Любомир Владикин
Всички изглеждаме твърде много заети, затуй никого не видях да застане пред паметника на търновските въстаници, да съзерцава сивите блокове и да си спомни за народните светци, на които всеки един от нас дължи частичка от свободата си. Едно време нашият народ умееше да помни. Всеки пътник още от далече туряше в пояса си камък, за да го хвърли върху някoe поразно мяcто и да изрече проклятие. И позорните грамади растяха всеки ден като живо отмъщение. Стореното зло не се изличаваше из народната памет. А там е гробът или лобното място на някой родолюбец, умрял сиромаха за правда и за свобода. Едва се подава дървен кръст, или само неодялан камък е сложен, колкото да личи мястото; но друмник не минува без да погледне и да пошепне: Бог да прости! Не минували край черква ни селяни, ни граждани без да се прекръстят, макар че някои жестоко изплащали твърдата си вяpa: турцитe превърнали много храмове в джамии, ала българите помнели своите светини и се кръстели, когато минавали край тях; но ако ги забележел турчин, догонвал ги с ножа си, или турчетата ги замервали с камъни. Затуй друмниците от далеко се озъртали и, ако никой ги не гледал, прекръствали се бързо и отминавали, ако имало турци наблизо — само навеждали глави и пошепвали няколко молитвени думи. Тогава не е имало паметници — немислими са били през турското владичество. Но не е имало и нужда от тях.
— Вдигайте паметници днес, все по-високи и по-внушителни! Поставете ги посред улицата, да се блъскаме в тях, защото светилищата в душите са разрушени и трябва да ни подсещате на всяка стъпка . . .
Такава болка напада човека като гледа прашния паметник. И хрумват му откъслечни видения. Само преди половин столетие по тези улици черкезите на Фазлъ-паша са водили вързани момци, с въстанически дрехи и пиринчени лъвчета на калпаците. Всички били бодри духом и като Христос безропотно носели своя кръст. Разплакано множество ги съпровождало отдалече: в него осъдените познавали своите близки и с висок глас им отправяли последни думи на прощаване. Пред очите на всички, окачили жертвите на бесилката. Майки и бащи гледали предсмъртните мъки на синовете си. Плач и писъци изпълвали лобното място . . .
В един също такъв черен ден на 1834г. имало е един българин, с чохено джубе и огладен фес, който гледал равнодушно българската Голгота и на кехлибарените си броеници пресмятал печалбите от новата доставка на турския аскер. Този българин е бил Хаджи Юрдан чорбаджи от град Елена. Историята го е заклеймила, че той бил издал „Капинското въстание“ от 1834г., под войводството на легендарния капитан Мамарчев. Въстаниците били хванати и окачени на бесилката. Плакали всички, само Хаджи Юрдан чорбаджи лениво тракал броениците си.
Между обесените през 1876г. въстаници е имало и един саморасъл поет — Бачо Киро Петров, когото мнозина съвременници знаят само по името на една софийска улица. Малцина професионални поети са обичали музите по-искрено от него. Той е бил роден поет, затова на всичко е гледал през своето въображение. За него светът е бил в книга от стихове или проза. Че кой друг би могъл да държи реч с патос и претенция за художественост, под градушка от куршуми? — Когато четите на поп Харитона и на Бачо Киро били обградени в Дряновския манастир и всяка надежда за спасение изчезнала, самородният поет не забравил призванието, си: покачил се на една скала, взел поза и заговорил, едва ли не в стихове. Съдили са го в построения от Колю Фичето конак, същата сграда, в която днес се помещава общинското управление. Съдът се състоял от 7 турци и 7 българи, като председателя-турчин имал 2 гласа (излишна предпазливост—семето на Хаджи Юрдан не знае да противоречи на силните!) В същата зала, в която съдниците произнасяли смъртни присъди над българските въстаници, било писано да заседава Учредително събрание на свободна България, израсла из народната Голгота. Изправен пред съдии, които искали главата му, Бачо Киро давал ясни отговори и никога не пропускал да изтъкне, че е дошло време да се дадат правдини на поробения народ. Често той взимал повод от някой въпрос на кадиите и декламирал готови или импровизирани стихове, повече загрижен за красотата на декламацията, отколкото за своето оправдание. Когато кадията го запитал какъв му е занаята, той отговорил, че е поет и като птичка ходи от клонче на клонче да събира цветове и да възпява хубоститe на природата. В този момент защитникът схванал, че може да иска смекчаване на наказанието, понеже станало ясно, че подсъдимият проявява признаци на невменяемост.
Със силен глас Бачо Киро протестирал пред съда и настоял защитника „да си вземе думите назад!“ Съзнанието, че носи в душата си божий пламък му било по-скъпо от живота.
Най-после, за да обясни на съдиите причината на своето „престъпление“, той си послужил пак със стихове, този път на турски език: Хакъмъ арамаа бенъ чиктъмъ
ипи де бойнума бенъ тактъмъ!
Сиреч — излязох да търся правото си и намерих бесилката.
Грета Костова- Бабулкова
Няма коментари:
Публикуване на коментар