Виктор Григорович е първият учен, който посещава през 1844 – 1847 година българските земи и изнася от тях около 60 ценни ръкописа от XI – XVIII век, например така нареченото „Охридско евангелие“
, „Рилските глаголически листове“, от XI век (виж: И. Гошев, „Рилски глаголически листове“, София, 1956) и „Мариинското евангелие“ (Всички ръкописи са описани от: Викторов А. Е., Собрание рукописей В. И. Григоровича. Москва, тип. Лаврова, 1879). Отнася в Русия Хлудовския псалтир. След това пътешествие, което трае две години и половина, издава 
„Очерк путешествия по Европейской Турции (с картою окресностей Охридского и Преспанского озер“ (Ученые записки Казанского университета, кн. III, 1848), второ издание в Москва 1877). В него той дава ценни сведения за народностния състав на посетените селища, за езика и племенните названия на българите в Македония. В книгата "Руски пътеписи за българските земи XVII—XIX век"- съст. Маргарита Кожухарова са отразени и неговите пътеписи:
От Габрово преминах през гориста местност, в която са разпръснати колибите, съставящи селото Вълковци, по-нататък през с. Дряново, където видях училище, и покрай селата Катранджи, Маноя, Дебелец и Марно поле стигнах до древната столица на българските царе. Две разклонения на Балкана, които се вият към север, образуват клисура или дефиле. Покрити със стърчащи скали и гори, те се разширяват и ограждат долината чрез две плоски възвишения, около които спокойно тече и недълбока река — Етра, или Янтра. На това място е разположен Търново, град, укрепен от природата, който е играл важна роля в средните векове. От XII до края на XIV в. е бил столица на българските царе и патриарси. С величествената си красота той поразява пътника така, както Воден и Охрид.
В деня на моето пристигане градът беше обхванат от пожар. Неговите жители бяха разстроени от това бедствие и тъй като се прехранваха с обработка на кожи и коприна, въобще не изглеждаха толкова заможни. Там турците са много повече от българите. Казаха ми, че от 5017 къщи 3800 принадлежат на турците, а 1217 на останалите народности. Тамошното управление е поверено на каймакамина, наместник на русчукския паша, който по време на пожара напуснал града. От местния митрополит и екзарх за цяла България отец Неофит поисках разрешение да разгледам църковните старини. За съжаление в този толкова забележителен град най-високопоставените лица остават равнодушни към църковното наследство. Колко е печално, че любознателният пътешественик се натъква тук на неуки туземци! С протосингела на митрополията отец Иларион, комуто бях поверен, разгледах няколко църкви. В някои от тях исках да открия нещо полезно за себе си, но нищо не научих. След това се опитах да се запозная с местността и още един път сам обиколих града.
Ето резултатите от моите издирвания. Търново според народните предания след завладяването на България от турците (1396 г.) бил напуснат от своите жители. Покорявайки града, турците заели всичките важни пунктове и затова сега живеят в различни негови квартали, а християните — само извън центъра му, около възвишенията. След завладяването на града неговите важни храмове постепенно се превърнали в джамии, но от своето наследство те се лишавали, както ми се струва, не единствено поради турското влияние и за това ще приведа доказателства по-долу. Сега Търново е разделен на 12 части или махали.. От храмовете в джамии са превърнати: 1) църквата „Св. Петка”, т. е. „Света Параскева”, известна някога с мощите на св. Петка Търновска, които сега се намират в Яш, Молдавия, и 2) църквата „Св. 40 мъченици”. Освен това сегашната башхамам, т. е. централната баня, е била по-рано църква „Пресвета Богородица”, а храмът на св. Димитър е в развалини. Сега са останали 6 храма. Митрополията, наречена „Св. апостоли”, се намира близо до дома на митрополита, в долната махала. Това здание е купол и четири колони е от времената преди турското нашествие. То е малко и сега дори иконите му са напълно подменени. Напразно търсих надписи по стените и на куполния кант, но не открих никакви признаци, които да говорят за предишното значение на този храм. Според преданието той е бил престолнина на търновските патриарси. Може би неговото обедняване е свързано с унищожаването на последните патриаршески книги, за което все още така живо припомнят българите. Те [книгите] са се пазели до северната врата на църквата в ниша и даже, както разказват, били зазидани с камъни. Преди не повече от 12 години по заповед ги изнесли и изгорили. Църквите „Св. Богородица”, „Св. Николай” и „Константин и Елена” неотдавна били изградени отново. В тях вниманието привлича новата българска живопис. Тя е самобитна и в същото време забележителна. Чужда е на грубите и недодялани форми и само чрез оттенъците на боите придава на изображенията някакво особено меко, човеколюбиво изражение. Дали тя не е признак на българския характер. Не считам за излишно да посоча тук името на художника Захарий от Трявна, на чието изкуство се любувах в църквата „Св. Богородица”. Църквите „Св. Спас” и „Св. Георги” принадлежат към параклисите, т. е. към такива църкви, които у нас биха нарекли домашни. Те наистина се намират в дворове на къщи и въпреки че са стари, са много бедни.
