Ненадминат в увековечаването на архитектурната хубост от началото на отминалия век е А. Бронфен. Неговият апарат е уловил чара на Конака, съграден от Колю Фичето, и околното пространство, на прочутия хотел „Борис“, на много, много още обекти. През третото десетилетие на двайсетото столетие той работи със съдружник - Иван Г. Николов. Тъкмо нейде тогава обаче Николов се отделя от стария майстор в собствено, самостоятелно ателие в „Новия квартал“ - при казармите. Ала голямото име от тандема си остава Бронфен.
Посталов и Нанков - на тях дължим зримата си памет за обявяването на Независимостта. Пълното име на Нанков е Никола Ст. Нанков, продължава да работи поне до средата на двайсетте и в едно съобщение- реклама от онова време известява всички интересуващи се, че „изработва и увеличава (снимки) до естествена величина, също и порцеланови за надгробни паметници“. Няма как - втората част от цитата в кавички също си била част от занаята.
Изданията на Мод. Маг. П. Д. Гъргаричев (тоя мъж винаги изписвал фирмата си точно тъй и няма как да не бъде запомнен и заради изключително рядката си фамилия) ни развеждат из всички по-големи улици, като вещ чичероне насочват вниманието ни към всичко, което си струва да се види и запомни, спущат ни посред зима и на ледената пързалка под Стамболовия мост...
Много снимат из Търново и Ноев и С-ие, Минчев, русенецът Е. Алкалай, преди тях придворните фотографи Г. Волц (оставеното от него е цяло съкровище върху стъклени плаки, но до тях няма достъп поради особения характер на един от наследниците му, живеещ на столичния булевард „Мадрид“), Онорий Марколеско.
Изредените са (почти) все „пленерни“ фотографи. Снимали са на открито, много рядко - в ателие. Ала благодарение на студийното фотографиране на Серафимов и С-ие, Шламбора е стигнала до нас снимка на двадесет и седемте членове на местното дружество „Струна“, основано през 1904-та; майстор на черно-бялата лента е увековечил и участниците в Учредителния конгрес на Българския шахматен съюз двайсетина години по-късно.
В средата на двайсетте идва да властва - за добро! - чак до началото на четиридесетте Григор Пасков. Той обрежда цяла България и, разбира се, снима много и в Търново. Работите му се познават веднага и безотказно с изписаните в ромбче инициали в по-ранния му период или пък с цялостно разгърнатото име на гърба, където винаги точно е отбелязана и годината на сътворяването на снимката (практика, изключително полезна за ориентиране във времето). Непосредствено след 1944-та снима известно време белогвардеецът Соломахин. Живеел малко под старите гробища (сега - парк „Дружба“) и една от най-добрите му работи е Филатурната фабрика (за производство на коприна) до Гара Търново. После се зареждат „Българско фото“, „Фотоиздат“, издателство „Септември“, но това вече не били светлописците от време оно. Това са фотографите на едно ново и по-различно време... А ние да се върнем към предходниците им. Оставените от тях кадри са хиляди: хотели, мостове, чаршии, училища, черкви, манастири, пазари, какви ли не събития от живота на града... Черно-бели и цветни. (Не се чудете, не е грешка: много от старите изгледи са оцветявани по фантастичен начин, тъй, че греят като слънца и днес). С надписи само на български, с надписи на български и немски, с надписи на български и френски... Някои -и с номер на определена серия: така действа Иван Владов. Картички единични, но и двойни, тройни, че и четворни панорами. С идеално съединени съставки. И с качество (в повечето случаи) сякаш са щракнати вчера с най-модерен и скъп апарат. Картички с текстове до получателя на лицето (по-старите) и с текстове и адрес на гърба (тези след 1900 година). Цели серии от изгледи, оформяни понякога и като разгръщащия се мях на акордеон - като дипли на дамска пола, по-малки и по-големи по формат, с по една дузина снимки... Картички от плътен картон и на по-тъничка хартия, картички с изрязани прозорчета в средата, които - отворите ли ги - приятно изненадват с няколко снимки, скрити вътре. ... Да иде човек да го „щракнат“, сам или с фамилията му, било голяма преживелица. Неслучайно част от изкуството на майсторите било (и е) да умеят да отпуснат клиента, да го разприказват, да забрави, че го дебне окото на обектива. За да не излезе скован, вдървен, сякаш глътнал бастун, стреснат, а естествен и одухотворен. Самата обстановка в ателиетата обаче правела задачата трудна. Всичко там било загърнато в тайнственост, като при всяка среща с неизвестното - и столчето на винт (за да се регулира височината му съобразно с ръста на посетителя), на което трябвало да се седне и да се седи в точно определено положение, и черният ръкав, в който мушвал глава и сякаш изчезвал кой знае къде маестрото, и повелителните му команди да не се мига с очи, а да се държат отворени (а тъкмо в такъв миг на човек страшно му се прищява да си мигне), да се задържат веднъж вече художествено най-добре решените поза и изражение, странна и чудна била и стаичката зад завеската, в която по-посветените и просветените знаели, че - сред фиксажни разтвори, с щипки и други потреби - се раждала снимката. Която - след изсушаването ѝ - доста време било модно да се обрязва с къдрави крайчета, а не равно. А лицата на фотографираните били разполагани и в елипси, и в кичозните „сърчица“... Техниката днес е съвсем различна, ала - замислите ли се - ще се убедите, че и сега: сто години по-късно, мнозина продължават да изпитват същото във фотоателиетата като бабите и дядовците си. Аз -също. Магия е фотографията! За разлика от хората градът винаги бил на разположение на светлописците. Да го оглеждат и снимат откъдето и когато решат. И всичко зависело от майсторлъка им. Все пак имало две изключения. Много, много редки са зимните кадри от Търново, разпространявани като пощенски картички (сред тях е „Пързалката под Стамболовия мост“). И нощните изгледи. Обяснението е прозаично: по-скромните технически възможности на апаратите и филмите, а още повече пък - на стъклените плаки, използвани преди тях... Предприемчиви, новатори, наблюдателни и перфекционисти били светлописците преди век. Много от тях обаче разпространявали заснетото и без да изписват фирмата си. А при репродуцирането - и днес - твърде често фамилиите им (кой знае защо) „се изрязват“ от издателите. Пък и с ликовете на повечето - за съжаление - не разполагаме. Какво ни остава? Може би да се сещаме по-честичко поне за имената им. И да ги тачим.
