ПРЕДАНИЕТО ЗА ИЗГОРЕНАТА СТАРОБЪЛГАРСКА БИБЛИОТЕКА В ТЪРНОВО

Изгарянето на книги се счита за тежко престъпление пред историята и точно в това бил обвинен няколко години след смъртта си митрополитът на Търново Иларион Критски, между 1821 и 1837 година. Нещо повече – в мълвата се казвало, че изгорените от митрополита книги били последното, което било оцеляло от библиотеката на българските царе и патриарси... Документите от канцеларията на митрополита свидетелстват, че писмата, с които Иларион се обръщал към подопечените си общини били написани на български език, само подписът бил на гръцки. А от кореспонденцията, която водел с преводачите на Библията и Евангелията на български език става ясно, че Иларион Критски взел участие и в това важно дело. През 1835 година търновският митрополит осветил новооткритото Габровско класно училище и привлякъл за учител в него Неофит Рилски, като дори му издействал престой в Букурещ, където видният ни възрожденец да проучи по-добре взаимоучителната система на преподаване. Освен всичко друго Иларион Критски лично разрешил преподаването на български език в габровското училище. Към края на живота си се съгласил да подпомогне финансово и с влиянието си публикуването на Евангелията на български език, преведени от Емануил Васклидович, също виден възрожденец, но смъртта на митрополита през 1838 му попречила да изпълни обещанието си. Но дори и това не попречило на мълвата за изгорената библиотека да се разпространи сред българите и завинаги да хвърли сянка върху името на митрополита. Търновци имало защо да се гневят на гръцките духовници – след Иларион митрополит станал Панарет, който се прочул с алчността и безпардонното си ограбване на църкви и миряни по най-различни поводи. През шестдесетте години на 19 в. в брошурата си Христо Даскалов, един от първите изследователи на каменните надписи в църквата “Св. 40 мъченици” обвинил владиката, че е изгорил и книги, намиращи се уж в още една тайна ниша в олтара на църквата, която тогава била превърната в джамия… Нещо повече – уж не някой друг, ами самият Емануил Васкидович, виден възрожеденец и приятел на митрополита бил участвал с предателско дело в намирането и изгарянето на библиотеката. ( Авторът не е знаел, че по описваното от него време Васкидович всъщност учителствал в Свищов, както е видно от кондиките на тамошното настоятелство…) Бъркотията станала още по-голяма – на Иларион Критски било приписано изгарянето не на една, а на две библиотеки, които мълвата нарекла, за по-удобно, царска и патриаршеска, тъй като уж се намирали в двете църкви – съответно “Св. 40 мъченици” и патриаршеската “Св. Апостоли Петър и Павел”. Според документите до 1849 г. (докато владиката Панарет не го заграбил) всичко по-ценно, собственост на Търновската митрополия се съхранявало под опис... у видни търновски първенци... Малко по-иначе стоят нещата с църквата “Св. 40 мъченици”. Наличието на “царска библиотека” там, на тайни ниши и пр. се дължи на фактологическа грешка, допусната от един учен и повторена от мнозина други…. Корените на мълвата за митичното изгаряне на патриаршеската /царската библиотека се зародили в годината на смъртта на Иларион Критски, когато Юрий Венелин, виден учен и изследовател на историята и литературата на българите издал своята книга за началото на новата българска литература и включил в труда си разказа на син на свещеник от Свищов. Бащата на разказвача, търновчанин, уж знаел за запазената по чудо търновска патриаршеска библиотека. Според разказвача обаче библиотеката злощастно изгоряла по вина на гърците в Търново още през 1791, когато там митрополит бил Иларион Критски. ( Днес знаем, че Иларион Критски заема длъжността си в Търново едва през 1821 г.) Венелин изобщо не свързал митрополита с пожарите, но явно не познавал добре българските черкви и манастири в Търново, защото объркал и църквата “Св. 40 мъченици” с патриаршеската църква, посочвайки, че уж манастирът при църквата “Св. 40 мъченици” бил пострадал от страшен пожар… Именно този неясен разказ се превърнал в легендата, очернила завинаги пред историята името на митрополит Иларион Критски. Търновският митрополит Климент, който е имал най-голяма възможност да провери преданието за изгорена библиотека, казва, че "цялата история по изгарянето на патриаршеската "библиотека от Илариона Критски не е нищо друго, освен басня" (Архив на министерството на народното просвещение, г. II) Дори Неофит Бозвели, най-непримиримият враг на фанариотите, макар да обвинява последните с общи думи, че горили български книги, никъде в своите съчинения не споменава за изгаряне на патриаршеска библиотека или поне за съществуването на такава. А поводи е имало много. Известно е, че в "Мати Болгария" се говори най-много за Търновската епархия. Ако знаеше отец Неофит за някакво горене на патриаршеска библиотека, той изрично би споменал за това. - Не споменава за такова горене и лично гоненият от Иларион отец Онуфрий. За опропастяване на български книги споменава отец Неофит Рилец; но той е имал предвид случай, в който българин монах от невежество закопал книгите, понеже не знаел какво да прави с тях. След като е разпитал по-отблизо за работата, Раковски се е убедил, че такива книги в Търново не са били горени. Ако, при все това, той е продължавал да говори в общи думи за горене на български книги, и то най-вече по времето на патриарх Самуила. От българските писатели, които са писали в Турция, преданието, че са били изгорени старобългарски книги по заповед на Иларион е дело на Славейков. Последният го е изложил в "Гайда", (1863), брой 8, между разказите за търновските гръцки владици, обнародвани под заглавие "Припомнянията на един стар гайдар" в броеве 4-12. Разказът на Славейков най-много е послужил да се закрепи в нашата книжнина, и между търновци, убеждението, че патриаршеската библиотека стояла в митрополитската църква до времето на Иларион и че тогава именно тя била открита случайно и изгорена по негова заповед. За разпространението на този разказ много помага и Иречек, който в своята "История болгар" го приема за верен със следните думи: "От седемте съобщения, които имах на разположение, придържах се само в спомените на стария търновчанин, чийто текст почива на разказа на самия протосингел" (с. 664, подлистна бележка 1930.)

