В ПАМЕТ НА РАДКА, ИВАН И СТЕФАН КОСТОВИ СКЪПИ ЧИТАТЕЛИ, АКО ТОЗИ БЛОГ ВИ ХАРЕСВА, МОЖЕ ДА МЕ ПОДКРЕПИТЕ ТУК

Премеждията на архимандрит Кирил Рилски, като управляващ Дебърска епархия


архимандрит Кирил Рилски
Св. Синод, като не можа да намери друго подходящо лице за Дебър като управляващ овдовялата Дебърска епархия, изпрати мен. Аз не можех да откажа на св. Синод, защото и аз съм родом от дебърските места и защото беше дохождала в квартирата ми в София една многолюдна депутация от дебрани и кичевчани, епархиоти на овдовялата дебърска епархия, които живеят в София и които ме умоляваха да поема управлението на Дебърската митрополия. На 26 априлий 1916 г. пристигнах в Дебър. Цялото градско християнско население беше излязло извън града на местността „Венеца“ да ме посрещне. Колко ми беше мило да гледам тази мила картина, това добро и религиозно наше дебърско население! Отидохме в катедралната църква „Св. Богородица“ и отслужихме едно кратко молебствие Богу и от там отидохме в митрополското здание, което е близо до катедралната църква, където се установих да живея. Аз поех управлението на овдовялата Дебърска епархия в най-неблагоприятни обстоятелства по причина на военните действия в страната. Всичко беше разнебитено от сръбското владичество в тези места. Самото митрополитско здание в Дебър беше ограбено и разрушено, тъй като в него бяха живели сръбски войници. Много труд и енергия се изискваше, за да преодолея всички трудности и несгоди при управлението на епархията в такива неблагоприятни обстоятелства. Като управляващ, няколко пъти обиколих цялата епархия и се запознах с нуждите на местното население. Съставих временни правилници за управлението на двата древни исторически монастири на Дебърската епархия "Св. Иван Предчеча Бигор" и "Св. Пречиста". Съставих подробен списък на всички движими и недвижими техни имоти. На всеки храмов празник посещавах тези два монастиря, където служех и разглеждах годишните им сметки. От обикалянето на Дебърската епархия разбрах, че бедното местно население на тази епархия има голяма нужда да се открие едно епархиално старопиталище, в което да се прибират най-бедните престарели старци от двата пола на Дебърската епархия, което старопиталище да се издържа материално от приходите на двата исторически древни монастири на Дебърската епархия: Дебърския "Св. Иоан Бигор" и Кичевския "Св. Пречиста". За тая цел дебърският епархиален съвет писа потребното в София на св. Синод, за да иска одобрение и благословение за откриване на казаното старопиталище, но докато да отговори и даде св. Синод своето съгласие дойдоха сръбските власти в Дебър и остана това благородно предприятие неосъществено. От обиколката на епархията видях, че селото Ростуще има голяма нужда от църква. Селото Ростуще имаше една много малка и полусрутена църквица на един рид вън от селото. В нея се черкуваха двете съседни села : Ростуще и Велебърдо. Населението на тези две села е християнско и турско помашко. Турско-помашкото население в селото Рустуще имаше две джамии: едната от тях беше накрай селото, при която бяха и турските гробища, а другата беше в самата среда на селото. Запазило се беше живо предание помежду християнското местно население, че джамията насред селото е била православна църква "Въведение Пр. Богородици" допреди 100 години. Помаците от това село с я обърнали в джамия, като с развалили старото църковно здание и на същата основа са построили сегашната сграда, като заставили християнското население от селото да си построи една малка църквица, вън от селото на един рид, заровена в земята. Необходима нужда беше да се снабди с. Ростуще с молитвен дом, който да удовлетворява религиозните нужди на местното население. Аз приспособих тази джамия за църква и на 30 август 1918 г. я обърнах в православна църква под старото историческо название "Въвед. Пр. Богородици" и служих в тази ново осветена църква, придружен от 12 свещеници от околните села, за първи път божествена литургия на 30 август 1918 година. В това помашко с. Ростуще се е намирал стария исторически монастир „Дебърска Св. Богорица“, където бил игумен в 1019 г. първият Охридски Блаженейши Архиепископ Иоан Дебранин, преди той да стане Охридски архиепископ. Архиепископ Иоан Дебранин е пръв Охридски Блаженейши