„Слово, казано на 25 юни 1882 г. от Епископ Климент при отслужването на благодарствен молебен за превземането на града Търново от руските войски през 1877 година.“ (Продава се в полза на църквата „Св. Четиридесет мъченици“ в Търново. Търновска печатница „К. Тулешков“)
Граждани търновци!
Ето ни пак събрани на тържество – и какво тържество! Припомнете си какво беше тук, в тази стара българска столица, на днешния ден преди пет години. Вярвам, всички помните какво беше. В душата си всеки имаше надежда за живот, за свобода. Известието, че храбрите руски войски са преминали Дунава и наближават Търново, караше сърцата на всички ви да тръпнат от радост и събуждаше прекрасни и твърде сладки надежди за строшаване на оковите на робството, за добро бъдеще.
Но въпреки всичко това, от минута на минута всеки чакаше злочестини, чакаше смърт. „Какво ще стане?“ – със страх и трепет се питаше всеки и никой не можеше да каже дали след минута няма да види къщата си изгорена, имота си разграбен, децата си посечени или откарани в позорно робство. И вярвам, тогава сред гражданите тук не се намираше нито един, който да не е вдигал към небето очи, пълни със сълзи, и да не е молил от цяла душа и сърце Небесния Отец за помилване.
Но кой от вас не помни и това – как радостно затуптяха сърцата на всички, когато храбрите руски войски, предвождани от смелия и доблестен герой Гурко, изпълниха улиците на града и провъзгласиха освобождението на тази стара българска столица? О, велика беше тази минута! Помните какво щастие се разля по целия град, с какви засмени лица, с какви радостни сълзи и още по-радостни възгласи местното население посрещаше героите освободители и как чистосърдечно благославяше Царя Освободител и Неговия велик руски народ. Всичко това се случи на днешния ден преди пет години. Всеки може да се сети какви чувства и какви мисли трябва да събужда днешният ден у търновското население.
Но може ли някой сега, когато на търновци предстои и тази година да направят тържествено възпоменание на това събитие – което беше велико и радостно не само за тукашното население, но и за цялото ни отечество, защото в освобождението на старата българска столица всеки добър българин виждаше осъществяването на своето най-горещо, най-свято желание: възкресението на народната ни самостоятелност – може ли, казвам, някой в тази минута, като погледне към нас, които сме се събрали тук, и като помисли защо сме се събрали, да не изпадне в недоумение и да не попита с прескърбие: нима добрите търновци тъй скоро забравиха онази велика минута? Нима великите впечатления от великите събития, случили се на днешния ден, тъй скоро са се изгладили от паметта и сърцата на търновци, та тъй малко хора са се събрали на днешното тържество?
Но добрите и славни дела и чрез малцина носят полза и добрини на мнозина. Затова нека поне ние, които сме се събрали сега тук, да поразмислим в тази минута какво ни говори и за какво може да ни говори днешното наше тържество, и към какво призовава то всеки един от нас. Няма съмнение, че ние не празнуваме днешния ден просто така, само за очи и колкото да се каже, че го отбелязваме, но го честваме, за да извлечем за себе си полза, да се поучим от него. Щеше да бъде твърде жалко, ако не се поучавахме от такива наши тържества, защото в такъв случай щяхме да покажем, че у нас липсва онова съзнание, което е отличително свойство на разумните хора, и че вършим нещата, без да съзнаваме важността им и без да знаем защо ги вършим. И така, за какво ни говори и за какво може да ни говори днешното наше тържество?
Значението на свободата
На днешния ден, братя, за нашия град, за тази стара българска столица се строшиха оковите на тежкото петстотингодишно робство. На днешния ден търновци с очите си видяха да се сбъдва онова, което силно желаехме, но за което не смеехме дори да помислим и да се надяваме – а именно, че потисникът, толкова силен и страшен за нас в продължение на петстотин години, бяга и безвъзвратно оставя старата българска столица. На днешния ден тук беше донесена от храбрите руски войници хубавата, толкова много желана свобода. На днешния ден тук, и по къщите, и по улиците, не се чуваше нищо друго, освен сладките за българското сърце думи:
„Свобода! По волята на Великия Цар Освободител ние сме свободни!“
А в същото време в погледите и на лицата ни се изписваше пълна увереност, че ще бъде свободно и цялото ни отечество.
Прочее, за какво друго може да ни говори днешното наше тържество, ако не за това, което се е случило тук на днешния ден преди пет години и за което ние петстотин години тъгувахме и въздишахме – а именно за свободата? Та тук, може да се каже, и камъните говореха за свобода в днешния ден, когато тя беше получена. Може ли тържественото възпоменание на този велик и важен ден да не говори на търновчанина за свобода? Това е невъзможно. Да видим прочее какво ни говори за свободата днешното наше тържество.
Но може би някои – и вероятно мнозина – ще кажат: „Пак ли за свобода ще ни говорят! Ние чакаме и желаем да чуем в такива дни нещо съвсем друго, а те пак за свобода и все за свобода ни говорят“.
