ПОКЛОНЕНИЕ ДО БОЖИ ГРОБ НА БАБА ЦАНКА- 1927год.

Имам в наследство останало едно  тефтерче- дневник от моята прабаба Цанка, която е ходила на поклонение до Божи гроб и е станала хаджийка през далечната 1927 г. Тогава Великден е бил на 24 април. Водила е подробни записки и бях много развълнувана като ги прочетох. Предавам ви всичко без корекция, затова може и да има грешки, за които предварително се извинявам.

 
В парахода ни дадоха тесни кабинки от по 4 легла или 6-8 различно, и едно много просто голо дюшече с възглавничка. За ядене рекохме постно, те ни донесоха грах сварен, уж постен, а намерихме вътре парче месо.
За 7. ІV. Благовещение, уж искахме риба, а ни дадоха леща, а на 8. ІV. дадоха риба - в петък, ний я не ядохме. 

От Цариград като потеглихме беше 7. ІV. 3ч. 15 мин. следобяд- Благовещение. За хатъра на англичани и французи, които пътуваха в І-ва класа, понеже искали да видят Босфора- изминахме около целия Цариград. Минахме около изгорения дворец на султан Хамид, край американското училище „Роберт Колеж”, край кулите, от които турците са стреляли и са бранили Цариград от неприятели, защото брега там е най-тесен. Минахме покрай „Кавак”, най-красивия край, който е бил достояние на много богати хора. Като свършихме „Босфора” върнахме се назад. Това бе все по Черно море, после взехме назад, оттам за Дарданелите, което сме преплували посред нощ срещу 8-ми в 12 часа- Дарданелите. 
На 8-ми плавахме по Мраморно море- след туй почнахме Средиземно море, то е голямо. На 8-ми виждаме острови, баири, но днес на 9-ти вече не виждаме никаква земя. Само море и небе. Водата е синьо-черна. Параходът е голям, че леко се пътува. Досега ни запази Бог всички здрави, бодри, весели. Малко само ни се вие свят, но то е нищо, затова благодарим. На 8-ми минахме острова „Родосито”/о. Родос/ вдясно както пътуваме към югоизток. На 9-ти през деня, в 5 часа следобяд се показа остров „Кипър”, но до 6 и половина пътувахме докато се открие целия остров. Той е голям, казаха ни, че населението е 600 000 жители. Оттам като продължихме пътя си, на 10-ти сутринта осъмнахме в 6 и половина в Бейрут. Хубав град, близо до пристанището, но не слязохме, защото компанията не искаше, тъй като ако слезем сутринта трябва цял ден да се скитаме и вечерта чак да се приберем. Тоя град е под турско владение и много близо до него имаше голям сняг, кога е навалял неизвестно. Планината е „Санин” на която беше снега. Бейрут- французко владение, тук времето беше много хубаво, топло, весело. Съблякох кожуха, но не отидохме в града, защото трябваше всеки да похарчи по 6-700 лева, от икономическа гледна точка. На 11. ІV. стигнахме в Кайфа. В 6 часа ни прекараха с лодка. В 9 часа ни сложиха ваксина против жълта блатна треска. В 2 часа пропуснахме влака и заминахме с автомобили, камиони за Йерусалим. Тук в Кайфа гледахме една местност „Ана Некога”- Наполеон Бонапарт идвал на нея. От 3ч.15 мин. от Кайфа за Иерусалим. Стигнахме Афула..., минахме край Назарет и кладенеца на Яков. Имаше много канари, баири, балкан все, маслинови гори. Ний искахме да спрат автомобилите да отидем в Назарет, но Сазонов не се съгласи, че ще закъснеем за Йерусалим, ще затворят манастира и няма да ни пуснат да влезем. А то едни извивки на пътя, едно нещо, все зик-зак, все криволици, страшен път, но да отидем по-сетне..... Но не отидохме защото там беше на път, а ако тръгнехме от Йерусалим е 140-150 км. път и искат за отиване и връщане около 1 и половина- 2 лири и компанията се не съгласи и не посетихме Назарет.
11. ІV. 1927 год. Стигнахме вечерта в 9-10 часа в манастира „Св. Костадин”. Там ни дадоха легла и спахме. Сутринта на 12 жени позволиха да отидат на черква, а после почивахме цял ден. На 13-ти сутринта в 8 часа отидохме на черква „Св. Костадин”. След това на двора ни каниха с по едно кафе. Оттам отидохме в патриаршията при един Владика. Във външното отделение на мъжете миха по десния крак, а на нас вътре, в друга стая ни поливаха да си мием ръцете. Същевременно след това няколко духовници пееха молитви на гръцки „Кирие елейсон”/Господи помилуй/. После влязохме при Владиката, записахме си имената и платихме в турски лири, най-малко по 3 долара и ни дадоха индологенциите хаджийски, с което вече ни нарекоха половин хаджии. Тогава ни заведоха при Божия гроб и около 20 души духовници обиколихме Гроба в един глас хорово пяхме –Кирие елейсон /Господи помилуй/. С тази песен изкарахме първия камък, дето е бил вкаран Иисус, от там при плочата-миропомазание, мястото дето е бил положен във външното отделение-наглед висок камък. После, дето е бил погребан, гдето са делили дрехите му и други места в разни вери- гърци, арменци, копти /египтяни/, араби, сирийци и др.
На 14-ти в 6 часа отидохме на гроба на св. Богородица и направихме панахида за умрелите. Гробището е дълбоко 50 стъпала. И оттам в Гетсиманската градина, дето Иисус се молел и дето го предал Юда, гдето учениците му заспали, а маслиновото дърво под което е бил вързан Господ се разделило после на четири според разцеплението на верите. На пътя после видяхме камъка, на който Иисус Христос бил казал на учениците си „Отче наш”. Оттам отидохме на манастира „Мария Магдалина”, която поднесла яйцето на Пилат и му казала „Христос Воскресе”. Този манастир е направен от русите, там е погребана майката на руския цар Николай. Отидохме и на мястото, където се пази пояса на св. Богородица. И на църквата „Св. Стефан Архидякон”, който е бил убит с камъни пръв за Христа- св. Богородица гледала насреща иззад една колона. После ходихме в църквата „Св. Иоаким и Анна”- руски манастир. После минахме край къщата- Съдилище Пилатово, каменно голямо здание, през вратата са извели Христа. Дето Христос паднал и се подпрял на дувара и ръката му потънала в камъка. Целуваме го. Тук близо има параклис с неръкотворен образ на Св. Вероника. Следобяд ходихме на руската черква на вечерня.
15. ІV. Отидохме за Витлеем. Пътя е дребен камънак и цимент, равен, мек, хубав, всичко 11 км. Пещерата, а над нея манастир. Християни, абесинци, арменци, католици имат дял тук. Първом отидохме при звездата, после слизаме още 5 стъпала дето е
пещерата на родилия се Христос. От там излязохме нагоре 2 стъпала, дето са били изклани за Христа 14 000 деца от цар Ирод. На 1-2 м разстояние е била св. Дева Мария все в същата пещера, където се е крила с Иисуса без да я видят. На 150 м. разстояние е манастира дето св. Богородица е закърмила Иисуса, там е текла кърма. Тая черква е католишка. Не е голяма, но хубаво, чисто подредена. Навсякъде там видях католишки икони. Оттам си купихме кърмата на св. Богородица, която се взема от млади жени, които нямат кърма. Продадоха ни ги за 20 пари пакет. След туй ни заведоха да напишем имена при св. Владика. Там писахме живи и умрели. Един брат даде 5 гроша, писа няколко имена, но Владиката му се скара, че малко дал, а брата каза, че е беден- той му рече вземи си ги и той си взима парите и не му даде иконка. След туй ни заведоха в една дива градина и ни дадоха обяд- зелени, червиви маслини, нахвърляни по масата. Някои от бедните граждани ги ядоха, и селяните също ги ядоха, но които си носехме ядохме си своята провизия.
16. ІV. На Лазаровден след обяд в 2 часа служиха патриарха, 6 владици и попови- 53 души всичко. Голяма церемония и лития до Гроба Господен и Храма. Влизаха и излизаха до 6 часа вечерта.
На Лазаровден ден бяхме във Витания на гроба на Лазаря. Влиза се след платен вход, няколко стъпала в земята, пещера в селото Витания. Много тесен вход, едва да се не задушим надолу 19 стъпала. 10 попа с Владиката и с лития /шествие/ додоха, после на Гроба носят маслиново дърво, което после разделиха народу. 
17. ІV. Връбница- бяхме на Гроба Божи. Служиха 12 владици и Патриарха- много тържествен ден, всичко служиха 38 души. Неописуемо красиво, всички облечени в коприна.
На Велики четвъртък голямо тържество в гроба Господен. На двора "Умивание нозе", платихме 5 жени по 10 гроша да гледаме 12 владици с Патриарха, който представя Христа. Почва да ги учи като иска да им умие нозете на 12-те владици вместо 12-те ученици. Петър не даваше и той му рече:" Ако те не умия, нямаш дял с Мене". Петър Му каза: "Господи, не само нозете ми, но и ръцете и главата." След това отиде да се моли, а те заспаха, до три пъти ги нагледваше и се моли, след това ги събуди и им каза:"Станете и да вървим!" 
На Разпети петък- славна служба, чак до 12 часа трая, а тук за галерия дадохме по 5 гроша. Облечени всички Владици в черно, много красиво облекло, с церемония излизат и лития от църквата. Обикалят три пъти гроба Господен и правят опело по гръцки и свърши в 3 часа през нощта. 
В събота, за погребението от 10 ч. преди обяд влязохме всички, тъмно в църквата, няма светлини никъде. Седем вери събрани, адски шум, полиция. Идат коптите, пеят и викат в църквата: "Ний сме християни, св. Георги да помогне, победата намъ." Изгониха ги, искаха да окупират храма. После в 11 часа много бавно и трогателно почна да бие камбаната по един път. Народът пази тишина и всеки се моли Богу за св. Нур/ Благодатният огън/. В 12 часа Патриархът иде с няколко души духовници, но в бяло облекло с жълто, както на Връбница бяха, отидоха къде гроба четяха и се върнаха, съблякоха само Патриарха и влезе в Гроба, и след 1 час падна св. Нур. Аз и всичкият свят, който беше, с каква радост неописуема посрещнахме Нура, не може да се опише.. Трая от 9 до 12 и половина в събота. Срещу неделя не лягахме хич, чакахме будни от 10 часа вечерта отидохме в църквата, имаше 53 свещеници, владици, архимандрити и Патриарха, облечени все в едно облекло-светло, отвън при Гроба Христов. Казахме в 12 часа Христос Воскресе! През туй време въртят по 3 /неясна дума/ от двете страни. Много славно.. 
В неделя отидохме в 11 ч. и трая до 3 ч. следобед. В църквата имаше облечени 38 души и четяха Евангелието на гръцки, старогръцки, арабски, абисински и други, всичко 6 езика, но славянски не чухме. През деня посетихме братя Шаклеви-богати, почтени, българи-македонци, много гостоприемни хора. 


