за българския народ старо свещено място на царе и владици! Само като ги види и чуе за неговите исторически традиции, и чужденецът разбира напълно техния чар. Търново (трънен замък) е бил към края на миналото хилядолетие люлката на славяно-българския династичен род на Шишмановците. Те приемат наследството на финско-българските владетели, след като гръцкият император Йоан Цимисхий покорява България и принуждава последния царски потомък Борис да снеме императорския пурпур. В 1186 година Търново става „достопочтено седалище на епископ“, резиденция на българските князе от рода на Асеневците, издигнали царството на българите за кратко време до ново значително положение и изпълнили Търново с непознат дотогава блясък. Главно настроеният враждебно срещу гърците цар Калоян, царуващ тук със своята „куманка“ довличал в Търново от набези за плячка из Тракия и Македония, дори и до вратите на Константинопол, неоценими съкровища и бил коронясан в 1204 година от кардинала Лъв с диадема, дарена от папа Инокентий III. Същевременно приел скиптър и знаме с лика на св. Петър, което обаче не му попречило да се съюзи година по-късно с гърците против латинците. Той победил Балдуин I в решително сражение при Одрин (1205г.) и този първи латински император на Византия трябвало именно в Търново да изкупи толкова ужасно възкачването си на най-благородния престол на православната църква. От Търново византийският император Хайнрих си взел в 1213г. за съпруга хубавата дъщеря на цар Борис. Стените на Търново станали свидетели на блестящото влизане на Акрополит като посланик на мира на първия Палеолог Михаил VIII и след това на магистър Егидий, влязъл враждебно със своите унгарски пълчища. Само няколко години по-късно (1278г.) интригантката византийка Мария, вдовица на цар Константин, се омъжва в Търново за неговия победител „хайдук Ивайло“. След като прословутият татарски хан Ногай превзел Царевград, синът му Чака бил уловен в Търново и удушен от евреи и палачи, а неговият съюзник патриарх Йоаким III хвърлен за държавна измяна в 1295г. от скалата на крепостта. Скоро още по-повратна съдба сполетява Царевград. Отвъд Стара планина турски пълчища заливали вече Тракия, когато в Дунавска България се разиграва епоха на най-лоши религиозни размирици. Адамити скитат около Търново, в близките котловини на Янтра се празнуват всякакъв вид безсрамни оргии, които изтощават силите на народа; и владетелят отговарял на дълбокото падение. Цар Александър изпратил своята съпруга, дъщеря на влашки княз, в манастир, тъй като много повече му се понравило едно „очарователно, хубаво еврейско момиче“. След покръстването ѝ, той я издигнал в „новоосветена царица, а след смъртта ѝ, в църквата пеели за нея под името „Теодора“ „вечная памят“. Под владичеството на Александровите достойни синове настъпил мюсюлманският съд, донесъл края на българското царство и довел Търново близо до гибелта. На 17 юли 1393 г. Челеби, големият син на Баязид, напада след тримесечна обсада дворцовия хълм „Царевец“. Патриарх Евтимий, който замествал отсъствуващия цар, напразно молил победителя да пощади града и избегнал сам смъртта само по „чудно ненадейно вдървяване на издигнатата вече ръка на палача“. Причисленият по-късно към българските национални светци български патриарх станал свидетел на разрушаването на великолепните сгради, на убийство на патриции и боляри в една църква (според други - в близкото Марино поле). Скоро след това се издигнало първото минаре с полумесеца над старобългарския Царевград и гръцките владици от Фенер разкрили, като съюзници на мюсюлманите, резиденцията си в един мизерен квартал на града. Търново останал дълго време столица на Дунавска България, откъдето управлявал наместникът на султана. Преди един век Търново е бил един от най-важните турски промишлени градове; в неговите тъкачници работели хиляди станове. Оттогава тази промишленост се оттеглила дълбоко в Стара планина, в Габрово, Беброво, Елена и Трявна. Но и днес още има на търновския пазар клонове с местни и чужди стоки на висока стойност, които снабдяват околните области с необходимото; там се върши оживена междинна търговия по посока на Дунава. Поради това, до основаването на „Туна-вилает“ (Дунавският вилает - б. пр.), Австрия, Франция и Русия