Най-първо Минчо постъпил послушник в мъжкия манастир „Св. Архангел“ в 1866 година. Съпругата му пък постъпила като монахиня в 1867 год. в метоха на същия манастир в Присово заедно с четирите си дъщери: Мита, Бона, Станка и Неда. Синовете му Райчо и Недялко се прибрали при баща си в мъжкия манастир като прислужници. Мъжкият манастир, неговият метох в Присово, заедно с Присовската община, и селяните съчувствено се отнесли към благочестивата челяд и се притекли на помощ на боголюбивите родители и челядта им, за да сбъднат своето горещо желание с народополезна цел.
Майката сторила намерение да основе девически манастир. Наистина, един примерен такъв манастир в селото през турско време, когато народът се насочвал в пътя на възражданието, не е бил без значение за просветно събуждане и за нравствена сила, нужна за българското народностно съзнание.
Поводът на това набожно семейство заслужава да бъде изтъкнат и посочен като проява на висша саможертва. Бащата Минчо, като послушник в мъжкия манастир, обмислял начина, по който би постигнал въжделената си мисъл. Майката Дража, прибрала при себе си в метоха четирите си дъщери, се загрижила с непосилен труд по чужди врата да отхрани децата си и да им даде потребното килийно образование в селското училище.
През 1871 г. бащата бил ръкоположен монах под име Методий. Със свои средства и със селски помощи той купил една нива в горния край на селото и построил доста широка и дълга сграда, като начало на девически манастир. В сградата били отделени няколко килии, в които поотделно се настаняват майката и дъщерите, по примера на добрите женски обители. Нуждите наложили бащата да се премести от мъжкия манастир в новата сграда: заел отделна килия и започнал да управлява новото общежитие като иконом.
Заслужава да се кажат няколко думи за челядта на монаха Методий. В мирския си живот Минчо има следния животопис. Син на буден и деятелен свещеник Райко, Минчо, роден в 1825 г., имал възможност да шета около църквата, гдето служел баща му до 1856 година, през която се и поминал. Минчо бил вече женен, но църквата го привличала и вълнувала неговата чувствителна душа. Съпругата на Минча, Дража, била развита и способна жена. Първият им син Райко се родил в 1840 г. Още като дете Райко се отличавал със своята любознателност и своя приятен глас. На 13-та си година той бил даден прислужник в мъжкия манастир, гдето учил четмо, писмо, църковен ред и пение. Към 15-та си година Райко напуснал манастира и се преместил, като послушник и певец, в Плаковския манастир „Св. Илия“. Послушността, и хубавото пение спечелили любовта на манастирските братя и на игумена му Софроний. На 20-та си година Райко бил подстрижен за монах с име Роман. Към 1868 г. той вече бил дякон, учител по пение в Плаковското манастирско училище и певец в църквата. През тази година пристигнала една комисия от Търновската митрополия да преглежда сметките на игумена Софроний, който строил нова църква и нова грамадна манастирска сграда. Председателят на комисията, търновският прочут учител, певец и общественик Никола Златарски (баща на професор Д-р В. Златарски), много одобрил пението на дякона Романа и обичал да го слуша. При Романа идвали послушници и от другите села (Церова Кория, Мариино, Плаково) да учат Псалтикия. Затова свидетелствува Иван Церовски (Вж. Историята на Къпиновския манастир по нататък).
Вторият син на Минча, Недялко, също бил подстриган в Присовския манастир, ала той не одържал завета на баща си. По-сетне напуснал манастира, хвърлил расото, оженил се и заживял по светски в селото. Сестрите му, както казахме, се наредили в новия манастир под игуменството на майка си Дража, наречена в монашество Евтимия.
През 1877 г. баща им Минчо, а като монах Методий, умрял. Новият девически манастир останал върху грижите на майката игуменка и големия ѝ син дякон Роман в Плаковския манастир. Златарски насърчил Романа да иде в Русия на учене. Но той нямал средства, та помолил Н. Златарски за помощ. Старият уважаван от всички търновски учител Златарски събрал малко пари, колкото да стигнат на Романа до Букурещ. Освен това той дал на дякона препоръчително писмо до Евлоги Георгиев и до други видни букурещки търговци да го изпратят на учение в Русия. Вместо това, Роман бил назначен за учител и певец в Букурещката българска църква „Св. Кирил и Методий“ при Митрополит Панарет Рашев. Видните букурещки българи, църковни настоятели, като чули пението на Романа, назначили го за учител, а Митрополитът го издигнал в йеродякон. Така Роман получил длъжност с добра заплата.