„Св. Сава” манастира не посетихме, защото не ходят жени там, а само мъже. Само 2 жени го посетиха, които бяха най-близки на Сазонов, но те не влезли, а им разправяли. Аз черпя сведения от мъжете. На 19.ІV. ходиха- там била много голяма пустиня и висина, като погледнеш назад свят се завива на човека. Там живеел св. Сава- постнически живот. Един ден неговата майка искала да дойде при него да се помоли. Той ѝ казал: ”Майко аз ще се моля за тебе и не ѝ разрешил да влиза, защото е жена и затуй и днес жени не се пускат. Когато един ден се молел дошъл при него един лъв и искал да го яде, но той му казал-махни се настрана и той останал и при него живял 3 години. Но един ден взел да му дърпа скута, св. Сава му рекъл: ”Аз мисля, тук манастир да направя, а ти искаш да ме ядеш” и лъва го напуснал и си отишъл оттам. Той изградил манастир и се заселили там около 5000 души калугери. Живеели там, но започнала да се свършва водата и те започнали да роптаят на св. Сава като го заплашвали, че ще напуснат манастира. Той им казал да се помолят усърдно на Бога и тогава като го сторили забелязали, че е наквасено едно място, на което едно муле с крак побутвало. Забелязали влага и видели вече от канарата как сълзи вода. После те окопали на това място 3 като казанчета копки всяка, и до днес тази вода не се увеличава и не намалява. Тези монаси си служели с водата и живеели, а после във война дошъл Персийският цар и ги изклал. Техните глави се съхраняват в манастира „Св. Никола”. Там близо бил манастира „Св. Йоан” и по далеч насам по пътя „Св. Теодосия”, манастир където е погребан св. Теодосий, също и Св. Софроний, св. Филип, майката на св. Теодосий и една руска принцеса.
На 20. ІV. сутринта в 6 часа заминахме за Елеонската гора. Преди да стигнем там спряхме гдето са се молили 12-те Апостоли след Възкресението. Мястото е в земята, гдето са се крили от евреите. След това се отбихме при една стара църква, която е била съборена и възстановена от французите. Също ходихме в църквата, в която е намерена главата на св. Йоан Предтеча, трон направен с мозайка. Посетихме и друга църква, в която се е възнесъл Иисус Христос и се качихме на канбанарията от 259 стъпала. Само няколко по-млади хора и аз се качихме, другите не се мъчиха. Оттам се вижда целия Йерусалим с околността. Камбаните са толкова големи, че 4 часа далеч се чуват кога бият. Елеонската гора е висока от Иерусалим 1 км. Там има паметник на един игумен роден 1831, заклан 1909 г.- Януарий. После отидохме на Галилея, дето се явил Иисус Христос на учениците си, гдето Тома си турил пръста на раната, за да повярва. По настрана, в двора е мястото, гдето Иисус Христос благословил хляба и двете риби и нахранил около 5000 души, без жените и децата. После отидохме в малка Галилея, гдето се молела св. Богородица 40 дена и маслиновите дървета ѝ се поклонили, тогава ѝ се явил Ангел Господен и ѝ казал, че след 3 дена ще бъде при сина си. Оттам отидохме в затвора, дето бил арестуван- дълбок затвор 10 м. дупка в канарата. Има 2 пръста халки и там връзвали на всеки затворник по един тежък камък за врата. Отгоре пък на горния етаж има две дупки издълбани, където са били краката на Иисус. Има много иконички. После ходихме в затвора на св. Петра, гдето св. Архангел дошъл и го извадил. После от един купел взехме вода.
На 26-ти ходихме в Йордан. Първо стигнахме на Мраморно море, там си омихме краката и взехме вода от морето, после отидохме на река Йордан. Като стигнахме на реката нашия другар- отец Михаил от с. Бистрица влезе заедно с игумена на манастира „Св. Иоан Кръстител” /грък, но говори на руски/ в една лодка и светиха вода. С лодката на мястото, където Иисус Христос се е кръстил от Йоана. Там бяха сложили голяма маса и икони, които целувахме. Разделиха ни на две. Имаше една голяма, покрита палатка, където ний-жените се съблякохме и там се окъпахме отделно. Но водата е мътна, само тиня, краката потъват, не може човек да ги измие лесно. Изпрахме си дрехите, с които се къпахме и отидохме в манастира „Св. Йоан
Кръстител”. Там ги простряхме да изсъхнат и ни сервираха обяд по 2 яйца на човек и по малко сирене. Нагостиха ни и ни изпратиха много весело и любезно, но във всеки манастир в който идем все като пишем и дадем парички посрещат те, инак се чумерят.

