Началото на народното свестяване в Търново

Славейков твърди, че в 1843 г. "поборниците на българщината" в Търново се състояли само от няколко души, и то из най-долната класа, повечето пришелци от селата, и от няколко по-възрастни ученици, новообръщени от отца Неофита Хилендареца (Бозвелията)". Между това имаме положителни сведения, че в Търново се е водила борба против гръцките владици много по-рано от 1843 г. Още в 1827г. някои чорбаджии от Търновската епархия станали на крак и изгонили прочутия и не малко заслужилия на народа ни митрополит Иларион Критски, който в 1831г. успява да се върне в Търново и да направи да се заточат неколцина от чорбаджиите. За годините, през които Иларион е бил сменен от митрополитството в Търново, узнаваме както от Кондиката на Свищовското училище при църквата "Св. Преображение", така и от старата митрополийска Кондика; но за самото сменяване споменува още В. Априлов в своята "Денница" (с. 23-4). За него говори и самият Славейков в "Гайда" (г. I, 1863, бр. 5, с. 37-8). Наистина, изгонването на Илариона в 1827 г. е било дело на чорбаджиите, а народът изглежда да не е бил посветен в причините му, та дори е негодувал, както разказва Априлов, но има основания да се допусне, че изпъждането на знаменития "екзарх всей Болгарии" се е намирало в свръзка с борбата му против прочутия врачански първенец Димитраки Тошев, която борба се е свършила с посичането на последния във Видин през същата 1827 г. по заповед от турското правителство. Самото заточаване на първенците е направило впечатление на народа и е станало предмет на особена песен. Но ако народният характер на борбата против Илариона Критски подлежи на спор, не може да има никакво съмнение, че изпъждането на неговия приемник Панарет, прочут по своите ексцентричности, е било дело на доста широко народно движение, макар борбата и тоя път да се е ръководила от чорбаджиите. По този случай П. Кисимов бележи: "Първи път тогава, до колкото се помни, това население е дръзнало да се оплаче срещу своя владика пред началството му - Патриаршията в Цариград, и да сполучи сменението му." Когато в 1840 г. Панарет бил дигнат от Търново, населението вече искало да се изпрати за негов заместник българин, и за такъв бил предложен Неофит Бозвели. Известно е, обаче, че Патриаршията успяла да убеди представителите на Търновската епархия, които били изпратени в Цариград да ходатайствуват за ръкополагането на последния, да се откажат от неговата кандидатура, и Неофит бил назначен не за митрополит, а за протосингел в Търново с обещание да бъде ръкоположен по-после за епископ, според едни, в Ловеч, а според други - в Стара Загора. Борбата за българин митрополит в Търново, водена от цялата епархия и ръководена от търновци, показва, че народното съзнание у последните е било вече доста живо още в 1840 г. Та не може и да бъде инак, щом в 1835 г. между същите е имало родолюбци, които, начело с Велча Атанасов, са тъкмели въстание (известната "Велчова завера". Вж. Кисимов, Исторически работи, II, 71-82).
Че народното съзнание в Търново е било разбудено още преди 1843 г. и че поборници на българщината тогава не са били само неколцина измежду най-долната класа граждани и няколко души по-възрастни ученици, - показват ни и по-раншните спомени на П. Р. Славейкова, печатани в "Цариградски вестник" от 1857 г., № 311. Според тия спомени, началото на народното свестяване в Търново се отнася към времето на казания Велчо Атанасов, на приснопаметния Зотик, игумен на Преображенския манастир, един от полузабравените будители на нашия народ, и на Славейковия учител Стойко. Като споменува за направата на църквата "Св. Никола", извършена по подбуда от Зотика и с пристояването на Велча, и като посочва как се издействувало от митрополита Илариона да се чете в нея от лявата страна по славянски, - Славейков продължава: "Ето зародиш на българщината в Търново. На това възраждание първовиновници бяха реченните достопаметни лица, монах Зотик, гражданин Велчо и учител Стойко. Но отредено било да ся възпре този ход навреме. Велчо наветован в политически погрешки изгуби живот. Година са не сключи в 1837 появи са чумата, та пожъна и Зотика и Стойка, сичко започенато са съсипа в основанието си. Токо една искрица блащукаше още, но от нея било отредено да ся съвземе пламъкът или ревността към българщината. Тая искрица беше ввожданието на славенский език в церквата С. Н. Ако и слабо подкрепявано, устоя