поддържаха тук консулства и в много отношения трябва да се съжалява, че те бяха по-късно закрити. Те щяха може би да допринесат за по-бързото въвеждане на някоя благотворна реформа в народното стопанство и комуникациите. Или това предложение, пред вид на предишното средно влияние на западното консулско тяло в Ориента, е прекалено сангвинично? Четири столетия пълни с потисничество и унижения преминали в старобългарския главен град, когато мамещ миг обещавал освобождение от турско владичество. В 1810г. Търново се предал на княз Вяземский от армията на граф Каменский. Но само няколко месеца траело управлението на руско-православния кръст. Войната от 1818 до 1829 г. възбудила нови напразни надежди. Султанската власт се върнала отново, но желанието за освобождение останало. В 1836 г. Хаджи Йордан от Елена и много патриоти от Търново изкупили това желание със смъртта си. В том III ще съобщя някои подробности за този неуспешен опит за въстание. Тук искам само да разкажа за един характерен принос към историята, свързан с Търново, за вас все още недостатъчно познатото лошо турско управление в България, което не можаха да ограничат дори и спогодбите на Парижкия договор от 1856 година в полза на раята. Едно от значителните права, извоювано с натиск, упражнен от великите сили, гарантираше на христянството в Турция неограничен строеж на църкви. Където християни живееха наред с турци, набожните се молеха по-рано в полуподземни църкви; нищо по-естествено от това, добри християни да се постараят да издигнат по-достойни места за почитане на господа. Но турските власти гледаха на тези начинания със завистливи очи, и там, където не им се изпречваха европейски консули на пътя, търсеха възможност да ги ограничат. Тъй също и в Търново, чиято голяма община, подбудена от влиятелните търговци братя Киселови, започна в 1860 година да строи църквата „Св. Кирил и Методий“ Според плана на Васил Киселов, двамата апостоли, на които посветиха божия храм в Нова махала, трябваше да бъдат символизирани с два купола. Струваше много труд, бакшиши и т. н., докато се спечели съгласието на конака за това нововъведение, обидно за турските очи. Под надзора на двамата братя Киселови, дарили най-много, скоро се издигна импозантната за онова време мощна сграда; в неделните дни участваше в работата и Васил; неговият пример действаше заразително и голяма част от каменния материал ломяха и пренасяха гражданите. Колкото по-високо се издигаше черквата, толкова повече растеше омразата на мюсюлманското население срещу Васил Киселов; и турците се заклеха той да не доживее покриването ѝ. През август на 1861 г. на връщане с няколко търговци от Селви (Севлиево - б. пр.) за Търново при Казанчи дереси го раняват смъртно с изстрел близо до белия дроб и удари със сабя по главата. Така го намерил един селянин, превързал раните му с тютюневи листа и го довел в Севлиево. Въпреки всички грижи живял само три дни и назовал в пълно съзнание имената на своите турски убийци, а в последния миг препоръчал на извиканите си близки да завършат толкова скъпата му църква, в която в знак на благодарност за неговото пожертвувание намери пръв своя вечен покой. Известието за убийството на видния патриций Васил предизвика най-силно вълнение сред християнското население на Търново; отрупали пашата с молби за енергично наказание на известните виновници. Но те успели да докажат своето алиби срещу клеветните християнски свидетелства, недействителни според закона на Корана. За да докажат на огорчената община своето „безпристрастие“, турските съдии наредили да обесят вероятно съвсем невинен в убийството циганин. Този вид правораздаване - почти всекидневна гавра с християните заедно с администрацията, изсмукващи най-добрите им сили, предизвикаха нови опити за бунт, но винаги потушавани с кръв, както в 1867 и отново в 1876г. Малко по-късно отколкото на юг от Стара планина избухна онази година българско въстание в северните области, въпреки че и там от дълго време го бяха замислили; още през зимата внесоха с контрабанда от Румъния и Сърбия значителен запас от оръжие в страната и го разпределиха изключително между населението на християнски старопланински села. Всяка община трябваше сама да плати своето оръжие, мунициите и т.