Архиепископ подир падането на нашето първо Българско царство под властта на Византия. Този Блаженейши Архиепископ Иоан Дебранин е убедил византийския император Василия Българоубиеца да издаде три царски грамоти, с които се запазват всички привилегии на древния Охридски апостолски патриарши престол, които грамоти са запазени и до наше време. Тази древна църква в с. Ростуще е била църквата на древния исторически български монастир „Дебърска Св. Богородица“, който е съществувал още в първото българско царство. Около тази древна монастирска църква се намират стари изкусно зидани с тухли гробници, такива също по своята постройка, каквито стари гробници се намират при старата църква „Св. София“ в столицата на царството. При направянето на разкопките около тази древна светиня, могат да се намерят много ценни археологически предмети от старото наше българско царство, а може би, за цялото християнство от първите векове на Балканския полуостров. В 1908 г. един помак, който е копал основите, за да си построи къща наблизо до тази историческа църква, се открила една сводеста, много изкусно направена с тухли гробница, в която се намерило едно цяло никак неразложено човешко тяло. Помакът е мислил през нощта да хвърли това не разложено човешко тяло в р. Радика. Но на сън му се явил човек, който му казал да го не закача, защото той е жив и нищо не може да му направи. Помакът се сплашил от това сънно видение и е зазидал пак гробницата, както си е била, като я заровил в земята. Този разказ аз чух от християнското население в село Ростуще, но по нямане на време не можах да намеря самия помак, за да го разпитам подробно. В първата половина на м. октомврий 1918 г. се получи окръжна телеграма от българското правителство до всички дебърски правителствени чиновници, в която се говореше, че военният фронт е пробит и се канеха правителствените чиновници да вземат ценностите и архивите да и отпътуват за Стара България. Дебърският околийски началник г-н Христо Атанасов даде ми окръжната телеграма да я прочета и да се разпиша на нея, като се съобразя със съдържанието ѝ, като управляващ Дебърската епархия. Аз не можех да се съобразявам със съдържанието на окръжната телеграма и напусна своето духовно паство в Дебър в такова критическо време, за да замина за Стара България да спасявам своя живот. Това беше недостойно за мен. Реших да остана при своето духовно паство в Дебър и да разделя с него всички трудности, каквито се предвиждаха да станат при политическата промяна на властта в Дебър. Заявих на местното население, което се групираше в митрополията около мен със сълзи на очите си и ме молеше да си не отивам и да не го оставям. Аз заявих на местното население, че ще остана при него в Дебър и колкото ми позволяват слабите сили, ще се старая да помагам на своето духовно паство, при политическата промяна на властта в Дебър. Съгласно окръжната телеграма на правителството, всички правителствени български чиновници напуснаха Дебър и заминаха за Стара България. Така също отпътуваха за България и военните части, които бяха в Дебър, като останаха в Дебър само една част войници-турци от партизанската рота, която беше под командата на г-н Лефтеров. Подир заминаването на българските войскови части, дебърското местно население — турско и християнско, през нощта разграби останалото брашно и други военни съестни припаси, които бяха останали от българските войски. Местното дебърско население през цялата тази нощ хвърля пушки и беше във весело настроение, защото в Дебър нямаше никаква политическа власт. На следващия ден сутринта рано се случи да премине през Дебър 19 полк, който отстъпваше от Охрид и заминаваше за Стара България. Войниците от 19 полк бяха се срещнали на край Дебър с войниците от партизанската рота, които бяха албанци-турци от местното население и които не знаеха български език. Войниците от 19 полк са поискали да им дадат оръжието, а тези от партизанската рота, които бяха тоже български войници със заплата, не са искали да дадат своето оръжие, то тогава, като не са могли да се разберат помежду си, завързали сражение, което даде доста жертви и от двете страни. Християнското население живее в горната част на града. Когато ставаше сражението в долната част на града помежду войниците от