Посочените известия за съдбата на пазени в Търновската митрополия книги не са всички. Има и такива, които говорят не за изгаряне, а за разграбване на книги. Пръв говори за ограбване на пазена в Търновската митрополия архива д-р Ив. Селимински, който посетил Търново през 1840 г., когато още бил митрополит Панарет, сменен през същата година. Като споменава за последния, той казва: "Понеже първенците се противяха на безумните му желания, той ги наклевети пред турската власт, че уж тайно кореспондират за съзаклятие. Затуй сам си призна пред мене, когато аз пътувах през Търново в 1840 г. ... Ограби полека митрополитската архива, гдето се пазеха много остатъци от свещените скъпоценности на българските патриарси, които имаха седалището си в столицата на нашите прадеди. Тези скъпоценности бяха останали от по-рано непокътнати от владиците, като книги, ръкописи, одежди, а едвам народът можа да спаси една патерица от неговото светотатство." За грабежите на митрополит Панарет се говори и в "Гайда" (г. I, брой 12), като се споменава как този митрополит бил събрал от манастирите и от селяните, главно от жените, под разни предлози до 300 оки сребро.

През турското робство от България са изнесени над 3000 ценни ръкописа, голяма част от които сега се намират в Русия, Украйна, Молдова и Румъния, както и във Ватикана. За унищожаването на огромен брой ръкописи - "от 30 до 50 товара книги във всеки манастир", свидетелства възрожденецът Йордан Хаджиконстантинов - Джинот. Изгаряли са се или се изнасяли от България хиляди томове безценни български книги, което се е правело с цел да се заличи местния изворов материал, който би трябвало да постави основата на бъдещата Българска историография.

Източник: ПРЕДАНИЕТО ЗА ИЗГОРЕНАТА СТАРОБЪЛГАРСКА БИБЛИОТЕКА В ТЪРНОВО- Юрдан Трифонов, http://eloiz.blog.bg/ 

⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

 Грета Костова- Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