н.; ръководителите на въстанието се погрижиха само за покупката. Приготовленията изглеждаха завършени; четите от Елена, Трявна, Дряново, Габрово, Севлиево трябваше едновременно да настъпят концентрично срещу Царевград Търново с гарнизон от само няколко батальона, чието превземане изглеждаше почти сигурно, тъй като и две банди от Самоводене и Раховица трябваше да действат срещу тях от север. Но добре изработеният план се разпадна при изпълнението, тъй като в последния час е бил издаден на турците от страх или от вероломство. Ние ще се запознаем с пропадането на различните въстанически чети при посещението на съответните селища; почти всички ръководители паднаха в борбата или от ръката на палача. Ужасяващото кърваво хоро започна с „комити“ в съседната на Търново Раховица. В момента, в който тамошната чета се готвела в дома на един от въстаниците през нощта на 13 май да тръгне за Царевград, къщата била заобиколена от заптиета, слезли от Търново, и предадените 24 младежи се видели принудени да поемат начело със своя ръководител Македонски и байрактаря Панов сред силен ескорт пътя към града на пашата, където увеличили броя на заловените въстаници, очакващи наказанието си в затвора на укрепения нов конак. На следващия ден всички българи, мъже, жени и деца с поповете, старейшините и учителите потеглили от Раховица, отдалечена само на един час от Търново, за да поискат своите млади хора от мютесарифа Реуф паша. Този млад турчин, добил образованието си в Париж, още след първото известие за демонстрацията на възбудените народни маси ги пресрещнал на кон на „владика Кьопрюсю“ (Владишкия мост) и с успокояващи думи ги склонил да се върнат. Няколко дни по-късно той освободил шестима от най-младите революционери; останалите били тежко наказани със затвор, а бившия руски офицер Македонски и учителят Панов били обесени в Търново. И там търсили оръжие и задържали много хора. Мечът на таен донос висял над всички християни и многобройни несправедливости огорчили дори такива мъже, отблъсвали дотогава всяка съпротива срещу властта. В такова огорчение срещу господствуващата раса, повишено от нечувани кланета на Балканския полуостров, година по-късно последва обявяването на война от Русия и бързото напредване на нейните войски към Търново беше посрещнато от стария Царевград с истинско вътрешно ликуване. Очакваше се природно укрепеният и защитеният от няколко редута град Търново да бъде енергично защитаван поради голямото му политическо и военно значение. Но турските пълководци бяха загубили и ума и дума. Търновският мютесариф Мехмед Саид паша настояваше напразно пред командира на Дунавската армия Абдул Керим паша за най-бързо подкрепление на слабия гарнизон, който със своите четири батальона, пехота, ескадрон заптиета от Солун, планинска батарея и няколко тълпи башибозуци под командуването на Савфет паша едва стигаше за защитата на най-важните точки. През нощта на 6 срещу 7 юли високоиздигащи се огньове на възбуденото население възвестиха приближаването на русите, подплашиха тълпи от бягащи пред тях мюсюлмански селяни. На 7 юли сутринта кавалерията на генерал Гурко настъпи от запад и север към града. При влизането на първите ѝ части Савфет паша изтегли своите стануващи пред Маринопол (Марино поле - б. пр.) войски на източните височини, но трябваше скоро да се откаже от опита за съпротива, когато една руска батарея, разположена на доминираща северна точка, започна да обстрелва успешно турската линия; тъй като една обходна колона заплаши същевременно неговия десен фланг. Савфет паша започна надвечер да отстъпва, за да не бъде отрязан от пътя за Осман пазар. Изнесени бяха архиви, припаси, запаси от муниции и болни, а и мнозинството от турското градско население беше избягало още сутринта със Саид паша в същото направление. Бъркотията по пътя била огромна. При Мердан се стигнало до доста ожесточено сражение между ескадрон заптиета, образуващ ариергард, и преследващите го казаци. До тези скромни обстоятелства се свежда, според стигналите до мен достоверни доклади, борбата за Търново, окачествена от първите телеграми с обичайното преувеличение като кървава битка. По-лесно отколкото е бил превзет някога Царевград, той е бил загубен завинаги от султаните, след като са го владели 484 години!
