Из „Археологически и исторически изследвания“ през 1887 г.- Васил Берон
След Дядо-Николовото проектирано въстание, което се потуши, преди да се повдигне, изминаха се почти 6 години, без да се по-дигне нейде в България някое въстание против турската власт. В 1862 година обаче устрои се и се повдигна едно доволно сериозно въстание пак тук, в Търново; жалното е само това, че ония лица, които бяха се поставили начело на това въстание уж като водители, оказаха се съвсем несгодни за такава една работа.
За по-ясно впрочем уразумение на тогавашните исторически събития, ние трябва по-напред да изложим двигателните причини, според които се устрои, приготви и подигна това въстание. По него време се намираше в България Раковски и, вижда се по всичко, че по внушението на тогавашния сръбски пръв министър Гарашанин той беше съвзел идеята да състави и да образува Български легион от доброволци патриоти българи.
За да си постигне же по-лесно целта, той е ходил във Влашко, особено же в Браила, за да събира болници и волни помощи за съставянето и поддържането на Българския легион, който уж щял да се присъедини с редовната сръбска войска, която се готвела уж да премине в България, и с нейното съдействие да се освободи българският народ от турското владичество. По всяка вероятност такова трябва да е било внушението или даже официалното уверение, което сръбският министър Гарашанин е давал и съобщавал на Раковски. Тук впрочем се ражда въпрос коя двигателна причина е подбудила сръбския тоя министър да действува повидиму толкова благоволно спрямо нас, българите. Дали братската любов на толкова ближния нам сръбски народ и на сръбското правителство е подбудила Гарашанина в името на сръбското правителство да дава на Раковски толкова блистателни надежди за освобождението на тогава злочестото ни отечество от турския ярем? Тоя толкова важен въпрос ние си зададохме още когато се известихме по него време тук, в Търново, че сърбите ще ни додат без друго на помощ с войската си, стига само да се устрои, приготви и повдигне едно народно въстание. Основан на таковото си, тъй да се изразим, предвидателно предположение и като че и предчувствовахме жалостните последствия на това въстание, предначертано и скроено не за в наша народна полза, но за в полза на Сърбия и на нейните предначертани цели; както и действително отпосле това се доказа. Според това ние и не дадохме никаква довереност на доброжелателните към нас, повидиму и благоволни, обещания на сръбския министър Гарашанин.
По-горе споменахме, че по него време към началото на 1862 година Раковски се намираше в Белград, дето той беше предприел на основание на официалните обещания на сръбския министър Гарашанин:
1) Да състави и да образува там же, в Белград, един легион от български доброволни войскари, и
2) Да се устрои и повдигне едно народно въстание в България и току като се оно повдигне, да премине тоя Български легион заедно със сръбските войски в проектирания им поход в България, да се те присъединят с въстаниците и да се бият с турците. Действително много благоразумен план и много доброжелателен от страна на сърбите към нас, но на дело излезе съвсем наопаки. В съображение следователно на тоя предначертателен план Раковски изпрати в България не само с дозволението, но и с поощрението на министъра Гарашанина двама апостоли в България, за да проповядват, да устрояват и да повдигнат предначертаното въстание, а за по-добър и по-сполучлив успех те бяха им дали много въстанически прокламации със заповед да ги разпръснат тайно из България. Тия двама апостоли бяха хаджи Ставри, родом от Сливен, но по него време живущ в Браила като търговец и руски поданик, и Николчо Паскалев, родом от Ямбол и живущ тоже в Браила; те додоха и тук, в Търново, и намериха най-плодотворна земя за своята предначертана деятелност, както и в Габрово и в други някои местности в околността на Търново. Тие двама пратеници на Раковски от Белград живяха тук доволно време и уверяваха, че уж в Белград са се веч събрали до 15000 български волентири, които там се обучавали от сръбски военни чиновници и че сръбското правителство е веч решило да действува с оружие в ръка за освобождението на България и пр. Тукашните граждани обаче не повярваха тъй лесно на това тяхно уверение и не склониха да действоват, за да се устрои и подигне едно народно въстание. За да се увери впрочем населението в доказванията и убежденията им, реши да изпрати нарочни представители в Белград, да узнаят истинното положение на работите, за да се уверят, че действително сърбското правителство се е веч решило да спомогне на българите, за да се освободят, и те изпратиха за тая цел в Белград през марта 1862 год. г. X. Христакя X. Николов от Търново и г. Ивана Трудов от Габрово. Като се те завърнаха оттам след малко време, разказаха, че действително е имало в Белград многобройни български доброволни войници, които се обучавали, и че войвода им е бил Раковски, и че министър Гарашанин ги уверявал как сръбското правителство непременно ще спомогне на българите за освобождението им и пр. и че им казал тъй: „Вие устройте и подигнете въстанието и щом това въстание избухне, ние - уверявал министър Гарашанин - незабавно ще изпратим вашия, тук събран, легион и заедно с него достатъчна сърбска войска и бъдете уверени, че това ви въстание ще се увенчае с пълен и славен за вас успех, без друго ще сполучите и пр.“ Тъй е казвал г. министър Гарашанин и г. X. Христаки искаше тъй да ни убеди и увери. В съображение следователно на всичко гореизложеное почена се тайно подписването и записването тук в Търново на ония млади българи, които се решиха да вземат участие в предначертаното въстание. Главните дейци бяха: X. Ставри, X. Христаки, Иван Трудов, X. Пандели Кисимов и Никола Кинтиша. Имаше впрочем и много други лица - и тук, в Търново, и в околните му градовце и села, които знаяха твърде добре за това очаквано въстание, и те спомагаха тоже да се съберат и запишат по-много хора. X. Христаки и Иван Грудов ми разказваха за всичко, ние постоянствовахме впрочем в своето собствено убеждение, да не кажем даже и предчувствие, че додето сърбската войска не премине границата на Сърбия и не влезе в България, даже не доде и до Балкана, да не се подига въстанието. Защото, след като се подигне оно, и сърбите може да не се мръднат, прибавяхме им. Един ден, помня, че беше четвъртък, гореупоменутите войводи тържествено обявиха, че веч не им е възможно да спират своите юнаци, защото — прибавяха те — ако ги още спираме, страх ние да не ни убият, затова ние се решихме днес да тръгнем, за да отидем в Балкана и пр. И действително него ден вечерта въстаниците, около 150 на брой, тръгнаха оттук и потеглиха най-напред за Лясковския монастир „Св. апостолов Петра и Павла“; по него време впрочем заваля един силен дъжд, който трая цели три дни. Тук, разумява се, читателите ще помислят с пълно право, че въстаниците са излезли от Търново и са потеглили към Лясковския монастир, а оттам да отидат в Балкана, за да се присъединят и с другите, записани веч, млади българи от Габрово, Трявна, Дряново и околните колиби, предводими от техните главатари или войводи, според както се следваше. Но те ще се смаят и слисат, като им разкажем, че въстаниците, млади момчета, отидоха сами с X. Ставря в Лясковския монастир с пълна довереност на обещанието на техните войводи, че те ще следват подире им и ще се присъединят с тях в Лясковския монастир вечерта. Тие техни главатари впрочем се скриха тук, в Търново, и оставиха злочестите въстаници да се те сами борят с техните най-оскъдни и даже най-нищожни средства. И това се казва патриотизъм или, по-ясно да се изразим, това може да се назове свещен подвиг за освобождението на поробеното ни отечество. Ако горе казаните главатари или войводи, наречете ги както щете, не са били въодушевени от святото онова чувство, което се именува Смърт или свобода, то защо подкокоросаха младите момчета тук в Търново да въстанат и да отидат в Лясковския монастир и да ги оставят на произвола на турската немилостива и най-жестока власт. За допълнение ние прилагаме, че след няколко криене тук в Търново казаните, уж войводи на въстаниците, сполучиха и избягаха във Влашко. Да се възвърнем сега на въстаниците, които отидоха в Лясковския монастир. Там те пренощуваха и наутре, като видели, че войводите им ги излъгали, те се изпоплашили, но за всекий случай те се решили да вървят напред и каквото Бог даде; вследствие на това им решение те отишли право в Къпиновския монастир „Св. Никола“, който се намира в прохода (боаза) между Търново и Елена. Според всичко се вижда, че тогавашният игумен на тоя монастир X. Теодосий, както и брат му хаджи Кесарий, който тоже живееше в монастира, не са имали никакво предварително споразумение с въстаниците или с главатарите им.
