СТАРО ТЪРНОВО: Присовски мъжки манастир „Св. Архангел Михаил“

Присовски манастир „Свети Архангел Михаил“, общ изглед 1972 г.

Из книгата на Никола Станев „История на Търновската предбалканска котловина“- 1942 г.

Тоя манастир се намира южно от Присово, на 4 километра, построен е при река Елишин (Плаковска), в устието на десен източен рогообразен дол със стръмни брегове, но разширен в средата си и преизпълнен с дъбови, габърови и някога елови гори — добро скривалище за хора и добитък. Долът завършва в р. Елишин с естествени високи брегове и хълмове, по които днес има следи от каменни зидарии, основи на градища и оброчища, някогашни твърдини към недостъпната им вътрешност.

Манастирът е стар, изглежда от Второто българско царство, по време на Асена и Петра, в спомен на разбиването на Исак Ангел навръх Архангеловден, или по време на татарските нашествия, 1270 — 1300 г., в царуването на цар Константин Тиха, когато населението от околните села се принуждавало да дири безопасно място за спасение в недостъпната долина. Манастирът е опожаряван и събарян няколко пъти от нападатели. Преданието говори, че цар Иван Александър със семейството си е посещавал тази св. обител за почивка и лов. Плодородното поле между манастира, Килифарево и Дебелец е съгрявало душата на царя за благоденствие и разсейвало грижите му за домашните раздори. Това предание негли е използвал народният поет Иван Вазов в произведението си „Иван Александър“.

Селяните от Присово участвали с труда и даренията си за съграждане, поддържане и обзавеждане на св. обител, дарявайки достатъчно земя, добитък и други средства. Така се е запазвало през вековете благотворното влияние на манастира „Св. Архангел“ за християните. За съжаление, сведения за живота, развитието и братството в манастира до днес не са намерени и запазени.

Старините около манастира показват, че някога околните места били покрити с непристъпни гори. Северно от манастира има естествена могила, наречена Старата могила, и на върха ѝ се виждат развалини. Според преданието, на този връх първоначално се намирал, по образеца на средновековните кули и замъци, манастирът. Могилата затваря долината и се опира на реката. Ясно е, че тук е имало стражарница, която пазела входа на дола, в който намирало спасение околното население.

При настъпването на мирни времена, когато скиптиците-грабители по една или друга причина липсвали, манастирът напуснал тясното и урвесто място Мечин дол и Мечата урва, па се преместил долу покрай реката, гдето имало воденица и стопанство. За това ни говори запазеният надпис над вратата на сегашната църква, дето е отбелязано, че е построена там първо на 1589 при Търновския митрополит Арсений (1530 — 1595).

В българско време манастирът бил надарен от царете с имоти, от които се издържал. По-късно, когато дошли турците, положението се изменило. Към 1595 до 1695 г., в смущенията, които ставали около Търново — въстанието на Тодор Балина, Павел Джорджич, Шишман III, Братя Соркочевци, Ростислав Стратимирович и Стоян войвода — и когато манастирската църква се изписвала при Търновския владика Дионисий Рали, замесен в подготовката на тия движения, властта населила няколко турски бейове в село Дебелец. Понеже българското население било разпръснато из горите и Балкана, бейовете довели от Дунавската равнина със себе си по десетина семейства-раи да обработват земята. Ала били недостатъчни, та турците повикали с големи обещания българи и от Балкана. Оказало се, че между дошлите балканци имало твърде много немирни и бунтовни лица. Затова бейовете повикали и около 20—30 турски семейства, които да държат в покорност раите. В тия времена преселниците турци заграбили много манастирски имоти.

В по-новите времена, в годините на Възраждането, положението отново се изменило. Кърджалиите навлезли в Котловината, ограбили и разрушили манастира и чифлиците на бейовете. Земята останала пак необработена и турците отново били принудени да викат рая от Балкана или от полето за работници, като обещавали да им пазят вярата, манастирите и църквите. Някои, обаче, бейове и аги, стопани на имоти, недоволни от приходите почнали да продават имотите си било на манастира, било на раите. Така манастирът взел отново да се засилва. Намира се в манастира една турска тапия (владало), в която през 1834 год. Ахмед Байрактар разрешил на Дервиш бей да продаде на манастира една нива за 393 гроша. Подобни тапии има и от други турски продавачи.