Преди Освобождението Роман се запознал с революционерите българи в Букурещ, между които били Левски, Хр. Ботев, Каравелов, Стамболов и много други. В метоха и с приходите около църквата там Роман твърде много услужвал на народните мъже и се издигнал, като пъргав служител, родолюбец и сътрудник. За църковната си работа Роман получил чин архимандрит.
След Освобождението Роман почувствувал любов и милост към България и за бащиния си девически манастир, който стоял още без църква. Архимандритът се завърнал в Търново, явил се пред всеизвестния епископ Климент Браницки. С благословията на Климента и помощта на присовските селяни и мъжкия манастир Роман издигнал в 1881 г. красива църква в новия манастир с храм "Св. Пантелеймон“.
Така било завършено благочестивото дело на баща му Методий. Църквата била осветена през 1882 г. от Митрополита Климента. Архимандритът се върнал от Букурещ и престоял до 1908 г. От неговите средства и от дарения били построени новите две крила на манастира: западното, гдето се намира голямата порта, и северното, гдето са килиите на монахините. Роман починал на 12. V. 1925 г. осемдесетгодишен старец.
Дъщерите на това благочестиво семейство приели монашески чин и продължили делото на родителите си, Мита получила монашеско име Ефросиния, Бона—Татяна, Стоянка — София и Неда — Зиновия, която починала в 1934 година.
Сегашната игуменка е сестра Евксения. При днешното положение Девическият манастир има 14 монахини, които съставят сестринско общежитие. Имената на сестрите, които лично обработват имота и служат в църквата са: Игуменка Евксения, монахини: Параскева, Феврания, Наталия, София, Евфимия, Христина, Варвара и Татяна.
Днес Девическият манастир се е засилил и разхубавил. Има 200 декара недвижим непокрит имот и образува добро стопанство, което се обработва от монахините. Дворът на манастирът е добре уреден, препълнен с цветя, два хубави бора и много други растения. Игуменка на манастира е сестра Евксения, певица — Христина от Присово, свещеник - Петър Ц. Попов от Миндя.
В манастира е запазено старобългарско гостоприемство.
Из в. "Борба" от 1935 г.
В 1870 година присовският жител Методи Райчев, имал няколко дъщери и синове. Само Методи е бил монах в монастиря "Св. Архангел" -сегашното старопиталище. На дъщерите му и сина се понравил калугерския живот и баща им ги дал като прислужници при същия монастир. Не след много Методи решил да създаде един метох в селото си Присово. За тая цел той закупил доста голямо пространство— това на което е сегашния монастир.
Понеже българщината била подгонена синът на йеримонаха Методи, Роман отива в Букурещ и там се настанява като помощник на свещенника при българската църква. Не след много време Роман бива ръкоположен в свещенически сан и изпълнявал църковните обряди и в 1825 год. дохажда в родното си село Присово и на купеното от баща си място ведно с двете си сестри тоже монахини съзидва на мястото на метоха една малка черквица и чак на 1881 год. се оформява самата църква ведно с няколко постройки.
Монастиря нарекли „Св. Пантелеймон“ на когото игумен става о. Роман, за монахини станали двете му сестри и още няколко" млади момичета останали сирачета. Така продължил о. Роман да игуменствува докато в 1925 год. след кратко боледуване умира.
На негово место за игуменка остава една от сестрите му. Тя продължила братовата си творба докато преди около една година напуща земния монастирски живот след кратко боледуване. За наследница на покойната игуменка биде избрана за такава една от най-старите монахини Ксения.
Монастиря в тоя момент притежава около 140 декара работна земя в това село, зеленчукова градина, лозе и ниви за разни култури. Монахините ведно с прислужниците броят 15 души които се издържат от доходите на собственото си производство и от благотворително дарение на посетителите що посещават монастиря.
Тука му е мястото да отбележим, че монахините на това общежитие не остават нито една минута в безделие и именно това им качество личи от образцовата чистота във всичките кьошета на монастирските имения. Тяхното гостоприемство няма равно на себе си и благодарение на това, както самият монастир, а така и монахините в него се ползуват с особенна почит, не само от духовното си началство, а и от населението, не само в с. Присово и околните села, а всички онези, които са имали честта да посетят тая Св. обител.
Право казваше един висок духовник: „монастиря "Св. Пантелеймон", прилича на кошер, където всички пчели работят усърдно, един за всички и всички за един. Браво на това светилище.
.jpg) |
| Снимка- Грета Костова-Бабулкова |
Няма коментари:
Публикуване на коментар