През първите векове от завладяването на Търново, по численост и значение първо място заемали турците. Отначало те заселили хълма Царевец, където имало повече от 200 къщи. По-късно те заселили склона под Света гора (днес Турската махала). Турски къщи имало около Конака, около църквата "Св. Константин" и в Долна махала (днес Асенова махала). Турското население живеело в 12 махали и работело в турската администрация или като военни служители. Друга част от него се занимавало с лихварство и занаятчийство. В Търново живеели още дубровчани, арменци, гърци, италианци, които се занимавали с търговия. Дубровчаните живеели в Болярската махала, където имали 10 къщи. Към средата на XVII в. на мястото на дубровчаните в Болярската махала се заселили арменци. Те били търговци и се занимавали с басмаджийство и куюмджийство. В града живеели и евреи. Техният квартал се намирал, на запад от Трапезица и на север от река Янтра.
През 1640 г. Петър Б. Бакшич посетил Търново и отбелязал, че жителите му са около 10 000 с 2 000 български и толкова турски къщи. През втората половина на XIX в. Ами Буе посетил Търново и пише, че жителите му са около 12 000. През 1859 г. броят на жителите на Търново нараснал на около 30 000. Така било отбелязано в търговското ръководство, издадено в Цариград.
Продължителните неуспешни войни на Турция с Австрия и Русия от края на XVIII и началото на XIX векове, в които участвували предимно турци, довели до постепенното намаляване броя на турското население. Войните се отразили тежко и на поробеното християнско население. Следствие на: тях били увеличени данъците, поскъпнали хранителните продукти, облеклото.. Те дали отражение върху целия стопански живот. Грабежите и насилията добили масов характер. Върху църковна книга от село Арбанаси било написано: „1811 г. в Търново стана цяла година голяма скъпотия по причина на войната на турците с московците, която държа 5 години. Дойде московецът до Търново и пак не спира сеферът и дене и ноще ние се надяваме за по-добро, но както виждаме отива по-зле.“
Стопанският живот в Търново бил затрудняван и от епидемичните болести чума и холера. За да се спаси българското население бягало в планината, като оставяло своето имущество и дом. През август 1837 г. градът бил обхванат от чума. Българското население избягало в село Златарица, което останало единствено незасегнато от епидемията. През 1844 г. холерата не пощадила града. „И търновци избягаха и 100 семейства дойдоха в Арбанаси.“ Турците, обхванати от мюсюлмански фанатизъм, не напуснали града и дали много жертви. Това отчасти довело до намаляване броя на турското население. Други причини, които спъвали стопанското развитие на града били честите пожари. През 1680 г. изгорял целият град. „Остана къщата на Ибрахим ага“. И през 1818, 1825, 1845 и 1847 г. големи пожари опустошавали града. През 1849 г„ на 5 юли, нов голям пожар унищожил 10 хана, 20 дюкяна и около 610 къщи, както и българското училище до църквата Св. Никола.
В основата на икономическия подем на Търново стоял един непрекъснат демографски процес — побългаряването. Потокът от прииждащата нова сила — селско население, завладял производството, влял се в стопанския живот и го раздвижил. Стопанският подем на града през епохата на Възраждането се изразявал преди всичко в широкото развитие на занаятите, които постепенно преминали: от ръцете на турците в ръцете на постоянно прииждащото от Балкана българско население. То намирало в Търново благоприятни условия за живот. Развитите от по-рано занаяти, упражнявани от турците, бързо се усвоявали от българите. Тежките и трудни занаяти, като табачество, кожухарство, казанджийство минали изцяло в ръцете на българското население. С по-леките занаяти, като бръснарство, кафеджийство, чибукчийство продължили да се занимават турците.
Някои от занаятите още в първите години на робството били изцяло в ръцете на българите. Известно е, че през XVI в. в Търново имало еснафска организация на абаджиите. В кондиката на гръцки език били вписани имена на български майстори, калфи и чираци. Също така има сведения за куюмджийския, казанджийския и бояджийски занаяти, които съществували още през XVII в. и били изцяло в ръцете на българите.