Като те узнали в Къпиновския монастир, че там се бил намервал един турчин на име Арабоглу, когото игуменът държал за пазач на монастиря и вижда се, от омраза към турците завеждат го в ближнята гора и го съсичат. Въстаниците проседяха в тоя монастир цели 3 дни, без да ги безпокои някой, съвзеха малко дерзост и се готвяха да отидат в Балкана. Като узна впрочем тукашното местно правителството за пребиването на въстаниците в Къпиновския монастир (за начина на това узнаване се разказваше разновидно), веднага заповяда да се вземат строги мерки, за да се изловят всичките въстаници, събрани в упоменутия монастир, и за тая цел оно изпрати едно силно отделение от заптиета с главния им началник, Табур Агаса зовим, заедно с това полицейско отделение отидоха и някои тукашни фанатици по-първи турци, за да се нападне неочаквано на монастиря и да се изловят всичките въстаници. Вижда се впрочем, че въстаниците са по-отпреди узнали и са подушили, че са издадени и според това те били веч избягали от монастиря, преди да пристигне там това полицейско отделение. Вероятно те са били принудени това да сторят, като са се намирали в монастиря, изоставени сами без техните главатари и водители. Някои от тях се разбягаха из горите около Къпиновския монастир и в околните ближни села, някои же додоха тук в Търново и се криеха в роднински и приятелски къщя, оние же, които не ги приемваха в къщи, криеха се измежду високите буренаци по стръмната урва към реката Янтра откъм север (Патерник зовим). Разумява се следователно, че като влезли турските заптиета в Къпиновския монастир, не намерили никого от въстаниците, а само игумена и някои калугери. Като притиснали игумена да каже бил ли е и той съучастник на това въстание и защо е допуснал да влязат въстаниците в монастиря му, той отговорил, че не е можал да се възпротиви на толкова разпалени и въоружени млади хора и че те следователно влезли, без да му искат соизволение, както и действително тъй е и станало. Според това и турското правителство не може нищо да стори на игумена, но то успя да излови доволно момчета от въстаниците. Хаджи Ставря же уловиха в Сливен и го докараха тук, обкован в железа, а понеже той беше руски поданик, изпрати се в Цариград, дето и след малко той се освободи чрез посредничеството на руското посолство. Тук трябва впрочем да споменем, че местното турско правителство улови игумена от Лясковския монастир, хаджи Теодосия, и брата му X. Йосифа, тоже инок от същия монастир, затвори ги в тукашните тъмници, осъди ги да отидат в заточение и най-сетне ги изпрати заедно с другите осъдени в Азия в Деяр Бекир. Там те гниха в пустите деарбекирски тъмници и по-младият, X. Йосиф, там и умря, а по-старият му брат, X. Теодосий, се завърна тук след цели 10 и повече години и до днес е жив и живее в монастира „Св. Преображения“ при Търново. За изследование же на двигателните причини на въстанието централното правителство от Цариград изпрати тук един особен комисар, Сабри паша, който, след като се увери, вижда се, че въстанието е подбудено повечето от сърбите, много негодуваше, дето тогавашният тукашен мютесарифин Хасан Таксим паша, един фанатик и плиткоумен турчин, представил в Цариград това въстание като едно много сериозно и чрез това той му беше отдал голяма важност. Ние разказахме по-горе, че Раковски по внушението на министра Гарашанина изпрати от Белград в България или, по-точно да се изразим, тук, в Търново, апостоли - хаджи Ставря и Николча Паскалева, с прокламации, за да подбудят, устроят и подигнат едно въстание, с надежда впрочем, че Българският легион от 15000 души (?!), както и редовна сръбска войска ще се незабавно завтекат да додат и ще да спомогнат, за да се освободи България... Сега, след като разказахме за злополучното разбиване и потушаване на това въстание, считаме за наша свята длъжност да разкажем на читателите за инстинктивните двигателни причини, които са подбудили не само сръбския министър Гарашанина, но и самия княз Михаила, за да плаши Турция; от една страна, с Българския легион в Белград, който, ако и да е бил състоял само от 15-20 души, Гарашанин и въобще сръбското тогавашно правителство пръскало е слухове, че тоя легион се състои от 15000 души, а от друга страна, с избухването на едно народно въстание в България, поддържано и подбуждано уж от Сърбия, но разумява се, това се вършеше много тайно, понеже чрез това двойно заплашване на Турция и според сведенията и уверяванията на някои българи, които по него време са взели деятелно участие в образуването и съставянето на българския легион в Белград, каквото Раковски, Васил Левски и Стефан Караджа, се оказва и потвърдява, че Сърбия, т.