Яфа- пристанището е европейско. Там бяхме от 30. ІV. от обяд и в манастира „Св. Георги”. На 1. V. бяхме в Тел Авив и Яфа, на 2. V. тръгнахме сутринта от Яфа. В 9 часа се качихме на параход „Азия”- французки и чакахме до 3 и половина часа и тръгнахме. Той е по-малък от „Канада”, с който отидохме. В „Азия” имаше миню-закуска в 7 часа- сутрин /масло, мармалад, бисквити/, обяд 11 часа /разни макарони, боб, леща, грах и вече хубави ястия- месо /само в сряда няма месо/. Всеки обяд и вечер има и десерт, бадеми, орехи, чай.
На 3-ти плавахме през Средиземно море. Само него виждам и нищо друго, но по едно време почна земя да се вижда. Къде 2 часа през деня минахме о. Крит, вляво едни бели красиви здания- родното място на Венизелост. Имаше големи вълни и ни беше страх. На 5-ти минахме край Цариград и заминахме за Кюстенжа, защото парахода не се спира в Цариград. Изгледахме го и го заминахме. Сега вече напуснахме Мраморно море и влезнахме в Червено. Вече 3 и половина часа-  цяла нощ пътувахме. 
Сега 6-ти Георгьовден, ставаме, но всички са замаяни, почти всички повръщат, всички са болни, но аз се държа. Ходихме на закуска. Днес обяда беше лавут и риба солена с малко картофи, без чай. Стигнахме още сутринта Кюстенжа. Там е голямо пристанище. Цял ден прекарваме в парахода на почивка. Градът не видяхме, защото е далеч, не ни пускат да слизаме. Вечеря има –супа фиде, месо с туршия- краставички- бадеми и чай. Срещу 7. V. не спахме, защото цяла нощ ни хапеше нещо. Събличах се, посках се- намерих една въшка. Пред другарките като казах, всичките се вдигнаха против мен. Трябвало да мълча, защото и по техните гърбове ги имало, но те се научили да търпят и кротуват. Трябвало и аз тъй да правя.
На 8-ми сутринта в 5 часа стигнахме в Кавак, Цариград и чакахме за комисия, но не ни гледаха, а ни водиха в Карантината. Там ни къпаха и дезинфекцираха дрехите и ни върнаха пак в парахода. Хамали ни взеха багажа и го внесоха в лодки, а ние се качихме на други лодки и ни закараха в митницата. Най-първо се хванаха в моя куфар, но аз се поотстраних и омълчах, не отидох да го отворя. През туй време един дал 10 лири бакшиш и ни освободиха. После ни земаха по 15 гроша.  9. V. Прекарахме в хотел „Босна”, ул. ”Сефкенази”- Цариград. 11. V. Тръгнахме в 8 и 20 часа оттам. 

18. V. Ходихме на Кръст. манастир- игумена беше починал преди 10 дни. ... Лот кога съгрешил с дъщерите си Бог му казал да посади три дръвчета и да ги полива докато се хванат, но дяволът му пречел. Когато тръгнел за вода той му я напивал, а му било казано тя да е цяла, ненапивана. Разстоянието било 50 км. до р. Йордан, откъдето вземал вода. После Бог му казал да измени пътя, за да запази водата и той така направил. Дървото се хванало и станало голямо. Кога се правил Соломоновия храм, сега св. Святих търсили дърво, мерили го, уж става-отсекли го за напречно, но напречно дошло дълго и не станало, а за дълго било късо. Евреите го нарекли проклето и тъй стояло с години. Кога трябвало да разпъват Христа потърсили дърво за кръст и се сетили за него, проклетото. Взели го и направили Кръста Господен. Затова и ний вземаме пръст откъдето е расло дървото. Цялата история на дървото удостоило се да стане КРЪСТ ХРИСТОВ
После отидохме в манастира „Св. Симеон”. 
Грета Костова-Бабулкова
© Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Мъченичество /по повод атентата в църквата "Св. Неделя/