Възможно е, и е вярно, че за свободата наистина се говори твърде често. Но какво да се прави, братя, когато свободата е хубаво, свято нещо? Когато тя е най-висшето благо за човека тук на земята? Когато тя е най-здравата и дори единствената основа за истински напредък и за истинско благополучие на народите? Когато без нея е невъзможен честният личен и народен живот? Накъдето и да се обърнем, от най-стари времена и до днес, ние навсякъде виждаме и чуваме, че все за свобода се е проповядвало и проповядва, все тя се е поставяла за основа на всичко добро, все за нея хората са правили най-големи жертви. Спасителят благоволи да пострада на кръста, за да ни направи свободни чеда Божии. Най-великите умове на света са посвещавали всичките си усилия, за да подготвят за хората възможност за свободен живот. Народите за нищо друго не са правили толкова много и скъпи жертви, не са проливали толкова много потоци кръв, колкото за запазването на свободата си.
Та и ние, българите, в продължение на петстотин години от какво се уморявахме най-много, кое съставляваше най-голямата ни злочестина? Не това ли, че бяхме лишени от свобода? За какво най-много тъгувахме и въздишахме? Не за свобода ли? За какво бяха пращани на заточение, гниеха в тъмниците, висяха по бесилките най-добрите ни мъже? Не за свобода ли?
Но освен всичко това, припомнете си още, братя, днешния ден преди пет години. Радостта ни беше неописуема, когато тогава видяхме улиците на града си препълнени с великите синове на Велика Русия. Но кажете, как дойдоха те? Те дойдоха уморени, потънали в пот и прах, и копнеещи – тъй да се каже – за една чаша студена вода. За да пристигнат тук, те не знаеха почивка, сън или каквито и да било удобства; вървели са денем и нощем, и при най-голяма жега, като на всяка крачка са били посрещани от куршумите и снарядите на нашите потисници. И сред тези герои освободители имаше хора богати, хора учени, високи сановници, царски лица. Всички тези хора бяха оставили отечеството си, спокойствието си, къщите си, децата и роднините си, и идваха тук срещу огън и желязо, срещу явна смърт. Защо? Не за друго, братя, а само и единствено за да ни дадат свобода. Това ще рече, че свободата е прекрасно и твърде хубаво нещо, щом хората, дори за да я доставят на други, оставят и отечество, и спокойствие, и семейни радости, и всичко, което е мило и скъпо за сърцето, търпят всевъзможни теглила и вървят срещу явна смърт.
Та може ли българинът да се съмнява, че свободата е хубаво, свято и безценно благо, когато сме го видели и го виждаме – тъй да кажа – с очите си? Докато нямахме свобода, светът беше черен за нас, никой не ни зачиташе за нищо, върху нас постоянно се трупаха тъги и неволи, бяхме играчка в ръцете на невежи хора и народът ни беше почти осъден на окончателно загиване. Но Русия ни даде свобода и ние всички знаем как тази свобода изведнъж превърна всички наши тегоби, всички наши охкания, всички наши отчаяни страхове за бъдещето в истинска радост, и как тя вдъхна и укрепи у нас пълна увереност за трайно и честито лично и народно съществуване.
Как прочее да не се говори за свобода?
Беше наистина време, когато българинът не можеше и не смееше да говори за свобода. Беше време, когато гонеха, пращаха на заточение, затваряха в тъмници и безмилостно окачваха на бесилки всеки българин, който имаше дързостта да каже дума за свобода. Ето, пресни са още тези грозотии, пред очите ни са още и онези хубави момци и мъже, които тук, в тази стара българска столица, тъй без време, в такава хубава, цветуща възраст загинаха на бесилките. И всичко това се вършеше, защото тези достойни синове на Майка България имаха дързостта да кажат, че измъченият български народ трябва да получи свободата си.
Но тези грозни времена минаха безвъзвратно. Сега ли да не се радваме на свободата, сега ли да не говорим за нея – сега, когато благодарение на Русия имаме това свято и безценно благо? О! Свободата е хубаво и много хубаво нещо! Ние съзнаваме това и затова добрият и честен българин никога няма да каже, че твърде често се говори за свободата. Още по-малко можем ние, търновци, да не говорим за свобода днес, когато си спомняме за освобождението на града си и на самите нас от петвековното робство.
Но какво да говорим? Трябва да говорим това, което ни казва на всички събитието, което възпоменаваме днес тъй тържествено. А това събитие говори на всеки един българин следното:
„Даде ви се свобода – умейте да цените това свято благо, умейте да бъдете истински свободни.“
Никой не отрича и не може да отрече, че сега сме свободни. Имаме свой, любим на всички ни Господар, Когото си избрахме тъй единодушно и на Когото с най-голямо доверие, с най-голяма любов и преданост народът повери съдбините си; имаме свое управление; открити са пред нас всички поприща на обществената и държавната дейност; призовани сме всички да съдействаме, всеки според силите си, за общото добро, за общия напредък. Ще рече – имаме си свобода.
