Намираме се в Търново. Главната ни задача в този труд е да заведем и запознаем любезния четец във Великотърновската предбалканска котловина, за която ще имаме по-нататък дума. Но по-рано нека хвърлим един бегъл поглед върху царствения град и да посочим неговите естествени и чудни планински пояси, които ревностно пристягат в прегръдките си величествените му твърдини и които са северна ограда на котловината.
Необикновена гледка винаги приковава нашето внимание. Пред очите на възхитения наблюдател и любознателен човек се редят една подир друга ту бели варовити каменни висини, ту по-ниски засмени рътове, ту измъчени гърчения на река Янтра. Всичко това буди удивление, размисъл и настройва душата, която занича за нещо тайнствено, чудодейно и славно. Човек не може да не се запита какви незнайни земни тръсове са ставали някога, та тъй чудновато са се издигали и разкъсвали бърдата, хълмовете и скалистите пластове на планинските вериги, за да нагънат реката в толкова сгнетени завои. В подножието на чудните твърдини с лек шум се вие омайната река Янтра; тя сякаш е назначена не само да мие дивните крепости, но и да не позволява на злосторник да надниква в светинята на България, преди да почувства величието ѝ, преди да се развълнува от могъществото на природата, която великодушно и богато е надарила старата българска столица с толкова красоти.
В предисторическите времена, когато не е имало още пътища, ни човешки следи в пещерите и скалите, нито прокопи из проломите, мястото Търново тайнствено се е гушело в своето недостъпно скривалище и се е вглеждало самодоволно в плътната бистра вода на дивната Янтра, препълнена с риба и цветя. Днес около могъщите хълмове се възвишават и дъгообразно завиват под различни радиуси високи преградни бърда, които предават тайнствена сила и значение на мястото. Общият пролом на Янтра е „чудото на Деда Господа“, както се изразява един български поет, а околните му защитни бърда и хълмове осигуряват благодатния въздух и слънчевите лъчи за живот и сигурност.
Уместно е, струва ни се, да посочим накратко най-изпъкналите бърда и хълмове. Те са играли и сега играят голяма роля за климата и достъпа към Стара планина, па и за спокойствието на Търново и неговата предбалканска котловина – скъпа майка, стопанка и хранителка на трудолюбиви люде, на героизъм и опора на българското племе.
Ако се изправим на най-високия връх на Търново, ще различим, че шест бърда и пет хълма съставляват вярната и вечна стража на чудния град.
Западен пояс — бърда
Първо бърдо — То иде от северозапад из полето и е откъснато от височините при с. Мусина, върви източно по права линия, достига с. Самоводене и затваря пролома, из който излиза Янтра от Търново.
Второ бърдо — То иде пак от запад, под ъгъл на първото, и завършва също до Самоводене.
Трето бърдо — То иде от с. Балван и върви южно от Севлиевското шосе. При с. Леденик то се разцепва на два клона: северният взема североизточна посока под ъгъл към първите две бърда, стига второто, скача се с него, та двете, ограждайки Беляковската висока поляна (вж. книгата на Рафаил Попов — „Беляковското плато“), завършват при първите над Самоводене.
Четвърто бърдо — Южният му клон продължава право покрай Севлиевското шосе, достига Търновските лозя, завива на север по Зеленка и излиза на върха Орловец (405 м над морското равнище). Подир това то се упътва във вид на дъга, държи левия варовит скалист бряг на Янтра до „Дервента“, спуска се към Преображенския манастир, разкрива предисторически пещерни жилища и завършва пак над Самоводене — чуден възел на бърда.
Пето бърдо — То иде от с. Ветренци (Балван-Махле) и с. Пушево, прехвърля Янтра, върви южно от нея, стига при село Шемшево, дели се на два клона: северният прехвърля речното коляно, взема левия бряг на реката, минава над Чолакова махла под име Мармарлия и отива на Устието, прехвърля го към изток, стига до с. Малкия чифлик, където се разлага и изгубва към село Драгижево.
Шесто бърдо — То се образува южно от Шемшево в ъгъл на речното коляно и се движи на изток, два км южно от Янтра, затваря „Дълга лъка“, прехвърля Дряновската река и Присовското устие и излиза на Присовския хълм, висок 403 метра над морското равнище. Това бърдо продължава на изток по права линия под име Присой бърдо (присой значи припек) над с. Присово и по на изток; над с. Пчелище носи името Страната; същото име носи и над с. Церова кория; после се спуска към Попово бърдо, завръща се на юг, минава голямата река Дрента и се скача с Еленската планина над с. Миндя при Високата могила.
