Нещо като фейлетон
Из вестник "Янтра"- 1935 г.
Преди три-четири години написах две статии в общинския вестник на град Велико Търново за града като курортно място. Посочих редица условия, които го правят отлично летовище със своите лозя и вили, като изредих и няколко проблема, които трябва да се вземат предвид, за да се избегнат някои доста осезателни недостатъци. Между другото посочих, че трябва да се направи каменна настилка от около 100 метра до чешмата „Мармарлия“, която служи за изходен пункт към всички вили по Мармарлийския рид. Добитъкът, който ходи там на водопой, разкаля черния път, а той после става непроходим за летовниците.
Както му е редът, градоустройствените фактори не обърнаха абсолютно никакво внимание на статията. A някои граждани, ако изобщо се обадиха, сториха това, за да кажат, че пътят трябвало да се постеле с камъни, защото аз съм имал колиба там. Тъй или иначе обаче, макар и малко късничко, след четири години едната от онези статии обърна вниманието на едно Великотърновско културно дружество. То я издаде в отделно сборниче, заедно с още три-четири статии, отнасящи се до събора на търновци в родния им град. Статията обърна внимание своевременно и на някои търновци, живеещи извън Търново, и през лятото вече имахме летовници от София.
Гости са ми: един далечен роднина, висш чиновник в София, съпругата му, дъщеря на видно софийско семейство, двете им дечица – момче и момиче от началното училище, и едно красиво русо девойче от местната девическа гимназия, ненавършило шестнадесет години.
И така, заживяхме си идилично в скромната, но иначе удобна мармарлийска колиба. Сутрин ни носят хляб с двуколка, млекарите се надпреварват кой да донесе по-хубаво мляко, зарзаватите и плодовете са в изобилие и прочие. А водата от Мармарлия е нещо изключително за търновските лозя: чашата с вода веднага се изпотява. Изобщо – отлични условия за отдих след изнурителна и дълга канцеларска или научна работа. Гледката от отсрещните вили към Качица е отлична. Целият ден преминава в песни, смехове и музика. Така живяхме около две седмици.
Беше денят на света Богородица. Моите гости решиха да оставят едното си дете при нас, а с другите да отидат на гости на познати семейства. Цял месец не беше капвала капка дъжд, което е рядкост за търновци. Денят беше горещ и задушен. Благослових гостите да си прекарат целия ден много добре, но вечерта да се върнат мокри като жаби 😃.
Не мина и час, когато откъм Малки чифлик се показа един сив, закръглен облак, който започна да нараства и не след дълго покри целия небосвод.
Тук-таме се изви вихрушка, която издигаше листа и сламки към небето. Стана още по-задушно. Затракаха капаци по колибарските прозорци и менци по кобилици, защото се предвещаваше силна буря с дъжд. Тя не закъсня. Над града и лозята се изля такъв пороен дъжд със стихия, че всичко живо трябваше да се прибере под покрив. Така валя около два часа, след което цял час се изцеждаха мътните поточета към дола. Едно стадо крави дойде на водопой и разкаля порядъчно пътя. А гостите ги нямаше още.
Едва привечер, когато почна да пада първият здрач, един файтон се показа на отсрещния хълм, откъм Марино поле. От него слязоха нашите гости, които се събраха накуп – видимо, за да решат някакъв важен въпрос. Скоро се разбра: четири чифта голи крака лъснаха по пътя. Най-напред върви бащата, за да подбира място за стъпване, след него момченцето, после момичето, а най-накрая госпожата завършва редицата. Всеки си носи обувките и чорапите в ръце. Виждам, че положението е твърде опасно, защото двете дами не са стъпвали боси дори по килимите вкъщи, камо ли да газят кал до колене. Изпращам веднага слугинята да изтича и да преведе гостите от чешмата насам през мястото на моя съсед – запасния капитан Венко Начев. Така ще се спести газенето на кал поне по отсамния хълм (турците го наричат Пъшман баир).