През втората половина на XVIII в. все по-осезателно се чувствало прииждането на българи от селата. Така постепенно българският елемент в Търново се увеличил, укрепил и активно се намесил в обществения и стопанския живот на града. Дало се нов тласък за развитие на занаятите, на българската занаятчийска промишленост. За българския елемент в обществено-стопанския живот свидетелствуват имената на българи кабзамали. Събирането на данъците през годините 1779, 1783—1784 и 1799 г. било възложено на българите Георги Тихов, Драгуш, Колю, Хаджи Петру и Иванчо х. Младеноглу. Български имена на занаятчии — Стойчо Терзи, Драгуш, Мануш и др. се срещат в данъчните книги за годините 1778—1819 г., написани на гръцки език. В кодекса на църквата Св. Богородица, започнат на 1 август 1763 г., са записани име на на българи чорбаджии и първенци, които правели дарения на Църквата. Това са Манол Мелничанец, хаджи Николчо, които подарили сребърни кандила на църквата, а майката на починалия Кулчин подарила чифт сребърни венци, хаджи Николау-Стати подари дюкян, хаджи Георгиу Диму сребърно кандило. През 1787 г. Атанас Параскева подарил два дюкяна на църковното настоятелство на същата църква за 250 аспри.
Тези дарения на търновските граждани свидетелствуват, че през втората половина на XVIII в. в града се оформила една не малка група българи, която притежавала значителни парични средства и заемала известно обществено положение. Между 1840—1860 година българското население в Търново най-много се увеличило и тогава градът достигнал до цветущо състояние. Всяка година по стотина млади момчета над 15 години напускали балканските села и търсели прехрана в Търново. Те ставали чираци, калфи, слуги, лавкаджии. Включването на българския елемент в занаятчийското производство и търговия дало тласък за развитие на обществените сили. Икономическият подем дал отражение както на облика на града, така и на обществената и културна дейност в него. Наред с турския град от конаци, джамии, минарета, се издигнали сградите на българската буржоазия. Това били къщите, хановете, църквите, голяма част от които са дело на майстор Колю Фичето.
Строежът на новите български къщи започнал на запад от стария прад по склона, продължение от хълма Картал-баир. Тази част на града била известна с името Новата махала. Тя влизала в енорията на църквата Св. Никола. Дюкяните в тази махала оформили главната чаршия на Баждарлък. Българското население живеело в 10 махали, разположени на запад от Конака около християнските църкви, строени през XIX в. от Колю Фичето. Когато започнал строежът на църквата Св. Атанас — 1861 г. имало само няколко къщи. Две от българските махали били вън от чертите на града. Това били Маринополската махала или село, където се намирал лагерът на турските войски и Долна махала.
През 70 г. на XIX в. в Търново е имало 1526 християнски дома, управлявани от пет мухтари. В тефтера на Иван Р. Заяков, мухтарин на църквата Св. Богородица, са били записани християнските домове по църкви: При църквата Св. Атанас имало 270 /дома, църквата "Св. Никола" — 600 дома, църквата "Св. Константин" — 305, църквата "Св. Спас" — 250 и църквата "Св. Богородица" — 101 дома. Това деление на къщите по църкви се запазило до Освобождението, след което руските власти разделили домовете по равно към всяка църква. В енорията на всяка църква влизали по няколко махали. Точният брой на махалите и имената им не могат да се установят. Възрожденският град Търново се очертал така: хълмът Царевец и североизточната част на хълма Св. гора били заети от турското население. От там по посока на запад се развивал българският град Търново, който по време на Освобождението достигнал до днешния паметник на обесените от 1876 г. В тези черти градът бил затворен с големи порти. От север в града се влизало през Дервентската порта, от запад — през Горните порти (които били близо до паметника на обесените). Долните порти се намирали на ъгъла, образуван от сегашната ул. „Хаджи Димитър“ и ул. „Гурко“. Околовръст градът бил обграден с дълбок ров, наречен „Шаранпол“. Чрез него населението на Търново се защищавало от кърджалийските нападения.
В тези черти на града през XIX в. се създали три стопански центъра: Растата: турската Ич махала (днес Първа гимназия), Кая баш (днес площадът пред Царевец), Баждарлък (днес площад „Велчова завера“) и в последните години на робството се оформил още един занаятчийски търговски център — Казанджийският мегдан (днес площада зад бившите халите).
През 1640 г. Петър Б. Бакшич посетил Търново и отбелязал, че жителите му са около 10 000 с 2 000 български и толкова турски къщи. През втората половина на XIX в. Ами Буе посетил Търново и пише, че жителите му са около 12 000. През 1859 г. броят на жителите на Търново нараснал на около 30 000. Така било отбелязано в търговското ръководство, издадено в Цариград.
Продължителните неуспешни войни на Турция с Австрия и Русия от края на XVIII и началото на XIX векове, в които участвували предимно турци, довели до постепенното намаляване броя на турското население. Войните се отразили тежко и на поробеното християнско население. Следствие на: тях били увеличени данъците, поскъпнали хранителните продукти, облеклото.. Те дали отражение върху целия стопански живот. Грабежите и насилията добили масов характер. Върху църковна книга от село Арбанаси било написано: „1811 г. в Търново стана цяла година голяма скъпотия по причина на войната на турците с московците, която държа 5 години. Дойде московецът до Търново и пак не спира сеферът и дене и ноще ние се надяваме за по-добро, но както виждаме отива по-зле.“
Стопанският живот в Търново бил затрудняван и от епидемичните болести чума и холера. За да се спаси българското население бягало в планината, като оставяло своето имущество и дом. През август 1837 г. градът бил обхванат от чума. Българското население избягало в село Златарица, което останало единствено незасегнато от епидемията. През 1844 г. холерата не пощадила града. „И търновци избягаха и 100 семейства дойдоха в Арбанаси.“ Турците, обхванати от мюсюлмански фанатизъм, не напуснали града и дали много жертви. Това отчасти довело до намаляване броя на турското население. Други причини, които спъвали стопанското развитие на града били честите пожари. През 1680 г. изгорял целият град. „Остана къщата на Ибрахим ага“. И през 1818, 1825, 1845 и 1847 г. големи пожари опустошавали града. През 1849 г„ на 5 юли, нов голям пожар унищожил 10 хана, 20 дюкяна и около 610 къщи, както и българското училище до църквата Св. Никола.
В основата на икономическия подем на Търново стоял един непрекъснат демографски процес — побългаряването. Потокът от прииждащата нова сила — селско население, завладял производството, влял се в стопанския живот и го раздвижил. Стопанският подем на града през епохата на Възраждането се изразявал преди всичко в широкото развитие на занаятите, които постепенно преминали: от ръцете на турците в ръцете на постоянно прииждащото от Балкана българско население. То намирало в Търново благоприятни условия за живот. Развитите от по-рано занаяти, упражнявани от турците, бързо се усвоявали от българите. Тежките и трудни занаяти, като табачество, кожухарство, казанджийство минали изцяло в ръцете на българското население. С по-леките занаяти, като бръснарство, кафеджийство, чибукчийство продължили да се занимават турците.
Някои от занаятите още в първите години на робството били изцяло в ръцете на българите. Известно е, че през XVI в. в Търново имало еснафска организация на абаджиите. В кондиката на гръцки език били вписани имена на български майстори, калфи и чираци. Също така има сведения за куюмджийския, казанджийския и бояджийски занаяти, които съществували още през XVII в. и били изцяло в ръцете на българите.
През втората половина на XVIII в. все по-осезателно се чувствало прииждането на българи от селата. Така постепенно българският елемент в Търново се увеличил, укрепил и активно се намесил в обществения и стопанския живот на града. Дало се нов тласък за развитие на занаятите, на българската занаятчийска промишленост. За българския елемент в обществено-стопанския живот свидетелствуват имената на българи кабзамали. Събирането на данъците през годините 1779, 1783—1784 и 1799 г. било възложено на българите Георги Тихов, Драгуш, Колю, Хаджи Петру и Иванчо х. Младеноглу. Български имена на занаятчии — Стойчо Терзи, Драгуш, Мануш и др. се срещат в данъчните книги за годините 1778—1819 г., написани на гръцки език. В кодекса на църквата Св. Богородица, започнат на 1 август 1763 г., са записани име на на българи чорбаджии и първенци, които правели дарения на Църквата. Това са Манол Мелничанец, хаджи Николчо, които подарили сребърни кандила на църквата, а майката на починалия Кулчин подарила чифт сребърни венци, хаджи Николау-Стати подари дюкян, хаджи Георгиу Диму сребърно кандило. През 1787 г. Атанас Параскева подарил два дюкяна на църковното настоятелство на същата църква за 250 аспри.
Тези дарения на търновските граждани свидетелствуват, че през втората половина на XVIII в. в града се оформила една не малка група българи, която притежавала значителни парични средства и заемала известно обществено положение. Между 1840—1860 година българското население в Търново най-много се увеличило и тогава градът достигнал до цветущо състояние. Всяка година по стотина млади момчета над 15 години напускали балканските села и търсели прехрана в Търново. Те ставали чираци, калфи, слуги, лавкаджии. Включването на българския елемент в занаятчийското производство и търговия дало тласък за развитие на обществените сили. Икономическият подем дал отражение както на облика на града, така и на обществената и културна дейност в него. Наред с турския град от конаци, джамии, минарета, се издигнали сградите на българската буржоазия. Това били къщите, хановете, църквите, голяма част от които са дело на майстор Колю Фичето.
Строежът на новите български къщи започнал на запад от стария прад по склона, продължение от хълма Картал-баир. Тази част на града била известна с името Новата махала. Тя влизала в енорията на църквата Св. Никола. Дюкяните в тази махала оформили главната чаршия на Баждарлък. Българското население живеело в 10 махали, разположени на запад от Конака около християнските църкви, строени през XIX в. от Колю Фичето. Когато започнал строежът на църквата Св. Атанас — 1861 г. имало само няколко къщи. Две от българските махали били вън от чертите на града. Това били Маринополската махала или село, където се намирал лагерът на турските войски и Долна махала.
През 70 г. на XIX в. в Търново е имало 1526 християнски дома, управлявани от пет мухтари. В тефтера на Иван Р. Заяков, мухтарин на църквата Св. Богородица, са били записани християнските домове по църкви: При църквата Св. Атанас имало 270 /дома, църквата "Св. Никола" — 600 дома, църквата "Св. Константин" — 305, църквата "Св. Спас" — 250 и църквата "Св. Богородица" — 101 дома. Това деление на къщите по църкви се запазило до Освобождението, след което руските власти разделили домовете по равно към всяка църква. В енорията на всяка църква влизали по няколко махали. Точният брой на махалите и имената им не могат да се установят. Възрожденският град Търново се очертал така: хълмът Царевец и североизточната част на хълма Св. гора били заети от турското население. От там по посока на запад се развивал българският град Търново, който по време на Освобождението достигнал до днешния паметник на обесените от 1876 г. В тези черти градът бил затворен с големи порти. От север в града се влизало през Дервентската порта, от запад — през Горните порти (които били близо до паметника на обесените). Долните порти се намирали на ъгъла, образуван от сегашната ул. „Хаджи Димитър“ и ул. „Гурко“. Околовръст градът бил обграден с дълбок ров, наречен „Шаранпол“. Чрез него населението на Търново се защищавало от кърджалийските нападения.
В тези черти на града през XIX в. се създали три стопански центъра: Растата: турската Ич махала (днес Първа гимназия), Кая баш (днес площадът пред Царевец), Баждарлък (днес площад „Велчова завера“) и в последните години на робството се оформил още един занаятчийски търговски център — Казанджийският мегдан (днес площада зад бившите халите).
