В ПАМЕТ НА РАДКА, ИВАН И СТЕФАН КОСТОВИ share buttonYouTube channel- Veliko Tarnovo СКЪПИ ЧИТАТЕЛИ, АКО ТОЗИ БЛОГ ВИ ХАРЕСВА, ПРЕПОРЪЧАЙТЕ ГО!

ПОКЛОНЕНИЕ НА АСЕНЕВСКАТА СТОЛИЦА


ИВАН ВАЗОВ
Из пътеписа „Велико Търново“

Загърнат добре в колата си поради нощната хладовина, аз пътувах лани с един другар към Търново, след като напуснах Горнооряховската станция, изчезнала с червените си светлини зад тъмното бърдо. Шосето едвам личи в мрака на септемврийската нощ, ла­зейки на левия бряг на Янтра, невидима в тъмнината, но познавана по шума, приличен на глухо ридание. Високите черни ридове, които по наглите очертания в небето изглеждат да са увенчани с канари, се тъмнеят и протакат от две страни на Янтрината клисура. Аз отивам, пръв път на Търново, за чието живописно место­положение тъй много бях слушал. Отивам нарочно да видя Асеневската столица, да се поклоня на бледните останки на ед­но величаво и бурно минало. . . Затова душата ми е особено на­строена и в напрегнато състояние пред непознатото, пълно с мъглява вълшебност за мене. И вече моята фантазия е на ра­бота и аз си мисля, че из това също усте някога са минували български царе, войводи, боляри, при такова също звездно не­бе и са гледали същите тия скали и черни ридове, при съшия тоя шум на Янтра; виждам в ума си ту войските на Асеневците, ту пълчищата на татарите и на куманските конници, вървей­ки шумно из клисурата, ту бягството на пропъдени царе в дъл­гите междуособици — цялата тая настръхнала с кървави и бурни перипетии драма, която се нарича: второто българско царство. ..
След един завой файтонът неусетно се озовава в тъмна ули­ца, между бедни, дрипави къщи, по изхълмен калдъръм.
— Търново! — обажда ми другарят. Той забелязва разочарованието ми и прибавя, че от тая страна Търново не поразява с нищо пътника и че то е величествено ноще само от юг, от Га­бровския път, с безбройните светлини и къщята, разсипани по склоновете на Янтра.
След малко спираме пред гостилница „Борис”.
По изгрев слънце се разбуждам, след един кратък, но дълбок сън, населен със смутни блянове, и излазям на балкона, обърнат към изток. Първото ми впечатление от гледката, която се откри внезапно пред очите ми, е силно, поразително. Един великолепен рид въз Янтра, с циклопски отвесни стени въз дълбоките завои на дола ѝ. Под мене, в подножието на стръмната урва, тече мътна реката, обхващайки от три страни една дива, скалиста чука като полуостров. Пресечения ѝ връх образува равна, наведена на юг плоскост. Надясно, срещу тоя рид — други рид, по-висок, също опасан от Янтра, с накацали по гърба му къщи, живописно натрупани над пропастта. Най-високото място на тоя рид е една стръмна коническа чука, полузатънала сега в белизнявата мъгла, с пирамидата на някакъв паметник. Зад тоя рид други висини, голи, диви, бягат и се губят вече в завесата на утринния думан. Един железен мост през Янтра, направен долу за железницата, съединява двата рида. Писъкът на паровоза, който отива да се пъхне в тунела, буди зачудените екове... От чуваното и четеното аз разбрах вече пред какво се намирам: чуката полуостров е Трапезица, а по-високият рид, който се съединява с града, е Царевец, чието име само показва, че там са се издигали царските дворове на българските господари. Цял час стоя захласнат пред тия две исторически висоти, моето въображение иска да види високите крепостни зидове на Трапезица, за които говори преданието, и църквите с византийските сводове и блестящи кръстове, издигнати от благочестието на българските царе по темето, сега преобърнато на трапища от археологическите разкопки. Уви, от зидовете нищо не останало, а трапищата не откриват, поне досега, някакви забележителни следи от зодчество: само зидове на малки параклисчета и гробници. Аз ги виждам от моята висота и, разочаровано, моето българско сърце скърби, почти негодува на тия разкопки, които прокуждат една мила илюзия за величаво минало на Трапезица. При се това тая могила е пак мила и покрита с обаянието на една светиня, като близка свидетелка на велики исторически съдби, извършвани пред нея, може би — на самата нея... И аз с жалост гледам на грозните рани, нанесени на челото ѝ, толкоз векове дрямало спокойно под гъстата трева на забвението. Една още по-грозна рана зее в хълбока ѝ долу, направена от динамита, разкъсал безжалостно мъховитата сива скала, за да изкарат камъни за строящата се в полите ѝ железница.