В това време манастирът се е намирал в ръцете на монаси от Самоковско, изпратени от Рилския манастир. От тях има няколко бележки по църковните книги, написани на типичен черковно-славянски говор. Те настояли да се съгради манастирски метох в с. Присово, да се отвори килийно училище и да се събират както за Присовския, така и за Рилския манастир помощи.

В църковната стара книга „Триод“, II-та част, е забелязано:

Този надпис се съгласува със сегашния надпис в редовете до митрополит Арсений, макар под друга редакция, но оттам насетне се споменуват вече нови имена, тия на Абдул Меджид, на игумена Хаджи Серапион от Севлиево, на иконома-монах Прокопа, на Мелетий иеромонах, на ученика му Прокопай, на В. Търновското общество на медникарите и на присовските жители

В новия надпис е пропуснато важното име на Митрополит Дионисий Рали, при когото била изографисана старата църква и който бил важна историческа личност него време. Изпуснати са и имената на Георги и Тодор Накополчани и грешно се пише Иеромонах Серафим Никополчанин. Все пак прибавеното изнася важното свидетелство, че ктитори (благодетели) на манастира били търновските казанджии(медникари), сдружени в общество (еснаф). Член на това общество, и може би и устабашия, е бил бащата на П. Р. Славейков — Рачо Петков Медникаров, който е заровен за това и в двора на църквата, след като починал от чума, 1848 г. Сам Петко Рачев Славейков разказва в спомените си, че често ходел в манастира и помагал, види се, на Архангеловден, храм на манастира.

От първата бележка на йеромонаха Гавраила се вижда, че църковните служители не са били чужди на народното дело. Не са били чужди на същото и първенците в селото, които знаели, че освобождението на българите е благословено от Бога. Бележката на йеромонаха загатва, че той е бил участник в заговора, но спасил живота си. Турците не го хванали заедно с другите. Запазеният му живот е втор, та той мисли, че изпълнява дълг за отечеството си. В манастира било опасно от турците, иеромонахът се крил из домовете в Присово и казвал, че е таксит—настоятел на Рилскии манастир. Знае се също, че Рачо Казанджията, бащата на П. Р. Славейков е бил участник във Велчовата завера и че лял крушуми и пазел барут. Връзките му с манастира са установени от син му. Той и йеромонах Гаврил, види се, не били заловени.
По-сетне, търновските съзаклятници през 1870— 1876 г. са се събирали в Присовския манастир. Там са ходили Васил Левски и Стефан Стамболов. Знае се дори тайната стая на игумена, в която българските апостоли са намирали подслон.
Присовският манастир е бил любимо място на търновските еснафи, главно на попечителите му казанджии (медникари) и търговци. Когато имало да решат нещо далеч от турското ухо, те пеш и с коне пристигали в някой празничен ден, уж за черкуване. Тук те правили съвета си, давали дарения, устройвали угощения, в които вземали участие и първенците в селото. В Присово е имало скривалища за народни дейци, за хайдути като Фалипа Тотю и др. В една стара книга е забелязано: "Въ 1867 година мина Тотю отъ Влашко въ турско и се би съ турците“. Даскалъ х. Стефанъ х. Симеоновъ е държалъ връзка съ Бача Кира въ Бела Черкова и много предпазливо проповядвалъ за народно възстание."
Връзките на манастира с Рилския манастир накарали рилските му възпитаници-управници да радеят да се възстанови манастирския храм „Св. Архангел“. Пази се в архивата и днес ферманът, издаден от султан Абдул Меджит хан, в който се разрешава на братството да възобнови въз основите на старата църква покрай реката храма ,Св. Небесни сили“ или „Св. Архангел“. Това станало в 1858 година, когато бил игумен хаджи Серапион от Севлиево и иконом-монахът Партени Христов, който след това става игумен на манастира. По после, след рилските възпитаници монаси в мнанастира възприели ред богослужението и управата му да се вършат от събудени свещеници, родени в Присово. Такъв е бил свещеник Недю от рода Малкочевци, особено иеромонасите Силвестър, Пантелеймон и Серафим, за които споменахме по-рано.
В управлението на Малкочевци (1870 — 1893 г.) манастирът достигнал най-цветущото си духовно и стопанско положение. В тяхно време се е направило днешното голямо здание, северното крило в двора — редица стаи, обречени за поклонници. Старите сгради, които били унищожени в 1826 г., обграждали манастирския двор от запад и юг, а на ъгъла посредата им била голямата манастирска порта. Те имали своите скривалища, в които са се крили народни люде, войводи и бунтовници за нашето Възраждане.

