В ПАМЕТ НА РАДКА, ИВАН И СТЕФАН КОСТОВИ share buttonYouTube channel- Veliko Tarnovo СКЪПИ ЧИТАТЕЛИ, АКО ТОЗИ БЛОГ ВИ ХАРЕСВА, ПРЕПОРЪЧАЙТЕ ГО!

ЖП ПАНСИОНЪТ И МЪЖКАТА ГИМНАЗИЯ - ДВА АДРЕСА НА ЛЮБОЗНАНИЕТО

Иван Тодоров
За гимназията е писано доста. И стара, и славна е историята ѝ, дни черни и бели има в хрониката ѝ, разбира се, и сред печалните е земетръсът от 1913-та. Снимките от полуразрушените помещения - като илюстровани пощенски картички - се разпространяват из цяла България, намират се още и днес. Били необходими петнадесет години, за да бъде възстановено училището към 1928 - 1931-ва...
Много по-малко известен (особено сред хора, които не са от града) е т.нар. „Железничарски пансион“ на левия бряг на Янтра, досами гимназията. А тя била и е един от търновските ориентири. Имаше я до неотдавна отбелязана и на туристическите карти, ала малцина знаят повечко за нея. Преди няколко години излязоха в няколко тома „Спомени“ на неповторимия професор-историк Николай Генчев. Той живее като гимназист там и за по-добър гид из пансиона и по-добър познавач на неговите обитатели, учители и директори не може и да се мечтае. Затова - да се вслушаме в сладкодумния му разказ, който започва от 13 септември 1945-та:
„...Пансионът имаше дълги коридори, постлани с черен и бял мрамор, просто човек да не смее да стъпи по тези лъскави камъчета. На първия етаж бяха занималните - обща за малките ученици и отделни за горните класове и за абитуриентите. В мазето се намираше кухнята, баните и една огромна трапезария, подредена изрядно. На втория етаж бяха спалните за по 10-15 ученици с войнишки изпънати легла и големи бели шкафове за всеки пансионер.“
Триетажната сграда - поясняват хронистите - била построена през 1932-ра година. Излизащият тогава общински вестник известява: „Солидността на това здание-пансион с думи не може да се опише. То трябва да се види. Засега то е най-здравата и красива постройка в града. (Твърдението за хубостта е много преувеличено, но да го отдадем на еуфорията на мига - бел. моя, Ив. Т.). За нея е похарчено повече от пет милиона лева.“
Ала да се върнем при спомена на нисичкия мургав пансионер Никола (тъй било изписано малкото име в кръщелното му свидетелство) Генчев, родом от Николаево - Казанлъшко.
„...Животът в пансиона имаше стари традиции, съобразени със стила на най-добрите европейски заведения от този род. Тук цареше абсолютен ред и изрядна чистота. За едно неизмиване на зъбите сутрин можеше да получиш „тежко“ наказание или най-малкото да те направят за резил пред строя на вечерната проверка. Цикълът на ежедневието от ставането в 5.30 часа сутринта до лягането в 10 часа вечерта беше разпределен по часове и минути. Утринната ведрина на двора беше задължителна и в най-лютите зимни дни. Пансионерите, които не бяха наказани, също като войниците получаваха неделен отпуск от 14 до 18 часа и по войнишки се проверяваха, преди да излязат, дали са чисти и с изрязани нокти, дали са с лъснати патъци и дали имат носни кърпи. За селските деца този ред и хигиена, миенето на зъбите с четка и паста, седмичната баня и редовната смяна на бельото, подреждането на нощните шкафчета и установеният ритуал за общуване с възпитателите и с директора бяха незаменима школа за битова култура, която бързо ги превръщаше от свободни и мръсни дивачета в изтупани пансионери, с чувство за превъзходство над останалите ученици в гимназията, повечето от които бяха от търновските села.“ Ала не само всекидневният ред правел впечатление на железничарския син.
„(...) това, което най-много ми е допадало през първата година в пансиона, бяха съботните дискусии на литературни и културни теми, организирани и ръководени лично от директора Христо Кулов (де ги тия директори днес, замислям се - бел. моя, Ив. Т.). Откровение за мен бяха и концертите, които даваше в неделя вечер на виолончело възпитателят Христов, млад и прегърбен мъж, завършил френска филология. Той беше твърде неловък като дежурен възпитател, защото нито умееше да командва, нито пък да скастри някои от палавниците. Литературните дискусии ни подтикваха сами да търсим литература, да четем непрекъснато, да се готвим за споровете, които бяха горещи и откровени, да се учим да говорим и спорим публично. Най-после имах възможност да изпълня обещанието си от Николаево, т.е. да прочета „всички книги на света“.