 По повод атентата в катедралния храм "Св. Неделя" през 1925 г., извършен от крайно леви дейци на Военната организация на БКП, на Велики четвъртък. При навършването на четиридесетия ден от смъртта на загиналите, митрополит Борис, Неврокопски (1888-1948 г.), публикува своя статия, която е много актуална и днес и ще бъде актуална и в бъдеще..
Четиридесетият ден от смъртта на сто и четиридесетте софийски мъченици беше рядък ден. През този ден умря градът на живите и оживя градът на мъртвите. През този ден едно велико благоговейно чувство свърза живите с умрелите, - понесе ги от ранни зори към Божия храм за молитва и сля ги в жив непрекъснат поток, който се отля към верните жилища - за поклонение пред пресните, неизравнените гробове на мъчениците от столичната катедрала. Никога досега софийските гробища не са виждали такова множество и такъв помен! Каква сила бе сляла в едно чувство, в едно желание, в една воля неизброимите хиляди познати и непознати, близки и далечни? Какво ги караше да обсипват с пролетни цветя свежите гробове на знайни и незнайни там покойници, - да свиват пред тях колене, да проливат над тях сълзи? Пред тези мъченишки гробове, които говорят неизказано много - много повече, отколкото говорят делата и подвизите на всички живи герои, като че ли ставаше някакво чудо: като че ли слепи проглеждаха, безжизнени се съживяваха, бездушни се одухотворяваха, безсъзнателни се осъзнаваха, помрачени се проясняваха! В този ден почуствахме и съзнахме най-дълбоко, че смъртта на мъчениците от Велики четвъртък спаси и осмисли нашия живот, че тя ще спасява и осмисля живота и на бъдещите поколения, - че от техните свещени гробове ще се роди нов живот на нашата земя, - тая земя, на която тъй скоро изгасва истинският живот!
Едва ли има друг народ, който тъй скоро и тъй дълбоко да е паднал от съвест в безсъзнание, от светлина в помрачение, от ум в безумие, както сме паднали ние българите от свободните предели на нашата земя! Когато ние минахме от робство към свобода, ние донесохме със себе си много чисти сили и добродетели, и тъкмо тогаз, когато тези сили и добродетели трябваше да растат и цъфтят под благодатното слънце на свободата, когато трябваше да се обогатим с повече добродетели и изпълним своя живот с повече идеали, ние започнахме да потъмняваме и опустяваме.
Ние сподавихме и убихме творческия дух от епохата на възраждането и освобождението, презряхме добродетелите на тази важна епоха, отхвърлихме нейните идеали и потъпкахме нейните завети. Ние свободните, изгубихме онова ясно съзнание и онези ценни качества и достойнства, които имахме, като роби. Ние започнахме да се отнасяме равнодушно и безразлично почти към всичко ценно и възвишено. Заразени от погрешната преценка на ценностите, която се опита да извърши съвременния дух, ние - без да преценяваме - обезценихме направо най-великите ценности. Притъпели в своето чувство  и потъмнели в своя разсъдък, ние започнахме най-напред да се отнасяме равнодушно към истината и лъжата, към правдата и безправдието, към закона и беззаконието, към добродетелта и порока, към доброто и злото, сетне се опитахме да заличим разликата между тези съвършено противоположни сили, и най-подир стигнахме до онова чудовищно състояние, в което прогласихме истината за лъжа, а лъжата за истина - честта за безчестие, а безчестието за чест, - правдата за безправдие, а безправдието за правда, - закона за беззаконие, а беззаконието за закон, - добродетелта за порок, а порока за добродетел,  - родолюбието за родоотстъпничество, а родоотстъпничеството за родолюбие, - човещината за дивотия и безсмислица и по-страшно помрачение е невъзможно и немислимо!
Тази извратеност в чувствата и разбиранията, този хаос в ума и душата ни се отразиха в творчеството на много наши поети и писатели, в действителността на много държавници и народни служители. Животът и трагичният край на един от най-талантливите наши поети, който, след като възпя в своята поезия и въплъти в своя живот великолепно истината и правдата, започна да изповядва в мъчителни поетични творби, че душата му е останала вече само "пепелта на всички истини - лъжи" и че в нея са умрели вече "и дявола и Бога", - който, след зората на своя живот и творчество, тръгна - без да почака зараждащия се хубав ден - по странен път в непрогледна нощ и не се върна вече, - като че ли мъчителният живот и  трагичният край на тоя "поет на нощта", който изчезна в нея без време, отразиха типично мъката на нашата разпокъсана душа и трагизмът на нашия обезсмислен живот.
В нашия живот имало е не малко страдания и мъки, не малко тежки и трагични моменти. Но те като че ли не смекчаваха нашето сърце, не разведряваха наша душа, не проясняваха нашето съзнание. Сполетяха ни злополуки, но ние не се сепнахме; връхлетяха ни беди, но ние не се опомнихме; постигнаха ни нещастия, но ние не се свестихме; настъпиха сътресения, но ние не се стреснахме; струпаха се катастрофи, но ние не се вразумихме! Алчността беше почнала вече да поглъща всичко, но ние още продължавахме да бъдем алчни; продажността беше вече продала и предала всичко, но ние още продължавахме да бъдем продажни; безчестията ни бяха вече покрили със срам, но ние още продължавахме да бъдем безчестни; раздорите ни бяха вече разпокъсали и раздрали, но ние още продължавахме да бъдем раздорливи; враждите ни бяха вече изпояли, но ние още продължавахме да враждуваме; жестокостта беше вече убила у нас човешкия образ, но ние още продължавахме да бъдем жестоки  и безчовечни! И трябваше да стане нещо необикновено, - нещо невидимо и нечуто, нещо невъобразимо и неизразимо, за да се опомним и вразумим! Трябваше между нас да се явят безумци, които да струпат върху главите ни покрива на Божия храм и да ни вразумят, защото ние презряхме увещанията на умните! Трябваше в тая нещастна страна да се родят чудовища, които да извършат нещо чудовищно: да дигнат ръка против Бога и човека, против Божия дом и родната земя, - които да извършат предателството на Юда и братоубийството на Каин, за да видим колко голямо е било нашето помрачение и колко страшно е нашето падение!
Злодеянието от 16 април - най-черният ден в нашия живот! Е тъй необикновено и чудовищно, че ние отначало бяхме като вцепенени и не можехме да разберем какво става. През този ден, в който българското отечество и българското име бидоха потопени в най-голяма скръб и покрити с най-голям срам, вцепенението беше толкова голямо, че ние не можехме да видим всичката чудовищност на злодеянието, което извършиха децата на антихриста, и всичката милост и мъдрост на чудото, което Бог извърши с нас. Ние не можехме да оплачем достойно невинните жертви защото не знаехме кого да оплакваме по-напред: тях или себе си. Ние не можахме да съпроводим до вечното жилище покойниците-мъченици, които със своята смърт продължиха нашия живот, защото не знаехме към кои да причислим себе си: към живите или към мъртвите. Трябваше да минат няколко безжизнени дни, - трябваше да поотмине ужасът на безумието и смъртта, която се беше надвиснала над нашата страна и вледеняваше живота във всичко, за да можем да се свестим и да почнем да разбираме какво става с нас. Трябваше да дойде четиридесетия ден, за да можем да отдадем достойна почит на сто и четиридесетте мъченици, - за да можем да разберем необходимостта и смисъла на тяхната изкупителна смърт и да почустваме спасителната сила на техния мъченически подвиг.
Трябва да се разбере, че онова, което става у нас, е необикновено. Събитията у нас отдавна са излезли от рамките на обикновеното и са минали границата на местното и ограниченото. Тези събития имат не само местно-български, не само европейски, но и световен - космично-религиозен характер. У нас не може вече да се приказва за забежки - на тях ние отдавна не обръщаме никакво внимание, не може да се говори и за престъпления - те станаха за нас нещо обикновено. У нас се води вече необикновена борба между различни схващания и убеждения, различни течения и движение, разни слоеве и съсловия. В нашите явления се разкрива вековната вътрешна борба, която се води оттогаз, откак злото проникна в човека и света: това е борбата между истината и лъжата, между добродетелта и порока, между правдата и безправдието, между светлината и тъмнината, между доброто и злото, между царството на Христа и царството на антихриста. Това е оная борба, която стана ожесточена и непримирима оттогаз, откак Божествената Любов и Правда, Божествената Истина и Светлина се въплътиха на земята и изобличиха злобата и неправдата, лъжата и тъмнината. Злобата, неправдата, лъжата, тъмнината ненавиждат любовта, правдата, истината, светлината. Особено пък когато тези тъмни сили бъдат разкрити и изобличени със светлината на Божията любов и истина, тогава те стават демонично жестоки, и не щадят никаква любов, никаква правда, никаква истина! Иисус Христос разграничи и противопостави светлите и тъмните сили на света и турна началото на крайната борба между тях. "Огън дойдох да туря на земята..." (Лука. 12:49), казва Той: "Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята, не мир дойдох да донеса, а меч." (Мат. 10:21). Христовата светлина смущава тъмнината, Христовата истина тревожи лъжата, Христовата правда озлобява неправдата, Христовата любов ожесточава враждата. Озлобени и ожесточени, тези демонични сили в борбата се превръщат в огън и меч за света. И Христос иска безусловно от всеки свой последовател да мине през очистителния огън на тази борба, която Той пое и завърши победоносно. Той иска всеки да разграничи напълно ценностите и силите в живота и света и да определи ясно и решително своето отношение към тях. Всеки трябва да се определи: истината ли или с лъжата, със светлината или с тъмнината, с правдата или с безправдието, с любовта или със злобата, с доброто ли или със злото, - с Христа ли или с антихриста. Няма друго положение, няма друг път, няма безразлично отнасяне. Който не е с Христос, той е против Христа. Иисус Христос казва за себе си, че светът го мрази, защото свидетелства, че неговите дела са зли (Йоан. 7:7), а на своите последователи предсказва, че светът ще мрази, ще преследва, ще мъчи, ще бичува, ще убива и тях заради неговото име (Мат. 10:16-22, 28; 24:9; Йоан. 15:18). И само оня, който претърпи до край, той ще бъде спасен (Мат. 24:13). Тези страдания и мъки са неизбежни и необходими за всеки, който живее и се бори в името на Христа, - в името на неговата правда, неговата истина, неговата любов, - за всеки, който се бори за победата и тържеството на доброто. Най-високото съзнание, до което можем да се издигнем, след като сме почувствали и преживели в себе си доброто, е съзнанието, че за неговото тържество е необходимо пълното самопожертвуване, истинско мъченичество. До това велико съзнание иска да издигне Христос своите ученици и последователи. Той иска от тях да се открекът от себе си, да вземат своя кръст и да тръгнат подир Него. Без това себеотречение няма спасение (Марк. 8:34 - 36). Без себеотречение и самопожертвувание не е извършено никакво велико дело, не е постигната никаква велика цел, - не е създадено нищо възвишено и светло в никоя област от човека. Великите идеи се раждат с мъка, отглеждат се със страдания, постигат се с мъченичество. Те искат не само велики умове, които да ги въплътят. Една велика идея умира само тогава, когато няма кой да умре за нея. Правдата побеждава тогаз, когато има кой да се бори за нея, - истината тържествува тогаз, когато има кой да се жертва за нея. Великата сила, която пресъздаде и спаси света, която ще го пресъздава и спасява докато той съществува, иде не от многолюдни сборища, а от една самотна Голгота, - не от чудни и чудовищни оръдия, а от един прост кръст, - не от скиптри и корони, а от трънени венци, - не от дворци и палати, а от мъченически гробове. Тази спасителна сила ни е потребна всякога в живота, най-много в тежки моменти, каквито преживяваме ние сега. В такива моменти не е достатъчно да бъдем само редовни и почтени, умни и предвидливи, решителни и смели, - не е доста да вършим добре своята работа и да изпълняваме добросъвестно своя дълг. Тези обикновени добродетели може би са достатъчни за обикновено време, само с тях негли може да минем в друго време, но не и сега. Тогава, когато трябва да се прави избор между гибел и спасение, - когато трябва да се спасява, не е достатъчно само ум, съвест и воля: тогава необходимо е преди всичко пълно себеотречение и самопожертвувание, пълна готовност за мъченичество. В такова време не са достатъчни само подвизите на най-велики герои: в такова време необходими са преди всичко подвизите на велики мъченици. Такива подвизи се изискват и такова време от всички ни, а най-много от ония, които са и по дълг, и по желание трябва да бъдат готови да вземат своя кръст и да понесат едно мъченичество. Мнозина, може би, от ония, които в съдбоносни времена биват принудени да се самопожертвуват за една велика цел, едва ли са помисляли нявга в живота си, че ще настъпи миг, когато те ще трябва и ще имат силата да станат мъченици. Често пъти времето и нуждата събуждат сили у човека, които правят безволния твърд, страхливия - смел, малодушния - герой, малкия - велик, скромния - мъченик. Всяко време кое в себе си и тъмни сили, които носят за добрия човек мъки и страдания. Не е ли мъчение да бъдеш истинен между лъжци, честен между безчестни, свестен между безсвестни, смирен между надменни, щедър между алчни кротък между жестоки, добър между зли? Не и ли мъченичество да проповядваш истината тогава, когато господарува лъжата - да крепиш добродетелта тогава, когато се шири порокът, - да защитаваш правдата тогаз, когато вилнее безправдието? Но, истинското мъченичество почва тогава, когато се отречем от себе си напълно и се обречем изцяло на истината, правдата, доброто, любовта и се пожертваме за тях, - когато нашият живот бъде непрекъснато служение на тези светли сили и непрестанна жертва за тях, - когато ние им послужим и с живота, и със смъртта си.
От такова себеотречено служение, от такава жертва, от такова мъченичество има нужда човечеството, има вопиюща нужда нашата измъчена страна. В това служение, в това мъченичество живее духът, който преодолява опасностите и побеждава света, светът на похотта и надменността (1 Йоан)2:16. Когато у нас оживее тоя дух, ние ще бъдем непобедими. Тогаз ние можем да бъдем угнетявани, но не угнетени, - отчайвани, но не отчаяни, - гонени, но не оставени, - погубване, но не погубени (2 Кор. 4:8-9). Тогаз ние ще имаме и великото ободрение на Голготския мъченик: "Дерзайте! Аз победих света!" (Йоан. 16:33).
Автор: Архимандрит Борис
Свт. Борис Неврокопски
Източник: Църковен Вестник 1925 г. брой 23.