Петото и шестото бърдо затварят долината Трошана.
Източен пояс — хълмове
Източно, около Търново, се редят високи разнообразни хълмове, които се назовават така:
Камъкът — висок скалист хълм; той заема десния бряг на Янтра под Търново в Дервента. Неговата каменна стена върви 7 км от града на север, минава покрай манастира „Св. Троица“, стига срещу Самоводене, завива дъгообразно към Горна Оряховица, над която се извисява с най-високия си връх (439 метра) под името Камъка. Между него и с. Арбанаси, на шосето, шурти хладна чешма — Каменец. Малко по на север хълмът с дясно крило прави седловина, през която върви пътят за Горна Оряховица. От Каменец лявото му крило се завръща към Трапезица и дава нова седловина над църквата „Св. Димитър“ и най-сетне завършва с нос „Трапезица“ до Янтра срещу града.
Арбанашкото възвишено плато — започва от седловината Арбанаси и се разстила на изток в широко пресечена равнина, която достига Петропавловския манастир над Лясковец; сетне завива на юг, достига до с. Шереметя, като обръща на запад, спуска се към Момина скала, срещу крепостта „Царевец“.
Света гора — започва от седловина, през която минава шосето Търново — Шереметя — Тузлука и се преобръща в залесен и весел отделен хълм. Той прохлажда и разведрява отсрещното Търново. На високия му връх се белее руски паметник, вечен свидетел за освобождението на града (25 юни 1877 г.). От „Св. гора“ се разкрива най-ясно и най-цялостно панорамата на амфитеатралния град, залепен тъй чудно по скалите. Около града, във висинето, се синеят Орловец, Камъкът, Арбанашкото плато. На изток Момина крепост, на запад Зеленка, Мармалия, Качица, Устието. Между горните гиганти смирено гледат към небето Царевец и Трапезица, вековните свидетели на Второто българско царство.
Трошан — на излизане от Търново, по Марно поле, когато се стигне до Устието, се вижда, че бърдото, което иде от запад, прехвърля реката и отива към с. Малък чифлик не като едно, а като двустенно, каквито са Ритлите на Искър при с. Лютиброд. Втората (южна) стена отсича срещу завоя на Янтра, в местността Белчовото, една разлата източна долина, която носи името Трошан (не Трушан).
Дебелски хълм — западно от Присовското устие, между Янтра и смесените реки Килифарска и Дряновска, се издига широкоплещест хълм, бележит със своята гора, със своите лозя и поляни, окичени с билката дебелец (тлъстига), с божур, теменуга, мащерка и други лековити треви и цветя. Това е Дебелският хълм, който е вторият обръч на търновските защитни пояси откъм юг.
Местоположение и граници на Търновската предбалканска котловина
Казаните 6 бърда и 5 хълма свързват и обграждат свещения за българите Търновград. Те вият грамаден венец, чийто диаметър се простира 15 км от запад на изток и от север на юг. Царевец и Трапезица са сърцето на тоя венец и ключ на всички прорези, които отделят Дунавската равнина от Стара планина. От Търновските преградни бърда и хълмове (по-точно от с. Поликраище) към Дунава равнината носи името поле и жителите, що я населяват, се именуват поленци.
Южното пространство, от Търново до билото на Стара планина – древния Хемус, по турски „Балкан“, съставя балканската част на Търновската околия. Нейните жители се наричат балканци. Балканската част се дели на две: а) Предбалканска котловина и б) Балканска долина на река Белица до Хаинския проход.
Предбалканската котловина обхваща равнината от Присой бърдо (Присово) до Килифарския манастир към юг, и от Дебелския хълм, заедно с Манойските конуси (могили) на запад, до Миндя на р. Дрента и Еленските планини над Къпиново към изток.
Килифарската долина, която почва от манастира нагоре до билото на планината, представлява триъгълник по коритото на р. Белица, чийто връх е местността и колибите Белица. Килифарската долина свързва Северна България — през Търново, с Южна България — през Хаинския проход (683 м в.).
Из "ИСТОРИЯ НА ТЪРНОВСКАТА ПРЕДБАЛКАНСКА КОТЛОВИНА"- Н. Станев, 1942 г.