В средата на двайсетте идва да властва - за добро! - чак до началото на четиридесетте Григор Пасков. Той обрежда цяла България и, разбира се, снима много и в Търново. Работите му се познават веднага и безотказно с изписаните в ромбче инициали в по-ранния му период или пък с цялостно разгърнатото име на гърба, където винаги точно е отбелязана и годината на сътворяването на снимката (практика, изключително полезна за ориентиране във времето). Непосредствено след 1944-та снима известно време белогвардеецът Соломахин. Живеел малко под старите гробища (сега - парк „Дружба“) и една от най-добрите му работи е Филатурната фабрика (за производство на коприна) до Гара Търново. После се зареждат „Българско фото“, „Фотоиздат“, издателство „Септември“, но това вече не били светлописците от време оно. Това са фотографите на едно ново и по-различно време... А ние да се върнем към предходниците им. Оставените от тях кадри са хиляди: хотели, мостове, чаршии, училища, черкви, манастири, пазари, какви ли не събития от живота на града... Черно-бели и цветни. (Не се чудете, не е грешка: много от старите изгледи са оцветявани по фантастичен начин, тъй, че греят като слънца и днес). С надписи само на български, с надписи на български и немски, с надписи на български и френски... Някои -и с номер на определена серия: така действа Иван Владов. Картички единични, но и двойни, тройни, че и четворни панорами. С идеално съединени съставки. И с качество (в повечето случаи) сякаш са щракнати вчера с най-модерен и скъп апарат. Картички с текстове до получателя на лицето (по-старите) и с текстове и адрес на гърба (тези след 1900 година). Цели серии от изгледи, оформяни понякога и като разгръщащия се мях на акордеон - като дипли на дамска пола, по-малки и по-големи по формат, с по една дузина снимки... Картички от плътен картон и на по-тъничка хартия, картички с изрязани прозорчета в средата, които - отворите ли ги - приятно изненадват с няколко снимки, скрити вътре. ... Да иде човек да го „щракнат“, сам или с фамилията му, било голяма преживелица. Неслучайно част от изкуството на майсторите било (и е) да умеят да отпуснат клиента, да го разприказват, да забрави, че го дебне окото на обектива. За да не излезе скован, вдървен, сякаш глътнал бастун, стреснат, а естествен и одухотворен. Самата обстановка в ателиетата обаче правела задачата трудна. Всичко там било загърнато в тайнственост, като при всяка среща с неизвестното - и столчето на винт (за да се регулира височината му съобразно с ръста на посетителя), на което трябвало да се седне и да се седи в точно определено положение, и черният ръкав, в който мушвал глава и сякаш изчезвал кой знае къде маестрото, и повелителните му команди да не се мига с очи, а да се държат отворени (а тъкмо в такъв миг на човек страшно му се прищява да си мигне), да се задържат веднъж вече художествено най-добре решените поза и изражение, странна и чудна била и стаичката зад завеската, в която по-посветените и просветените знаели, че - сред фиксажни разтвори, с щипки и други потреби - се раждала снимката. Която - след изсушаването ѝ - доста време било модно да се обрязва с къдрави крайчета, а не равно. А лицата на фотографираните били разполагани и в елипси, и в кичозните „сърчица“... Техниката днес е съвсем различна, ала - замислите ли се - ще се убедите, че и сега: сто години по-късно, мнозина продължават да изпитват същото във фотоателиетата като бабите и дядовците си. Аз -също. Магия е фотографията! За разлика от хората градът винаги бил на разположение на светлописците. Да го оглеждат и снимат откъдето и когато решат. И всичко зависело от майсторлъка им. Все пак имало две изключения. Много, много редки са зимните кадри от Търново, разпространявани като пощенски картички (сред тях е „Пързалката под Стамболовия мост“). И нощните изгледи. Обяснението е прозаично: по-скромните технически възможности на апаратите и филмите, а още повече пък - на стъклените плаки, използвани преди тях... Предприемчиви, новатори, наблюдателни и перфекционисти били светлописците преди век. Много от тях обаче разпространявали заснетото и без да изписват фирмата си. А при репродуцирането - и днес - твърде често фамилиите им (кой знае защо) „се изрязват“ от издателите. Пък и с ликовете на повечето - за съжаление - не разполагаме. Какво ни остава? Може би да се сещаме по-честичко поне за имената им. И да ги тачим.
Из книгата на Иван Тодоров "Старо Търново. Духът и ликът на времето."
Няма коментари:
Публикуване на коментар