Сладки са тези думи! Приятно и твърде утешително е да произнасяме и да слушаме тези думи ние, които бяхме подложени на грозно робство в продължение на петстотин години! Та и няма по-голямо благо, по-голяма утеха за разумния човек от това – да съзнава, че е свободен, и да може пред всички да казва, че е свободен. Но стига ли само това? О, не! Не стига, братя. Какво се иска още? Иска се това, за което сте чували да се говори и друг път: иска се, освен външната, политическа свобода, и вътрешна, душевна свобода. Без последната, външната свобода не е и не може да бъде свобода; тя може да бъде само сянка на свободата.
Истинската свобода е вътрешна
Както казахме по-горе, свободата е велико благо за народите и за всеки човек поотделно; но това благо трябва да се почита от нас, трябва да ни е скъпо, трябва да се пази от нас. Свободата дава големи, безчислени добрини, но само на тези, които умеят да я почитат, умеят да я ценят, умеят да я пазят. Обаче само този може да почита, да цени и да пази свободата, който е вътрешно, душевно свободен. А кой е вътрешно, душевно свободен – вие макар и да знаете, защото и друг път се е говорило за това, но и днес тържеството ни е такова, че няма да бъде никак излишно пак да си напомним за това, макар и накратко.
Душевно свободен човек е този, който не се подчинява и не е роб на своите страсти и лоши наклонности, който не е предаден на пороци, а е човек честен, душевно благороден. Свободата е чисто и свято нещо. Тя изисква от хората честна дейност, благородни подвизи, безкористна любов и преданост към общите народни интереси. Всичко това са условия, без които свободата не може да съществува. Но само честният човек е способен на честна дейност, само той може да бъде способен за благородни подвизи, за безкористна любов и преданост, за високо самопожертвование. Правдата е единствената основа на благополучния личен и народен живот. Но само честният човек може да обича и да почита правдата. Това ще рече, че само такъв човек може да обича и свободата, защото истинската свобода и правдата са две неща неразделни. Където няма правда, там не може да има истинска свобода, а където няма истинска свобода, там не може да има и правда, защото там тя се тъпче и насилва. Но правда не може да има там, където господстват страстите, лошите наклонности и пороците. Човек, предаден на пороци и страсти, става умствено и нравствено сляп. Такъв човек не се отказва от безчестни дела, стига само те да удовлетворяват неговите порочни сналонности. Сега, как могат такива хора, които не са душевно свободни — тоест, които са заслепени от страсти и пороци — да ценят, да почитат и да пазят свободата, както трябва?
Та такива хора, заради ината си, заради развратните си прищевки, за удовлетворяване на честолюбивите си домогвания, за дребния си личен интерес са готови да тъпчат и правда, и чест, и съвест; да преиначават нещата, да лъжат, да клеветят, да лицемерничат, да шпионират, да съсипват най-добрите обществени дела. И как могат такива хора да бъдат и да се наричат свободни, когато се намират в едно най-лошо, най-долно робство – робството на страстите и пороците? При такива условия външната свобода не може да бъде трайна, не може да донесе добрини, защото в такъв случай порочните домогвания, интригите и безчестието пораждат раздори, ожесточение, отслабване, подкопават всяко доверие и докарват, рано или късно, съсипие.
Ние имаме сега свобода и се радваме на нея. Но кажете, братя, каква щеше да бъде тази наша свобода, ако помежду ни имаше хора, или ако повечето от нас бяхме хора, изпълнени със страсти и пороци – т.е. хора невежи, честолюбци, интриганти, лъжци, лицемери, ласкатели, клеветници, доносници, шпиони, подлизурци; хора, които, бидейки лишени от необходимите способности и достойнства, се домогваме до големи чинове и за да се задържим на тях, се унижаваме, кривим си душата, тъпчем правдата, продаваме брата си; хора, които заради личните си интереси продаваме и съсипваме много и твърде скъпи обществени и народни интереси?
При такива печални условия каква полза щеше да има от нашата външна свобода? Каква трайност щеше да има тази свобода? Плодовете на свободата са напредъкът и развитието; но ние с нашите интригантства, с нашите доносничества, с нашите клевети, с нашето лицемерничене щяхме да поставяме преграда пред всеки напредък, пред всяко развитие, щяхме да убиваме всяка честна, благородна мисъл, всяко честно стремление. Свободата носи благополучие на народите; но какво благополучие би донесла на нашия народ дадената ни от Велика Русия свобода, ако ние поставяхме нашите лични интереси по-високо от народните интереси, нашето честолюбие – по-високо от любовта към народа? Ако сме готови за нашите прищевки и за удовлетворяване на честолюбивите си домогвания да тъпчем всяко народно благо? Свободата не търпи нищо неправедно, нищо безчестно, безнравствено: всяко нещо, което не е честно, не е нравствено, подкопава основите на свободата. Па доколко честни и нравствени щяхме да бъдем ние, ако заради ината си и дребните си прищевки и интереси тъпчехме правдата, продавахме правосъдието, онеправдавахме праведния, съсипвахме сиромаха и невинния? И тогава каква цена щеше да има това, дето казваме, че сме свободни? Каква трайност щеше да има такава свобода? Каква полза за народа от нея? Та в такъв случай ние сами щяхме да трупаме злочестини върху народа си, сами щяхме да подкопаваме основата на свободата си.
