Къщите се градели по един план – право върху земята или в полуземята изби, а над земята един етаж (кат). Дуварите (зидовете) в избите и до пода на дома се зидали с камъни, свързвани с дълги дъбови греди и слепвани с кал или друг състав. За подпора на стаите в избата се простирала дълга и дебела греда, наречена смок. На зидовете и на смока лягали гредите, които държат пода под стаите. Стените на стаите били от паянтова конструкция (паянга), изковани от къси цепеници и замазани с лепкава кал. Подът се измазвал също с кал, а върху него – с говежди тор. Върху тази мазилка се постила рогозка, а върху нея – козяк. Това е обичайното „облекло“ (покритие) в спалнята. За завивка селяните си изготвяли губер за зимата и черга за лятото. Всички къщи се покривали с плочи (тикли), а по-късно – с керемиди. Дървеният материал обикновено се сечал от близката гора, в двора или недалеч от него. Разпределение на помещенията. Ако къщата лежи направо на земята, оборът и другите стопански сгради се нареждат около нея. Ако къщата има изба отдолу, за нея има особен вход направо от двора. Къщите, които имат изби, се издигат на един до два метра над земята. Това са домове на един етаж. В дома се влиза по стълба от няколко стъпала, а понякога и по рампа, издигната от чакъл. В първия етаж има следните помещения: сайвант или чардак; „къща“ (огнище) с камина; соба с печка за отопление; пруст; и някакво потайно килерче, където се крият нещата в опасни времена. В нашата котловина земният слой не е дълбок. Затова почти всички домове са на един етаж с изба в подземието. В избата няма прозорци, а мазгали – тесни прорези за малко светлина и за проветряване.
Нравите на народа в котловината през вековете в миналото били чисти и строги. В този край не се знае някога да са върлували венерически болести, нито да се поддържат престъпни обичаи против вярата, против нравствеността и приличието. Рядко се е случвало някой да посегне на чужда жена. Браковете ставали редовно, макар че младите не били питани. Родителите смятали за свещен дълг да задомяват синове и дъщери, както намерят за най-добре. Имаме сигурни сведения, че в повечето села не е оставал нито един ерген, нито една мома, макар и с някои недостатъци (гърбица, кривокрако, сляпо с едно око и др.), за които да не се намерят „лики-прилики“ за семеен живот с грижите и помощта на добри съседи. Изневярата, измамата и блудството били презирани и осъждани от съвета на старите. В котловината няма разкази за потурчване на мъже, рядко се чува и за кражба на мома.
Облеклото на населението някога било по-разнообразно, но по-сетне то се уеднаквявало. В нашите села никога не е имало „белодрешковци“. Преселниците бързо сменяли своята носия и приемали общата. За мъжете носията винаги била от черен (или сив) вълнен шаяк, домашна изработка: дънести гащи (потури) с гайтаневи ивици около джобовете и по краищата на тесните крачоли; салтамарка или биниш до кръста; под нея – антерия или елек; до кожата – калчищена (конопена) дълга риза до коленете; връхна зимна дреха от аба (дебел плат), понякога подплатена с щавена кожа. Лисичи кожух носели само богатите мъже и жени.
Женското облекло също било еднообразно: риза – проста или украсена с шевици, кенари и пеперуди; елек – доста майсторски изработен; сукман с подплатени поли от разноцветни платове. Украси и накити: гривни, маниста, парички, кръстчета, пеперуди. Най-скъпият и разкошен накит бил сокаят. Той навярно е останал от българските болярки и е запазен в Трявна и колибите, в долините на трите реки: Дряновска, Килифарска и Дрента. От Балкана сокаят е слязъл в котловината заедно с булките. Този накит се състои от много части, които вече добре са изследвани и описани в сборниците, издавани от Етнографския музей, а конкретно за нашата котловина – в „Юбилейната книга“ на с. Дебелец и в книжката за с. Церова Кория от Ив. Церов. Интересни в случая за нашата котловина били тежките нанизи, подбрадници, пелешки, гердани, пръстени, гривни и обеци, които много дразнели туркините – жени на преселените в котловината турски семейства (челяди).