партизанската рота и войниците от 19 полк, християнското население в горната част на гр. Дебър, като далече, не знаеше кой с кого се бие и какво става в долната част на гр. Дебър помежду турското население. Слушаше се само хвърлянето на пушки и картечници, от което се виждаше, че става нещо страшно в долната част на гр. Дебър помежду турското население. Аз се разпоредих да бият усилено камбаните при катедралната църква, за да се събере християнското население да бягаме нагоре из планината, за да спасяваме живота си. Подполковникът от 19 полк, като чул биенето на камбаните в горната част на гр. Дебър, беше попитал кой бие тези камбани и има ли християни в града? Отговорено му било, че има християни, свещеници и управляващ епархията архимандрит. Той, като беше чул това, веднага беше изпратил в горната християнска махала двама войници, за да ме повикат да отида в долната част на града при българските войници, където веднага отидох. Когато отидох при войниците, заварих цялото турско население изкарано с барабан от своите къщи и стоеше отвън града на полето, а артилерията беше се изкачила по дебърските височини и чакаща готова заповед да започне да бомбадирва и гори града Дебър. Аз щом слезнах в долната част на града при българските войници, подполковника ме прие ласкаво и ме попита какви са тия пушки, що се хвърлят в града от местното население? Отговорих на подполковника, че хвърлянето пушки от турското местно албанско население е обикновено нещо тук. В града ни Дебър няма никакъв бунт против никого, що е виновато това мирно население, за да бъде така жестоко наказано без никаква вина? Днешното станало сбиване накрай града, преди малко време, помежду войниците от 19 полк и войниците от партизанската рота — турци и албанци, е станало просто от едно неспоразумение помежду тях по причина на незнанието езика, защото и войниците от партизанската рота са български войници. „Аз ви уверявам, г-н подполковник, имайте доверие в моите думи, че в града ни Дебър няма никакъв бунт и никаква опасност за никого“. Подполковникът изслуша с внимание моите думи и отмени нареждането да се изгори Дебър, като издаде заповед излязлото градско турско население отвън града да се прибере в къщите си. Войниците от 19 полк, за да си отмъстят за падналите свои другари в станалото сражение, сутринта рано по улиците изловиха 80 души турци, без никаква вина, като ги обвиняваха, че и те взели участие в станалото сражение сутринта, отведоха ги накрай града в турските гробища и там ги застреляха с картечници. След като се награбиха и извършиха най-големите насилия и безчестия над местното турско население, заминаха си по дефилето на р. Радика. Щом се освободи гр. Дебър от войниците на 19 полк, то още същия ден подир обед пристигнаха в гр. Дебър 350 албанци-малесори, за да ограбят и избият християнското население в гр. Дебър, да отмъстят за разстреляните 80 души турци от българските войници в турските гробища, които още стояха непогребани и за направените насилия и безчестини от българските войници по турските къщи в гр. Дебър. Застрелването на 80-те турски граждани и направените грабежи и извършени безчестини над дебърското турско население от българските войници, не беше станало без участието на християнското население в гр. Дебър и това много добре знаеха и самите дебърски турци, от които и бяха повикани малесорите-албании, за да си отмъстят. Всичко това беше така и заради това голяма беше трудността да се спаси дебърското население от грабеж и нож. В 6 часа подир обед дойде в митрополията дебърският гражданин Шукри бей, придружен от 10 души-главатари от малесорските албанци, който ми каза, че грози голяма опасност да бъде ограбено и изклано християнското дебърско население от малесорите-албанци и заради това трябвало да дам на тези хора някакъв бакшиш, за да може християнското население да се запази. Аз отговорих, че за бакшиш е лесна работа: ще да им дам, само да се запази християнското население, като мислех, че бакшишът ще се състои от една малка парична сума. Шукри бей, обаче, ми каза, че главатарите искали да им се дадат 300 турски лири в злато, защото те други пари не приемат. Като видях, че става въпрос за такава голяма сума, казах им, че аз съм сиромах и нямам никакви пари. Ще да повикам от