Но не за това е охкал и тъгувал нашият народ в продължение на петстотин години! Не за това се е проляла толкова скъпоценна кръв на руските синове! Не за такава свобода Сам Великият Монарх, Царят Освободител, е идвал в страната ни да търпи, заедно със своите царствени деца и братя, всички незгоди на една жестока война!... А всичко това беше, всички тези велики, безпримерни в историята подвизи се извършиха, за да ни се даде не призрачна, не само външна, но истинска вътрешна свобода, та да може чрез нея нашият народ да се развива, да се усъвършенства и да достига до все повече благополучие и могъщество.
Ето, братя, какво ни говори днешното наше тържество, ето какъв е смисълът на думите: „Даде ви се свобода – умейте да цените това благо, умейте да бъдете свободни“.
Призив за честност и патриотизъм
Сега не е трудно и да разберем към какво ни призовава това наше тържество. То ни призовава към велик и свещен подвиг, а именно – да отхвърлим от себе си всичко, което е нечестно, долно, безнравствено – или с други думи, призовава ни да станем истински свободни хора. Това тържество казва на всички ни, че свободният българин трябва да бъде честен и благороден труженик, защото където няма честност и душевно благородство, там няма и не може да има истинска свобода; че свободният българин трябва да посвещава всичките си способности и усилия не за да заема големи служби, не за да си спечели добро и спокойно положение, а за прехраната си с честен труд и за ползата на народа, която да поставя по-високо от всяка своя лична полза, като е готов да жертва мило и драго за нея; че всеки българин, който не действа така, а за да се задържи на положението си, или за да получи по-високо положение, или за да прикрие неспособността си, умствената и нравствената си голота, си позволява да криви душата си, да лицемери, да се подлизва, да клевети, да лъже, да прави неправедни доноси, да интригува и прочие, и прочие – такъв българин не е свободен, той е роб на пороците и като такъв е най-върлият неприятел на народа и държавата и трябва да бъде презиран от всички честни хора, защото такъв човек носи безчестие на народа си и съсипие на отечеството.
Можем ли ние, братя, особено в днешния ден, да не послушаме това свещено и спасително призоваване? Може ли този свещен и спасителен глас днес особено, когато си напомняме какво беше тук на днешния ден преди пет години, да не достигне до ума и сърцето ни и да не ни вдъхнови с висок и свещен патриотизъм? Това е невъзможно за добрия българин, за когото най-високото благо трябва да бъде истинското благополучие на народа. Щом е така, нека послушаме този спасителен глас и нека се потрудим да вървим по неговите указания. Да бъдем честни в личната си дейност, да бъдем не по-малко честни и в обществената си дейност. Ние обичаме народа си, обичаме и Господаря си и дълбоко сме предадени на Него. Нека към тази любов и тази преданост да присъединим честност и благородство в мислите, в стремежите, в постъпките и изобщо в цялата си дейност! Нека всеки българин, какъвто и да е той – чиновник ли, друг обществен труженик ли, обикновен гражданин ли – да се труди да бъде човек честен винаги, при най-благоприятни, както и при най-неблагоприятни обстоятелства. Трябва, братя, дълбоко, изцяло да усвоим убеждението, че на народ се помага само с честна и съвестна дейност, а низките, безчестни и фалшиви домогвания и превъзнасяния съсипват народи; че истински патриот може да бъде само честният човек; че свобода може да има само там, където има честни и благородни стремежи; че свободен човек може да бъде само този, който е душевно свободен, т.е. който е честен и благороден, а не роб на страстите и пороците.
Това е, братя, великият урок, който ни дава днешното наше тържество. Да помогне Всеблагият Бог на всички нас, за да усвоим този урок и да насочваме своята лична и обществена дейност съгласно с неговите указания!
Като си помислим колко благотворен е за нас този урок и колко много истинското благополучие на народа ни зависи от усвояването на казания урок от всички нас, ние не можем, особено при такива тържества, каквото е нашето днес, да не изпитваме дълбока признателност към Тези, които са дали възможност на народа ни да прави подобни тържества и да черпи от тях такива спасителни уроци; не можем и да не отправяме горещи молитви към Престола на Всевишния за тяхното добро и за доброто на всичко, което е скъпо за българското сърце.
Заключителни молитви
Нека се помолим в тази тържествена и поучителна минута:
За Великата душа на нашия велик Цар Освободител, който е виновник за нашата свобода и за нашите толкова много поучителни тържества!
За благоденствието, величието и могъществото на нашия велик Покровител, сега благополучно царуващия Всерусийски Император Александър III, както и на целия Негов руски народ, който на дело показа толкова голяма братска любов към нас и в който нашият народ винаги ще намира съчувствие, съдействие и подкрепа!
За благоденствието и щастието на нашия Възлюбен Княз и Господар Александър I, на Когото народът ни възлага най-скъпите си надежди!
За благополучието, успеха, трайното съществуване и могъщество на нашия Народ, който е страдал толкова много, но който е и толкова достоен за щастие и свобода!