Въпреки това аз искам да ида на самата Трапезица, да се поклоня на тия скромни гробници, жилища на праха на старите български светци, патриарси, владици и боляри; но излиза, че това ми благочестиво желание е неизпълнимо: посещение разкопките на външни лица е забранено. Зад мене, в улицата, гърми живота на пробудения град. Но аз не искам да ида в него, боейки се,, че прозата на действителността и срещите ще накърнят моето строго, почти благоговейно настроение на поклонник на една българска светиня, и се спущам по стръмната пътека на буренясалия склон долу при Янтра. Долът е пуст, необитаем, влажен. . . Издигам очи нагоре и изглеждам ридът, от който слязох: къщите във вид на полувенец са обточили върха му, висят над ямата, сякаш всяка минута ще политнат и паднат от скалистите си основи. Вървя нататък край Янтра към подножието на Царевец, вслушвайки се в нейния странен шум, който сякаш ми разказва тайнствена история от миналите времена на овдовялата столица. И колко тъга има в тоя шум! Сякаш Янтра плаче, че не приема вече в себе си отражението от кулите и дворците.
По-нататък върхът на тоя рид се освобождава от къщи — само една жълта гигантска стена, прилична на крепостна, венчава гърба му, по който се откроява в небето дървена заграда, дето се мяркат минувачи. Виждам продължението на ридът, който завива на север, обгръщан от Янтра, пустинен, див, скалист, покрит с храсти. По отсамния му склон само пъплят къщици. Напущам дола и се изкатерям при заградата. Аз се озовавам на един тесен, широк едвам четири метра ръб, по който се отива от града за Царевец. Спирам се на тая висота прехласнат, възхитен. Картината прилича на блян, на феерия вълшебна и неописуема. Боже мой, каква хубост има това Търново, което сега се разстила в по-голямата си част с една чудна живописност, разлазило се по склоновете, закатерило се по върхове, накацало над шеметни пропасти, плъзнало се до вълните на Янтра! А тя, като една колосална, блестяща на слънчевите зари земя, вие се игриво от запад към изток, от изток към запад, от юг към север, тук под настръхнали скали, там под прозорците на къщята, залепени една въз друга по склона, там край зелената поляна на Светата гора. Знаял ли е Асен I, че като е избирал, по стратегическото му положение, Търново за столица, той си е избрал за столица и една от най-оригиналните местности на света? Царствената чука е наблизо, но и там стават разкопки и е забранено посещението. Освен паметника, издигнат на темето и в спомен на дохождането на първия ни княз, и малко ,по-ниско — една мечет, остатък от срината при освобождението на Търново турска махала, никакви здания няма на Царевец и никакви следи от старите дворци. Само на южния край на Царевец стърчи над Янтра полуразрушена кула. Минува ми през ума — в нея ли са стояли в плен цариградския император Балдуин I и солунския император Кир Теодор? Е, видът на тоя пустинен сега хълм пробужда в ума ми спомени за славната древност на българската столица. От този акропол, гордо и усамотено стърчащ над Янтра, някога увенчан с царските каменни палати на Асеневци и с величествени хълмове, люлка на съдбоносни събития, българският държавен гений, заедно със славата на оръжието, е простирал властта си към Адриатическо море, до Сава и Карпатите! ... От този върх се е повелявало при Ивана Асена II на една България с граници почти дваж по-широки от границите на Санстефанската! ... Величие изчезнало и не оставило днес никакви следи. И една тиха тъга обзема душата, препълнена с видения, величествени и тайнствени, и стояща пред грозната действителност на пустоша и смъртта. И въпреки това, аз пак впивам неутолени погледи в голата чука, като очаквам да ми се мерне сянката там на някой цар със златен шлем, с огърлица бисери на врата и с прав кръстообразен меч на бедрото, слазяйки по склона за поход или за лов из ближните гори, или — да изпъкне някоя прекрасна царица — гъркиня, маджарка, сръбкиня или еврейка — в златоткана багреница и корона, като царицата на Боянския манастир, каквито са се редували и красили през два века царските покои на Царевец.
И като гледам тоя невероятен, невъзможен град, аз мисля, че пред мене стои видение, сън, измама за очите! Надали има в света град с подобно живописно местоположение. Мисля си какво чудо-град би станало Търново, ако бе избрано столица на нова България; ако и стотиците милиони, изсипани за съзидане и украшение на София, биха употребени да окичат с богатите и великолепни здания, дворци, улици, градини, булвари, мостове, тия ридове, склонове, чуки, под които се вие змиевидно и лъщи пълноводната Янтра! Това щеше да бъде град вълшебен, цял свят щеше да се стече да се учудва на възхитителната и едничка гледка, дадена от дружните усилия на своенравната природа и човешкото изкуство. . .
