Из „Археологически и исторически изследвания“ през 1887 г.- Васил Берон
За тая война се е писало пространно и обширно и ние не щем да излагаме пак същото, което са вече писали и обнародвали други описатели; при това тая война не влиза в кръга на историческите ни изследвания по въстанията на българите. Ние ще се ограничим да кажем само, че в Румъния бяха се устроили и отредили в български дружини, обучавани и предводителствовани от руски офицери, и средоточието на тези дружини бе градът Плоещ, дето им се освети и първото знаме в присъствието на самия главнокомандующий княза Николая Николаевича с всичкия му щаб. Там присътствуваха и много българи от Букурещ, Браила, Галац и проч. Ще изложим при това и ония случки и събития, които станаха и се извършиха тук, в Търново, и в околностите му при превземането на тоя град от русите. След сключването на казаното примирие поченаха се преговори най-напред между Русия и Европейските сили и между тия последните и Турция, относително до подобряването положението на православните християни в Турция. Тия преговори се протакаха от края на октомври месец чак до края на ноември; резултатът на тия преговори беше - да се учреди в Цариград една конференция, в която да заседават великите европейски държави заедно с Турция, за да се разисква и реши въпросът за православните християни. Тая международна конференция се действително и отвори на 30 ноември 1876 год. в Цариград. Душата и главният двигател за учреждението на тая конференция беше тогавашният руски посланик в Цариград генерал Игнатиев (сега граф) и при разискванията на конференцията той вземаше най-деятелно участие. По него време везиринът на турското правителство беше Мидхад паша, който по съветите даже и натиска на някои европейски сили преимуществено же на Англия побърза да потуши и запуши всички оплаквания на Русия и издействува от султана един ферман за въвеждането в Турция на конституционно правление и други ферман, чрез който се свикаха представители от цялата турска империя, за да заседават в Конституционната камара на турската държава и да разискват и обсъждат всичките недобри и несъобразни с духа на века закони, да съставят при това нови по-добри и по-приспособими и да ги заместят с тях. Всичко това беше обаче устроено и предначертано с цел да се парализират даже уничтожат мерките и решенията, взети от конференцията. В съображение на това предначертателно настроение на действията на тогавашния турски везирин Мидхад паша турският представител в конференцията, Сафет паша, не рачеше да склони на решенията на конференцията и всякога правеше спънки и пречки на всичко, според това и членовете на конференцията или представителите на великите европейски държави най-сетне се видяха принудени да закрият конференцията и да се разотидат, без да направят нещо. След закриването на конференцията в Цариград Русия се пак разновидним образом мъчеше да убеди европейските държави особено же Англия, за да се някак по-енергически подействова пред турското правителство, за да се подобри положението на православните християни в Турция. За тая цел се съставляваха протоколи в Лондон и проч., и проч., но всичко бе напразно! Честта впрочем на велика Русия и нейното величествено достолепие бяха в неприятно даже донейде в малко унизително положение. Това не можеше да претърпи ни руското правителство, ни руският велик монарх, ни храбрият и патриотическия руски народ. В съображение следователно на такивато затруднителни и мъчни обстоятелствени случки най-сетне блаженопочившият руски цар, Александър II, се видя принуден да обяви война на Турция, за да изпълни даденото свое царско обещание пред братския наш руски народ, че ще се подобри положението на християните в Турция, а особено на българите, и действително на 12 април 1876 год. цар Александър II тържествено обяви война на Турция. Ние ще се ограничим в разказа си за последнята тая Руско-турска война само за най-главните достопаметни исторически събития, най-много же ще да се пуснем в разказа си за обстоятелствените исторически случки, що станаха и се извършиха тук в Търново и околните му местности при превземането на града, и другите по-важни събития, що се отпосле случиха и извършиха. След обявяването война на Турция от страна на Русия войската ѝ, състояща от около 200 000 души, премина руската граница под главната команда на Н. Височество Николая Николаевича, брат на цар Александра II, навлезе в Румъния и след разновидните фази, въобще благоприятни за руската армия, тя се готвеше да премине Дунава на много места и да действова най-енергически за освобождението на милото ни отечество. Тук впрочем трябва да споменем и за завистливите и враждебни към Русия, преждевременни уверения на някои европейски вестници преимуществено ингилишки и немски, които по него време обнародваха, уж че Русия предприела тая война не за друга цел, но за да завладее цяла България и да достигне таковим образом близо до Цариград, и да ѝ бъде следователно много по-лесно да завладее тоя всемирен град... Тъй се мъчеха поне да убедят света някои европейски вестници, без да обръщат внимание на тържествените царски думи на блаженопочившия наш освободител, цар Александра II, които той беше официално изказал пред Европа - че двигателната причина, която го е подбудила да обяви война на Турция, не е друга освен човеколюбието и състраданието към злочестите православни християни в Турция, а преимуществено към едноплеменния с Русия български народ. Това многократно и тържествено изявление на цар Александра II не вярваха тогава никои от европейските държави.
На 15 юния 1877 год. едно силно военно отделение от руската действующа армия премина Дунава под Свищов и сполучи да завладее тоя град. Турските жители от града и околните села почнаха да бягат и да се изселяват. Те преминаха почти всичките през Търново, отправиха се към Осман-Пазар, Котел и т.н. Това им всеобщо бягане и пътуване заедно с челядите си представляваше действително една особно свойствена картина, по цели дни вървяха прости кола, в които се виждаха туркини (къдъни) със стари някои турци, по-младите вървяха пеша, те вървяха цяла неделя. В това време почнаха да бягат и да се изселяват турците и от града Търново, като се известиха, че руската войска потеглила от Свищов за на насам. По него време служеше в тукашния турски телеграф един българин, Никола Бабаджов, той ни явяваше всякога за всичко относящее се до движението на турската войска, той ни яви на 22 юния в сряда, че от Осман-Пазар ще доде турска редовна войска 6000 души, понеже тукашният турски гарнизон състоеше от 4000 души с 4 топа и се беше телеграфически известило до тукашния мютесарифин, че на 23 юния в четвъртък ще пристигне войска от Осман-Пазар, според както беше заповядал Абдул-Керим паша на военачалника си в Осман-Пазар, за да изпрати тук 6000 души. Руската армия обаче, за да прикрие, вижда се, своето предначертателно намерение, че ще премине Дунава под Свищов, и за да измами и подплаши Абдул-Керим паша, беше почнала още през месец мая, ако не безпрестанно, но постоянно да бомбардира града Русчук от Гюргево и от ближните крайдунавски местности в Румъния с цел, за да покажат, че ще преминат Дунава при Русчук. В съображение на тия предначертателни действия на руската армия беше се действително измамил Абдул-Керим паша и според това той, ако и да беше заповядал още от 10 юния, преди да преминат русите Дунава при Свищов, да се изпрати в Търново едно военно отделение, но и след преминуването Дунава той пак се плашеше, че главната сила на руската армия ще премине Дунава при Русчук; понеже русите постоянно и доволно силно бомбардираха тоя град. Като се намираше следователно главнокомандующият на турската действующа армия Абдул-Керим паша в такова едно измамчиво и нерешително положение, най-сетне се вижда и по всичко става вероятно, че той се е бил решил да постъпи тъй, както и действително постъпа. 1) Да държи една силна и застрашителна военна позиция отсам Балкана, между Шумен и Котел. Центъра на тая военна позиция да бъде градът Осман-Пазар, за да може таковим образом да противодействова, даже и да спре напредването на руската армия, отгдето и да доде, с цел да премине Балкана между Осман-Пазар, Котел и Сливен. Той никак, вижда се, не си е мислил, че руската армия ще премине Балкана през Шипка, защото и в 1828-29 год. руската тогавашна действующа армия под главната команда на генерал Дибича Забалканский премина Балкана през Котел - Сливен и действително, тоя проходен балкански път е много по-сгоден и по-улеснителен за преминуването на една войска с нейните оръжни и други военни потребности, нежели онази през Шипка. 2) След като се обаче убедил Алдул-Керим паша, че на 15 юния руска войска преминала Дунава под Свищов, завладяла тоя град и оттам потеглила за навътре към Търново и пр., той, вижда се, трябва да е бил съвзел следующата идея, за която още по него време немските вестници разказваха и възхваляваха твърде много гениалния, предначертателен стратегически план на Абдул-Керим паша; тая негова идея състоеше в предусмотрителното му уж приготовление да допусне руската войска да навлезе вътре в държавата, а че отсетне да ѝ пресече пътя към Дунава же отпред, да я посрещне със съсредоточената си военна сила. Тъй поне разказваха някои немски вестници; уверяваха даже, че като му направили от централното правителство виговор защо е допуснал да преминат руските войски Дунава, то Абдул-Керим паша бил отговорил, че ще прекара под нож всичките руски войскари. За всичко това впрочем разказваха вестниците и ние не можем