Нека молитвата ни бъде от душа и сърце, и Бог, Който винаги е бил милостив към нашия народ, ще приеме молбата ни и ще я изпълни. Амин.
Граждани търновци!
Ето ни пак събрани на тържество – и какво тържество! Припомнете си какво беше тук, в тази стара българска столица, на днешния ден преди пет години. Вярвам, всички помните какво беше. В душата си всеки имаше надежда за живот, за свобода. Известието, че храбрите руски войски са преминали Дунава и наближават Търново, караше сърцата на всички ви да тръпнат от радост и събуждаше прекрасни и твърде сладки надежди за строшаване на оковите на робството, за добро бъдеще.
Но въпреки всичко това, от минута на минута всеки чакаше злочестини, чакаше смърт. „Какво ще стане?“ – със страх и трепет се питаше всеки и никой не можеше да каже дали след минута няма да види къщата си изгорена, имота си разграбен, децата си посечени или откарани в позорно робство. И вярвам, тогава сред гражданите тук не се намираше нито един, който да не е вдигал към небето очи, пълни със сълзи, и да не е молил от цяла душа и сърце Небесния Отец за помилване.
Но кой от вас не помни и това – как радостно затуптяха сърцата на всички, когато храбрите руски войски, предвождани от смелия и доблестен герой Гурко, изпълниха улиците на града и провъзгласиха освобождението на тази стара българска столица? О, велика беше тази минута! Помните какво щастие се разля по целия град, с какви засмени лица, с какви радостни сълзи и още по-радостни възгласи местното население посрещаше героите освободители и как чистосърдечно благославяше Царя Освободител и Неговия велик руски народ. Всичко това се случи на днешния ден преди пет години. Всеки може да се сети какви чувства и какви мисли трябва да събужда днешният ден у търновското население.
Но може ли някой сега, когато на търновци предстои и тази година да направят тържествено възпоменание на това събитие – което беше велико и радостно не само за тукашното население, но и за цялото ни отечество, защото в освобождението на старата българска столица всеки добър българин виждаше осъществяването на своето най-горещо, най-свято желание: възкресението на народната ни самостоятелност – може ли, казвам, някой в тази минута, като погледне към нас, които сме се събрали тук, и като помисли защо сме се събрали, да не изпадне в недоумение и да не попита с прескърбие: нима добрите търновци тъй скоро забравиха онази велика минута? Нима великите впечатления от великите събития, случили се на днешния ден, тъй скоро са се изгладили от паметта и сърцата на търновци, та тъй малко хора са се събрали на днешното тържество?
Но добрите и славни дела и чрез малцина носят полза и добрини на мнозина. Затова нека поне ние, които сме се събрали сега тук, да поразмислим в тази минута какво ни говори и за какво може да ни говори днешното наше тържество, и към какво призовава то всеки един от нас. Няма съмнение, че ние не празнуваме днешния ден просто така, само за очи и колкото да се каже, че го отбелязваме, но го честваме, за да извлечем за себе си полза, да се поучим от него. Щеше да бъде твърде жалко, ако не се поучавахме от такива наши тържества, защото в такъв случай щяхме да покажем, че у нас липсва онова съзнание, което е отличително свойство на разумните хора, и че вършим нещата, без да съзнаваме важността им и без да знаем защо ги вършим. И така, за какво ни говори и за какво може да ни говори днешното наше тържество?
Значението на свободата
На днешния ден, братя, за нашия град, за тази стара българска столица се строшиха оковите на тежкото петстотингодишно робство. На днешния ден търновци с очите си видяха да се сбъдва онова, което силно желаехме, но за което не смеехме дори да помислим и да се надяваме – а именно, че потисникът, толкова силен и страшен за нас в продължение на петстотин години, бяга и безвъзвратно оставя старата българска столица. На днешния ден тук беше донесена от храбрите руски войници хубавата, толкова много желана свобода. На днешния ден тук, и по къщите, и по улиците, не се чуваше нищо друго, освен сладките за българското сърце думи:
„Свобода! По волята на Великия Цар Освободител ние сме свободни!“
А в същото време в погледите и на лицата ни се изписваше пълна увереност, че ще бъде свободно и цялото ни отечество.
Прочее, за какво друго може да ни говори днешното наше тържество, ако не за това, което се е случило тук на днешния ден преди пет години и за което ние петстотин години тъгувахме и въздишахме – а именно за свободата? Та тук, може да се каже, и камъните говореха за свобода в днешния ден, когато тя беше получена. Може ли тържественото възпоменание на този велик и важен ден да не говори на търновчанина за свобода? Това е невъзможно. Да видим прочее какво ни говори за свободата днешното наше тържество.
Но може би някои – и вероятно мнозина – ще кажат: „Пак ли за свобода ще ни говорят! Ние чакаме и желаем да чуем в такива дни нещо съвсем друго, а те пак за свобода и все за свобода ни говорят“.
