Когато погледна един българин, виждам много сложна картинка. Шест века робство го потулват отвсякъде и го отделят от земята и небето, от логиката на нещата и от паметта. 600 години е безкрайно дълго време и тежко бреме дори за едно будно съзнание. Непоносимо е за едно човешко око да надникне и види живота на човеците - бащи, майки и деца - в този нескончаем мрак. Но това надникване е невъзможно и историята е празна, глуха и няма. Дълбоко на дъното ѝ лежи този българин като сгъстен мрак. Едно зърно от християнския клас, затрупано в безплодния тор на мохамеданството. То не умря, но и не покълна, както житото в Тутанкамоновата гробница. Накрая, една от съперническите войни между Русия и Турция вдигна тежката покривка, раздруса българина и го обяви за свободен. Той видя ботушите вместо феса, плака, смя се, но не повярва в свободата, защото това бе много трудно за него, а може би той е бил наистина достатъчно мъдър да знае, че свободата идва по пътя на Истината...
Но трябваше да се понадигне, за да изкаже една благодарност от учтивост, с която да оправдае намеренията и действията на русите и той да ги нарече „освободители". Те го задължиха дълго да повтаря това...
Неприлично бе за един освободен роб да не отхрани в сърцето си или поне на езика си една благодарност, която поради сънното състояние и неподготвеността на българина се прояви съвсем неравномерно - някъде разрасна до необуздан култ, а другаде премина в чиста омраза. Човек не може да понася добрини, които надхвърлят възможностите му да се отплати за тях! При това българинът беше повален и заспал в по-далечно, в по-друго време - той таеше други мисли, понятия и представи, той пееше скришом други песни и тонове. Неговата участ, участта на децата, бащите и дедите му, бе различна от тази на света. Той бе събуден само за да види че е роб. Скръбта го обзе, безсилието се вплете в сънните му крака. Той трябваше да догонва света - свят чужд и непознат за него. Започна непосилен труд, привикна да лъже, да краде и най-после проплака...
В деня на неговото пробуждане той понесе смъртната рана на раздвоението.
Неговите църковни, православни представители бяха при турците в Цариград. Екзархията по своето естество имаше по-друго отношение към неговото битие и съдба от това на политическите му революционни представители в Румъния, православна Русия и Сърбия. В болшинството си последните бяха атеисти в съюз с православните държави, а православните му водачи - при мохамеданите. Душата бе отделена от тялото. Революционерите отрекоха, оплюха и опозориха Екзархията и избързаха с повелята на историческото време, което е съвсем различно от това на духа на християнина. Спорът за тялото и душата на българина завърши с разделянето им едно от друго.
„Свобода или смърт" бе лозунгът на патриотите революционери и те бързаха с пушки на рамо, за да не отшумят и загинат думите и поривите им заедно с тези на френската революция. Те бързаха, та затова и не можаха да изяснят на народа и на себе си що е „свобода" и що е „смърт". Те поставиха насила знака на равенството между тези две съвсем неравни понятия. Нямаше „народ свободен", който да приеме или отхвърли този лозунг, който да се съгласи или не с тях. Те бяха го включили и понесли в поетичните си души и сърца. Запалили своите сърца, те запалиха и него. Те отрекоха жената и либето си, децата си и Бога, създадоха култа на героя, имайки предвид сами себе си, а народа - „туй скотско племе" - определиха за свещен стимул на тяхната жертвоготовност. Те не подозираха гордостта, в която бяха изпаднали и която ведно с техния поетичен талант ги тикна в политическия шемет. Те написаха всички хулни думи за всички, освен за въображаемия предполагаем герой, съчиниха в стихове нова молитва и нов символ на вярата... Те успяха да извършат всичко от естество да опорочи или смути вярата на българина в Бога и Църквата. Това безуспешно вършеха мюсюлманите цели пет века... Следват малко, но велики и скръбни страници на нашата история, които вечно ще се четат... Свобода или смърт... Свободата цъфти с цвета на кръвта. И двете дойдоха, като втората изпревари, тя е по-бърза, неминуема и по-отзивчива. Най-избраните синове на народа, с умни чела, в европейски дрехи и бели нагръдници погинаха - едни с песен, други с усмивка, трети с проклятие. Те бяха индивидуалисти, хора на разума. И всеки носеше свой „Бог на разума", а не „този, що е в небесата". Те бяха богове и навярно не са желали друго освен да бъдат богове... И наистина, и до днес са запазени техните олтари, голготи и лобни места, допълнени с мнозина нови...
Неделя. Утринта и градът са в мъгла. Ненужно е усилието да гледам и слушам. Светът е изчезнал. Стъпките ме отвеждат към църквата. Болното ми сърце като мен бърза да застане смирено и плахо пред олтара.
Become a Patron!
Няма коментари:
Публикуване на коментар