е. сръбското тогавашно правителство е имало задни и своекористни цели, а не симпатичното братско доброжелателство към злочеста България. За по-ясно же уразумение на гореизложеното ние излагаме, но с предпазливост сведенията, съобщени и лично предадени нам от гореупоменутите лица, които са следующите: По него време Сърбия била се уж споразумяла с Черна гора да изгонят турците от Балканския полуостров и да съдействоват, за да се образуват три конфедеративни (присъединителни) княжества: Сърбско, Черногорско и Българско. Всяко едно княжество впрочем да си бъде независимо във вътрешното си управление и да не е подчинено едно на друго. Да се избере един град, който и да е бил, дето да се уреди един Централен совет, в който да се разглеждат, обсъждат и управляват или решават международните дела и вопроси на тия три конфедеративни княжества; може би те са мислили и „царства“. Гореказаните лица ни уверяваха при това, че Черна гора напълно е била съгласна и одобрявала тоя предначертателен план и че Сърбия се уж двоумила. Те ни уверяваха още, че тогавашното сръбско правителство, а особено министър Гарашнин, даже казаха, че и самият тогавашен сръбски княз, покойний Михаил, си били кроили тайно следующия техен предначертателен особен план - да нападнат на България, да я превземат, да присъединят Босна и Македония, да съставят и да образуват една Славянска конфедерация под хегемонията (висше покровителствено управление) на Сърбия, като една Славянска държава на Балканския полуостров. Доколко е това истина, ние не можем ни да потвърдим, ни да го опровергаем. Гореупоменутите лица ни уверяваха тоже, че за да постигне сръбското централно правителство тая си предначертана цел, решило се да действова постепенно, а не изведнъж. В съображение на това решило и си предначертало, най-напред да изгони турците от градът Белград и оно се е трудило всячески да изнамери и да има благопристойни или оправдателни причини; от друга же страна, да дразни Турция със съставянето на Български легион в Белград и с проектираното въстание в България. Съобразно с тоя предначертан план на сръбското централно правителство става явно, че въстанието в Търново в 1862 година не е било за в полза на България, но за в полза на Сърбия.
Оправдателните же причини, които сърбското правителство търсеше и намери, за да изгони турците, които живееха в Белград, са следующите: най-напред се намери един турчин убит, а след него и един сърбин тоже беше убит вътре в града, отсетне една кадъна отишла на чешмата за вода, скарва се с едно младо сърбче, което било отишло тоже да налива вода, сърбчето удря кадъната със стомната си по гърба, тя издава викове и крясъци, дохожда един турчин да заварди кадъната, но същевременно дохожда и един сърбин, скарват се и двамата, сърбинът гръмва с револвер си и убива турчина. Това дало повод да се възбунтуват турците в Белград, но в същото време те се изпоплашили и през нощта избягали в калето, що е при Белград. Наутре военният командантин (турчин) от калето заповядал да бомбардират с топове Белград. Сръбското правителство изпратило един офицерин с 10 войници, за да издействова пред турския командантин да не бомбардира града, но те всички били избити от гюлетата на хвърлените топове. Сърбите же от своя страна ограбили турските изоставени къщи. Тук трябва да споменем, че във времето на бомбардирането на Белград, през юния и юлия 1862 година, Българският легион, ако и състоящ се от 15-20 души, взе едно деятелно участие в защитата на Белград и оказа действително голяма храброст, понеже под главната команда на Раковски и със съдействието на приснопаметните наши юнаци - Стефана Караджа, Василя Левски и пр. - Българският легион беше устроил барикада на най-опасното и срещу турските топове изложено място. За по-скорошното обаче прекратяване на бомбардирането на града Белград посредничествоваха европейските консули много деятелно и най-благоволно към сърбите и след прекратяването му те решиха турците да не се веч завръщат и да не живеят веч в Белград, но да имат пълно право да продадат недвижимите си имущества и да се заселят, дето намерят за добре. По всяка вероятност става явно, че тогавашното сръбско централно правителство, а може би и самият княз Михаил се е бил задоволил за пръв път с изпъждането на турците от Белград и след като си изтъкали сърбите това първо платно с плашилото на Българския легион в Белград и на проектираното въстание в