Възможно е, и е вярно, че за свободата наистина се говори твърде често. Но какво да се прави, братя, когато свободата е хубаво, свято нещо? Когато тя е най-висшето благо за човека тук на земята? Когато тя е най-здравата и дори единствената основа за истински напредък и за истинско благополучие на народите? Когато без нея е невъзможен честният личен и народен живот? Накъдето и да се обърнем, от най-стари времена и до днес, ние навсякъде виждаме и чуваме, че все за свобода се е проповядвало и проповядва, все тя се е поставяла за основа на всичко добро, все за нея хората са правили най-големи жертви. Спасителят благоволи да пострада на кръста, за да ни направи свободни чеда Божии. Най-великите умове на света са посвещавали всичките си усилия, за да подготвят за хората възможност за свободен живот. Народите за нищо друго не са правили толкова много и скъпи жертви, не са проливали толкова много потоци кръв, колкото за запазването на свободата си.
Та и ние, българите, в продължение на петстотин години от какво се уморявахме най-много, кое съставляваше най-голямата ни злочестина? Не това ли, че бяхме лишени от свобода? За какво най-много тъгувахме и въздишахме? Не за свобода ли? За какво бяха пращани на заточение, гниеха в тъмниците, висяха по бесилките най-добрите ни мъже? Не за свобода ли?
Но освен всичко това, припомнете си още, братя, днешния ден преди пет години. Радостта ни беше неописуема, когато тогава видяхме улиците на града си препълнени с великите синове на Велика Русия. Но кажете, как дойдоха те? Те дойдоха уморени, потънали в пот и прах, и копнеещи – тъй да се каже – за една чаша студена вода. За да пристигнат тук, те не знаеха почивка, сън или каквито и да било удобства; вървели са денем и нощем, и при най-голяма жега, като на всяка крачка са били посрещани от куршумите и снарядите на нашите потисници. И сред тези герои освободители имаше хора богати, хора учени, високи сановници, царски лица. Всички тези хора бяха оставили отечеството си, спокойствието си, къщите си, децата и роднините си, и идваха тук срещу огън и желязо, срещу явна смърт. Защо? Не за друго, братя, а само и единствено за да ни дадат свобода. Това ще рече, че свободата е прекрасно и твърде хубаво нещо, щом хората, дори за да я доставят на други, оставят и отечество, и спокойствие, и семейни радости, и всичко, което е мило и скъпо за сърцето, търпят всевъзможни теглила и вървят срещу явна смърт.
Та може ли българинът да се съмнява, че свободата е хубаво, свято и безценно благо, когато сме го видели и го виждаме – тъй да кажа – с очите си? Докато нямахме свобода, светът беше черен за нас, никой не ни зачиташе за нищо, върху нас постоянно се трупаха тъги и неволи, бяхме играчка в ръцете на невежи хора и народът ни беше почти осъден на окончателно загиване. Но Русия ни даде свобода и ние всички знаем как тази свобода изведнъж превърна всички наши тегоби, всички наши охкания, всички наши отчаяни страхове за бъдещето в истинска радост, и как тя вдъхна и укрепи у нас пълна увереност за трайно и честито лично и народно съществуване.
Как прочее да не се говори за свобода?
Беше наистина време, когато българинът не можеше и не смееше да говори за свобода. Беше време, когато гонеха, пращаха на заточение, затваряха в тъмници и безмилостно окачваха на бесилки всеки българин, който имаше дързостта да каже дума за свобода. Ето, пресни са още тези грозотии, пред очите ни са още и онези хубави момци и мъже, които тук, в тази стара българска столица, тъй без време, в такава хубава, цветуща възраст загинаха на бесилките. И всичко това се вършеше, защото тези достойни синове на Майка България имаха дързостта да кажат, че измъченият български народ трябва да получи свободата си.
Но тези грозни времена минаха безвъзвратно. Сега ли да не се радваме на свободата, сега ли да не говорим за нея – сега, когато благодарение на Русия имаме това свято и безценно благо? О! Свободата е хубаво и много хубаво нещо! Ние съзнаваме това и затова добрият и честен българин никога няма да каже, че твърде често се говори за свободата. Още по-малко можем ние, търновци, да не говорим за свобода днес, когато си спомняме за освобождението на града си и на самите нас от петвековното робство.
Но какво да говорим? Трябва да говорим това, което ни казва на всички събитието, което възпоменаваме днес тъй тържествено. А това събитие говори на всеки един българин следното:
„Даде ви се свобода – умейте да цените това свято благо, умейте да бъдете истински свободни.“
Никой не отрича и не може да отрече, че сега сме свободни. Имаме свой, любим на всички ни Господар, Когото си избрахме тъй единодушно и на Когото с най-голямо доверие, с най-голяма любов и преданост народът повери съдбините си; имаме свое управление; открити са пред нас всички поприща на обществената и държавната дейност; призовани сме всички да съдействаме, всеки според силите си, за общото добро, за общия напредък. Ще рече – имаме си свобода.
Сладки са тези думи! Приятно и твърде утешително е да произнасяме и да слушаме тези думи ние, които бяхме подложени на грозно робство в продължение на петстотин години! Та и няма по-голямо благо, по-голяма утеха за разумния човек от това – да съзнава, че е свободен, и да може пред всички да казва, че е свободен. Но стига ли само това? О, не! Не стига, братя. Какво се иска още? Иска се това, за което сте чували да се говори и друг път: иска се, освен външната, политическа свобода, и вътрешна, душевна свобода. Без последната, външната свобода не е и не може да бъде свобода; тя може да бъде само сянка на свободата.