На 12 юли бил посрещнат пристигналият от Свищов в Търново велик княз Николай от ликуващото население, почувствало освобождението си след плахи надежди. На същия ден започна знаменитият марш на Гурко от Търново през Стара планина. Главната квартира остана до 31 юли, до пристигането на телеграфното известие за нещастния изход на битката при Плевен предишния ден. С великия княз замина и княз Черкаски, определен да въведе в освободена България администрация по руски образец. Той назначи за губернатор на Търновския окръг генерал Щербински, а за вицегубернатор заслужилия български патриот Драган Цанков. Последният напусна този пост в началото на 1879г., за да уреди емиграцията, стичаща се от останалите български части на страната под турска власт към Източна Румелия, но се върна и взе през януари участие в откритото събрание на търновските първенци, в което допринесе много за националното дело като шеф на Либералната партия. След като завърши съвещанието по конституционния статут, сред стените на стария Царевград се състоя първото българско Национално събрание. На 29 април 1879 г. то избра единодушно княза Александър Йозеф фон Батенберг за суверен на княжеството България, прието отново след 486 години в редицата на европейските държави; същевременно местни хора заеха службите на руските висши чиновници, които се върнаха в родината си. Когато посетих Търново за първи път в 1871 година, официално известеният за моето пристигане мютесариф побърза да изпрати един заптие-чауш в моя хан, за да ме съпровожда при често не съвсем безопасните разходки из турския квартал. Естествено направих посещение на Хайдар бей. Търновските улици възлизат и слизат стъпалообразно нагоре и надолу; поради това всеки напразно би търсил наемна кола във вътрешната част на града. През разположената от запад към изток голяма пазарна улица тръгнах пеш с моите любезни чичерони, господата Шишков и Гавронски, за конака. Мютесарифът беше в „Идаре меджилиса“ (главния съвет); и тъй имахме възможност да поразгледаме спокойно сарая. Той е конгломерат от различни постройки, обкръжаващи доста дълъг квадратен двор. Някои здания бяха по-стари и яки, а други -повечето временни - заменени в 1875г. с хубава нова постройка. Исторически интересен е във всеки случай един павилион, изникнал бързо за Махмуд, големия султан-реформатор, когато като втори Харун ал Рашид, но с малката разлика, че го придружавала свита, нуждаеща се от 800 коня, поискал през лятото на 1837 година да се запознае със собствените си очи със състоянието на своите области. През счупените прозорци можеше да се хвърли поглед в голямото великолепно помещение. На много места мазилката, покрита с рисунки в ориенталски стил, беше изпопадала и разкрила дървените и глинените съставни части; все пак може и да е вярно, че новата, сигурно очароваща истинска турска постройка е изградена само за 14 дни. Но най-голямата ѝ прелест е бил вероятно и тогава великолепният изглед към отсрещните залесени с широколистни дървета височини на десния бряг на Янтра и към сочните зелени ливади, възлизащи към високо разположените погреби. Дали султан Махмуд, подложил кратко време преди това 20 000 еничари под нож (1826г.), е имал усет или е намерил време да се радва на великолепната сцена като нас? Един чиновник на Хайдар паша ми съобщи, че той бил готов да ме приеме. В преддверието на скромната сграда беше задушно. Около 60 души от всички съсловия и народности, сред тях забулени туркини и чернооки циганки, очакваха от пашата решението му за най-дребни до най-важни въпроси. Ще се върна подробно на тази голяма мрачна страна на турската администрация. Чиновникът ни пробиваше път, стражите козируваха, завесата се вдигна под ръката на млад паж и аз застанах пред малък, малко преждевременно застарял мъж, който при нашето влизане се надигна от дивана, поздравявайки любезно. Това беше пашата на Търново, управител на 6 града, 6 паланки и 447 села. До него седеше Карагьозоглу, българин, интелигентен на вид, с лице, изразяващо самочувствие. Бяха ми говорили вече за него. Той беше не само собственик на мелница, предачница на коприна и т.н., но и първият християнски чорбаджия в Търново и муавин, т.е. помощник на пашата, която титла оправдаваше дотолкова, доколкото подпомагаше отлично Хайдар в експлоатацията на окръга с извънредната си хитрост и познанията за страната. Пашата изглеждаше общо взето вече осведомен за целите на моето пътуване и моят ферман каза останалото. Относно състоянието на пътищата, по които мислех да тръгна, Хайдар ми даде утешително уверение, че „точно сега мислят“ да започнат строежа им. Минахме на други въпроси: говорихме за училищното и църковното, минното дело и промишлеността. Но повече или по-малко заблудената същност на предпазливите отговори гласеше винаги: „точно сега се мисли за това“, „започват“ да подобряват това и онова и т.