Момичето изпълни задачата най-усърдно. Гостите минаха през мястото на моя съсед и вече цапат с боси крака мократа трева по поляната. Точно по средата на пътя ги среща бай Венко, който се връща от гората и минава на свой ред през нашето място. Госпожата свива юмрук към бай Венко и му казва:
— Аз ще ти дам на тебе да разбереш! С такава ли благословия намери да ни изпратиш, а?
Бай Венко е в недоумение. Една млада госпожа, която вижда за пръв път в живота си, се кани да го пере по гърба. Той гледа въпросително ту госпожата, ту съпруга ѝ. Госпожата обаче се вглежда по-добре и в сумрака вижда грешката си. Горката, от срам потъва цялата в земята:
— Извинявайте, господине! Аз помислих, че сте нашият роднина.
Но бай Венко, като бивш военен, е крайно съобразителен. Той вижда конфузното положение на госпожата и за да заглади нещата, се подсмихва, обръща широкия си гръб и казва:
— Може, госпожо, може. Потупайте ме три-четири пъти, аз няма да се сърдя – и се смее с цяло гърло. Хор от смеховете на още петима души придружи неговия смях.
Вечерта имахме миене на крака, чистене на дрехи, пране и прочие, защото дамите бяха благоволили да седнат в калта само веднъж, докато слизаха надолу.
На следващия ден времето беше възхитително хубаво – както след всеки дъжд в търновските лозя. Обаче „неочаквано“ на моите гости им хрумна, че имали неотложна работа в столицата, и си заминаха още до вечерта.
Но моята летовническа пропаганда не спря дотук. През учебната година дали на девойките срочно упражнение: всяка да опише случка от своя живот. И нашето момиче, като нямало какво друго, взело та описало едно към едно цялата история: как бай Венко „щял да яде бой“ вместо чичо Иван и така нататък. Станало така, че всички момичета от класа паднали от смях по чиновете, а винаги намусеният учител по литература се ухилил до уши, защото всички познаваха моите летовници.
Ето това се казва курортна пропаганда: когато повече се приказва, а по-малко се работи.
Колкото пък се отнася до калта край чешмата – тя си стои пак на мястото. Не се е мръднала нито нагоре, нито надолу – проклето вещество!
*
Драги читателю, една малка молба към теб: това, което си казахме тук, нека си остане между нас. Да не вземеш да го разправяш по съседи, роднини или приятели, че отиде хубавият ни курорт. И после кой ще излезе виновен? – То се знае кой.
Ив. Йорданов
Както му е редът, градоустройствените фактори не обърнаха абсолютно никакво внимание на статията. A някои граждани, ако изобщо се обадиха, сториха това, за да кажат, че пътят трябвало да се постеле с камъни, защото аз съм имал колиба там. Тъй или иначе обаче, макар и малко късничко, след четири години едната от онези статии обърна вниманието на едно Великотърновско културно дружество. То я издаде в отделно сборниче, заедно с още три-четири статии, отнасящи се до събора на търновци в родния им град. Статията обърна внимание своевременно и на някои търновци, живеещи извън Търново, и през лятото вече имахме летовници от София.
Гости са ми: един далечен роднина, висш чиновник в София, съпругата му, дъщеря на видно софийско семейство, двете им дечица – момче и момиче от началното училище, и едно красиво русо девойче от местната девическа гимназия, ненавършило шестнадесет години.
И така, заживяхме си идилично в скромната, но иначе удобна мармарлийска колиба. Сутрин ни носят хляб с двуколка, млекарите се надпреварват кой да донесе по-хубаво мляко, зарзаватите и плодовете са в изобилие и прочие. А водата от Мармарлия е нещо изключително за търновските лозя: чашата с вода веднага се изпотява. Изобщо – отлични условия за отдих след изнурителна и дълга канцеларска или научна работа. Гледката от отсрещните вили към Качица е отлична. Целият ден преминава в песни, смехове и музика. Така живяхме около две седмици.
Беше денят на света Богородица. Моите гости решиха да оставят едното си дете при нас, а с другите да отидат на гости на познати семейства. Цял месец не беше капвала капка дъжд, което е рядкост за търновци. Денят беше горещ и задушен. Благослових гостите да си прекарат целия ден много добре, но вечерта да се върнат мокри като жаби 😃.
