По спомени на Николай Евстатиев Мартинов, син на Евстати Мартинов
През периода 1890-1895 год. баща ми е бил подпредседател на Софийския окръжен съд. В неговото отделение, като членове съдии са били Петър Абрашев, впоследствие професор в Софийския държавен университет, Александър Малинов, впоследствие министър-председател и виден общественик. Допълнително, като младши член съдия е бил постъпил в отделението Алеко Константинов, който току-що се бил завърнал от Русия, където следвал и завършил право. До идването на Алеко Константинов в отделението на баща ми, след свършване на работното време, всеки от членовете си вземал шапката и бастуна и са се разпръсквали по бирарии и кафенета, за да прекарат свободното си време. След идването на Алеко Константинов, той обединил членовете и заедно са излизали на разходка до "Пипиниерата", както тогава се е наричал "Парка на свободата", или до "Кору-баглар", както тогава се е наричал квартал "Лозенец". По характер Алеко Константинов е бил весел, добър и доверчив. Той е бил духовит и е умеел да разказва увлекателно весели случки. Според думите на баща ми, той не е бил роден за времето, в което е трябвало да живее. Това време е било време на грубо политиканстване, измами, лъжи и клюки, а Алеко Константинов имал чиста и непорочна душа. Този му характер го правел негоден за съдия или адвокат, не че е бил лош юрист, а защото представите му за живота и хората са били възвишени. Когато например е трябвало да се произнесе някоя тежка осъдителна присъда, той всячески се е мъчел да се намали наказанието и е бил много доволен и се е радвал, като дете, когато е успявал да стори това. Той постоянно е казвал, с какво право те съдят хората, кой ги е овластил да отнемат свободата и живота на подобните като тях. И баща ми казваше, че Алеко Константинов би си отрязал ръката, но не би подписал смъртна присъда. Затова той напуснал съдийството и станал адвокат, за да помага на хората. Но и тук не му провървяло, защото според адвокатската практика уговореният хонорар се вземал предварително, а той не правел така, а след свършване на делото. Но поради тогавашните груби нрави, той е бил лъган, не получавал хонорара си и често оставал без пари, като се обръщал към приятелите си за малки заеми от по 4-5 лева, които винаги издължавал.
Веселият и общителен характер на Алеко Константинов привличал хората и около него се събирали млади хора, основата на която била колектива на баща ми. Така се образувала дружинката "Весела България", душата на която е бил Алеко. Тази дружинка празничен ден правела излети, по предложение на Алеко, до близките и далечни околности на София, като Драгалевския манастир, но по-често до Бали ефенди, сегашното Княжево. Дружинката е наемала файтони за цял ден, таксата на които е била 5 лева. Натоварени със съответните дамаджани и провизии, тя заминавала сутрин рано и вечер се завръщала в София. През целия ден се пеели руски романси или са били разказвани весели случки и приключения. Някои от тези случки Алеко Константинов ги е вземал като основа на разкази, които е пишел и на следващия излет ги е чел пред дружинката. Това са били повечето случаи на весели случки на наши българи в чужбина. Алеко ги е преработвал, за да не се познаят авторите на тези случки и със своето увлекателно перо ги е описал. Разказвачите на тези случки също е посочвал с псевдоним. Баща ми е казвал истинските имена на разказвачите, от които аз съм запомнил: Арпакаша, това е Петър Абрашев, Стати- това е баща ми Евстати Мартинов, Калина Малина- това е Александър Малинов, Марк Аврелий- това е Алеко Константинов. Баща ми е описал случките: "Бай Ганьо пътува" и "Бай Ганьо в операта". Баща ми е казвал истинското име на авторите на тези случки и ми ги е описвал как в действителност са се развивали. Ето какво ми е разказвал моят баща: "Летните си съдебни ваканции от два месеца, той е прекарвал във Виена. При едно такова пътуване за Виена, на Софийската гара се е срещнал с видния софийски търговец, известен под името "Барон Гендович". Същият предложил на баща ми да бъдели другари по време на пътуването и баща ми приел. През време на пътуването Гендович постоянно разпитвал баща ми по каква работа пътува и не е можел да повярва, че отива на разходка, като казвал, че за празни работи пари не се харчели. Случката на Буда-Пещенската гара се развила така: Понеже влакът имал голям престой отишли в бюфета. Тук баща ми си поръчал едно шише с водата "Франц Йосиф", която имала пургативно действие, понеже имал неразположение в стомаха. Налял си една чаша, която изпил и това му било достатъчно. Остъкът от водата останал в шишето. Гендович вдигнал шишето и изпил водата, за да не останела "зян". Това действие на Гендович Алеко е преработил със случая с бирата. Случката с гоненето на влака е истинска, но Алеко, за да прикрие истината, че Гендович се опасявал за багажа си говори, че бай Ганьо тичал за килимчето си. През време на пътуването Гендович не излизал от клозета и псувните по адрес на баща ми Алеко не вписва, с цел авторът на случката да не се познаее. Когато пристигнали във Виена, Гендович завел баща ми в един посредствен хотел, за да не се дават излишни пари, като се уговорили сутринта да се събират в хола на хотела и заедно да излязат. Когато сутринта баща ми излязал в хола на хотела, намерил Гендович облечен във фрак и цилиндър и се зачудил, че баща ми е с обикновен костюм. Когато излезли на улицата Гендович важно пристъпвал, като размахвал бастуна си и се сърдел, че полицаите не му отдавали чест. Тогава баща ми му казал, че във Виена имало обичай лакеите да ходят с фракове и цилиндри сутрин и че полицаите са го взели за лакей, а баща ми за слуга, които са излезли по покупки. Той осведомил Гендович, че виенчани само вечерно време обличали фрак и не ходели пешком из улиците, а с превозно средство. Гендович се върнал в хотела и се преоблякал. Този епизод Алеко не го е описал, за да не се познае авторът му. Случаят в операта е, че Гендович заспал и захъркал, което предизвикало смях, който Алеко преработил със събличане на дрехата.
С любезното съдействие на Живка Лазарова, внучка на Евстати Мартинов