н. Това са те изтърканите стереотипни фрази, с които висшите турски чиновници смятат, че биха могли да заслепят „интервюиращи“ западняци. Понякога успяват наистина и тогава дописките и книгите предлагат доста весело четиво за „турските реформи“. Отегчаваше ме да губя времето си в безплодни разговори и когато пашата премина дори към политиката и увери с често чувани фрази, че бил искрен приятел на „аустриците“ (австрийците - б. пр.), с които турчинът винаги ще върви „барабар“ (заедно), сметнах за най-подходящо, тъй като и без това ми предстоеше удоволствието от втора среща с Хайдар, да съкратя посещението си, подсладено с кафе и цигарен дим. Читателят на моите описания на европейския Изток не бива да се учудва, че името Мидхат се налага често на перото ми; защото където и да стъпим в България, Албания и т.н., малкото постижения в цивилизацията са негово дело. Той е единственият, който се е опитал да осъществи стереотипното: „започва се“ на турските паши. На връщане видях например под големия подстъп към конака местата на пожарната команда, снабдена с малък арсенал от пожарогасителни уреди, какъвто Константинопол положително не е притежавал с такава отлична екипировка преди последния голям пожар. Това беше уредено от Мидхат. При вечерните ми посещения на прекрасни български семейства многократно бях учуден от особения терасовиден строеж на техните хубави къщи на южния склон на стария град. Молтке ги описва сполучливо в своите „Писма“: „Обичам изобщо тези неравномерни здания, чийто план е бил начертан от нуждата. В средата намираме малък двор, градина с рози и плодни дървета, наоколо се редят на по-горен кат във всякакъв зигзаг коридори и обширни помещения, съвсем отворени към двора, така че да се живее в божия хубав свободен въздух. Краищата на коридорите са издигнати в естради, покрити с килими, на които стои само една педя висока, широка, мека софа. Широко издаденият покрив засенчва дори карамфилите и саксиите с жълт шибой, поставен наоколо извън галерията. Стаите се осветяват от коридорите; и в тях цари известният приятен полумрак, в който очите си почиват от прекомерната светлина на това хубаво небе.“ Следващият ден принадлежеше на разглеждането на „Хисар“ и старите търновски паметници. Въпреки ранната сутрин на чаршията цареше голямо оживление. И българският гражданин тръгва на работа с първите петли. Селяните от близката околност мъкнат на малки магарета всевъзможни хранителни стоки, а между тях тичат продавачи на мляко, плодове, дърва, рекламирайки шумно стоката си. Едва можахме да се приближим до гъсто обсадената „Башдерлик чешма“, чийто римски камък привлече любопитството ми. Трите му страни бяха украсени с орли, чието схематично изображение едва се издига над посредствеността. Следващият обект, завладял вниманието ми, беше „Куршумлу джамия“, наречена тъй поради кубетата, покрити с мед: тя е най-значителната джамия на Търново. Това е мястото, на което „ефендимис“ Махмуд отправи на 19 май 1837 г. молитви нагоре, към Аллаха, за щастлив изход на своето пътуване. Населих на ум тихия площад пред джамията с вярващи, образували благоговеен шпалир, за да видят „Василевса и най-могъщия от всички императори“. Към тях си представих, според описанието на Молтке, духовенството - моллите, имамите и кадиите, „превъзходителството“ Вазуф ефенди, фаворит или камерхер, „пред когото“, както разказва Молтке, ,.дори и везирът стои прав, докато той не му даде знак да седне“, сетне пашите и натруфените с великолепни одежди хора от личната свита на султана, т.е. онази класа от люде, „които не са нито пажове, нито камерхери, нито секретари, а всичко това заедно и притежават при това много голямо влияние“; следват придворни шутове и великият управител на даренията, офицери и чиновници, всякакъв вид придружаващи слуги - каква великолепно обагрена картина! Към нея, като рамка, българската рая с чернооки жени на плоските покриви, плахи, печални и смирени, подтиснати от цялата тази помпозност и блясък, тук и там по някоя сълза в очите за благодарност към султана, благородно потърсил да облекчи игото на столетното робство на християнските поданици, но и сълза на скръб при спомена за някогашните национални царе и патриарси! Говорих с няколко християни и турци, които си спомнят още точно всички подробности на това блестящо влизане. С различни чувства си припомняха всички за неподозираната промяна, настъпила оттогава в империята на великия господар. Селим III, Махмуд II, Абдул Азис I! Три имена, три епохи с различно звучене, различно