Пансионът разполагаше с богата библиотека (откъде ли са се намирали пари, за да бъдат купувани всички интересни и нови заглавия? - бел. моя, Ив. Т.), която наброяваше точно 10 009 книги. Помня като ден-днешен, че под номер 1 беше заведена, "Чичовци“ на Иван Вазов, а под 10 009 - „Емил“ на Ж. Жак Русо. Реших да прочета по ред на номерата всички тези книги. И тъй като бързо научавах уроците си, после с часове четях навсякъде - в столовата, в занималнята, в тоалетните. Вечер беше разрешено на желаещите да остават до късно в една от занималните и аз се възползвах от тази възможност. И непрекъснато четях и пишех, водех бележки. Десетки тетрадки изпълних със ситни и равни редове, където предавах съдържанието на прочетеното, моите впечатления и въпросите, на които търсех отговор. Този интерес към книгата се стимулираше не само от дискусиите в пансиона, от духа на надпревара, който цареше между пансионерите, но и от престижа на Търновската мъжка гимназия. За мен поне, селското момче, тази гимназия беше нещо повече от Кеймбридж. Тя респектираше със своите традиции и най-вече с учителския си състав. Няколко души от нашите преподаватели бяха „доктори“ на Виенския университет - Косьо Николов, Драидаров и др. Повечето от учителите по чужди езици бяха също завършили в чужбина. Другите, макар и учили в София, се оказаха сериозни и умни хора, със собствена физиономия и почерк. Всички гледаха на работата си като на свещенодействие. Никога не може да се забрави сладкодумецът Т. Николов по история. Аз от него съм научил повече за историята на Египет, отколкото от проф. Данов. Физикът К. Николов, който можеше така да онагледи физическите явления, че просто да ги запечата в главата ти, преподавателката по френски език Шаранкова, която смесваше своето очарование с непреодолима воля да накара всеки ученик да произнася добре френските думи, руснаците Парманин и Соломахин, които познаваха руската литература, особено Пушкин, по-добре от българските преводачи и критици, географът Христов -Лабавото, който беше обиколил света и всеки урок онагледяваше с „лични впечатления“. Нито един от нашите учители не приличаше на останалите си колеги по маниери, всеки беше личност, познавач на материята, майстор по своему.“
Идва обаче буреносната 1944-та, изнизват се още една-две и в Търново започва разрушаването, преносно казано, на „буржоазното училище“. Изгонени са нарочените за „фашисти“ учители, през 1948-ма е махнат и директорът на пансиона Христо Кулов. Наследява го на длъжността единственият партиец - възпитателят Герганов. Когато уволненият директор гордо напуска, новият нарежда на учениците да го освиркат от прозорците... Била тъжна и жалка гледка.
Николай Генчев завършва гимназиалното си образование през следващата - 1949-та година. Като първенец на випуска. При завършването в пансиона организирали тържество, на което били поканени и родителите на учениците. Бай Генчо Генчев пристигнал пременен като за парад в железничарската си униформа и грейнал от радост, когато разбрал, че на сина му се отпуска от министъра на транспорта стипендия да следва каквото сам си избере. Това обаче е вече друга история.
Най-славните години и на Пансиона, и на гимназията били (да ме извинят днешните преподаватели и дано открият как да ме опровергаят) вече в миналото...
А дано тия редчета ви помогнат да погледнете с други очи строгата сграда край Янтра, когато се случи да минете близо до нея.
Все по-старият „Железничарски пансион“. Досами гимназията с учителите, завършили науките си във Виенския университет или Швейцария далеч-далеч преди на някой скудоумен нашенски чиновник да му било хрумнало да заговори за щуротии от рода на „интеркултурен обмен“, „лингвистичен дискурс“ или пък „дистанционно виртуално обучение“.
Прости ги, Боже, те просто наистина не мислят, преди да почнат да говорят.
Из книгата "Старо Търново- духът и ликът на времето" на Иван Тодоров 
Снимка из колекцията на Павел Енчев- https://starikartichki.jimdo.com
Старо Търново