България, сръбското правителство изведнъж забравило дадените си формални и официални обещания и на черногорците, и на българите, защото след изпъждането на турците от Белград, черногорците си помислили, че е най-сгодното време да се почне в действие предначертаната програма на Сърбия и Черна гора, според която трябвало най-напред да се освободи България и отсетне да се образуват три съюзни (конфедеративни) княжества или Славянска конфедеративна държава на Балканския полуостров. За тая цел черногорците изпратили трима депутати в Белград, за да се съветуват със сръбското централно правителство относително до почването в действие и изпълнянето на гореупоменутата програма, но тям им се отговорило, че не му е сега времето, т. е., че Сърбия си била веч изтъкала първото платно. Черногорските депутати, огорчени от тоя отговор, се завърнали у тях си назад. От друга страна, министър Гарашанин се разпоредил да се разстрои и унищожи толкова шумливия Български легион, състоящ се от 15-20 българи вместо разпръснатия по-отпреди слух, че той се състоял от 15000 души. Но за да не би тие, ако и малобройни българи, да отидат пак в България и да се помъчат да подкрепят и да усилят там въстанието, сръбското правителство заповядало да се разпределят тия неколцина българи измежду сръбската войска. Тая заповед на сръбското правителство е направила тогава на българските доброволни войници от легионът им, както ми разказваше един от тях, едно убийствено впечатление. Най-сетне кое с молба, кое с посредничество на други по-благоразумни хора малко по-малко тях ги разпуснали, но пак с условие да не се възвръщат в България, но да отидат в друга държава, където щат, освен в Турция. И тъй се свърши и тая неблагородна даже, тъй да се изразим, зложелателна към злочеста България, а своекористна сръбска постъпка.
Впрочем, ако и да се тъй скоро потуши въстанието от 1862 година в Търново, но духът за освобождението от турското робство съвсем не угасна у българите, напротив, тая искра взе да се по-силно разпаля и почена да стопля и да съживява още много други хора... В съображение на това крояха се тайно разновидни планове, за да се пак устрои и подигне едно ново въстание в България.
Като те узнали в Къпиновския монастир, че там се бил намервал един турчин на име Арабоглу, когото игуменът държал за пазач на монастиря и вижда се, от омраза към турците завеждат го в ближнята гора и го съсичат. Въстаниците проседяха в тоя монастир цели 3 дни, без да ги безпокои някой, съвзеха малко дерзост и се готвяха да отидат в Балкана. Като узна впрочем тукашното местно правителството за пребиването на въстаниците в Къпиновския монастир (за начина на това узнаване се разказваше разновидно), веднага заповяда да се вземат строги мерки, за да се изловят всичките въстаници, събрани в упоменутия монастир, и за тая цел оно изпрати едно силно отделение от заптиета с главния им началник, Табур Агаса зовим, заедно с това полицейско отделение отидоха и някои тукашни фанатици по-първи турци, за да се нападне неочаквано на монастиря и да се изловят всичките въстаници. Вижда се впрочем, че въстаниците са по-отпреди узнали и са подушили, че са издадени и според това те били веч избягали от монастиря, преди да пристигне там това полицейско отделение. Вероятно те са били принудени това да сторят, като са се намирали в монастиря, изоставени сами без техните главатари и водители. Някои от тях се разбягаха из горите около Къпиновския монастир и в околните ближни села, някои же додоха тук в Търново и се криеха в роднински и приятелски къщя, оние же, които не ги приемваха в къщи, криеха се измежду високите буренаци по стръмната урва към реката Янтра откъм север (Патерник зовим). Разумява се следователно, че като влезли турските заптиета в Къпиновския монастир, не намерили никого от въстаниците, а само игумена и някои калугери. Като притиснали игумена да каже бил ли е и той съучастник на това въстание и защо е допуснал да влязат въстаниците в монастиря му, той отговорил, че не е можал да се възпротиви на толкова разпалени и въоружени млади хора и че те следователно влезли, без да му искат соизволение, както и действително тъй е и станало. Според това и турското правителство не може нищо да стори на игумена, но то успя да излови доволно момчета от въстаниците. Хаджи Ставря же уловиха в Сливен и го докараха тук, обкован в железа, а понеже той беше руски поданик, изпрати се в Цариград, дето и след малко той се освободи чрез посредничеството на руското посолство. Тук трябва впрочем да споменем, че местното турско