местните по-първи граждани и с тях да правят пазарлък: аз няма да се бъркам в тази работа. Повиках няколко души граждани в митрополията, които веднага дойдоха и се започна пазарлъка. Най-сетне гражданите, като видяха, че живота им виси на косъм, защото албанците-малесори бяха сега пълновластни и каквото искаха, можеха да направят, обещаха да дадат 300 зл. турски лири, като помолиха главатарите да се разпоредят да се пазят християните, през нощта и утринта в петък ще стане едно по-голямо събрание от граждани в класното училище, в църковния двор на катедралната църква, ще се обсъди по-подробно този въпрос, ще се пристъпи към събиране на обещаната сума — 300 зл. лири, турски и ще да им се брои. През тази нощ действително албанците-малесори пазиха християнските къщи. На следващия ден стана проектираното събрание. Албанците малесори, от страх да не дойде друга политическа власт в гр. Дебър и да изгубят обещаните 300 лири, отделиха от събранието 40 души по-видни граждани и ги затвориха в катедралната църква, като заявиха, че до еди кой си час ако не им се броят 300-та лири, то те ще изколят тези 40 души вътре в катедралната църква. Като се научиха за това семействата на арестуваните граждани, дойдоха в митрополията и захванаха да си скубят косите от скръб, като знаеха, че подир малко време техните бащи, мъже и братя ще бъдат изклани. Нямаше никаква възможност за едно толкова кратко време да се събере такава голяма парична сума. Картината беше ужасна и сърцераздирателна. Пастирският дълг ми налагаше да направя нещо за спасението на тези мои пасоми и с риск на самия ми живот. Близо три години стоях в Дебър като управляващ дебърската епархия и се ползувах с голям авторитет помежду местното турско албанско население. Много добре знаех, че застреляните 80 души албанци турци от българските войници в турските гробища и направените грабежи и безчестия от същите български войници, не беше станало без участието на дебърските местни християни. Така също това добре знаеше и самото албано-турско население в Дебър. При всички мъчнотии, аз не се отчаях да действувам. Много добре знаех, че аз се уважавах от местното турско население в Дебър и сега ми се предостави случай да използувам моя авторитет за избавлението на 40-те арестувани граждани. Аз отидох в турското мюфтийство и там заварих няколко души турски първенци, между които беше и влиятелният турчин-албанец от дебърското село Кърчища, който се нарича от местното дебърско население „Малик Кърчища“, доста разбран и умен турчин. Аз се обърнах към тях със следните думи: „Братя мухамедани, вие знаете от тригодишното ми стоене в гр. Дебър, че аз не правя никаква разлика помежду гражданите ни турци и християни и всичките еднакво обичам. Самите вие бяхте свидетели вчера, когато искаха българските войници да изгорят гр. Дебър с топове, които и бяха вече изкарали цялото градско население от къщите им вън от града, като артилерията чакаше заповед, за да започне да бомбардира града. Вие сами видяхте, как аз се молех на подполковника и как го уверявах, че в града ни Дебър няма лоши хора и по такъв начин аз можах да спася града ни Дебър да не бъде изгорен. Вие сами знаете и видяхте, че като си заминаха българските войници, отидох и аз наедно с вас да видя в турските гробища застреляните от българските войници с картечници наши 80 души граждани, които още стоят непогребани, как аз повече от вас плаках за тях и ми се късаше сърцето от жалост за тези убити наши граждани. Сега като се изколят 40 души граждани християни вътре в катедралната църква от малесорите-албанци, като дойде друга политическа власт, която непременно ще бъде християнска, какво ще каже тази власт, когато намери в катедралната църква 40 души християни заклани от турците? Аз съм самият дебранец и не можете вий мен да ме лъжете. Малесорите албанци нищо сами не вършат, без да се съветват те с нашите дебърски турци и заради това всичката отговорност за изколването на 40 души християни ще падне върху дебърското турско население. Внимавайте много добре, защото времената, в които живеем, са много деликатни и опасни и заради това от нас по-старите се изисква много голямо внимание, за да можем да спасим местното наше население. Аз турското население в града ни Дебър обичам от сърце и