Истинската свобода е вътрешна
Както казахме по-горе, свободата е велико благо за народите и за всеки човек поотделно; но това благо трябва да се почита от нас, трябва да ни е скъпо, трябва да се пази от нас. Свободата дава големи, безчислени добрини, но само на тези, които умеят да я почитат, умеят да я ценят, умеят да я пазят. Обаче само този може да почита, да цени и да пази свободата, който е вътрешно, душевно свободен. А кой е вътрешно, душевно свободен – вие макар и да знаете, защото и друг път се е говорило за това, но и днес тържеството ни е такова, че няма да бъде никак излишно пак да си напомним за това, макар и накратко.
Душевно свободен човек е този, който не се подчинява и не е роб на своите страсти и лоши наклонности, който не е предаден на пороци, а е човек честен, душевно благороден. Свободата е чисто и свято нещо. Тя изисква от хората честна дейност, благородни подвизи, безкористна любов и преданост към общите народни интереси. Всичко това са условия, без които свободата не може да съществува. Но само честният човек е способен на честна дейност, само той може да бъде способен за благородни подвизи, за безкористна любов и преданост, за високо самопожертвование. Правдата е единствената основа на благополучния личен и народен живот. Но само честният човек може да обича и да почита правдата. Това ще рече, че само такъв човек може да обича и свободата, защото истинската свобода и правдата са две неща неразделни. Където няма правда, там не може да има истинска свобода, а където няма истинска свобода, там не може да има и правда, защото там тя се тъпче и насилва. Но правда не може да има там, където господстват страстите, лошите наклонности и пороците. Човек, предаден на пороци и страсти, става умствено и нравствено сляп. Такъв човек не се отказва от безчестни дела, стига само те да удовлетворяват неговите порочни сналонности. Сега, как могат такива хора, които не са душевно свободни — тоест, които са заслепени от страсти и пороци — да ценят, да почитат и да пазят свободата, както трябва?
Та такива хора, заради ината си, заради развратните си прищевки, за удовлетворяване на честолюбивите си домогвания, за дребния си личен интерес са готови да тъпчат и правда, и чест, и съвест; да преиначават нещата, да лъжат, да клеветят, да лицемерничат, да шпионират, да съсипват най-добрите обществени дела. И как могат такива хора да бъдат и да се наричат свободни, когато се намират в едно най-лошо, най-долно робство – робството на страстите и пороците? При такива условия външната свобода не може да бъде трайна, не може да донесе добрини, защото в такъв случай порочните домогвания, интригите и безчестието пораждат раздори, ожесточение, отслабване, подкопават всяко доверие и докарват, рано или късно, съсипие.
Ние имаме сега свобода и се радваме на нея. Но кажете, братя, каква щеше да бъде тази наша свобода, ако помежду ни имаше хора, или ако повечето от нас бяхме хора, изпълнени със страсти и пороци – т.е. хора невежи, честолюбци, интриганти, лъжци, лицемери, ласкатели, клеветници, доносници, шпиони, подлизурци; хора, които, бидейки лишени от необходимите способности и достойнства, се домогваме до големи чинове и за да се задържим на тях, се унижаваме, кривим си душата, тъпчем правдата, продаваме брата си; хора, които заради личните си интереси продаваме и съсипваме много и твърде скъпи обществени и народни интереси?
При такива печални условия каква полза щеше да има от нашата външна свобода? Каква трайност щеше да има тази свобода? Плодовете на свободата са напредъкът и развитието; но ние с нашите интригантства, с нашите доносничества, с нашите клевети, с нашето лицемерничене щяхме да поставяме преграда пред всеки напредък, пред всяко развитие, щяхме да убиваме всяка честна, благородна мисъл, всяко честно стремление. Свободата носи благополучие на народите; но какво благополучие би донесла на нашия народ дадената ни от Велика Русия свобода, ако ние поставяхме нашите лични интереси по-високо от народните интереси, нашето честолюбие – по-високо от любовта към народа? Ако сме готови за нашите прищевки и за удовлетворяване на честолюбивите си домогвания да тъпчем всяко народно благо? Свободата не търпи нищо неправедно, нищо безчестно, безнравствено: всяко нещо, което не е честно, не е нравствено, подкопава основите на свободата. Па доколко честни и нравствени щяхме да бъдем ние, ако заради ината си и дребните си прищевки и интереси тъпчехме правдата, продавахме правосъдието, онеправдавахме праведния, съсипвахме сиромаха и невинния? И тогава каква цена щеше да има това, дето казваме, че сме свободни? Каква трайност щеше да има такава свобода? Каква полза за народа от нея? Та в такъв случай ние сами щяхме да трупаме злочестини върху народа си, сами щяхме да подкопаваме основата на свободата си.