правителство улови игумена от Лясковския монастир, хаджи Теодосия, и брата му X. Йосифа, тоже инок от същия монастир, затвори ги в тукашните тъмници, осъди ги да отидат в заточение и най-сетне ги изпрати заедно с другите осъдени в Азия в Деяр Бекир. Там те гниха в пустите деарбекирски тъмници и по-младият, X. Йосиф, там и умря, а по-старият му брат, X. Теодосий, се завърна тук след цели 10 и повече години и до днес е жив и живее в монастира „Св. Преображения“ при Търново. За изследование же на двигателните причини на въстанието централното правителство от Цариград изпрати тук един особен комисар, Сабри паша, който, след като се увери, вижда се, че въстанието е подбудено повечето от сърбите, много негодуваше, дето тогавашният тукашен мютесарифин Хасан Таксим паша, един фанатик и плиткоумен турчин, представил в Цариград това въстание като едно много сериозно и чрез това той му беше отдал голяма важност. Ние разказахме по-горе, че Раковски по внушението на министра Гарашанина изпрати от Белград в България или, по-точно да се изразим, тук, в Търново, апостоли - хаджи Ставря и Николча Паскалева, с прокламации, за да подбудят, устроят и подигнат едно въстание, с надежда впрочем, че Българският легион от 15000 души (?!), както и редовна сръбска войска ще се незабавно завтекат да додат и ще да спомогнат, за да се освободи България... Сега, след като разказахме за злополучното разбиване и потушаване на това въстание, считаме за наша свята длъжност да разкажем на читателите за инстинктивните двигателни причини, които са подбудили не само сръбския министър Гарашанина, но и самия княз Михаила, за да плаши Турция; от една страна, с Българския легион в Белград, който, ако и да е бил състоял само от 15-20 души, Гарашанин и въобще сръбското тогавашно правителство пръскало е слухове, че тоя легион се състои от 15000 души, а от друга страна, с избухването на едно народно въстание в България, поддържано и подбуждано уж от Сърбия, но разумява се, това се вършеше много тайно, понеже чрез това двойно заплашване на Турция и според сведенията и уверяванията на някои българи, които по него време са взели деятелно участие в образуването и съставянето на българския легион в Белград, каквото Раковски, Васил Левски и Стефан Караджа, се оказва и потвърдява, че Сърбия, т.е. сръбското тогавашно правителство е имало задни и своекористни цели, а не симпатичното братско доброжелателство към злочеста България. За по-ясно же уразумение на гореизложеното ние излагаме, но с предпазливост сведенията, съобщени и лично предадени нам от гореупоменутите лица, които са следующите: По него време Сърбия била се уж споразумяла с Черна гора да изгонят турците от Балканския полуостров и да съдействоват, за да се образуват три конфедеративни (присъединителни) княжества: Сърбско, Черногорско и Българско. Всяко едно княжество впрочем да си бъде независимо във вътрешното си управление и да не е подчинено едно на друго. Да се избере един град, който и да е бил, дето да се уреди един Централен совет, в който да се разглеждат, обсъждат и управляват или решават международните дела и вопроси на тия три конфедеративни княжества; може би те са мислили и „царства“. Гореказаните лица ни уверяваха при това, че Черна гора напълно е била съгласна и одобрявала тоя предначертателен план и че Сърбия се уж двоумила. Те ни уверяваха още, че тогавашното сръбско правителство, а особено министър Гарашнин, даже казаха, че и самият тогавашен сръбски княз, покойний Михаил, си били кроили тайно следующия техен предначертателен особен план - да нападнат на България, да я превземат, да присъединят Босна и Македония, да съставят и да образуват една Славянска конфедерация под хегемонията (висше покровителствено управление) на Сърбия, като една Славянска държава на Балканския полуостров. Доколко е това истина, ние не можем ни да потвърдим, ни да го опровергаем. Гореупоменутите лица ни уверяваха тоже, че за да постигне сръбското централно правителство тая си предначертана цел, решило се да действова постепенно, а не изведнъж. В съображение на това решило и си предначертало, най-напред да изгони турците от градът Белград и оно се е трудило всячески да изнамери и да има благопристойни или оправдателни причини; от друга же страна, да дразни Турция със съставянето на Български легион в Белград и с проектираното въстание в България. Съобразно с тоя предначертан план на сръбското централно правителство става явно, че въстанието в Търново в 1862 година не е било за в полза на България, но за в полза на Сърбия.
