Мармарлийски идилии

Из общински вестник "Велико Търново"-1935г.

Мармарлия е една красива чешма с пет постава край В. Търново, която се слави със своята изобилна и вкусна вода. Лозята край нея се казват Мармарлийските лозя, а ридът, който почва от Устието и стига до Синия вир, се нарича Мармарлийски рид. Бирената фабрика на Славчеви взема от тук вода за своето производство и затова се нарича „Мармарлия". Един чер коларски път води от чешмата право към хребета. Там човек се озовава над отвесни скали, високи повече от 50 метра, отгдето гара В. Търново се вижда като детска играчка, а тренът — като малко гущерче, което пълзи по Дълга-лъка, за да поеме пътя нагоре към Балкана. Тук в старо време е имало стражарница, за да пази Устието от зли люде. Вечер, понякога дори до разсъмване, смесени групи с китари, мандолини и песни отиват към скалите, за да се любуват на красивата природа, обляна с лунна светлина.
Една широко отворена котловина, образувана от Орлов връх и Мармарлийския рид, е покрита с лозя и овощни градини. Цял ден тук има слънце, прохлада и въздух, напоен с аромата на хиляди горски цветя. Повече от 300 вили са разхвърлени в тази котловина, а някои от тях са и исторически. Ето тази над чешмата е била някога на хаджи Минча. Не далеч от нея той бива убит от арнаутски куршум, благословен от търновския фанариотски митрополит. Под нея е тази на хубавицата Малтичка, за която Каравелов казва в една от своите повести, че търновци обичали да се хвалят с нейната песен. Горе на равното е колибата, в която бившият български цар отпразнува своята сватба. А той е един добър естет.
* * *

 Било в турско време. Един неделен ден калевраджията дядо Иван се чуди, къде да отиди на църква ли, или да обходи своето лозе. Мислил, мислил и решил да остави Бога за някой по-лош ден, а този прекрасния да прекара сред природата. Взел си шишенцето с гроздовица, една краставичка и се разположил под една черница—бробонка да се почерпи и налюбува на хубавия плод по лозите. Черпил се, гледал, по едно време едно нещо отзад го бухнало по гърба, че чак извикал. Обърнал се, гледа — няма нищо. Седнал пак да се почерпи, но нещо пак го нахъндило здравата по гърба. Обърнал се пак и вижда един голям зъл-смок-стрелец, че като си плюл на краката надоле, оставил и ракия, и калпак, и единия си калевър, сменил в къщи изпотените си гащи, пийнал набързо водица от огасени въглени за страх и отишъл на църква. „На ти те бе разходка с ракия, а забравяш Бога“ — се укорявал добрият стопанин и правил кръстове пред всички икони.* * *
Не много след освобождението на най-високото място на Мармарлийския рид имаше малка каменна колиба само с едно прозорче. Там живееше лете обичаният от всички чичо Петър ластара. Живееше си той в своята малка колибка, а храната си делеше с един смок и горските невестулки. Даваше им кокалчета, а понякога млечице и трошички. Един ден група роднински деца отиват на гости у самотният ерген, за да похапнат малко черешки. А те са тъй вкусни! По едно време едно от децата пищи от черешата и вика с цялото си гърло:
- Олеле, чичо! Един смок ще се покачи на черешата!
- Стой, сине, на черешата. Не мърдай. Аз ида.
След малко пристига, а смокът дигнал глава, се готви да се увие в дървото.
- Бре магаре! Сега ли намери да идеш за череши, че да плашиш децата, ха? Бърже да си отидеш, че знаеш ли? — гълчи той своя другар — смока. Последният извива глава, гледа своя господар, след което поема пътя към близката горичка. Децата вече не парнаха към черешата. Днес от колибата на самотника има само купчина камъни и къпини над тях. Това са, драги читателю, неща отдавна станали. Днес мястото е облагородено с хубави лозя, овощни градини и една от друга по-красиви колиби. Днес и помен, дето се казва, няма от тези гадове. Безобидни байновки се срещат още, но те са най-добрите чистачи на всички гризачи и змии. Преди няколко години едно семейство летува в своята вила, що е над самата чешма. През деня на свети Иван Брулля става орехоберът. Из всички лозя се чува глъч, смехове и песента на дългия прът. Красивата и стройна осемнадесет годишна слугиня обува едни вехти панталони, покачва се на грамадния орех, що покрива целия път, а клоноветe му стигат дори отсрещното място и зачесва oрexa. Отдолу минават разни летовници. Законът по колибите позволява в такъв случай всеки минувач да си чукне три-четири ореха, а ония, които падат в съседното място, са право на съседа. По едно време минава една млекарка от Чолаковата-махала и вика, за да я чуят по колибите, че носи мляко. Един орех тупва отпреде ѝ, вторият — в млякото, третият я чуква по главата.
— Брей, магаре! Де не закачаш чуждите жени, кога си вървят по пътя, че като оставя кобилицата и ще почна с камъни, няма да те свърти на дървото. Магаре с магаре.
— Ха, ха, ха — се обажда един женски глас чак от върха на дървото.
— Бах, марии .... То било жена, мари? .... Защо си обула тези гащи, мари? — се чуди млекарката, поставила една ръка на очите си.
— Я, какво взела да ме пита? — отговаря девойката от ореxa, и пъртът отново запръщява по клоните.
Млекарката се чуди още малко, събира няколко ореха и поема пътя надоле към чешмата. 