ни да го потвърдим, ни да го опровергаем. Вижда се обаче, че неговата бавност и нерешителност, за да се изпратят тук в Търново 6000 души редовна войска съобразно с гореупоменатата му заповед до военачалника в Осман-Пазар, трябва да е имало някоя връзка с подобни едни предначертателни кроежи. Ние споменахме, сиреч по-горе, че според приетата в сряда на 22 юния телеграма на утре на 23 трябваше да пристигне тук казаното военно отделение от Осман-Пазар, но това не се сбъдна; на утре в петък (на 24) това не стана. Тукашните турци - бейове, чиновници и ефендита - много възнегодуваха за тая, тям непонятна бавност на главнокомандующия Абдул-Керим паша, и веч, като си изгубиха надежда и отчаяни, почнаха още от сряда да се готвят да бягат; на 23 и 24 даже и на 25 юния сутринта избягаха всичките турци от Търново със семействата си и каквото им бе възможно да вземат със себе, си вземаха; кола же вземаха насилствено от околните селяни. На 24 юния вечерта ние се положително уверихме, че според приетата телеграма на утре в събота, на 25 юния, без друго ще пристигне тук гореказаното военно отделение и според тая телеграма местното тукашно правителство заповяда веднага на хлебарите (фурнаджиите), да приготвят хляб за 6000 души и на утре да го предадат. Руската отпредня войска (авангвардия) беше пристигнала в петък на 24 юния до село Поликраище, 2 часа далеч от Търново, и на високото равнище при това село войниците бяха се разположили на лагер, за да си поотпочинат. Тукашните още останали а, турци, известени за това, пращаха някои, за да се уверят в истинността на тия сведения, и действително, когато те се възвърнаха, изявиха на военния комендант (бинбашията) и на мютесарифина, че всичко, що се разказва е истина и че руската войска се действително намира при Поликрайще в многобройно количество. На утре в събота, на 25 юния, ние отидохме в конака (полицията), за да видим що се там върши, но се уверихме, че и същият мютесарифин си товари вещите и излиза от конака, отдето впрочем той отиде в турския лагер, що беше разположен на Марино поле, за да се съветува, вижда се, с бинбашията що е за правене? В това време пристигнаха в лагера съгледачите, които бяха изпратени, за да се уверят за движението на руската войска; към пладне се съгледа едно силно разшаване в турския лагер и се уверихме, че турската войска се готви да бяга и да напусне лагера, видяхме, че мютесарифинът заедно с бинбашията напуснаха лагера и отидоха на табията, що бяха по-отпреди приготвили турците и която си стои и до днес отвъд реката Янтра и близо до големия път, що води към Осман-Пазар; след малко видяхме, че заведоха там и 4-те топа, що бяха поставени на лагеря, и ги настаниха в табията. Най-сетне съгледахме, че всичките турски войскари изпразниха съвършено лагера и всички отидоха при табията; това бе къде 3 часа по турски сутринта. Турските войскари бяха принудени, вижда се, дотолкова бърже да напуснат лагера и да бягат, щото бяха веч развалили чадърите си (палатките си) и бяха нагънали на земята платната им, и се готвеха да ги дигнат и да ги занесат със себе си при табията; изведнъж обаче те напуснаха и тия нагънати платна и стотина чадъри и избягаха от Марино поле много бърже през Белянка, прегазиха реката и се упътиха към табията. Много обаче от тях избягаха и се отправиха в разни направления, кой накъдето можа. От гореказаното се ясно уразумява, че командантинът на турската войска беше разпоредил войскарите си, събрани при табията в бойни отряди, готови да се бият с нашествующата и нападателна руска войска. Според както се тогава известихме впрочем, в руския лагер се положително обяви, че в събота на 25 юния без друго ще пристигнат в Търново очакваните 6000 войници от Осман-Пазар. Вследствие на тая положителна вест, вижда се, генерал Гурко бе заповядал в събота много рано да тръгне войската от Поликрайще, дето беше разположен руският лагер, и да върви бърже към Търново. Като пристигнал генерал Гурко с военното си отделение до Самоводен и като узнал, че широкият път, що води за в Търново, преминува през един тесен проход между два скалисти ръта (дервента), то той не рачил никак да склони, за да премине войската през тоя много опасен проход; селяните впрочем от Самоводен, както и други българи, що бяха там отишли тайно и оттук, му разказаха, че има и други път да се доде в Търново, но че той е много незгоден според голямата му стръмнина на нагоре и че тоя път води към ближното село Беляковица. Генерал Гурко разгледа веднага тоя път и се увери, че действително ще бъде почти невъзможно да се извозат по него топовете, що имаше със себе си, и другите много тежки военни потребности; но най-трудното бе за извозването на топовете. Тогава селяните от Самоводен му отговориха, че те сами ще спомагат и ще се впрегнат, за да се извозат как-как топовете на нагоре въз стръмния рът. Това самопроизволно съдействие на самоводчаните и тая им готовност обрадваха генерала Гурка, той прие предложението им и войската му потегли нанагоре по тесния стръмен и лошав път, що води от Самоводен към Беляковица, и благодарение на казаните съдействия, извезоха се и топовете горе на равнището и оттам покрай Беляковица руската войска пристигна до широкия път, що води към Търново, и почена да слиза по него на надолу. Тогава турската войска, що бе събрана при табията, съгледа това движение на руската войска и изведнъж бинбашията заповяда „Огън“. Часът беше 8 и половина по турски или около 2 и половина по европейски след пладне, когато гръмна първият турски топ и следваха безпрестанно топовните гърмежи. Руската же войска, що слизаше по широкия път към Марино поле и Търново, беше още в лозята и като видя, че турците поченаха да гърмят връх тях, то и те настаниха 8-те топа, що возеха със себе си, и забраха да гърмят връх турската табия, отдалечена от тях в разстояние почти на един час. И тъй топовете гърмяха и от двете противоположни страни, но най-често и най-много гърмяха турците. Русите тоже гърмяха, но много по-нарядко; това топовно гърмене се продължи до един цял час и се хвърлиха и от двете страни до 400 гюллета. Случи се да сполучат русите и да запушат и прехвърлят един турски топ. Преди това една част от руската войска беше се спуснала на надолу към Марино поле под личното предводителство на генерала Гурка, а останалата малка част спомагаше на артилерията, която действоваше в лозята близо при Беляковица. Като се приближиха русите до търновските лозя, навлязоха някои в малките им къщички и поченаха да гърмят с пушките си из прозорците на тия къщички. Други же се изпонаредиха из лозята и поченаха и те да гърмят с пушките си и да хвърлят куршумите си връх местността на табията. Същевременно и след като запушиха русите турския топ, турците престанаха съвсем да гърмят с топове, но гърмяха твърде начесто, даже и безпрестанно с пушките си, тъй щото не се чуваше друго освен ехтенето и отзива във въздуха, произведен от многобройните куршуми. Това показваше, че турците веч бягат от табията и за да прикрият бягането си, останалите от тях войници при табията безпрестанно гърмяха тоже с пушки и ние се уверихме, че те веч бягат. Това гърмене с пушки и с куршуми се продължи до 1 и половина час и изведнъж спря. След малко влязоха в града до 200 казаци конници, тичаха твърде бърже, отидоха в бившия турски конак, забиха там едно знаме и след това минаха през турската махала, върнаха се назад и отидоха при генерал Гурко, за да му известят, вижда се, че в града Търново веч няма турци. Подир малко време влезе в града и генерал Гурко с щаба си, посрещнат от населението с неописуемо възхищение, отвред му се подаваха прекрасни цветни китки и упоените от радост граждани не знаяха как по-сърдечно и по-тържествено да изразят своята благодарност за освобождението си, влязоха тоже и войниците на малкия отряд на генерал Гурко, състоящ от 700 до 800 души, а артилерията състоеше от 1 батарея от 8 топа. Тъй лесно в 1 и половина час русите превзеха града Търново