Какво научих за другите паметници в града? За нещастие турците в Търново са толкова недоверчиви, че не дават да се приближиш до техните джамии. Аз исках да се запозная е джамията, която преди е била храм „Св. четиридесет мъченици”. По своята външност зданието въобще не е забележително. То е правоъгълно и повече прилича на жилище. Според разкази на очевидци в джамията е гробът е мощите на св. Иларион Мъгленски, а по стените и колоните ѝ са запазени надписи. Междувпрочем искам да повторя тук разказа на един българин за запазените в нея писмени паметници. М. В. от С., който преди 20 години бил в свитата на митрополит И., често изпълнявал задълженията на граматик, т. е. секретар. Тъй като присъствувал при контактите с турските началници, той сеэсближил с турците. Към числото на неговите приятели принадлежал имамът на споменатата джамия, който го поканил да разгледа някакви китаби (книги). М. В. намерил на горния етаж на храма голямо количество ръкописи и бил толкова поразен от тяхната древност,, че обещал да заплати по наниз дребни монети за разрешението да си взема по една за в къщи. За нещастие, като получил едва първата, той я занесъл в митрополията и имал неблагоразумието да я покаже на митрополита. Предвидливият митрополит И., като узнал за случая, решил, че тази работа е опасна, и докладвал на турския началник за светотатството на имама. Оттогава джамията и нейните съкровища са недостъпни за християните. Това ми съобщи самият М. В. В Търново има място, наричано в ръкописите град Трапезица. Според преданията тук се издигали царският дворец и църквата „Св. Иван Рилски”. Той (т. е. Трапезица) се намира в северозападната част на града и не е нищо друго освен един стръмен хълм, чието подножие се мие от водите на р. Янтра. На върха му се намира само купчина камъни и следи от основи, но по тях не може да се съди за големината на зданията, които са се издигали тук. Сега мястото е пусто.
, „Рилските глаголически листове“, от XI век (виж: И. Гошев, „Рилски глаголически листове“, София, 1956) и „Мариинското евангелие“ (Всички ръкописи са описани от: Викторов А. Е., Собрание рукописей В. И. Григоровича. Москва, тип. Лаврова, 1879). Отнася в Русия Хлудовския псалтир. След това пътешествие, което трае две години и половина, издава От Габрово преминах през гориста местност, в която са разпръснати колибите, съставящи селото Вълковци, по-нататък през с. Дряново, където видях училище, и покрай селата Катранджи, Маноя, Дебелец и Марно поле стигнах до древната столица на българските царе. Две разклонения на Балкана, които се вият към север, образуват клисура или дефиле. Покрити със стърчащи скали и гори, те се разширяват и ограждат долината чрез две плоски възвишения, около които спокойно тече и недълбока река — Етра, или Янтра. На това място е разположен Търново, град, укрепен от природата, който е играл важна роля в средните векове. От XII до края на XIV в. е бил столица на българските царе и патриарси. С величествената си красота той поразява пътника така, както Воден и Охрид.
В деня на моето пристигане градът беше обхванат от пожар. Неговите жители бяха разстроени от това бедствие и тъй като се прехранваха с обработка на кожи и коприна, въобще не изглеждаха толкова заможни. Там турците са много повече от българите. Казаха ми, че от 5017 къщи 3800 принадлежат на турците, а 1217 на останалите народности. Тамошното управление е поверено на каймакамина, наместник на русчукския паша, който по време на пожара напуснал града. От местния митрополит и екзарх за цяла България отец Неофит поисках разрешение да разгледам църковните старини. За съжаление в този толкова забележителен град най-високопоставените лица остават равнодушни към църковното наследство. Колко е печално, че любознателният пътешественик се натъква тук на неуки туземци! С протосингела на митрополията отец Иларион, комуто бях поверен, разгледах няколко църкви. В някои от тях исках да открия нещо полезно за себе си, но нищо не научих. След това се опитах да се запозная с местността и още един път сам обиколих града.