са против бурите на гръкоманите и дошляните от селата, услаждани от славенското песнопение, свестиха са, ако не да го забранят, то барем да го подкрепяват." - След като разправя за учителствуването на сладкопойните учители певци в "Св. Никола" - Петко Николов, еленчанин, и Никола Златарски, които станали причина граждани от цяло Търново да се черкуват в "Св. Никола" и полека-лека да изхвърлят гръцкия език и из другите църкви, и след като говори за трите български частни училища - в Габровския хан, при църквата "Св. Никола" и онова на куция даскал, Славейков казва: "Истина че сичките български в Търново учители не знаеха от прочет друго нищо, даже не умеяха и краснописание, но като че надихваха учениците си да имат отвращение от гръкоманията. В целий град са завъди мълва, кой грък, кой българин. За право тези мисли биваха убиточни за образованието на младите, защото общото гръцко училище в него време беше колко-годе по-редовно, в него можеха да добият няколко идеи; а в българските не са чуваше друго освен прочет, черковнопис и съвсем неосновна и безправилна славенска граматика; но при все това, те предпазиха младежите от гръкоманията, откриха на народа ненавистта и противодействията на гърците владици и ощутително оттикнаха го 20 години ход напред." Всичко това Славейков отнася към времето преди 1841 г., защото тутакси след това продължава: "На 1841 дойде в Търново Пеню от Лесковец. Той предаваше (в Преображенския метох) славенска граматика, наистина слабо и според старата метода мъчно, но пак по-добре от другите, що бяха и досега в Търново предавали." След като изброява някои от своите съученици при даскал Пеня и посочва колко му плащали, той прибавя: "Но времето на съзоряванието за българщината беше близко, първи и втори петли беха пели и търновчаните, разбудени и осовестени от околните села балкански, подскоросаха са да си съградят и за българский език общо взаимно училище. На това съдействува и тогашний, и сегашний търновский митрополит, подтикван от своеинтересни намерения, без да ся удалечи от направленията, които тогази великата церква даваше на архиерейте по България."
Като вземем предвид, че българското общо взаимно училище при църквата "Св. Никола" е било отворено в 1842-3 учебна година (Вж. П. Кисимов. Исторически работи, I, 13), излиза, че, според Славейковите спомени, печатани в "Цариградски вестник" през 1857 г., народното съзнание било силно разбудено още преди 1842 г., т.е. преди съграждането на взаимното училище, и се дължало до голяма степен на частните училища, в които преподаването дори на грамотност било слабо, но патриотическият дух бил силно развит. С това е съгласно и съобщението на Славейкова в Юбилейния сборник в чест на Фотинова (с. 88), че в частното българско училище в Търново, което (училище) се поместяло в Габровския хан, даскал Георги и помощникът му, Петко Габровчето, които учителствували в 1836 г., имали преправка от Паисиевата История, приспособена за учебник: "Тогава, 1842 г., като я проповядвахми ний в Търново (разбира историята на Паисия), обадиха ся още два ръкописа от българска история. Единът ся намираше в Дряново, у някой си Георгия, учител в Габровский хан, през 1836 г., наедно с даскал Петка Габровчето, по-после поп и економ в Дряново. Тая история беше за по-малките момчета и като да беше препис от Отец Паисиевата, но имаше прибавление и продължение за турските царие до Селима III." Споменуваният тука от Славейкова "някой си Георгий" е учителят "Георгий Јωаннович дреновец", редовен спомоществовател на печатаните през 40-те години на ХІХ в. български книги, който, както се вижда от Славейковите думи, доста рано си е служил и с Паисиевата история, да възбужда патриотическия дух у своите ученици. А ако той е вършил това в "Габровската странноприемница", както нарича училището си, по-бележитите учители, като даскал Стойка, ще да са вършили същото още повече. Истина излиза, следователно, казаното от Славейкова в 1857 г., че още преди 1842 г. първи и втори петли на българското пробуждане в Търново били вече пели; но тогава твърдението, изказано в спомените му от 1882 г., че поборниците на българщината в Търново през 1843 г. се състояли само "от няколко души из най-долнята класа граждани" и от неколцина по-възрастни ученици, трябва да се признае за невярно.
 Юрдан Трифонов
Източник:  https://liternet.bg
Описание Сума
Дарение BGN

Няма коментари:

Абонирайте се, за да ни следите в