Двама приятели, с които се намирам тук, ми посочват долу при реката черквата „Свети четиридесет мъченици“. Спущаме се в дола и след малко сме пред /историческата светиня. Тя е съградена, както гласи и нововремския надпис над вратнята, от Иван Асен II в годината на победата му над Кир Теодор при Клокотница в 1230-та. Здание, вдънено в земята, ниско, тясно, с дебели зидове, с малки железни прозорци над буренясал двор. Храмът е извътре подновен след Освобождението, когато от мечет пак е бил превърнат в черква. Той е скромен, с размери малки, скудно осветлен. Каменните колони, що поддържат свода, са с различни дебелини и корнизи и очевидно са донесени от някои покорени византийски градове. Една колона е турена наопаки, с капитела надолу, та е останал обърнат и гръцкият надпис! Нарочно или по невежество! ... На друга колона е славният надпис в памет на Клокотнишката победа, след която границите на България се тикнаха до Адриатическо море. . . Аз прочитам с трепет и благоговение това гранитно въплъщение на царевата мисъл, изразена с величествена простота, безхитростност и смирение на ония времена на вяра и благочестие. И свещени тръпки обхващат душата ми в това покойно място,, дето са се молили български господари и са служили български патриарси в дни на народни радости и печали. Може би край йоническата колона, при която стоя, е минувал гологлав; Асен II, шумяла е багреницата на честолюбивата гъркиня Мария, дошла да се венчае с трагическия Ивайло; звякали са сабите на Светослава и Михаила, мяркали са се в царствен блясък и красота царици и горди царе, мнозина от тях угаснали в заточение, в изгнание или под меча. .. И искам да видя ясно» тия старовремски българи с безпокоен дух и стихийни страсти; да проникна в техните мисли, в техните глави, в техните мировъзрения, тъй различни от нашите; да си представям тяхното битие, ядове и радости, неоставили дири в нямата история. . . Мнозина от тях спят сега в земята под този храм.,, И чини ми се, чувствувам духовете им, като витаят в мълчанието. . .
Отвъд реката, в подножието на Трапезица е пък храмът „Свети великомъченик Димитрий“, основан от Асеня I, дето пръв се е венчал. И той е скромен, но много по-малък и по-убог, със съвсем оголели и изкъртени стени. . . Като всички досега посетители и мене обхваща недоумение за първобитното, непридирчиво зодчество на нашите прадеди, инак играли важна роля в съдбините на старопланинския полуостров, през два века. Или именно тоя напрегнат политически живот, разклащан от безчислени войни за завоевание и отбрана, е отнел време и възможност за по-високо културно развитие? Тъй или инак, българинът излиза оттука с тежко впечатление. . . Много, много бедно и жалко е това, което е останало от старината, тъй драга в нашите илюзии. (В Българските паметници Търново е кичено с бляскави епитети „Цариград-Търново“, „Богоспасаемий Цариград“, „Царица на градовете“, „Царствено-преславен град“, „Наистина вторий след Константинопол“!)
Тука полите на Трапезица, мити от буйната Янтра, са застроени с ред кожарски фабрики (табахани), които развалят въздуха и мърсят реката. В тази „Асеновска махала“ между другите жалки жилища стоят ниски, потъмнели каменни къщици, остали от времето на българското царство, които са били къщи на болярите. Връщаме се в полите на Царевец и посещаваме митрополията — старата българска патриаршия. Дворът е обрасъл с трева. Черквата ѝ, също тясна и тъмна, като по чудо е запазена от разорение. Железните и изваяни украшения на вратата; сводът, стените, плочите, зографиите, потъмнели от времето, носят печата на дълбоката старина. Какъв свещен мир и прохлада владеят тук! Единият прозорец, с железни пречки, гледа в коридорът на митрополията. Преданието казва, че отвъд него са седели престарелите патриарси да слушат божествената служба. И тука нахълтват сноп възпоминания и тайнствени образи от миналото. На излизане виждаме по урвата една стръмна пътека, която съединява таз махала с Царевец. По тая пътека са слизали на кон нашите царе, когато са отивали на богомолие. Пътеката сега е зарасла с бурен, царюве не се явяват там, нищета, пустош вее от царствения връх, оголял от своята слава, задрямал в непробуден сън под благоговейната покривка на спомените си. . .