съдържание, всички еднакво значителни за историята на Османската империя и нейното християнство — и все пак внезапно затъмнена за българите от периода на управлението на султан Абдул Хамид, довело до възкръсването на тяхното старо царство! Колко толерантен е станал турчинът! Моят официален придружител, юзбашията ни покани да влезем в джамията. Аз благодарих. Теглеше ме по-нататък, към интересния „Царевец“: скоро след като улицата зави наляво, застанахме на чудния естествен скален мост, който води към хълма. Ако не е един от високите зидове на Хисаря, то сигурно това е мястото, откъдето нещастният латински псевдоимператор на Византия Балдуин I, след единадесет месечно царуване в Константинопол и също толкова дълго пленничество в Търново по заповед на цар Калоян е бил ужасно осакатен и хвърлен в пропастта, предоставен за плячка на лешоядите. Да видят края на императора-схизматик е било привлекателно за немалко зрители на зелената морава, разположена сега тъй спокойно приканващо на дясната страна; а онези, не намерили място там, трябва да са били привлечени от страшната драма откъм отвъдния естествен амфитеатър на „Трапезица“. Латинските войски бяха нанесли неизразими щети на достопочтения Константинопол, но Балдуин изкупи страшно тежко краткия си блян на владетел! Дали погледите му са мерили може би дълбочината на пропастта или са се отправяли надалеч към загубеното семейство и родината? Не са ли търсили копнеещите му очи милост или той си е спомнял, при вида на своята кръвожадна околност, за онзи несравним миг в „Св. София“ на 16 май 1204 година, когато - седнал на златен трон - приел пурпура от легатите на папата и при зова на тържествената епископска служба на първия свещеник: „Той е достоен да управлява“, е чул отзвука на силните викове на събранието от големите подкуполни пространства на постройката на Юстиниан Велики „той е достоен!“ Споменатият около 60 м дълъг скален мост, място за великолепни празнични сцени, както и за героични постъпки и злокобни деяния, е само 12 м висока оголена варовикова стена над дълбоката седловина между стария град и „Царевец“, издигаща се стъпаловидно, както много други, над Янтра, стесняващи се към височината и заобикалящи конусовидния хълм „Хисар“ като вал. Изкуствено укрепени тук и там, тези естествени, стръмно отсечени стени са образували много силно укрепление на старобългарския Царевград. Водещата към него тясна и висока скална повърхност с място за пътека и водопровод стана още по-непроходима поради вероятно изкуствената цепнатина, чийто мост, разрушен през войните, не е могло лесно да бъде възобновен под снарядите на близкото укрепление, затварящо вала. Непосредствено отвъд моста стъпихме на днешния „Хисар“ през главната порта, охранявана от няколко редифи (турски запасен войник - бел. пр.), подновявана след чести разрушения през последните векове. Според българско предание старото Търново било построено от великани! Повечето от днешните му стени трябва да са издигнати от турци. Хаджи Калфа описва още Акропола: „В средата на града се издига шестоъгълен дворец от изсечени камъни с пет порти. Янтра го обкръжава като лунен харман и две кули го свързват с водата.“ Освен кулата, през която влязохме, днес се вижда малко от някогашния дворец. Между стените от кал без прозорци се изкачихме по тесните турски улички нагоре. Понякога приковаваха вниманието ни зазидани антични фрагменти, между тях една силно обезобразена оброчна плоча, посветена на Юпитер „Оконинос“, вероятно варварски прякор. Тук-таме надвисналите разлистени клони на плодови дървета даряваха разхлаждаща сянка и весело ромолящи чешми, дарени от вярващи мюсюлмани, в чиито фуги се припичаха на слънце смарагдово зелени гущерчета, ни освежаваха с чудесна изворова вода. Така стигнахме до най-високо разположената джамия на Търново „Хисар джамеси“, построена преди 450 години в чест на Аллаха и на неговия голям султан-войн Баязид. Ето го здраво скрепеното куполно здание сред обвити със зеленина и чалми надгробни камъни на усърдни гази (герои на вярата), занесли някога полумесеца в сърцето на Европа. В пъстра безредица са пръснати до тях останки от изчезнали укрепления, увенчавали вероятно по-рано тези места, между тях - изветрели тела на колони и капители; те говорят за по-добри дни, за времената на император Траян. Един почти заличен латински надпис, разчетен по моето копие от проф. Момзен: „Внукът на Тит Октавиан... постави на Пьопийския Силванус...