Из "ПЪТЕПИСИ С КРАТКИ ИСТОРИЧЕСКИ СВЕДЕНИЯ И СПОМЕНИ"- III книга, Тодор Янков
Въпреки пътното ми разписание, според което трябваше да сляза в Горна Оряховица, не устоявам, обаче на изкушението да се отбия в родния град, в който отдавна не бях идвал. В това си второ описание давам нови впечатления и спомени.
Тиха лятна нощ се спуща над околността. Файтонът безшумно ме носи към града, южната част на който изпъква—постепенно очертаваща се продълговата грамада от града. По ясното небе тук-там искрят вече звездици...
Минавайки край бeлналото се великолепно здание на някогашния окр. съвет, файтонът навалява, завива и безшумно се плъзва по железния мост, под чиято единствена дъга мирно тече Янтра... Насреща се мерват всред вълни от растителност притихналите вече казарми, около които новият град се разстила. И колко нови постройки са се издигнали във време от 3—4 години, през течението на които, въпреки желанието си, не съм идвал по нашите чудесни краища. Здрачът притуля новите изгледи, напомвайки за почивка и сън. Нощта настъпва—тиха, лятна търновска нощ; търновска казвам — защото градът приема вълшебен изглед, с безбройните си светещи прозорци-очи, които към полунощ са вече изгаснали.
На другия ден—чисто, ясно небе виси над града и околността. Слънцето грейнало, позлатява появяващите се при всяка стъпка спомени от детинство и юношество—чисти и бляскави като низ от бисери. Мармарлийското възвишение, по зашумените пътеки на което съм скитал, примамливо се усмихва; тромавият Картал, с хубавото днешно име „Орлов-връх“, напомня появяването върху неговите голи плещи на освободителите през юний 1877 г. Ето единственото тук здание от турско време—някогашният телеграф, сега скромна пожарникарска наблюдателница — което, макар изчезващо всред нови красиви къщи, поглежда със своята дървена куличка и напомня подвига на поборника Сава Пенев. Страстен любител на хубави коне, един ден Савата се метва на своя ат, украсен с червени, плетени такъми и пискюли, и припва към телеграфа. Тук той верхом в зданието влязва и, на пук на смаяните телеграфисти, заставя ата по стълбата да се качи... Арестуван за тая му смелост, той успява с хитрост да се отскубне от ръцете на двете подкарали го заптиета и след няколко дневно криене и скитане, да се озове във Влашко при тамкашните „хъшове“. Така започва неговата бурна поборническа дейност.
Насреща спирам поглед върху камбанарията на нашата църква „Св. Никола“, която разкрива друга една страница от спомени далечни. Тук в някогашното училище при нея, даскал Давид Тулешков и даскал Васил Тодоров, когото учениците наричаха "караконжул", ни учиха на четмо и писмо; а в двора, прошарен с надгробни плочи, се е лудувало докато училищният звънец ни прибереше и отново започнеше обучението, при ръководството на неизбежната пръчка на даскала, който бие „за добро“. Не по-малко трогателни са спомените и от самата църква: държане ису при псалта, казване на "Отче наш" и „Верую“, служене в „хаедима“ — поемане и подаване кандилницата на попа, при ръкоцелуване; обличането в църковно облекло и носенето на кръстове и звезди; взимане, за да не казвам открадване, по цяла шепа нафора... Пък на „Възкресение", когато пъдехме дявола от храма: затъмяване с тамян, оглушително тракане, за подплашването му, с разни съдове и тържественото откриване на църковната врата, след като на въпроса ни: „Кой иде?“ свещеникът отговори: „Цар Слави!“.
Наистина мили и сладки спомени, безвъзвратно вече отлетели!
Наближава обед. През това време на летния ден, Търново приема особено очарователен изглед, въпреки горещината. Отивайки към западната част на града, пред погледа постепенно изпъква амфитеатърът на махлите „Св. Никола“ и „Св. Атанас“, а след това — оня на Орловото възвишение и неговите сръмнини, сяйнали в разноцвета на нови, красиви сгради, с държавната болница на най-високата му част.
Тук, по красиво, бетонено мостче се отива в една от най-добрите гостилници в града: хубава храна при изрядна чистота и редност, а главно — просторна веранда с близки и далечни живописни изгледи. Под тая веранда, сякаш подгонени, къщите стремително отиват надолу, стигайки Янтра, а на десния ѝ бряг се изправя покритата с дървеса Св. Гора. Наистина, интересен изглед! Но това красиво здание, с тая уредена гостилница, събужда у мене, човекът от предосвободителната епоха, един далечен и тъжен спомен.