Оправдателните же причини, които сърбското правителство търсеше и намери, за да изгони турците, които живееха в Белград, са следующите: най-напред се намери един турчин убит, а след него и един сърбин тоже беше убит вътре в града, отсетне една кадъна отишла на чешмата за вода, скарва се с едно младо сърбче, което било отишло тоже да налива вода, сърбчето удря кадъната със стомната си по гърба, тя издава викове и крясъци, дохожда един турчин да заварди кадъната, но същевременно дохожда и един сърбин, скарват се и двамата, сърбинът гръмва с револвер си и убива турчина. Това дало повод да се възбунтуват турците в Белград, но в същото време те се изпоплашили и през нощта избягали в калето, що е при Белград. Наутре военният командантин (турчин) от калето заповядал да бомбардират с топове Белград. Сръбското правителство изпратило един офицерин с 10 войници, за да издействова пред турския командантин да не бомбардира града, но те всички били избити от гюлетата на хвърлените топове. Сърбите же от своя страна ограбили турските изоставени къщи. Тук трябва да споменем, че във времето на бомбардирането на Белград, през юния и юлия 1862 година, Българският легион, ако и състоящ се от 15-20 души, взе едно деятелно участие в защитата на Белград и оказа действително голяма храброст, понеже под главната команда на Раковски и със съдействието на приснопаметните наши юнаци - Стефана Караджа, Василя Левски и пр. - Българският легион беше устроил барикада на най-опасното и срещу турските топове изложено място. За по-скорошното обаче прекратяване на бомбардирането на града Белград посредничествоваха европейските консули много деятелно и най-благоволно към сърбите и след прекратяването му те решиха турците да не се веч завръщат и да не живеят веч в Белград, но да имат пълно право да продадат недвижимите си имущества и да се заселят, дето намерят за добре. По всяка вероятност става явно, че тогавашното сръбско централно правителство, а може би и самият княз Михаил се е бил задоволил за пръв път с изпъждането на турците от Белград и след като си изтъкали сърбите това първо платно с плашилото на Българския легион в Белград и на проектираното въстание в България, сръбското правителство изведнъж забравило дадените си формални и официални обещания и на черногорците, и на българите, защото след изпъждането на турците от Белград, черногорците си помислили, че е най-сгодното време да се почне в действие предначертаната програма на Сърбия и Черна гора, според която трябвало най-напред да се освободи България и отсетне да се образуват три съюзни (конфедеративни) княжества или Славянска конфедеративна държава на Балканския полуостров. За тая цел черногорците изпратили трима депутати в Белград, за да се съветуват със сръбското централно правителство относително до почването в действие и изпълнянето на гореупоменутата програма, но тям им се отговорило, че не му е сега времето, т. е., че Сърбия си била веч изтъкала първото платно. Черногорските депутати, огорчени от тоя отговор, се завърнали у тях си назад. От друга страна, министър Гарашанин се разпоредил да се разстрои и унищожи толкова шумливия Български легион, състоящ се от 15-20 българи вместо разпръснатия по-отпреди слух, че той се състоял от 15000 души. Но за да не би тие, ако и малобройни българи, да отидат пак в България и да се помъчат да подкрепят и да усилят там въстанието, сръбското правителство заповядало да се разпределят тия неколцина българи измежду сръбската войска. Тая заповед на сръбското правителство е направила тогава на българските доброволни войници от легионът им, както ми разказваше един от тях, едно убийствено впечатление. Най-сетне кое с молба, кое с посредничество на други по-благоразумни хора малко по-малко тях ги разпуснали, но пак с условие да не се възвръщат в България, но да отидат в друга държава, където щат, освен в Турция. И тъй се свърши и тая неблагородна даже, тъй да се изразим, зложелателна към злочеста България, а своекористна сръбска постъпка.
Впрочем, ако и да се тъй скоро потуши въстанието от 1862 година в Търново, но духът за освобождението от турското робство съвсем не угасна у българите, напротив, тая искра взе да се по-силно разпаля и почена да стопля и да съживява още много други хора... В съображение на това крояха се тайно разновидни планове, за да се пак устрои и подигне едно ново въстание в България.