Новото Търново е на югозапад от Царевец. Тук е шум, движения, кипи живот из новите улици. Един друг железен мост над Янтра съединява тунела, който минува под бърдото, въз което стои половината град, с поляната Марно поле. Тя е едничка равнинка около него. За жалост, построените там казарми грозят и пречат на разпространението на града. Оттук виждам добре и цял южния му склон. Той представлява извънредно оригинална гледка, покрит амфитеатрално с разноцветни къщи. Другарите ми казват, че когато се гледа вечер от Габровския път, тоя склон с осветлените си прозорци прилича на колосален и фантастичен запален полиелей, провиснал от небето. Но и при дневната виделина картината е величествена и наумява най-живописните подобни части на Цариград. Това ще се изкупува обаче с много несгоди за жителите, принудени да се катерят по върлите улици и да се притискат в тесни, нездравословни жилища, без дворища, без въздух, без простор. Често няколко къщи, качени една въз друга, ти се струват като катове на само една къща. Разказаха ми за недоумението на един руски офицер през окупацията, когато видял, че из най-горния прозорец на такава многокатна къща се подала главата на един кон.
— Чорт возми! Каким образом взлезла зта лошадь на верху, да глядит в окно? — извикал той поразен.
 Кога отишел горе да си обясни това, той видял, че прозореца бил обор, чиито врати стоят наравно с улицата!
Ние дочакахме великолепната гледка на заник слънце при брега на Янтра, под Света гора, възхищавайки се без насита на чудната панорама, добила ново вълшебство под последните румени зари на слънцето. По мръкнало си тръгнах назад за София, новата столица, отнасяйки в душата си неизлечими впечатления от фантасмагорията на старата.

ЦАРЕВЕЦ
Надали е имало столица някъде, на която царският палат да е стоял на такова необикновено място, каквото е Царевец. Грамаден скалист рид, с шеметно стръмни урви, опасан от почти всички страни със страшни пропасти, в дъното на които се вие сребърната лента на Янтра, със скалисти пояси по хълбоците, с непристъпни стръмнини, с ужасни ярове, надвиснали над дълбочината. Само един тесен скалист ръб съединява тоя чудат, фантастичен полуостров на Янтра със сушата, сиреч с новото Търново, разположило се живописно по урви, по върхове, по склонове — гледка единствена, поразителна, която възбужда удивление у пътешественика и кара човека да се пита град ли се вижда или един блян! На тоя горд рид, на това орлово гнездо, което господствува над всички околни ридове на старо и ново Търново, са стърчали в средните векове палатите на българските владетели, бил пулсът на държавния живот на България.
Тръни и бурен сега покриват стръмната височина, хоросан, кирпичи и каменяк, разсипани навред, са едничките останки от жилищата на царе и царици, от някогашните сгради, увенчавали тоя планински рид. По стръмните му краища стоят още основите на старите дебели зидове над отвесните канари. Те са представлявали шестоъгълник, с пет порти, с високи кули над тях, както свидетелствува арабският историк Хаджи Калфа. В средата на XVII столетие част от Царевец е съществувала още. Францисканецът Петър Богдан Балшич от Чипоровци, който разказва за местоположението на Търново, местоположението, „което не може да се опише“, казва, че тогава още се виждали при сегашната джамия на Царевец стените на царски палат, там се виждала и крепост, „която била много здрава, но наполовина е съборена“. А наоколо високата чука, дето бил главният храм, стои половината от много висока камбанария.
Западната част на Царевец в турско време е била застроена на мястото на сринатите царски жилища със стотина турски къщички. Тая турска махала е била унищожена от българите при освобождението на Търново от русите и сега Царевец е съвсем гол, пустинен, обрасъл с дива растителност. Само джамията, сградена на мястото на старата черква “Света Петка“, едничка стои всред буренясалите развалини. В нея сега се пази джепане, та тя и околността ѝ са непристъпни за външни лица. В тая джамия, грамадно и хубаво здание, никакъв признак няма от старата черква. Само един, дялан от камък кладенец на двора изглежда да е от старо време. До него се зеленее величествен бряст, на който е прикован надпис: „Това дърво да се пази!“ Това е останало по заповед на княза, защото тоя бряст е свързан с трогателна легенда: кога да падне Търново под турците, брястът изсъхнал. Цар Шишман при избягването си из Царевец казал: „Когато този бряст се раззелени, българите ще се избавят от турското робство.“ И в 1877 година старите хора в Търново с учудване забележили, че брястът зел да се разлистя и зеленее и си шепнели на ухото знаменателни думи...
Ако оценявате труда ми и желаете да направите дарение, благодаря Ви!
Описание Сума
Дарение BGN

Няма коментари:

Публикуване на коментар