 * * *

Един ден иде в колибата пазачът на лозята Христо, за да си побъбрим малко уж, а повече да поопита хубавата ракийца, на която е голям любител. Той е едно ниско човече с тънък глас като на жена. Сядаме на една неподвижна пейка: той в края, а аз към средата, И почна бъбривото човече да разправя: как бил в 18-и пехотен полк, еди коя си рота, как хванал в плен един французин, като го изненадал; друг път хванал двама англичани, като спели; а трети път заобиколил цял взвод гърци, че като ги подплашил с една уж команда, едва избягали сиромасите. Разбирам ловджия да ме лъже, то си е в реда на нещата — истинският ловджия знае най-хубаво да лъже, ама пъдар да ме лъже, това вече не е в реда на нещата. Такъв лъжец и Господ не обича. В това време пристига един от домашните ми и ме пита нещо. Аз ставам. Едната страна на пейката се надига и аз чувам нещо зад мене да вика с тънък гласец:
— Чакай бе ... . Чакай бе.
Обръщам се, няма пъдарят. Търся го под пейката, търся го над пейката — няма го. Ами сега? Поглеждам надоле и виждам, че буренът се разтваря и едно кълбо—човек презглава се търкаля и вика да го чакат. Бре, ами сега? Хеле по едно време кълбото се спря и първата му работа беше да си опипа главата за кръв. Няма нищо.
Ей че щях да се търкулна-а, извиняваше се сконфузено пъдарят, като стоеше още всред бурена да си почине. — А бе то, кажи го, че се претърколих, ама нали няма нищо?
Едвам се въздържахме от смях, защото в такива моменти на пострадалия човек притъмнява на очите и може да наругае, и да удари смеещия се. Проклетата пейка. Разковала се от едната си страна и после цяла пертурбация. Какво стана после с нашия герой? Уволниха го, и си пое стария занаят — лодкар на Янтра срещу гарата. Една вечер се напива здравата и както вървял срещу Шейтана, паднал от шосето и се гурнал в студените води на Янтра, Намериха го след три дни и го погребаха по царски — с военната музика. Бог да го прости! Малко обичаше да послъгва, но с това нищо не пречеше на лозето.

 * * *

Да се говори за търновските лозя, без да се спомене за нейния най-мил певец, авлигата, това значи да говориш за една страна, а нищо да не кажеш за нейните обитатели. Това е една пойна птица, която съперничи на славея. Тя е малко по-дребна от домашния гълъб и от ранна утрин до късна вечер огласява околността със своята мелодична песен. Понякога цвърчи, но обикновената ