ТЪРНОВО СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО

Из Пътеводител на В. Търново от 1907 г.

От 25 юни/7 юли 1877 г., откак градът стана свободен, последният почна да изменя своя изглед. Обезлюдените турски махали отначало правеха грозно впечатление със своите ограбени и опустошени къщи. По-сетне, през есента, когато градът се препълни с бежанци—българи от Южна България, гонени от свирепите Сюлейман-пашови орди, къщите на тези махали се препълниха с хора, и целият град изглеждаше български. Големите турски къщи—конаците, бяха превърнати или в казарми, или в болнични отделения. Турските дюкяни, които до това време грозно зееха и при духането на вятъра зловещо трополиха с капаците си, в късо време се окупираха от мъжката половина на „бежанците“, и се превърнаха в кръчми, бакалници и кафенета, добре посещавани главно от войници. Солидните джамии бяха напълнени с амониции на руската армия или бяха превърнати в казарми. Марното-поле бе отрупано с грамадни складове от сухари и други храни за войската, както и с разнокалиберни топове, направлявани от тук по разни пътища, според нуждата. По улиците на града денем и нощем имаше необикновено движение на граждани, военни, коли и др. До 25 декември 1877 год. Търново с най-близките си околности представляваше един военен лагер. Търговията му през този къс период бе извънредно оживена и достигна до такава степен, до каквато никога не е достигала. Многото народ от войници и бежанци, повечето от които бяха само консуматори на продуктите от първа до последна необходимост, извика силно поскъпване на всичко, но най-много на хляба, брашното, виното и колониалните стоки (килограм захар се продаваше 4—5 лева). Човек в това време лесно забогатяваше, понеже печалба имаше навсякъде и във всичко: парите, може да се каже, се пилееха по улиците от страна на руските интенданти и офицери. С настъпването на зимата, която бе сурова и продължителна, в града се почувствува голяма нужда от дърва. Тази нужда войниците и бежанците скоро удовлетвориха, като почнаха да секат, най-напред, овощните дървета из турските дворове и из лозята на града, и по-късно, да събарят турските къщи: в едната страна на къщата живееха, а в другата събаряха, за да се греят. Фразата на руския солдатин: „Ломай братушка, ето турецкое!“ скоро се усвои от всички българи — (бежанци и местни граждани, и празните турски къщи, числото на които към края на зимата, с възвръщането на бежанците по местата им, ставаше се по-голямо, почнаха една след друга да се събарят и дървесината им да се пренася в българските махали на разпродаване. Дордето настъпи лятото на 1878 год., по-голямата част от турските къщи бяха съборени и когато, след сключването на Берлинския договор (1 юли 1878 год.), местните турци почнаха да се завръщат в града, те завариха само стените и зидовете на сградите си. Запазени останаха малко къщи и то тези, в които се бяха нанесли да живеят бездомни граждани и които отсетне последните откупиха от турците. Празните джамии още през време на войната бяха срутени, а ония, които служеха за складове, тях срутиха след войната под разни предлози. Останаха само три джамии в турската махала, която сега се ограничи само отвъд турския мост, където се прибраха да живеят и ония от турците, които след освобождението на България пожелаха да останат български граждани. Запази се поради местоположението си и джамията на „Баждарлък“. Тази джамия, съборена по-късно за разширение улиците, послужи на покойния Л. Каравелов за помещение на печатницата му в Търново — първата печатница в града (1878 год.). Джамията пък в Долната махала (Теке джемиси) отново се превърна в църква, като се освети на 9 март 1878 год. По този случай при входа в двора на църквата, над покрива на последната, е поставена била мраморна плоча със следния надпис:„ Този храм е създаден в името на светите четиредесет мъченици в 1230 год. подир Р. Хр. от Българския цар Иоанна Асеня II за спомен на неговата победа над гърците. Обърнат в джамия при завземането на Търново от турците, а освободен на 25 юни 1877 год. при дохождането на нашите освободители русите.“ 

Хисарът съвсем се оголи от турски къщи, които се съсипаха. В другите турски махали на мястото на срутените къщи се издигнаха тук-таме нови български къщи и турската половина на града доби този изглед, в какъвто я виждаме днес. Заселените в турските махали българи, за да имат наблизо църква, приспособиха за такава турското медресе в сегашната „Турска махала“. Така нагодената църква нарекоха: „Храм Св. Троица, Св. мъч. Мина и Благовещение“. Тази църква се освети на 19 юли 1881 год. На мястото на турската кадийница се издигна зданието на читалището „Надежда“; малко по-надолу от него по пътя за турския мост се направи протестанска църква, а на юг от тази—един турски конак се приспособи за католишка църква. В българските махали, за разширение на улиците, някои къщи се събориха за изправяне кривите главни улици. Градът бе отпуснат да се разширява на запад.  

 На мястото на „Дараджите“ се издигна паметник за спомен на загиналите за българската свобода въстаници. На мястото на „Шеркетя“ се издигна зданието на девическата гимназия, а наред с нея, малко към запад, се уреди разкошна градска градина, в която днес се издига доста широк и красив павилион, приспособен за бюфет и подслон на гражданите през време за разходките им. Пространството между градината и Паметника, над Паметника, както и онова, оградено от пътищата между Долните и Горните порти на града, се застрои с къщи — създаде се новата част на града. Върху мястото на турския лагер се построиха четири големи казарми за двата квартируващи в града полка. На една от терасите на източния склон от Орловия връх (Картал-баир) се издигна зданието на държавната първокласна болница. С тия постройки у част от гражданите се яви един вид желание да се изнесе градът на равнището, на Марно-поле, като забравиха, че Търново е хубаво и привлекателно именно със своите урви и със завоите на р. Янтра около тези урви. Като следствие от това желание се яви прокарването на шосето през Св. гора и на моста, съединяващ последната с Марното-поле, а по-късно — и направата на железопътната станция на Белянка — малко далечко от града. Като противовес на това желание, което бе на гражданите от горните махали (горненци), яви се у гражданите от другите махали (долненци) противно желание — да се задържа градът на старото си място, и за удовлетворение на последните зданието за мъжката гимназия се построи върху мястото, където бе Крошумлията джамия и постройките около нея.

Засега, според изработения план на града, последният се задържа вече в придобитите си черти, но разправията между „горненци“ и „долненци“ съществува и тя всякога ще се проявява, щом се подигне въпроса за построяване на някое обществено градско или държавно здание. Тези разправии ще престанат само, когато се построи нов мост, който да съединява „Носа“ („Боруна“) на Св. гора с Баждарлък.

След Освобождението, до войните от 1912-1918г., Търново отново заема важна роля в политическото, административното и културното изграждане на свободна България и нейното управление. В сградата на бившия конак, най-внушителната сграда, построена от майстор Кольо Фичето, Учредителното събрание през 1879г. изработва първия държавен закон - Търновската конституция. Тук, в Търново, Първото Велико народно събрание избира за държавен глава княз Александър Батенберг, а през 1908г. на хълма Царевец княз Фердинанд тържествено провъзгласява независимостта на Царство България и става цар Фердинанд І Български. 

До 1965 година името на града е Търново, като “Велико” е наречено поради големината, красотата и величието му. Въпреки че столица на България след Освобождението става София, днес Велико Търново продължава да бъде светиня за всички българи, град олицетворяващ България, с нейните дълбоки корени, устремена към бъдещето.

Прочетете още- Търново след освобождението-статистика
Грета Костова- Бабулкова 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

© Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.