след една малка битка, чрез която не се причини никаква повреда, даже и не се уби ни един от руските войници, само двама конници от артилерията бяха ударени в краката, а от турците же се разказваше, че е имало няколко убити и ранени, но че, като те бягали, взели ги със себе си; в табията се намериха 3 убити и по-нататък се намериха няколко умрели, вижда се, от раните си. На утре в неделя поченаха да приидват повече руски войски, а в понеделник, на 27 юния, пристигнаха и 6-те български дружини, които гражданите посрещнаха най-тържествено и умилително - венци и китки от цветя летяха измежду редовете на дружините, предводими от полковника Кесякова, многобройни жени и девици окачваха сами венците на по-главните офицери, изпяха се умилителни приветствени песни и проч. После няколко дни, на 30 юния, пристигна в Търново и великият княз, главнокомандующият, с всичкия си блистателен щаб и бе посрещнат най-тържествено и най-възхитително. И действително всеки се мъчеше да се надпревари, за да изяви душевната си благодарност към главнокомандующия на руската войска, задето се притече нам на помощ и ни освободи. Преди да пристигне и да влезе в града княз Николай Николаевич, многобройни свещеници начело с владишкия наместник, носещи всички евангелия и кръст, с хоругви, икони и проч., излязоха отвън града, посрещнаха Н. Височество и му се казаха приветствени слова. Като влезе в града, възторгът на цялото градско население бе неописуем, многобройни венци обсипаха него и последующите го генерали, полковници и проч. Ние не щем да се простираме и да продължаваме разказа си за последните велики събития в тая Руско-турска война, особено же за обсадата на Плевен, за юнашките сражения при Шипка, при Елена и проч., понеже, както и по-горе споменахме, това не влиза в кръга на предначертания ни план. Тая Руско-турска война се свърши с превземането на града Едрине, дето се бе установила и главната квартира. Тоя град се превзе през ноемврия месеца 1877 г. На 19 февруари/3 март 1878 год. се сключи С. Стефанският мир, в който се бе решило всичка цяла България да бъде освободена от турската власт, т.е. Северна България, Тракия и Македония да влязат в състава на новото Българско княжество, а Цариград, Едрине и околните местности да си останат пак под турското владичество. Тоя мир полагаше действително яки основи за едно обширно и яко Българско княжество или царство, но за голяма злочестина на България на 1/13 юлия 1878 год. завистлива и немилостива Европа, особено же Англия, подействова най-решително, за да склони Русия да се събере един конгрес в Берлин, дето и се сключи един трактат, чрез който се призна и потвърди само Северна България за свободна, а Тракия или Южна България се призна за полнезависима или автономна, бедната же и злочеста Македония се остави пак под турското тежко владичество. Тъй се свърши тая Руско-турска война, в продължението на която нашата великодушна освободителка Русия показа един удивителен, даже и нечут в историята пример на велик подвиг и на братска любов, но при всичко това някои от европейските държави погледнаха със завистливо око на успехите на Русия и чрез Берлинския трактат развалиха С. Стефанския мирен договор и разкъсаха злочеста България на 3 части, особено же Македония оставиха в робство, която Русия беше освободила. По Берлинския трактат Търново се назначи да се учреди в него Народно събрание, което и на 10 февруария 1879 год. се събра и откри. В това събрание се подписа Търновската конституция на 16 априлия 1879 година. В същото събрание се избра и се превъзгласи Негово Височество Александър I за български княз. На 24 юния 1879 год. пристигна Негово Височество в Търново и на 25 се възкачи на българския царствующи престол и положи клетва на конституцията. За по-отподирните исторически събития във времето на князуванието на Н. В. АЛЕКСАНДРА I Батенберга, като не влизат в кръга на нашите предначертания, ние и не споменуваме нищо за тях.
Няма коментари:
Публикуване на коментар