АРХИВНИ КАДРИ 

 ОЩЕ АРХИВНИ КАДРИ ОТ ЦАРСКО ВРЕМЕ

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

НИЙ УМРЯХМЕ- ДА ЖИВЕЙ НАРОДА IV-V глава

IV  ИСТОРИЧЕСКА ПОВЕСТ ЗА ВЕЛЧОВАТА ЗАВЕРА ОТ ЗМЕЙ ГОРЯНИН
Лъжа е, че нощно време в гробищата е страшно. Толкова тихо и спокойно е там, че човек никъде другаде не може да се чувствува тъй спокоен. Сякаш и вятърът е суеверен, като осемдесет годишна бабичка, та не смее да разклати листата на брястовете, или да подсвирне в клоните им. В избуялата трева не мръдва насекомо, не запява щурец. Вадата, която минава току до самия стобор на гробищата, и тя не шуми. Дори случайно прелитащата нощна птица се сепва и отпуска крилата си, като отсечени. В сенката на вечния покой всичко пази тишина. Но то не е от страх, а от почит към мъртъвците. Добри ли са били, зли ли са били — все едно. Когато минат отвъд, Господ ги съди. А хората ги тачат. Хе-хе! Тачели ги били! Колцина ги тачат? На пръсти да ги преброиш. А другите се плашат от тях. Защо? И сами не знаят. Може би людете, плашейки се от смъртта, без да искат се плашат и от нейните жертви! Справедливо ли е?
Обичаш някого, радваш му се, милваш го, а сетне — когато го вземе смъртта, изтръпваш и не смееш да се приближиш до него. Криво-ляво, от хорски срам и със свито сърце, ще го целунеш за раздяла, ще оставиш да го погребат, а после страхът ти ще порасне повече. И не ще посмееш да отидеш нощем на гроба му, па ако ще би цял живот, всяка нощ да си спал с него под една черга.
А божем всички сме християни и всички вярваме, че човек не умира, макар да си отива от този свят. Малко е човешкото сърце. Толкова е малко, че не може да побере в себе си и най-малката истина от Христовата вяра.
Мигар мъртъвците са сторили някому зло? Мини край гроба на най-големия изедник и кръвник. Ще ти направи ли пакост? Когато си в беда и в нужда, мини край гроба на най-добрия и свят човек — ще ти помогне ли с нещо? От живите трябва да се плаши човек, от тия, които дишат, мислят, говорят, работят. Лошият да се пази от добрите, добрите от лошия.
Тия мисли преминават с шеметна бързина през главата на Велчо Джамджията, когато отваря малката врата на манастирските гробища и влиза вътре.
     Бог да прости умрелите и да дава на живите сили!
Една сянка се отделя от мрака и приближава.
     А, ти ли си, Кольо? Аз помислих, че съм пръв. А ти си ме изпреварил.
     Не ми търпи търпилото, бай Велчо. Още като ми даде знак след вечернята, разбрах, че някаква голяма работа ще има. Едва дочаках да се вдигне трапезата и се промъкнах тука.
     Добре е, добре!
     Ще чакаме ли другите, или само на мене ще кажеш.
     Ще ги почакаме. Работата наистина е голяма. Получих писмо от Буюкли Георги. И после: още двама души ще положат клетва.
     Нови завераджии ли? Кои са?
     Иванаки Йонков и Хаджи Дачо.
     Хаджи Дачо ли казваш? Той, дето ни съветва да бъдем мирни и кротки, ще дойде между нас? Чудя ти се, бай Велчо! За хаджи Дача аз ще реча, че не му е мястото в такъва работа. Добър човек е, богат, личен, умен — какво друго да кажа? Само добро. Но ... такъво .. - не е...
     Млад си, Кольо. Плашиш се от две приказки, казани на софрата. На такава софра и по-страшни приказки се казват и пак никой не им вярва. А за хаджи Дача Сакели Йордан подписва с двете си ръце. Той го представя за завераджия. В хаджи Йордановата дума никой не може да има съмнение.
Думите му се прекъсват от леко поскръцване на вратичката. Тихо и предпазливо се промъкват: Майстор Димитър Софиялията, Кръстю Симитя и Желязко Бакърджи. След тях, почти по стъпките им, идват Рачо Бюлбюла и даскал Антон.
     Събрахме ли се? — с шепот запитва Велчо.
     Няма ги още хаджи Йордан Брадата и хаджи Теодосий.
     Те ще дойдат. Бюлбюл, дай знак с уста.
     Нови хора ли ще приемаме? — запитва даскал Антон, но никой не му отговаря.
В тихата нощ се понася песента на славей: лека, весела, безгрижна. Но тя прозвучава толкова малко, колкото да чуят Сакели Йордан и хаджи Теодосий и да доведат новите.
Пак се отваря вратичката на гробищата и четири тъмни сенки се промъкват мълчешката. Докато приближат, Колю се навежда на ухото на Велча и шепне:
     Клетвата ще стане на един свят гроб. Тази сутрин го зарихме.
     Чий е?
     На поп Тодор Иконом Жеравнанлията.
     Кой го донесе? Кога го донесе? — забърква се във въпроси Велчо.
     Други път ще ти кажа . . . Вървете сега подире ми.
Като че ли сивите каменни кръстове са се отместили и са пуснали своите тъмни обитатели на нощна разходка. Тия мрачни мъже, промъкващи се между сенките на дърветата из гробищата, са страшни. На малката поляна, около гроба на поп Тодора, луната ги осветлява, и тогава по лицата им се чете решителност твърдост, воля и сила. Те мълчат миг-два, но това мълчание говори за напластена мъка в душите.
Йеромонах Теодосий оставя върху черната пръст на гроба едно разтворено евангелие, позлатения кръст от олтаря на черковата, а над тях отгоре Рачо Бюлбюла полага нарочно изработения за клетвата меч.
     Коленичете! — заповедва властният шепот на Велчо.
Хаджи Дачо и Иванаки Йонков Врачалията се отпускат на колене до купчината.
     Сложете десниците си над Светото евангелие, кръста и меча!
     Повтаряйте клетвата след хаджи Теодоси!
Три тайнствени гласа зашептяват:
     Заклевам се, че ще работя задружно за доброто на нашия поробен народ и ще му помогна да свали от шията си турския хомот. Готов съм и кръвта си да пролея за род и за вяра!
     Станете!
Хаджи Йордан Брадата притиска до гърдите си хаджи Дача и с разтреперан глас му казва:
     Хаджи, някога, преди много години, когато бях още момчорлак, аз те возприех от светата купел и ти дадох името си. Тогава те кръстих. Сега те кръщавам втори път. И това кръщение е велико и славно! . . .
     Господ да те благослови, кръстник!
     От тази вечер насетне вие сте членове на заверата и трябва да знаете, какво се крои и тъкми. На пролет, с Божия помощ ще се вдигнем всички, за да си получим свободата.
Тези думи на Велчо Джамджията звучат като заповед на началник — пълни с надежда и вяра в победата. Той се обръща към хаджи Дача:
     Тази работа отколе се тъкми, хаджи. В нея влизат много и много хора — най-отбран свят. И всички са готови, както гласи клетвата. Викнахме и тебе, защото те знаем за народен човек.
     Благодаря ви, братя българи!
     Сега да ви кажа голямата новина: вчера получих писмо от капитан Георги Мамарчов — Буюклията. Пише ми по нашата работа. Да се готвим здраво през зимата, за да имаме напролет десет хиляди шишенета. Той щял да дойде в Търново и от старопрестолния град ще обявиме въстанието, както някога са го обявили Петър и Асен. За тебе, майстор Димитре, казва в писмото, че ти по него време ще трябва да се навъртиш в Търново, а във Варна да оставиш друг твой човек, който да вдигне момчетата.