душа, което нещо вие сами знаете и това, което ви говоря, е откровено; с това изпълнявам своя человечески дълг към обичното ми турско население на града ни Дебър, а пък вие, каквото искате, правете по-нататък. Аз от своя страна изпълних дългът си“. Половин час след това, арестуваните 40 души бидоха освободени, без да се даде нито една стотинка на албанците малесори. Аз още не бях успял да изляза из турското муфтийство, когато в последното влязоха 10 души главатари на малесорите, които ме повикаха насаме в отделната стая на муфтийството. Попитаха ме дали те са искали пари от дебърските граждани? Аз отговорих, че те не са искали пари, а за такива правеше пазарлък дебърският гражданин Шукри бей. Попитаха ме дали те са взели някакви пари от дебърските християни? На това отговорих: не! Тогава един от главатарите-албанци се обърна към своите другари и им каза: „Слушайте добре, що говори деспот ефенди, че не сме получавали никакви пари от дебърските християни и да не кажете утре, че сме взели такива и на вас не сме ви дали“. Казах на главатарите-малесори, че те са честни хора и ги помолих да пазят християнските къщи, както това направиха и през миналата нощ, до когато дойде в Дебър друга политическа власт, която се очаква, като им дадох честна дума, че обещаната им от гражданите парична сума от 300 лири аз сам ще събера от населението и ще им я донеса в Малесията, където ми кажете, безразлично която власт да дойде тук в Дебър—вий ще получите обещаното ви, само да запазите местното християнско население“. На това 10-те души главатари-малесори ми отговориха, че те напълно вярват на моята честна дума, но не искат да взимат никакви пари от дебърските граждани-християни, за да не ги обвинят че са искали пари. След това те си взеха сбогом от мен и излезнаха. Беше вече късно, към 7 часа вечерта. Аз много добре се сещах, че те отиват да кажат на своите другари-малесори да навлязат в християнските къщи да обират и убиват. Един гражданин, по име Махмуд бей, преди да напусна муфтийството, ми предложи да отида през тази нощ да нощувам в неговата къща, която беше близо до самата чаршия, в долнята част на Дебър. Поблагодарих на добрия хазаин за любезността му и отидох в митрополията да взема някои ценности и да се прибера в къщата на Махмуд бей. В митрополията не смеех да отворя вратата от улицата, за да не би да нахлуят албанските тълпи и заради това се прехвърлих със стълба от към съседите, взех някои ценности в една чанта и пак по същия начин излязох, без да се отваря пътната врата на митрополията. Щом пристигнах в къщата на Махмуд бей, където щях да нощувам, още не бях успял да седна, започнаха да бият тъпаните от към циганската махала и се пръсна слуха, че в града пристигнали англофренците. Веднага излязох да видя и проверя разпръснатия слух, и със собствените си очи видях да се движат из чаршията 10 души кавалеристи. Спуснах се да ги настигна. Те, като забелязаха, че търча подир тях, спряха се и ме почакаха. Един от тях, който вървеше най-напред, се наведе от коня и се целуна с мене. Като се разплаках, казах развълнувано на кавалеристите- „Братя, ето там горе живеят нашите християни; в техните къщи има албанци-турци, отишли да грабят и колят. Бързайте, братя, дано можете ги спаси“. Кавалеристите със светкавична бързина се спуснаха нагоре към християнската част на града. Албанските часови, като видеха англофренската кавалерия, се развикаха и влезналите албанци в християнските къщи моментално се разбягаха, като бяха успели да ограбят само 10 къщи, но никаква человеческа жертва нямаше. На другия ден, в събота, излезе цялото дебърско население извън града, за да посрещне англофренските войски. Англофренски войски носеха само името, а те бяха всички сръбски, които влязоха в Дебър. Помежду тях имаше само двама французски и един руски офицери. От страна на цялото градско население: християнско и турско, аз поздравих войските с „добре дошли“ в Дебър. Сръбските офицери ме препоръчаха на французките, като им казаха като какъв съм в Дебър. Казах няколко думи на дебърското население: да не се бои от станалата политическа промяна, като е уверен всеки, че от новата политическа власт ще да бъдат на всекиго запазени честта, имота и живота. Наедно с войските отидохме в катедралната църква, където