3 коментара:

  1. Милка Маркова: Мога радостно да споделя, че в ж.п. пансиона цареше все още голяма част от този ред и дисциплина в годините 1964-69 година когато и аз живях там. Възпитателят Христов все още работеше там, свиреше унесено на цигулка, беше все така деликатен в отношенията си с нас. Всички възпитатели бяха начетени, интелигентни, знаещи. Разбира се,че съобразно с времето някои неща се бяха променили като проверяването на изрядността при излизане. Знаеше се,че няма как неизряден ученик да излезе в града. Винаги се обаждахме когато излизаме на дежурният възпитател или на груповия. Имаше вечерен час, след който вратите се заключваха не само заради закъснелите, а и за сигурността на живеещите в пансиона деца. Чистотата, редът, красотата на интериора, всичко си беше в реда на нещата. Вече имаше и телевизор, за времето новост. Дворът и алеите се поддържаха чисти и всяка група от пансионерите си отговаряше за свой район. Дежурни имаше по занимални, спални, по столова. Имаше главен дежурен, който отсъстваше от училище със специална извинителна бележка от Директора на пансиона. Този главен дежурен следеше за абсолютно всичко, заедно с дежурния възпитател. Леличките-чистачки се грижеха за останалите неща. Беше удоволствие да се живее там, а за тържествата трябва да се напише отделно, за храненето в столовата, за Мастора бай Любо, за редът в спалните, за отношенията между живущите. :) Върнах се в едни прекрасни времена. Благодаря.

    ОтговорИзтриване
  2. В книгата си проф.Генчев споменава учителя по руски Соломахин. Ами Иван Иванич Соломахин бе мой учител в II-ра Смесена гимназия "Митрополит Климент" /сега математическата гимназия/. Преди 9 септември 1944 г. е бил фотограф. късваше ни да учим стихотворения но Пушкин и Лермонтов наизус. Изтръпвах като кажеше: Ну давай Дмитрий Миневич: "Я памтник себя нерукотворний...."Е, не витаги знаех стихотворенията и затова една от малкото петици в дипломата ми бе по руски. Соломахин бе типичен казак , висок плешив с пенсне на очите.

    ОтговорИзтриване
  3. Когато ни заведоха (с една съученичка) в Пансиона първия ден и родителите ни си заминаха, седнахме на тротоара пред Гимназията и плакахме няколко часа. Когато си тръгвахме след 5 години, плакахме няколко дни... От 1986-1991 живях в пансиона (Панса). Е, много от ритуалите бяха отпаднали, но дежурствата, ученето в занималнята вечер до късно, вечерните проверки, заключването вечер, сутрешното събуждане (без физзарядка), общият телевизор, забавите в столовата, ежедневните проверки дали е подреден гардероба ти, почистването на двора и есен на листата от алеите, където имаше най-прекрасните дървета, и дисциплината, и първите любовни трепети, и какво ли още не? Завинаги ще остане част от сърцето ми.

    ОтговорИзтриване

Ако оценявате труда ми и желаете да направите дарение, благодаря Ви!
Описание Сума
Дарение BGN

Сметка за дарения- Банка ДСК IBAN BG81STSA93000010949641 BIC: STSABGSF Титуляр: Грета Стефанова Костова-Бабулкова