     Разбирам, Велчо. Аз  няма да стоя във Варна дотогава. Мойте хора — едно на друго хиляда души — ще си гледат работата. Хем ще поправят турските крепости, хем ще се приготвят да ги превземат, а пък с другите хиляда момчета, които имам разпиляни в Търново и Шумен ще натъкмя една дружина, та отдето мине да не остави единъ фес!
     Ти какво направи, майстор Желязко? Изготви ли кръстчетата за байраците?
     Нали знаеш, че не се работят в Търново! Много турски очи се навъртат в дюкяна ми. Пратих да ги излеят в Горна-Оряховица. На мой човек ги изпратих. Досега излял четирийсет. Остава още шейсет да излее, та да ги притъкмим за сто байрака.
     Прощавайте, че питам, — обажда се Хаджи Дачо, — ала за тази работа знае ли владиката дядо Иларион?
     Кой да знае? — подскача като ужилен Колю Гайтанджията. — Ние от гърците трябва да се пазим повече, отколкото се пазим от турците За да са добре, гърците са готови и бащите си да продадат! Остави тази работа, хаджи...
     Не бе, джанъм! Аз не казвам тъй и инак, ами питам. Едно време, преди дванайсет-тринайсет години, те като въставаха, малко ли българи им бяха на помощ? Та затова рекох...
     Такива са хората, хаджи, — въздъхва Велчо. — Като си изтъкат платното, не ще ритнат кросното, ами ще го изгорят, та и пепелта му ще разпилеят по вятъра. И гърците са такива. Те се освободиха, сега гледат да са добре с агалларите, а за това добруване могат да харижат нашата свобода. Тях нали не ги боли. . .
     За владиката питайте мене, — отвръща даскал Антон. — Аз съм учител в тяхното школо и зная, то се вика, и зъбите на дядо Иларион. Той като чуе само думата българин, като че оса го захапва! Проклет старец. . .
Велчо нетърпеливо махва с ръка:
     Стига толкова, стига! Да приказваме по нашата работа. На вълка вратът му е дебел, защото сам си гласи нещата. От никого не чака помощ. Та и ние. Рачо, ти готвиш ли барут?
     Готвя, — изревава с мечешкия си глас Казанджията.
     Ей, по-тихо! — скарва се Йеромонах Теодосий. — Още не сме взели търновското кале, та да се надвикваме.
Смях. Жив, непринуден смях.
И колко чудноват изглежда той сред гробищата, под синкавата светлина на месечината и в тая глуха тишина. Сякаш се смеят призраци.
Колю Гайтанджи си помисля за това и настръхва. Как могат да се смеят хората, когато говорят за смърт и в гробища? И тука, тъкмо при гроба на поп Тодора.
Той си спомня обезобразената глава, която видя, когато отвори чувала и нозете му се подкосяват. Обляга се на едно дърво, за да не падне и в полусъзнание чува думите на Велча :
    —  Бог да прости поп Тодор. Сега седим около неговия гроб. Не можах още да науча, кой е донесъл до тука мъченическото му тяло, но който и да е той, нека го благослови Бог. Юнак българин!
V
За вяра.
Великите неща са винаги прости. Двете простички думи „за вяра“ подпалват България. Те се носят от уста на уста, разбуждат духовете, увличат, зоват, повеляват, вопият:
— Събудете се! Станете до един! Четиристотин години са ни смятали по-долни от псетата. Четиристотин години са ни привеждали силом главите, за да не виждаме слънцето. И ето: зора се сипва. На изток аленее. Скоро що изгрее слънцето. Как ще ни наричат грядущите, ако проспим и това утро?
— Събудете се! Станете до един за вярата. За хубавата права вяра на Свети Цар Бориса, на Кирила и Методия, на Светите Седмочисленици. За вярата на Петър и Асен, които с помощта на Свети Димитрий Чудотворец победиха ромеите и ги гониха до стените на Византия! За чистата вяра на Евтимия, който виждаше през вековете и благославяше идващите в името на свободата и народното благоденствие.
Кой разнася тия славни и опасни думи? Всички и никой.
Те се носят из въздуха, както се носи дъхът на колендро и предвещава буря. И бурята идва. Но тя не плаши тези, които я чакат като спасителка, за да получат всичко, или да се освободят от всичко.
Майстор Димитър Софиялията, главният строител на Отоманската империя,   ходи от град на град, от село на село и събира работници за поправката на разсипаните от Дибич турски крепости. Денем работниците тичат по грубите скели, пъшкат под тежестта на варта, камъните и тухлите, но вечер, налягали край големите огньове, заспиват с радостната надежда, че може би днешният ден е бил последният ден на мъката им и че утре ще ги разбуди призивна тръба, да скочат на борба за вярата.
Поп Иванчо Лясковлията обхожда селата, за да изповядва людете, а след техните изповеди той им прави своята: „Казано е, според писанието, че когато се обърнем с молба към Бога, той ни изпраща избавление. Отправете му молбата и чакайте да ви повикат народните водачи на голям курбан. Востание! Востание за род и за вяра!“
Йеромонах Сергей — игуменът на плаковския мънастир, носи под расото си тежки пищови, показва ги на селяните и ги учи да стрелят с тях.
Тепавицата на Колю Гайтанджи върви от тъмно до тъмно. И когато няма шаек за набиване, тежките чукове пак гърмят, за да заглушават изстрелите на шишенетата, с които младежта се учи да стреля.
Иванаки Врачалията, заедно с другите кожухари, абаджии и терзии, готви калпаци и дрехи за въстаниците. А в казанджийската работилница на Рачо Бюлбюла двама калфи непрекъснато чукат върху два стари казана, за да не усетятъ турците, че в задната стаичка се пълнят качета с барут.
И над всички се издига могъщият повик:
     За вяра!
Той като че ли е изписан на челото на Велчо Джамджията, който обикаля всички ратници на великото дело, за да види приготовленията, да даде съвет, или помощ, или кураж. Да сгълчи, или да похвали, да награди, или да накаже. Той събира в ръцете си стотиците нишки на заговора и ги държи така, че никога да не се сплетат, никога да не се скъсат и нито една да не се изплъзне между пръстите му.
Когато един от заговорниците казва на хаджи Йордан Брадата, че Велчовата работа е тежка и голяма, че трябва да му се намери помощник, който да понесе половината товар и, че по-добър помощник от хаджията не може и да се намери — мъдрият старец повдига рамене и отсича:
     Това, с което бих могъл да облекча Велча, то е да не му се преча в ръцете. И да ти кажа ли: Господ иска много от тогова, на когото много е дал!
Не даде ли Господ най-много на своя Син и не поиска ли от него най-много: кръстната мъка?
Когато сърцето на човек порастне толкова, че да може да събере мъките, копнежите, радостите и скърбите на цял народ, то неотменно ще стигне до Голгота.
ГЛАВА
III 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

НИЙ УМРЯХМЕ —ДА ЖИВЕЙ НАРОДА I-II глава

ИСТОРИЧЕСКА ПОВЕСТ ЗА ВЕЛЧОВАТА ЗАВЕРА ОТ ЗМЕЙ ГОРЯНИН
РОДИХМЕ СЕ В МЪКА И НЕВОЛЯ — ТЕЖКА БЕШЕ ТАЗ НАРОДНА ВОЛЯ — ВОЗСТАНАХМЕ НА СМЪРТ ЗА СВОБОДА ; НИЙ УМРЯХМЕ — ДА ЖИВЕЙ НАРОДА!