Не мина и час, когато откъм Малки чифлик се показа един сив, закръглен облак, който започна да нараства и не след дълго покри целия небосвод.
Тук-таме се изви вихрушка, която издигаше листа и сламки към небето. Стана още по-задушно. Затракаха капаци по колибарските прозорци и менци по кобилици, защото се предвещаваше силна буря с дъжд. Тя не закъсня. Над града и лозята се изля такъв пороен дъжд със стихия, че всичко живо трябваше да се прибере под покрив. Така валя около два часа, след което цял час се изцеждаха мътните поточета към дола. Едно стадо крави дойде на водопой и разкаля порядъчно пътя. А гостите ги нямаше още.
Едва привечер, когато почна да пада първият здрач, един файтон се показа на отсрещния хълм, откъм Марино поле. От него слязоха нашите гости, които се събраха накуп – видимо, за да решат някакъв важен въпрос. Скоро се разбра: четири чифта голи крака лъснаха по пътя. Най-напред върви бащата, за да подбира място за стъпване, след него момченцето, после момичето, а най-накрая госпожата завършва редицата. Всеки си носи обувките и чорапите в ръце. Виждам, че положението е твърде опасно, защото двете дами не са стъпвали боси дори по килимите вкъщи, камо ли да газят кал до колене. Изпращам веднага слугинята да изтича и да преведе гостите от чешмата насам през мястото на моя съсед – запасния капитан Венко Начев. Така ще се спести газенето на кал поне по отсамния хълм (турците го наричат Пъшман баир).
Момичето изпълни задачата най-усърдно. Гостите минаха през мястото на моя съсед и вече цапат с боси крака мократа трева по поляната. Точно по средата на пътя ги среща бай Венко, който се връща от гората и минава на свой ред през нашето място. Госпожата свива юмрук към бай Венко и му казва:
— Аз ще ти дам на тебе да разбереш! С такава ли благословия намери да ни изпратиш, а?
Бай Венко е в недоумение. Една млада госпожа, която вижда за пръв път в живота си, се кани да го пере по гърба. Той гледа въпросително ту госпожата, ту съпруга ѝ. Госпожата обаче се вглежда по-добре и в сумрака вижда грешката си. Горката, от срам потъва цялата в земята:
— Извинявайте, господине! Аз помислих, че сте нашият роднина.
Но бай Венко, като бивш военен, е крайно съобразителен. Той вижда конфузното положение на госпожата и за да заглади нещата, се подсмихва, обръща широкия си гръб и казва:
— Може, госпожо, може. Потупайте ме три-четири пъти, аз няма да се сърдя – и се смее с цяло гърло. Хор от смеховете на още петима души придружи неговия смях.
Вечерта имахме миене на крака, чистене на дрехи, пране и прочие, защото дамите бяха благоволили да седнат в калта само веднъж, докато слизаха надолу.
На следващия ден времето беше възхитително хубаво – както след всеки дъжд в търновските лозя. Обаче „неочаквано“ на моите гости им хрумна, че имали неотложна работа в столицата, и си заминаха още до вечерта.
Но моята летовническа пропаганда не спря дотук. През учебната година дали на девойките срочно упражнение: всяка да опише случка от своя живот. И нашето момиче, като нямало какво друго, взело та описало едно към едно цялата история: как бай Венко „щял да яде бой“ вместо чичо Иван и така нататък. Станало така, че всички момичета от класа паднали от смях по чиновете, а винаги намусеният учител по литература се ухилил до уши, защото всички познаваха моите летовници.
Ето това се казва курортна пропаганда: когато повече се приказва, а по-малко се работи.
Колкото пък се отнася до калта край чешмата – тя си стои пак на мястото. Не се е мръднала нито нагоре, нито надолу – проклето вещество!
*
Драги читателю, една малка молба към теб: това, което си казахме тук, нека си остане между нас. Да не вземеш да го разправяш по съседи, роднини или приятели, че отиде хубавият ни курорт. И после кой ще излезе виновен? – То се знае кой.
Ив. Йорданов