отслужихме благодарствен молебен Богу и подир службата поканихме офицерите в митрополията и ги почерпихме, като се разговаряхме с тях по-задушевно по преживените страхове. Като дойдоха сръбските власти в гр. Дебър, завариха ме управляващ епархията и като такъв ме почитаха до когато сръбската висша духовна власт направи разпореждане за ново управление на дебърската епархия. Сръбските власти, както военните, така също и гражданските, се отнасяха към мене като към законна духовна власт в града Дебър и ми отдаваха нужното почитание. Нашите български дебърски свещеници, без да зная аз бяха започнали да се стесняват да дохождат при мене в митрополията, като бяха отишли да попитат ново назначения сръбски дебърски околийски началник, дали да дохождат при мен и дали са длъжни да изпълняват те моите разпореждания? Околийският началник им казал, че те са длъжни да се покоряват на мене, като на управляващ дебърската епархия, а така също са длъжни да изпълняват всички мои разпоредби, защото аз съм заварен от сръбските власти в Дебър, като управляващ дебърската епархия и такъв ще остана до тогава, до когато направи висшата сръбска духовна власт друго разпореждане по управлението на дебърската епархия. На 16 декемврий 1918 г дохожда в митрополията военният сръбски свещеник Петър Попович да ме запита от страна на Велешко-Дебърския епископ г-н Варнава, който беше дошъл наскоро и който беше се установил да живее в Битоля, като какво мисля да правя и какво желая, за да съобщи на сръбския епископ г-н Варнава в Битоля. Аз отговорих, че не желая нищо друго, освен да ми се разреши като на частно лице да поживея тук в Дебър, до когато помине зимата и до когато се поправят пътищата и тогава да ми се даде свободен път да си отида в България. По заповед на сръбския епископ Варнава, охридският окръжен сръбски прота Серафим дохожда в Дебър на 13 декемврий, комуто предадох управлението на Дебърската епархия и напуснах митрополитското здание, като се прибрах да живея временно като частно лице в къщата на дългогодишния бивши митрополитски секретар при Дебърската митрополия г. Христо Атанасов. На 19 декемврий бидох повикан от околийския началник, който ми съобщи, че е получил нареждане от Велешко-Дебърския епископ г-на Варнава и охридският окръжен управител, че ми се определя място за живеене в Стара Сърбия, в историческия древен сръбски монастир „Студеница“, където още на утринта, 20 декемврий, съм длъжен да отпътувам. Аз имах на разположение един цял ден да си наредя някои работи в Дебър и да си взема последното сбогом от всички мои приятели в града — християни и турци. Помолих околийския началник да направи разпореждане, щото утринта на 20 декемврий да потеглим на път по-рано, докато дебърското население още не е станало и не се е раздвижило по улиците да ме не гледа когато потегля и не се нажалява. Околийският началник беше възпитан и благороден човек и изпълни моето желание. На 20 декемврий 1918 год., преди още да се съмне, дойде в квартирата ми един жандарин с три коня и потеглихме на път. Като пристигнахме до древния исторически дебърски монастир "Св. Иван Предтеча Бигор", под самата монастирска чука, на дървения монастирски мост на р. Радика, си спомних за мъченическата смърт на игумена на монастиря "Св. Иван Бигор". На това място преди малко време сърбите бяха убили младия и енергичен монастирски игумен Йеромонаха Партения. Аз се спрях на това лобно място на мъченическата смърт на монастирския игумен и произнесох една заупокойна молитва за неговата душа. Като се намерих на това място, под самия монастир, колко ми се искаше да чуя поне още един път жалостния глас на монастирските камбани, които така много са будили в мен в невинното ми детинство религиозното чувство, защото моето родно село Битуше се намира преку р. Радика, срещу самия монастир св. Иван Бигор. Като погледнах още един път родното си село Битуше, което се намира под планината Кърчин, в което бях се родил и бях прекарал до 16-годишната си възраст, до отиването ми в ставропигиалния Рилски монастир, потеглих нагоре по р. Радика, по живописното дефиле Барич. Прочетете още
 Книгата в оригинал от Библиотека"Срумски"
Грета Костова-Бабулкова 
Старо Търново

Няма коментари:

БЛАГОДАРЯ ЗА ПОДКРЕПАТА!
Описание Сума
Дарение BGN