Из книгата "Между Царевец и Трапезица-пътни картини, легенди и видения" на Любомир Владикин /1931г./
Докато входът откъм Арбанаси открива един пейзаж почти от птичи полет, железницата лъкатуши в долината на Янтра и ни завежда право в гънките на търновския лабиринт.
Седиш във вагона, умислен или уморен от слънчевия ден. Изведнъж прозорците потъват в сянка, лъхва хлад и влакът спира.
— Трапезица! вика кондукторът.
— „Трапезица!“ повтаряш ти, някак в недоумение, отвикнал да причисляваш това име към реалния живот.
Малка гаричка в подножието на Трапезица — нищо не пречеше да бъде в старобългарски стил. В дясно, на стотина крачки през реката, се издига амфитеатъра на града. Помежду: Янтра шуми в глъбината, прави тесен завой и се губи някъде.
Никакви коли, нито носачи. Сякаш- това е специална гара само за туристи, които като охлюви слагат цялата си покъщнина на гръб и поемат без чужда помощ.
Само няколко пътници. Te грабват куфарите и тръгват по пътеката край линията, към града. Как ли ще се възкачи човек по тази отвесна стена? — се пита всеки, който за пръв път идва тук.
Минаваме голям железен мост и пред нас се открива кръглата черна паст на тунел, провъртян в жива скала, под самия град. Наляво тясна пътека — за пръв път прокопана от търновските туристи и днес носеща името им — се притиснала о хълбока на баира и на две-три чупки изпълзява горе, гдето се издигат няколко етажни здания подпирани от грубо зидани колони. Извиват се високи каменни сводове и над тях къщите приличат на недостъпни замъци. И страх те хваща да живееш там: струва ти се, че ако някой отрони само един камък от първобитните пилони, всичко ще рухне в пропастта.
Ето и живописните конаци на Хаджи Минчо, за когото и днес се пее хубава народна песен. Недалеко се издига един хотел, който по местоположение би могъл да бъде жилище за любители на природните хубости. Неговите три реда балкони, свити над пропастта като лястовичи гнезда, откриват пълна гледка към най-красивите търновски хълмове. И аз веднага решавам, че от най-високия балкон още тази вечер ще съзерцавам изгрева на луната.
Може би не е позволено да се минава през тунела, но моето любопитство, или жаждата за нови картини, ме мамят. Минавам под града и едвам излизам из тунела—друг железен мост се хвърля над реката, а пред него неподвижно гледа черното око на още един тунел. Нови хълмове и процепи се откриват: пред очите ми пак се издига огромната декора на града, а високо над мен, и върху двата тунела, стотина къщи се стискат една за друга, сякаш се боят да не се подхлъзнат в пропастта.
Снимка из колекцията на Павел Енчев
Грета Костова- Бабулкова
Няма коментари:
Публикуване на коментар