Но не за това е охкал и тъгувал нашият народ в продължение на петстотин години! Не за това се е проляла толкова скъпоценна кръв на руските синове! Не за такава свобода Сам Великият Монарх, Царят Освободител, е идвал в страната ни да търпи, заедно със своите царствени деца и братя, всички незгоди на една жестока война!... А всичко това беше, всички тези велики, безпримерни в историята подвизи се извършиха, за да ни се даде не призрачна, не само външна, но истинска вътрешна свобода, та да може чрез нея нашият народ да се развива, да се усъвършенства и да достига до все повече благополучие и могъщество.
Ето, братя, какво ни говори днешното наше тържество, ето какъв е смисълът на думите: „Даде ви се свобода – умейте да цените това благо, умейте да бъдете свободни“.
Призив за честност и патриотизъм
Сега не е трудно и да разберем към какво ни призовава това наше тържество. То ни призовава към велик и свещен подвиг, а именно – да отхвърлим от себе си всичко, което е нечестно, долно, безнравствено – или с други думи, призовава ни да станем истински свободни хора. Това тържество казва на всички ни, че свободният българин трябва да бъде честен и благороден труженик, защото където няма честност и душевно благородство, там няма и не може да има истинска свобода; че свободният българин трябва да посвещава всичките си способности и усилия не за да заема големи служби, не за да си спечели добро и спокойно положение, а за прехраната си с честен труд и за ползата на народа, която да поставя по-високо от всяка своя лична полза, като е готов да жертва мило и драго за нея; че всеки българин, който не действа така, а за да се задържи на положението си, или за да получи по-високо положение, или за да прикрие неспособността си, умствената и нравствената си голота, си позволява да криви душата си, да лицемери, да се подлизва, да клевети, да лъже, да прави неправедни доноси, да интригува и прочие, и прочие – такъв българин не е свободен, той е роб на пороците и като такъв е най-върлият неприятел на народа и държавата и трябва да бъде презиран от всички честни хора, защото такъв човек носи безчестие на народа си и съсипие на отечеството.
Можем ли ние, братя, особено в днешния ден, да не послушаме това свещено и спасително призоваване? Може ли този свещен и спасителен глас днес особено, когато си напомняме какво беше тук на днешния ден преди пет години, да не достигне до ума и сърцето ни и да не ни вдъхнови с висок и свещен патриотизъм? Това е невъзможно за добрия българин, за когото най-високото благо трябва да бъде истинското благополучие на народа. Щом е така, нека послушаме този спасителен глас и нека се потрудим да вървим по неговите указания. Да бъдем честни в личната си дейност, да бъдем не по-малко честни и в обществената си дейност. Ние обичаме народа си, обичаме и Господаря си и дълбоко сме предадени на Него. Нека към тази любов и тази преданост да присъединим честност и благородство в мислите, в стремежите, в постъпките и изобщо в цялата си дейност! Нека всеки българин, какъвто и да е той – чиновник ли, друг обществен труженик ли, обикновен гражданин ли – да се труди да бъде човек честен винаги, при най-благоприятни, както и при най-неблагоприятни обстоятелства. Трябва, братя, дълбоко, изцяло да усвоим убеждението, че на народ се помага само с честна и съвестна дейност, а низките, безчестни и фалшиви домогвания и превъзнасяния съсипват народи; че истински патриот може да бъде само честният човек; че свобода може да има само там, където има честни и благородни стремежи; че свободен човек може да бъде само този, който е душевно свободен, т.е. който е честен и благороден, а не роб на страстите и пороците.
Това е, братя, великият урок, който ни дава днешното наше тържество. Да помогне Всеблагият Бог на всички нас, за да усвоим този урок и да насочваме своята лична и обществена дейност съгласно с неговите указания!
Като си помислим колко благотворен е за нас този урок и колко много истинското благополучие на народа ни зависи от усвояването на казания урок от всички нас, ние не можем, особено при такива тържества, каквото е нашето днес, да не изпитваме дълбока признателност към Тези, които са дали възможност на народа ни да прави подобни тържества и да черпи от тях такива спасителни уроци; не можем и да не отправяме горещи молитви към Престола на Всевишния за тяхното добро и за доброто на всичко, което е скъпо за българското сърце.
Заключителни молитви
Нека се помолим в тази тържествена и поучителна минута:
За Великата душа на нашия велик Цар Освободител, който е виновник за нашата свобода и за нашите толкова много поучителни тържества!
За благоденствието, величието и могъществото на нашия велик Покровител, сега благополучно царуващия Всерусийски Император Александър III, както и на целия Негов руски народ, който на дело показа толкова голяма братска любов към нас и в който нашият народ винаги ще намира съчувствие, съдействие и подкрепа!
За благоденствието и щастието на нашия Възлюбен Княз и Господар Александър I, на Когото народът ни възлага най-скъпите си надежди!
За благополучието, успеха, трайното съществуване и могъщество на нашия Народ, който е страдал толкова много, но който е и толкова достоен за щастие и свобода!
Нека молитвата ни бъде от душа и сърце, и Бог, Който винаги е бил милостив към нашия народ, ще приеме молбата ни и ще я изпълни. Амин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар