 |
| Картина на Феликс Каниц |
Османските турци, които завладели България, запазили по-голямата част от старите наредби. Султаните разделили земята на четири разряда:
1. лична султанска земя (хасекия)
Хасекия (или хасеки) е исторически термин от Османската империя, който обозначава лична, неприкосновена земя на султана или на членове на неговото най-близко обкръжение (като султанките майки, валиде султан, или любимите наложници, наричани хасеки).
2. държавна земя
3. спахилъци
Това е земята, която султанът дава на османски конник (спахия) срещу задължението му да служи в армията. Спахилъкът не е бил лична собственост (спахията не е можел да го продаде или завещае без разрешение), а по-скоро право да се управлява дадена територия и да се събират данъци от нея.
4. вакъфи
/Недвижим имот или земя, дарени за религиозни, благотворителни или обществени цели. Когато един имот стане вакъф, неговият статут се променя коренно. Има вечна неприкосновеност. Това означава, че земята или сградата не могат да бъдат продавани, купувани, заменяни, подарявани или наследявани. Но самото управление на вакъфа се наследява.
Съгласно турските закони, султаните обявявали за лични имоти всички владения на покорените царе. Едни от владенията, особено земите на царете, те задържали за себе си и своя двор, а други, обикновено болярските, раздавали на своите паши и отличилите се храбри войни при превземането на градовете. Останалата земя обявявали за държавна; нея раздавали на спахиите и на избрани челяди. Всеки султан имал право от своите лични земи да раздава на майка, баба, сестра, дъщеря и т.н., но в повече случаи като свещен завет (вакъф) за богоугодни цели. Така станало и в Търново. Султан Баязид със сина си Сюлейман Челеби засвоил царските имоти, а пашите — болярските. Останалата земя била обявена за държавно-отоманска. Потурчените български боляри запазвали владенията си. Едни от непотурчените избягали в недостъпния Балкан или в чужбина, други пък запазили на известни условия имот, права и служба. Такива били никюпските боляри, които запазили положението си до 1469 г. Избивани ли са българите в Търново. Старите български писатели в Търново като Григорий Цамблак, Киприян, Йосиф Видински и други пишат, че турците извършили големи кланета и опустошения, които предизвикали коренни промени у българското население покрай Търново и в самия град. Прочетете още: Съдбата на българската аристокрация след османското завоевание
Твърде красноречиво говорят и думите на Йосифа Видински, казани за съдбата на Търново. „Когато настъпи — казва той — втората година (след падането на столицата), нашият преблагочестив цар Срацимир (във Видин 1395 г.) благоволи да изпрати преобичния си юначен и мъдър син, христолюбивият Константин, заедно с наше смирение в споменатия горе град Търново, по необходими и важни царски работи. С Христовата благодат, като пристигнахме на мястото, тържествено, със слава и блясък, по царски и архиерейски, ние бяхме приети от княза (пашата) с почит и внимание за дълго време“. (Вж. книгата „През вековете“, Д-р Кр. Миятев, стр. 174–175, статия от Минко Генов). Ясно е, че на втората година от превземането на Търново, турците вече не убивали мирни хора. Бележитият книжовник Владислав Граматик разказва, че един монах от Рилско ходил чак в Цариград град (към 1468 г.) и се научил, че мощите на свети Ивана Рилски се намирали в Търново. Веднага монасите в манастира решили да изпратят трима души в Търново да приберат свещените останки на светеца. И, наистина, от Рилския манастир пристигнали в Търново пратениците и поискали от кадията мощите на св. Ивана. Това било в 1469 год., в царуването на Мохамед II. Като чули това, търновци се възбунтували и не искали да предадат мощите. Пратениците показали разрешение от султана и кадията предал исканите мощи. Рилските монаси сложили мощите в нова ракла и ги понесли от Търново по Дервента надолу за стария град Никопол на р. Росица (сега Никюп). В града българските боляри и народът благоговейно посрещнали монасите и мощите. Служена била заупокойна молитва за преподобния светец. Пратениците били нагостени и след нощуване изпратени за София. От тези известия става ясно, че българското население, нито при падането на Търново, нито подир 76 години не било унищожено и заместено с друго. Турците били твърде опитни. Те прибягвали за военните си цели до жестокости и унищожавали водачите на противниците си, но гледали и земята им да не остане без работници. Затова на много места, след минаване на бурята, сами господарите-турци тръгвали да викат раята да се завърне по местата си, защото това се изисквало от нуждата на държавата им.