За възстановяването на църквата и манастирските сгради помагали селяни от Присово и околните села, па и еснафите от Търново, Дряново, Габрово и др.
Доколко присовчани са били привързани към своя манастир показва факта, че по стар обичай цялата реколта от манастирските имоти е пребирана безвъзмездно от селяните. Празничен ден, определен от манастирското управление, всички — мало и голямо — масово са се стичали в манастира, предвождани от цигулки и тъпани, за жетва, или беленка на царевицата. Правело се „хар“ (даром).
В един ден жетвата се привършва, или царевицата обелва. За услугата се давало богато угощение. Заколвало се телец. При жетвата, обаче, край другото ястие е имало специално ястие „бял мъж“, приготвено от пресно несолено сирене. За да се гости цяло село, 400 — 500 души, с такова ястие, манастирът е трябвало да разполага с много доен добитък — едър и дребен. Един съвременик дава следните спомени; „Лично, като малко момче, съм ходил за жетва (събирах ръкойки) на манастирски „хар“ и още са ясни и неизлечими от съзнанието ми силните впечатления не само от общата във веселие, песни и шеги жътва, но и от угощението. Дълги манастирски трапезници (платове от коноп) се постилаха в редове по обширния манастирски двор, обрасъл със зелена трева. Край тях, по тревата, по турски насядваха жетварите. В пръстени разлати паници разсипано "белия мъж", до тях едно до друго резени от сирене, други паници с „молитва“ (ястие от месо и ориз), а големите манастирски тоняци (гърнета) с червено вино минаваха от ръка в ръка. Песни, шеги, свирни, хора до късно".
Манастирът имаше големи лозя, около 400 — 500 брави овце и около 100 — едър добитък. Не минаваше пътник без да не се отбие в него и да не бъде нагостен. Манастирът притежаваше голям метох в с. Присово съ обширна изба. В нея, освен от манастирските лозя, намиращи се край селото, но и от събраната от селяните шера (гроздовъ сок), се пълнеха големи бъчви от по 200—300 ведра с вино. В последните години (1899 год) тоя метох се обяви от бирниците за продан, за неплатени манастирски дългове. Селяните, обаче, не допуснаха да се купи от частно лице. Купи го общината, за общинско управление, за 3005 лв. И до днес последното се помещава в него. Продадоха се и бъчвите. Избата се приспособи от селското Просветно градинарско дружество за театрален салон.
В робски години манастирът „Св. Архангел“ е преуспявал духовно и материално.
След Освобожението започва неговото отпадане. Поради обезлюдване и материална нищета, в 1908 год., приснопаметният Търновски Митрололит Антим го обръща в старопиталище на епархийските манастири. Подпомагано от последните, то приютява в себе си около 10 немощни старци. В 1921 година Митрополит Филип го обявява за епархийско старопиталище и се подпомага от епархийски средства.

Старите крила, южното и западното, се събарят като вече много стари и негодни и на мястото на западното се построява ново грамадно, 40 метрово дълго здание, което да отговаря на новите му нужди — сега приютява в себе си около 40 немощни старци и старици. Имотите му рационално се използват. Модерно е застъпено в него земеделието, скотовъдството, градинарството, овощарството и пчеларството.
Манастирът в робски години е бил огнище за вяра, просвета и народност.
Днес служи за същите цели в по нови форми: практическа вяра, социално милосърдие и образцово народно стопанство.
Присовчани са го създали, присовчани векове са го издържали и крепили. Той е тяхна гордост.
Безспорно е, че както манастирът „Св. Марко“ в старо време, така и „Св. Архангел“ са били вековни свещени огнища и закрилници на вяра, благочестие и народно спасение — проясняване на народностната свес.
Всички околни свещеници и учители, както и присовските, са получавали просвета в казаната св. обител. Затова и са били привързани към нея. В известни празнични дни са затваряни селските църкви на околните села и свещениците заедно с енориящите си отивали на служба в манастира "Св. Архангел".
Днес, обърнат в Търновско епархийско старопиталище, той притежава; ниви 561 декари, гори 63 дек., овощни градини 34 дек., пасища 22 дек., люцерна 42 декара, лозя — няма, и жив инвентар в старопиталището — кобили 8, кончета 3, волове 7, овце 89, кочове 2, свини 20, нерези 2, малки прасета 70, депозирани за отгледване кочове 34;птици 550, пчели 30 плетени тръвни и 25 модерни. Манастирът се управлява от протойерей Георги Мусински, свещеник в с. Мариино.