Тиха лятна нощ се спуща над околността. Файтонът безшумно ме носи към града, южната част на който изпъква—постепенно очертаваща се продълговата грамада от града. По ясното небе тук-там искрят вече звездици...
Минавайки край бeлналото се великолепно здание на някогашния окр. съвет, файтонът навалява, завива и безшумно се плъзва по железния мост, под чиято единствена дъга мирно тече Янтра... Насреща се мерват всред вълни от растителност притихналите вече казарми, около които новият град се разстила. И колко нови постройки са се издигнали във време от 3—4 години, през течението на които, въпреки желанието си, не съм идвал по нашите чудесни краища. Здрачът притуля новите изгледи, напомвайки за почивка и сън. Нощта настъпва—тиха, лятна търновска нощ; търновска казвам — защото градът приема вълшебен изглед, с безбройните си светещи прозорци-очи, които към полунощ са вече изгаснали.
На другия ден—чисто, ясно небе виси над града и околността. Слънцето грейнало, позлатява появяващите се при всяка стъпка спомени от детинство и юношество—чисти и бляскави като низ от бисери. Мармарлийското възвишение, по зашумените пътеки на което съм скитал, примамливо се усмихва; тромавият Картал, с хубавото днешно име „Орлов-връх“, напомня появяването върху неговите голи плещи на освободителите през юний 1877 г. Ето единственото тук здание от турско време—някогашният телеграф, сега скромна пожарникарска наблюдателница — което, макар изчезващо всред нови красиви къщи, поглежда със своята дървена куличка и напомня подвига на поборника Сава Пенев. Страстен любител на хубави коне, един ден Савата се метва на своя ат, украсен с червени, плетени такъми и пискюли, и припва към телеграфа. Тук той верхом в зданието влязва и, на пук на смаяните телеграфисти, заставя ата по стълбата да се качи... Арестуван за тая му смелост, той успява с хитрост да се отскубне от ръцете на двете подкарали го заптиета и след няколко дневно криене и скитане, да се озове във Влашко при тамкашните „хъшове“. Така започва неговата бурна поборническа дейност.
Насреща спирам поглед върху камбанарията на нашата църква „Св. Никола“, която разкрива друга една страница от спомени далечни. Тук в някогашното училище при нея, даскал Давид Тулешков и даскал Васил Тодоров, когото учениците наричаха "караконжул", ни учиха на четмо и писмо; а в двора, прошарен с надгробни плочи, се е лудувало докато училищният звънец ни прибереше и отново започнеше обучението, при ръководството на неизбежната пръчка на даскала, който бие „за добро“. Не по-малко трогателни са спомените и от самата църква: държане ису при псалта, казване на "Отче наш" и „Верую“, служене в „хаедима“ — поемане и подаване кандилницата на попа, при ръкоцелуване; обличането в църковно облекло и носенето на кръстове и звезди; взимане, за да не казвам открадване, по цяла шепа нафора... Пък на „Възкресение", когато пъдехме дявола от храма: затъмяване с тамян, оглушително тракане, за подплашването му, с разни съдове и тържественото откриване на църковната врата, след като на въпроса ни: „Кой иде?“ свещеникът отговори: „Цар Слави!“.
Наистина мили и сладки спомени, безвъзвратно вече отлетели!
Наближава обед. През това време на летния ден, Търново приема особено очарователен изглед, въпреки горещината. Отивайки към западната част на града, пред погледа постепенно изпъква амфитеатърът на махлите „Св. Никола“ и „Св. Атанас“, а след това — оня на Орловото възвишение и неговите сръмнини, сяйнали в разноцвета на нови, красиви сгради, с държавната болница на най-високата му част.
Тук, по красиво, бетонено мостче се отива в една от най-добрите гостилници в града: хубава храна при изрядна чистота и редност, а главно — просторна веранда с близки и далечни живописни изгледи. Под тая веранда, сякаш подгонени, къщите стремително отиват надолу, стигайки Янтра, а на десния ѝ бряг се изправя покритата с дървеса Св. Гора. Наистина, интересен изглед! Но това красиво здание, с тая уредена гостилница, събужда у мене, човекът от предосвободителната епоха, един далечен и тъжен спомен.
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