Търновската котловина била привилегирована земя. Едно е положително, че освен в Търново, никъде в Търновската околност не са се населили в първите времена турски преселници (колонисти), дошли от Анадола, като завоевателско население. Турските семейства в Търново били предимно на чиновници, военни лица и стражари. Гъсто турско население се е заселило откъм изток, по Стара река, само до Беброво (Еленско). То заело Тузлука и Дели Ормана до р. Черни Лом. По-нататък, към Търново, то не е мръднало, не само защото не е имало лишно такова за преселване, но и по силата на ферманите, които издавали султаните за землищата, на които турци не бивало да се поселват. Землищата на селата Присово и Дебелец били обявени държавни имоти, отстъпени на раята в тези села за известни държавни служби с права и привилегии. Землищата на селата Пчелище, Церова Кория, Къпиново, Миндя, Мариино, Плаково и Големаните били два вакъфа на Старата майка султанка. В единия влизали с. Къпиново заедно със Златарица, Елена и Беброво, а в другия останалите села. Землището на Килифарево било царски имот.
Земите, които са дадени на Старата майка султанка, били частни имоти на цар Иван Александра. Това се доказва от житието на св. Теодосий и от други документи — царският хрисовул, подписан в с. Сергювец (1347 г.) — относно надаряване с имоти манастира „Св. Никола Мрачки“. В полза на това разбиране иде и турският Шерият, който казва, че султаните задържат лично за себе си царските имоти от превзетата държава. Те обаче, или техните потомци могат да ги завещават, като вакъфи, на свои близки и сродници. Вакъф били и селата Арбанаси, Лясковец, Горна и Долна Оряховица, заедно с малките села Темниско, Сергювец и Калтинец. Последните четири големи и 3-те малки села изпърво били лично (хас) владение на султана, но по-късно султан Сюлейман Хан (1520 – 1566) ги подарил на дъщеря си Хаише султание, обявил ги вакъф, от който да се ползват свещените градове Мека и Медина, и назначил зетя си великия везир Рустем паша да ги управлява. Затова бил издаден ферман в 1538 г., подновен в 1810 г. от султан Махмуд Хан II (1809 – 1839 г.). Рустем паша дълго време прекарвал в Търново. Един от синовете на Хаише, Имушир паша, наследил вакъфа и издействал да се запазят всички права и привилегии на раята.
И наистина, за правата на тия села има издаден правилник, от който се вижда с какви свободи, права и привилегии се ползват раите, които ги населяват. А тези привилегии били:
1) раите, които обработват имотите в казаните села, са свободни в своя домашен и обществен живот;
2) никой военен, нито административен чиновник не може да ги притеснява и безпокои за храна, за спане в дома им, за превоз и т.н.;
3) раите не плащат тежки данъци;
4) никой не може да ги товари с ангария (безплатна работа), да пречи на вероизповеданието им и да посяга на храмовете им;
5) турско население не може да се заселва в същите села. Предадохме части от наредбите във вакъфските земи, управлявани от Рустем паша, за да обясним, че и раите във „вакъфа“ на Старата майка султанка (Пчелище, Церова Кория, Мариино и Плаково (със Големаните) са се ползвали със същите права и привилегии, обработвайки казания вакъф, съгласно фермана, издаден от султан Мехмед Хан и повторен с поправки от султан Абдул Меджит в 1841 година.
От идването на турците в Търново (1393 г.) до 1598 година турска колонизация по нашите места не е имало. Както ще видим по-нататък, по фермани и договори, турци не могли да се заселват в старобългарските села, защото всички по една или друга причина били привилегировани. Големи и страховити бягства, изселвания и движения по нашия край са станали във време на първите нашествия и сетне едва подир 200 години (1595 – 1598 г.), когато избухнало Търновското въстание, подигнато от дубровнишките търговци католици Павел Джорджич и Петър Соркочевич. Като последица от него, в нашата котловина настъпили дълготрайни смущения и вълнения (1600 – 1700 г.), чиито причини не са изяснени и до днес. Може обаче да се предполага, че причините за смутовете са били две: пропагандата на католиците в България и повишението на извънредните данъци на българите. Макар Търновското въстание да не е сполучило, католиците не престанали да подбуждат българите към бунт, като обещавали, че Папата, Венеция, Австрия, Полша ще им помогнат за освобождение. Австрия, наистина, имала войни с Турция и по мирните договори през 1606, 1616, 1664 год. тя добила право да бъде защитница на католиците в България и под нейно покровителство минали католишките църкви и богослужението, защото имали привилегия. За пропагандата на католиците ние знаем много неща. В 1601 г. католикът Петър Солинат издействал да се назначи за софийски епископ. Българинът Тодор Балина, богат и влиятелен човек, бил спечелен от католиците. Родом от Никопол, той обикалял чак до Балкана и проповядвал въстание, обещавайки помощ от Влашко и Трансилвания. Населението около Търново отново било настроено за бунт. Католиците се възползвали от останалите тук-таме богомилски и павликянски гнезда, откривали ги, обръщали в католичество, издигали им дървени църкви и ги подбуждали за бунт. Това било