ПОЯСНЕНИЯ
Историческият материал за написването на тази повест(документи, ръкописи, статии, монографии и пр.) ми бяха предоставени на използване от любезния колега Звезделин Цонев, комуто изказвам сърдечна благодарност. На много места са употребени турцизми, които съзнателно съм допуснал, за да подчертая особеността на езика ни през оная епоха. Понеже тези турцизми и до днес се употребяват в нашия говор, не намирам за необходимо да давам превода им на български.
Какво е чудо станало
в Търнова града голяма,
у Велча у Джамджията!
Велчо Мариаци думаше:
Мариацо, първо венчило,
дрехите да ми извадиш —
дрехите младоженските —
венчалната ми премена,
елека сукналията,
кинтиша най-големия,
венедишките чорапи
и феса анадолския;
да ми притъкмиш силяха — силяха
седефлията и моите тежки кобури
със алтън чифте пищови,
че ще в Цариград да ида,
в султановите сараи,
турците да наковладя,
какво са глава вдигнали!

Додето Велчо издума,
дворът се пълен напълни
със турци билюк-башии;
турците Велча хванаха,
та му извиха ръцете! 
I
През август падат най-много звезди. Те затрептяват, като ресници на дете, което се готви да заплаче, сетне се откъсват от небето и полетяват зад далечните черни ридове на планините. Белите нишки, останали по пътя им, се сплитат в гъста паяжина, сред която се блъска луната, като голяма сребърна муха.
Легнал на гръб върху тежко китено чердже, прибрал ръце под тила си и запухкал с малка глинена луличка, Колю Гайтанджи гледа усмихнат бялата паяжина на падащите звезди. Някога циганка вретенарка му бе казала, че щом види падаща звезда, каквото си помисли — ще стане! А сега толкова много звезди падат, че той би могъл да стане по-богат, по-силен, по-мъдър от цар Соломона, ако наистина Бог чуе и изпълни всичките му мисли.
Не! Само една мисъл да изпълни Бог и му стига! Той си има пари, колкото му трябват. Силата му стига да огъне една тригодишна бука, а мъдростта сама ще дойде, когато косата му побелее и когато пусне брада. А единствената мисъл, за която се моли на Бога, е най-мъчната! С тая мисъл той подслажда самотните си вечери, когато лежи на поляната до тепавицата.
Подслажда ли! И таз добра! С такава мисъл и най-сладкият ден би се огорчил!
Той протяга ръце, сякаш се мъчи да разкъса паяжината, да освободи луната, да я скъта в пояса си, а утре да я занесе на куюмджийската чаршия и от далече да викне:
     Ей, куюмджии, кой е баш майстор, та да ми направи две венчални халки от месечината?
И ако го запитат куюмджиите:
     За кого е по-малката халка, Гайтанджи Кольо?
Той ще кресне така, че ще го чуят в четири каази:
  За Ветка хаджи Дачова, куюмджии, за Ветка хаджи Дачова! Изпратете калфа-башията да ѝ вземе мярка!
Безъ да иска, той изказва гласно мислите си и се стресва. Лудньо! Тъй ли се мисли?!
Колю се изправя на лакти и се вслушва. Няма никой. Язът на тепавицата прелива, и водата с тих еднозвучен шепот се спуска по каменистото корито на малката река. Вятърът тихичко свири на най-тънките жици на невидима гъдулка, като че ли се мъчи да приспи гората.
В стаята, където спят двамата ратаи тепавичари, свети малко газениче, но светлината му е толкова бледа, че едва смогва да пробие замърсеното стъкло на прозореца.
   Значи, никой не ме е чул, — успокоява се Колю и отново се отпуска на чергата.
     А защо се плаша да мисля за нея? Мигар не съм имотен? Мигар не съм от род? Тя е от чорбаджийски род, а аз сам съм чорбаджия. Нейните нанизи са от баща ѝ, а моите сам съм ги припечелил! Утре мога да отида при баща ѝ и да я поискам!
Той притваря очи и мисли, колко ще е хубаво, когато хаджи Дачо му протегне голямата си космата десница и рече с привидна строгост:
    Целувай ръка, Кольо челеби, и си я отведи! До днес сме били приятели и съседи в чаршията, от днес сме род.
Той ще сложи на Веткиния пръст халката и, без да видят другите, ще постисне леко дланта ѝ. Тя ще пламне като божур и ще го укори:
     Ух, какъв си! Потрай!
После ще се вдигне чудна сватба. Ще повика свирачи от Елена, от Лясковец, от Горна Оряховица. От свирните им цяла неделя ще кънти Търновският санджак. А вечерта, когато старите сватове с песни ги поведат към тяхната стая, вън на чардака неговите акрани ще натъпчат добре дългите шишенета и ...
Два отсечени изстрела проечават в гората. Колю Гайтанджи скача. Не беше ли заспал и на сън чул сватбарските изстрели?
Не. Писъкът на куршумите още се носи из гората, като съсък на грамадна усойница. После ясно се чуват бързи стъпки. Някой с всички сили тича към тепавицата и напразно се мъчи да прикрие шума. Издават го счупените съчки.
Колю се навежда бързо, изважда под чергата дълъг посребрен пищов, тиква го в пояса си и тръгва да посрещне непознатия беглец.
     Кой е?
Стъпките секват, но едно бързо, тежко дишане показва, че зад ствола на бряста се крие някой.
    Кой е? — повтаря Колю и изтегля пищова. — Обади се, инак ще те застрелям, като куче!
     Сстт! — простенва някой— Тихо, тихо! - Кольо, ти ли си?
     Аз съм. Ами ти? Излез, излез!
Една едра сянка се измъква зад бряста и се приближава.
     Аз съм Кънчо Бъчварят, не ме ли позна? Господ да те вразуми! Изкара ми ума! Отървах се от една напаст, та малко остана ти да ме убиеш.
     Хм .. — повдига рамене Колю и прибира пищова — Виж го ти! Аз съм виновен, че той тича из гората като върколак и, че подире му някой стреля.
На поляната е светло. Облото бяло лице на луната е спряло точно над нея, като че ли да разгледа по-добре Гайтанджията и неочаквания му гост. Кънчо се отпуска на чергата, а Колю наднича през прозореца, да види дали спят ратаите.
     Не са чули нищо, — казва той, когато се връща и сяда — Е? Кажи сега, кой те гонеше? Кой стреляше подир тебе?
Кънчо дълго се ослушва в гората, а после отсича:
     Никой не ме е гонил! Никой не е стрелял!
     Така, а? — извива вежди Колю и край устните му се свива гневна гънка — Ти ли си луд, или мене смяташ за луд? Кажи къде си ходил посред нощ? От Търново до тука е един час път ...
Кънчо се вдига бързо:
     Не си кадия да ме разпитваш!
Той тръгва към гората, ала на пътя му изкачат двама кърсердари. Един миг се взират в него, а сетне любезно поздравляват:
     Добър вечер, Кънчо ефенди! Ти ли си бил? Ние помислихме...
Преди Кънчо да отговори на поздрава, гайтанджията се изстъпя пред низамите:
     Добър вечер, Мехмед чауш. Вие ли стреляхте преди малко? Ние си стояхме у майстор Кънча на хладина, когато чухме изстрелите. А то вие сте били ...
     Ние, Колю челеби. Един човек ходеше из гората и носеше чувал на гърба си. Помислихме, че е крадец, та му викнахме да чака, а той се изгуби в тъмното ... Не е ли минал от тука?
     А, не е, не е! — твърдо отвръща Колю. — Къде смее да мине от тука. Нали знае, как си пазя аз тепавицата? И да го изпуснете вие, аз ще го застрелям ...
Турците свиват по една цигара от челебийския тютюн, казват по няколко думи, извинявайки се за безпокойството, и отново тръгват да търсят човека с чувала.
Колю напълва лулата си и влиза в стаята при ратаите. Кънчо почаква, докато вратата се затвори след него, отпуска се на колене и зашепва:
     Господи Иисусе Христе, помилуй мя и спаси. Майко Пресвета Богородице, Закрилнице и Застъпнице! Прости греха ми! Не за корист и зло го направих, а за правата ни Христова вяра! От почит и любов към стареца го направих. Аз си зная страха и трепета. Помилуй мя!
Увлечен в молитвата си, той не вижда, че Колю Гайтанджи излиза от тепавицата и носи в ръце фенер. Когато съзира фенера да мъждука между стволите на дърветата, той скача като обезумял и се спуска след тепавичаря:
     Кольо, брат ми бъди! Не отивай там. Като на Бога ти се моля! Убий ме! Застреляй ме, но не отивай!.. Стой! Стой!.. Не отваряй чувала!! Майко Богородице!
Вече е късно. Колю се отбива от пътеката. Подпрян до едно дърво се чернее голямъ чувал. Гайтанджията отваря бързо устата на чувала, повдига фенера и отскача в страна:
     Боже милостиви!
Фенерът пада от ръката му и се разбива. Мракът става още по-дълбок и по-противен.
     Кънчо, какво си направил ? Кой е този?! 
II
На кръвнина е и на мъка!
Дядо Нефталим със завъртане премества садефената си броеница от дясната ръка и широко се прекръства.
— Отколе зная, че е така. Писано ли е да мрат набедени праведници, винаги така падат звездите!
     Както ни е писано, отче игумене, — кротко го прекъсва йеромонах Теодосий и въздиша.
     Когато мина Дибич генерал, пак така падаха звездите! Няма още пълни шест години. А колко свят погина? Колко праведници затриха агаряните? Нямат чет!
     Нямат, — отвръща Теодосий. — И още продължават да избиват!
Тихо пее чучурът на манастирската чешма. Вечерникът леко огъва върховете на трите тополи, завъртява се над старата черква и едва чуто посвирва по ръбовете на московските камбани.
Килиите на монасите са тъмни. Изморени от дневния труд, те са заспали още докато вечерят. Будни са само игуменът дядо Нефталим и неговият най-добър приятел йеромонах Теодосий. Може би досега и те щяха да спят, но дъждът от падащи звезди ги задържа на приказка вън на марангозлията чердак, пред казанджийската одая.
     Тежко и лошо иго агарянско!
  Отче игумене, ти без да щеш повтаряш думите на многострадалния поп Тодор Жеравналията. Чувал ли си за него ?
Чувах... Преди месец го затрили...
     Аз все се тъкмех да ти кажа и... — йеромонах Теодосий замълчава виновно.
И? — извива очи дядо Нефталим.
     И да ти се изповядам, отче. Наруших канона...
     Господ да ти прости. Какво си прегрешил?
За час време си свалих расото, — прошепва Теодосий едва чуто и привежда глава.
Игуменът дълго го гледа:
Свалил си расото? Кой ти даде дрехи да се облечеш?
     Велчо, Велчо Джамджията. Той е верен човек. Той ми ги даде. Разбра ми желанието и ми ги даде...
  Какво грешно желание те е накарало да хвърлиш расото си, отче Теодосие?
Исках да отида в джамията, когато щяха да потурчват поп Тодора. Исках един верен човек да види, какво чудо ще направи Господ Бог. Защото знаех, че ще стане чудо. Нещо отвътре ми казваше ...
     Е?
Чудото стана, дядо Игумене!
Теодосий е облекчен след направената изповед. Лъчите на луната се пречупват в разширените му зеници. Той говори бързо, пламенно, с почти мистично увлечение:
     Принудили го — него де, поп Тодора да приеме исляма. Обещали му, че веднага ще го направят главен ходжа в Търново. И той приел. Приел привидно, колкото да извърши Богоугоден подвиг и да изповяда твърдата си вяра в кръста. Като го доведоха в джамията, аз вече бях там. Заптиетата с камшици бяха докарали мало и голямо да гледат, как един столетник ще си промени вярата. Сърцето ми се късаше, отче игумене, а пък отвътре нещо все ми вика: „потрай и ще видиш, потрай и ще видиш!“ Турците четоха нещо, после сложиха върху главата на светия старец една зелена чалма, наметнаха го с зелено джубе и го поведоха да обиколи джамията отвътре. И тъкмо когато всички турци се радваха, поп Тодор се изправи, сякаш стана два пъти по-висок отколкото си беше, грабна чалмата, хвърли я, плю отгоре ѝ и я стъпка.
     Сетне, сетне? — пита игуменът и вече не се сърди на йеромонаха за нарушения канон. Рече ли нещо старецът?
     Рече: „братия, тежко и лошо иго агарянско! А сетне викна високо: „доведоха ме да ме обругаят и похулят за светата вяра Христова ! Мене Господ ще ми приеме душата, а тия тука Аллах да ги съди!“
     Господи, Господи! — широко се прекръства отец Нефталим. — Благодарим ти, че още даваш светци и праведници на народа ни!
В безцветните му старчески очи грейва безгранична вяра и чиста молитвена благодарност.
И Теодосий се прекръства.
     А каймакаминът, отче игумене, не даде и да го погребат, както прилича. Убиха го още в джамията, мъртъв го обесиха, а  тялото му захвърлиха в една яма на края на града. Само няколко добри жени хвърлиха връз него по две шепи пръст, и тъй си остана.. . Ходи Велчо чорбаджи при каймакамина да измоли тялото — каймакаминът го нахокал. Отиде даскал Андон при владиката да се оплаче — владиката повдигнал рамене и отсякъл: „на такъв поп, такова погребение се пада!“
     Страшно, страшно!
Дядо Нефталим почти побягна по чардака до своята килия.
Отива да оплаче светия изповедник поп Тодор Иконом от Жеравна.
-------------------------