“ е видял бурни набези на народи, няколко византийски корнизи, един метър висок римски профилиран осмоъгълен каменен постамент с височина един метър, служил - както се твърди - за кръщелен купел, са красили някога старобългарската постройка, на чието място по-късно е била издигната джамията. Вероятно тук се е намирала и църквата на патриаршията „Възнесение Господне“, чието разрушение оплаква упоменатият тогавашен архиепископ Цамблак с думите: „И бяха изпъдени веднага свещениците от църквите, където бяха погаврени учителите, в чужда ръка паднаха скиините и причастието се хвърли на кучетата.“ Край тези и други монументални останки от царския дворец на Иван Александър, в който той свикал събор против богомилите и евреите в 1355 година, от „патриаршията“, наричана „Майка на църквите на българската държава“, от църквата „Св. Петка“, въздигната от Цар Иван Асен II на Царевец за съхранение на костите на светицата, запътилият се към Хисар-джамия мюсюлманин минава безразличен като край „ески шелер“ (стари неща). Той няма никакво разбиране за подобни неща и все пак би могъл да се поучи от тях, че и неговите гордо издигащи се минарета, от които мюезинът зове децата на пророците за молитва, някога ще бъдат съборени. Кога? Кой би могъл да отговори! Тъй писах в 1877г. и още същата година се сбъдна моето предсказание. Лек нежен ветрец ни навя аромат на билки и хлад, когато възлизахме в най-горещия слънчев пек към най-високата точка на Хисар, към „Чан тепеси“. Най-великолепната гледка възнагради нашето усилие. „Чан“ означава на турски камбана, „Тепе“ - хълм. Възможно е тук да се е издигала някога камбанарията на града. Могилоподобното огромно тепе е увенчано днес от един метър висок камък без надпис, украсен на три стени с овнешки глави. Барт го е видял тук в 1862 година и е отбелязал за него: „На това място, толкова значително и доминиращо над цялото движение между Дунава и вътрешността на страната, трябва да се е намирало укрепление, може би малкият Никополис ад Хемум“. Трябва да се съгласим изцяло с първата част на това мнение на знаменития африкански пътешественик. Цялото разположение на Търново и безбройни антични фрагменти свидетелстват, че тук се е намирала доста значителна римска колония; но не е било Никополис ад Хемум, чието много оспорвано място беше безсъмнено определено от моите находки при Никюп на Росица (глава IX). При слизането ни по северозападния склон на Хисар се натъкнах на още избледнели остатъци от римски колони. Доста голямо насипище от развалини покрива тук може би останки от антични и средновековни постройки. За да се разкрият би трябвало да се сринат онези пречещи турски къщички, завряни между лозите и плодните култури, групирани амфитеатрално до средния планински склон около „Кавак баба текеси джами“ като внушителен център. Използвахме усърдно преди обеда, а чувството на глад ни поведе веднага стремително към гостоприемния хан „Бела Бона“, където „мадам“, малко развълнувана, очакваше да се завърнем най-после. Тя гореше от желание да ни съобщи особено радостната от нейното гледище на рая вест, че пашата и няколко висши чиновници на конака искали да ми направят лично посещение и изразили крайното си съжаление, че не ме намерили. Щастливо спасен от един час скука си мислех и се утеших съвсем лесно, когато „мадам“, вероятно под впечатлението, че нейният дом е бил удостоен с високо отличие, ни изненада с особено прекрасен обяд от пилаф, агнешко месо, пиле, плодове и сирене. Много Време губят на пътника посещенията и връщането на визитите, поканите за кеф на чибук и кафе, които не бива да откажеш, ако не искаш да изглеждаш неучтив. Понякога това са направо загубени часове, но на етнографа може именно тук да се предложи случай да добие политически и социално-поучителна представа за житието, битието и надеждите на цели среди, които не се разкриват лесно на пътника, разглеждащ само паметници, скали, растения и т. н. Насрещното посещение, което направих веднага следобед на няколко господа от конака ми беше възнаградено от една колкото хубава, толкова и жива сцена. Още на връщане от Хисар срещнахме малка група мюсюлмани, слизащи от височините на Арнауткьой. В живописни пъстроцветни носии здравите младежи се бяха разположили на стълбата към верандата на мютесарифския сарай, придружени от бащите и роднините си; сред тях личеше по някоя чудесна глава на патриарх, обрамчена от бяло-сребриста брада и грамадна чалма. На естрадата, пред която няколко заптиета се грижеха за реда, зае мястото си по турски върху меки възглавници търновският ареопаг. Искахме да присъстваме като свидетели на церемонията по жребия за низами (редовни войници-б. пр.) от търновската „каза“ (околия - б. пр.), които трябваше да отбият военната си служба. Високо издигащи се ореоли от наргилета и чибуците обгръщаха, сгъстени до облаци, достойните членове на меджилиса (административен съвет при управител на териториална единица - б. пр.); нищо не смущаваше техния кеф, тъй като същинската работа вършеха неколцина чиновници. Кадията и един доста обемист миралай (турски полковник - б. пр.), разпуснал доста свободно по европейски скроения мундир, сравняваха два еднакво гласящи свитъка, докато един кятиб (писар) извикваше прочетеното име още веднъж с висок глас на чакащите младежи. Те влизаха един след друг в кръга и изваждаха от зелената копринена торбичка определящия жребий. Целият шум отстъпваше на безмълвно напрежение в решителния миг. Нямо примирие на сполетяния, когато жребият покаже „аскер!“ (войник) и вика за служба на султана, а радостен, повторен от сто гърла вик, когато от устата на кадията прозвучи „халех!“ (свободен). Тук за първи път ми стана ясно, с колко малко въодушевление постъпва мюсюлманинът на военна служба под зеленото знаме на пророка. Днес, когато и истински вярващият и правоверният, за разлика от по-рано, трябва да плаща всички данъци на държавата, както раята, загубата на млад мъж в дома на мюсюлманина, и без това дарен с малко деца, се отразява много по-чувствително отколкото преди. Поне да можеше да свърши всичко с еднократна служба в редовната войска! А то - ежегодни учения на запасните по време на полската работа и постоянни, все по-чести свиквания поради революции ту в горещата Азия, ту в европейските области, на заснежените полета на Балканския полуостров, в Албания и Босна, или в каменистата Черна гора и Сърбия. Тегленето на жребия предложи постоянно променящи се картини, чудесни случки за четката на художници като Генц, Шьон или Изабей; те можеха още дълго време да приковат вниманието ми, но по програма ми предстоеше още посещение на българските царски църкви и заради това побързах с любезния ми чичероне Шишков до скалния мост, който водеше към тях. Посетихме джамията „Кавакбаба-текеси“ с останки от църквата Св. Четиридесет мъченици на цар Асен и колоната на хан Омуртаг, след това митрополитската църква Св. Петър и Павел, църквата Св. Богородица и църквата Св. Димитър, в която са коронясвани Асеневците. Всяко от тези здания има своя особена, отчасти исторически обоснована или традиционна история и ми даде приятен повод да продължа моите изкуствоведски изследвания на църковните паметници от старобългарската царска епоха. Ще я разгледам в отделна глава наред с някога снети на самото място планове и т.н. Там ще говоря и за постройките на хълма Трапезица в Търново, на който господин Дринов нареди да разкрият неотдавна (1879г.) основите на няколко параклиса, след това за „Латинската“ църква в Никопол, за византийските паметници в Месемврия на Понта (на Черно море - б. пр.) и ще се опитам да определя полагащото им се заслужено място в историята на изкуствата на европейския Изток. Само онези постройки бих искал тук да спомена, за които първо се оправда моето изказване по-напред. След като русите превзеха през юли 1877г. победоносно Търново, губернаторът нареди да превърнат джамията близо до митрополитската църква Петър и Павел, посветена някога на Св. Четиридесет мъченици, отново в църква за българското опълчение. В тези върнати на Христовата религия помещения на 22 февруари 1879 г. се отслужи тържествен благодарствен молебен в чест на откритото от губернатора княз Дондуков-Корсаков събрание на първенците, което трябваше да обмисли политическите основи за наново съживената България. Князът, следващите го чужди представители, владици, мюфтията и равинът, депутатите и много народ потеглиха от парламента, помещаващ се в някогашния конак на пашата, в шествие към църквата, построена в 1230г., превърната в джамия в 1393 г. и отново предадена на християнския култ в 1877г., както е увековечено в неотдавна поставения надпис....Потеглихме в най-весело настроение по десния бряг на Янтра, през обширни гробища, нагоре по голите, ярко осветени варовикови възвишения източно от Търново към пътя за Османпазар. Възлезли на височината, пред нас се разкри великолепна гледка към люлката на Шишмановци, а на изток се разстилаше плодородното много вълнисто плато, през което протичат слизащите от Стара планина източни изворови ръкави на Янтра. Наляво от пътя скоро се издигна терена и когато излязохме от сенчеста млада широколистна горичка, Шишков ни обърна внимание на надничащия от височината манастир „Св. Петър“. Беше четвъртият манастир в непосредствена близост до Търново, а петият - „Св. Четиридесет мъченици“ - се намираше плътно до Мердан. Българските царе и големци не са значи отстъпвали на набожно почтителното уважение на онези в Сърбия. 
Грета Костова-Бабулкова
Старо Търново
Ако оценявате труда ми и желаете да направите дарение, благодаря Ви!

ОписаниеСума
Дарение BGN

Няма коментари:

Публикуване на коментар