забелязано от турците. Някои от пашите и кадиите усвоили гледището насилствено да потурчват онези привилегировани българи, които проявяват недоволство. Това те започнали от северобалканските котловини: Орханийско, Тетевенско, Луковитско, Ловешко, Свищовско, дето потурчили цели села, обърнали ги в помаци, чиито силни мъже веднага били наредени в потерите, понеже говорели български. В тия времена (1636 г.) били изпратени първите турци „куруци“ да се поселят между привилегированите раи в някои български общини. Тези събития са забелязани в църковни книги в Етрополския манастир „Св. Троица“. През същите времена били избити павликяните католици в Търново и съборена църквата им на Маринополе. Към същото време са се заселили турци в Дебелец (вж. „Юбилейна книга“ на Дебелец, стр. 189), в Пчелище, Килифарево и Къпиново. Все през XVII столетие, както се знае, станало потурчването на българите в Чепино (1657 г.) и много други места из Родопите и Македония. В том III, „Документи за българска история“, преведени от Панчо Дорев, издаден от Б. Ак. на науките, се намират много бележки, които показват, че раята през XVII столетие вече била недоволна и нежелаела да служи на турската държава. В документ № 3 се заповядва на кадията да се заловят и накажат главатарите на бунтовниците българи в Прилепско (1565 г.), а избягалите българи войници и техните буйства в Тракия и Мизия да се повикат и да се убедят да изпълняват ревностно старите си длъжности (1605 г.). Властите да наглеждат твърде строго свободната рая, която почнала да се бунтува, щом се научила, че и Русия е започнала война с турската държава (1677 г.). Една година по-късно се вдигнало Чипровското въстание (1688 г.). Българите католици били избити или прогонени. Православните българи от селата около Чипровци измолили турското правителство да ги премести другаде. Турците ги изпратили в Еленско и Котленско, дето се заселили, като занесли и своето наречие (кякането): конекя, човецикя, скяната, оцекя, косакя и т.н. 1). В документ № 78, стр. 35, има заповед от турското правителство да се съберат оръжията от привилегированите раи, тъй като султанът ще води война с Русия през 1711 год. В документ № 85, стр. 40, се заповядва на чиновника: „Да събереш пушките и сабите, намиращи се в ръцете на земеделци, овчари и други хора от раята. Да припомниш на всички, че отсега нататък е забранено на раята да се разхожда въоръжена“ (1730 г.). Така раята се размърдала и турците посегнали на нейните права и привилегии. Такова размирие сигурно е имало и в нашата котловина. Това ще изложим по-нататък. Връзка и родство между Търново и котловината. Населението в котловината е било винаги тясно свързано с живота и културата на Търново. Наистина, Търново по история, творчество и културно-политическо значение принадлежи на целия български народ, ала тоя славен град е имал винаги нужда от близка ръка, от верни войни, трудолюбиви работници, изкусни техничари, дърводелци, домостроители, мостари, даровити писатели и художници. Такива дейци и сътрудници старата столица безспорно е намирала във всички народни среди по всички краища, ала все пак близките му източници били най-първо и най-често в котловината. Търновската предбалканска котловина е имала условия и възможности да запазва своите поселници през вековете, да отхранва издънки, които по закона на размножението излизали от горските теснини и се пръскали в полетата за по-широко землище. Там те отнасяли своята опитност и сръчност, добита в планината при чакръци, тепавици, воденици и всякакви стругове, ползвайки се от водната сила. А всички тези придобивки, както и грамотността, са намирали приложение в Търново — ключът на Дунавската равнина за Балкана. За да дойде враг от полето в котловината, трябвало да мине през непроходими бърда и хълмове, защото тогава проходи имало само четири: до Балван махале, в Търново, Церова Кория и Къпиново. Завардят ли се тези пътища, както и балканските проходи откъм Тракия, котловината се превръща в широко скривалище, чиито жители се чувствали спокойни и сигурни. Ето защо между Търново и Котловината винаги е имало най-тесни връзки. Градът чрез котловината се е попълвал всякога от балканското население и с това е поемал нови сили, подмладявал и засилвал гражданството. От друга страна и планинските жители винаги имали нужда от градското производство, от администрация, от правосъдие, просвета, широка опитност и мъдрост. Търговията, сродяванията, сътрудничеството във всички времена между града, котловината и Балкана са съществували. Имало е безкраен вървеж на преселници от селата в града и обратно — от града в селата. Могат да се посочат родове, изселени от града и забегнали в недостъпните планински усои, и след 300–400 години потомците им се завръщали пак в града. Тъй се обяснява сеитбата на безброй планински колиби и махали, които носят собствени имена: Бояновци, Бранковци, Белчевци, Дечковци, Тодоровци, Добревци, Горни Болярци, Долни Болярци и т.н.
Из "ИСТОРИЯ НА ТЪРНОВСКАТА ПРЕДБАЛКАНСКА КОТЛОВИНА"- Н. Станев, 1942 г.
Прочетете още: Съдбата на българската аристокрация след османското завоевание
Няма коментари:
Публикуване на коментар