Зора се сипва.
Тъмите бягат на запад, натрупват се, спластяват се тежко в непрогледна тъмно-синя завеса. А на изток небето посивява, звездите една след друга изгасват и остава само зорницата да дочака огнения лик на слънцето.
Пред кованата порта на Капиновския манастир спират двама млади мъже, повели доресто конче.
     Огледай се, дали не свети в някоя килия.
Единият мъж обхожда манастирската ограда донякъде и се връща:
     Не свети. Още е рано. Монасите не са станали. Похлопай да ни отворят. Не! Чакай!
Той поема чукчето на малката порта и три пъти отсечено почука.
     Кой чука?
     Хайде отваряй и не ме разпитвай! Не ме ли позна?
     Бачо Кольо, ти ли си?
Сънливо ратайче открехва малката порта. Колю Гайтанджи влиза и тихичко му прошепва на ухото:
     Отвори голямата порта да вкара бачо ти Кънчо коня и после бягай да спиш. Да не съм те видял да се навърташ из двора, че ще ти скъсам ушите! Дядо Нефталим тука ли е?
     Тука.
     Аз сам ще го събудя!
И той тръгва нагоре към стаята на игумена, като се пази да не стъпи на някое разклатено стъпало.
    Дядо игумене, облечи се и скоро слез долу. Аз съм Колю Гайтанджията. Ела! Има нещо да ти разправя ! Слизай тихичко . ..
Кънчо вързва коня за вътрешния стълб на вратата, нарамва чувала и тръгва покрай килиите към двора зад черквата. Там, в сянката на столетните брястове, спят вечен сън покойните братя монаси.
Колю Гайтанджи и дядо Нефталим го догонват.
  Какво носи Кънчо? — пита игуменът и някакво странно предчувствие жегва сърцето му.
     Един покойник, дядо игумене. Един свят покойник.
Кънчо внимателно оставя чувала на земята, коленичи и почти заридава:
     Донесох тялото на поп Тодор Иконом, отче игумене! Може би голям грях съм направил, че изрових гроба му, но го направих, за да го погребем по християнски! Като куче го бяха захвърлили в една яма... Не можах да изтрая да гледам такава страхотия... Затова го изрових и го донесох. Нозете на отец Нефталим се подкосяват, очите му се примрежват и гласът му едва смогва да се откъсне:
— Кънчо, Кънчо! Отде взе толкова сила!
ОРИГИНАЛ
ГЛАВА
III 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

©️Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.
Публикуваните тук материали са плод на чиста съвест и дълги часове труд. Ако ви харесва това, което правя и можете да си го позволите, помогнете на Старо Търново да съществува
Описание Сума
Дарение 10.00 BGN
Плащането се осъществява чрез ePay.bg - Интернет системата за плащане с банкови карти и микросметки

ПОДКРЕПИ И ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ Generated image

Последвайте блога

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *

Общо показвания