Ето резултатите от моите издирвания. Търново според народните предания след завладяването на България от турците (1396 г.) бил напуснат от своите жители. Покорявайки града, турците заели всичките важни пунктове и затова сега живеят в различни негови квартали, а християните — само извън центъра му, около възвишенията. След завладяването на града неговите важни храмове постепенно се превърнали в джамии, но от своето наследство те се лишавали, както ми се струва, не единствено поради турското влияние и за това ще приведа доказателства по-долу. Сега Търново е разделен на 12 части или махали.. От храмовете в джамии са превърнати: 1) църквата „Св. Петка”, т. е. „Света Параскева”, известна някога с мощите на св. Петка Търновска, които сега се намират в Яш, Молдавия, и 2) църквата „Св. 40 мъченици”. Освен това сегашната башхамам, т. е. централната баня, е била по-рано църква „Пресвета Богородица”, а храмът на св. Димитър е в развалини. Сега са останали 6 храма. Митрополията, наречена „Св. апостоли”, се намира близо до дома на митрополита, в долната махала. Това здание е купол и четири колони е от времената преди турското нашествие. То е малко и сега дори иконите му са напълно подменени. Напразно търсих надписи по стените и на куполния кант, но не открих никакви признаци, които да говорят за предишното значение на този храм. Според преданието той е бил престолнина на търновските патриарси. Може би неговото обедняване е свързано с унищожаването на последните патриаршески книги, за което все още така живо припомнят българите. Те [книгите] са се пазели до северната врата на църквата в ниша и даже, както разказват, били зазидани с камъни. Преди не повече от 12 години по заповед ги изнесли и изгорили. Църквите „Св. Богородица”, „Св. Николай” и „Константин и Елена” неотдавна били изградени отново. В тях вниманието привлича новата българска живопис. Тя е самобитна и в същото време забележителна. Чужда е на грубите и недодялани форми и само чрез оттенъците на боите придава на изображенията някакво особено меко, човеколюбиво изражение. Дали тя не е признак на българския характер. Не считам за излишно да посоча тук името на художника Захарий от Трявна, на чието изкуство се любувах в църквата „Св. Богородица”. Църквите „Св. Спас” и „Св. Георги” принадлежат към параклисите, т. е. към такива църкви, които у нас биха нарекли домашни. Те наистина се намират в дворове на къщи и въпреки че са стари, са много бедни.
Какво научих за другите паметници в града? За нещастие турците в Търново са толкова недоверчиви, че не дават да се приближиш до техните джамии. Аз исках да се запозная е джамията, която преди е била храм „Св. четиридесет мъченици”. По своята външност зданието въобще не е забележително. То е правоъгълно и повече прилича на жилище. Според разкази на очевидци в джамията е гробът е мощите на св. Иларион Мъгленски, а по стените и колоните ѝ са запазени надписи. Междувпрочем искам да повторя тук разказа на един българин за запазените в нея писмени паметници. М. В. от С., който преди 20 години бил в свитата на митрополит И., често изпълнявал задълженията на граматик, т. е. секретар. Тъй като присъствувал при контактите с турските началници, той сеэсближил с турците. Към числото на неговите приятели принадлежал имамът на споменатата джамия, който го поканил да разгледа някакви китаби (книги). М. В. намерил на горния етаж на храма голямо количество ръкописи и бил толкова поразен от тяхната древност,, че обещал да заплати по наниз дребни монети за разрешението да си взема по една за в къщи. За нещастие, като получил едва първата, той я занесъл в митрополията и имал неблагоразумието да я покаже на митрополита. Предвидливият митрополит И., като узнал за случая, решил, че тази работа е опасна, и докладвал на турския началник за светотатството на имама. Оттогава джамията и нейните съкровища са недостъпни за християните. Това ми съобщи самият М. В. В Търново има място, наричано в ръкописите град Трапезица. Според преданията тук се издигали царският дворец и църквата „Св. Иван Рилски”. Той (т. е. Трапезица) се намира в северозападната част на града и не е нищо друго освен един стръмен хълм, чието подножие се мие от водите на р. Янтра. На върха му се намира само купчина камъни и следи от основи, но по тях не може да се съди за големината на зданията, които са се издигали тук. Сега мястото е пусто.
В Търново преди пожара е имало две гръцки и едно българско училище. Гръцките училища, вече изгорели, се ползували от покровителството на много известни лица, които ги поощрявали да си съперничат с българското. Те били известни с това, че имали много средства и малко ученици. Българското училище получава малки помощи, но има значителен брой ученици (180) и добри учители.
В Търново се канех да се сбогувам с България. Изчерпа се търпението на моя верен водач, който беше с мен от Солун до Дунав. Моят дух да се боря с несгодите по пътищата, с недоверието и подозрителността също беше сломен. Тъй като не се доверявах повече на предоставената ми охрана, счетох за напразни по-нататъшните ми действия в този край.
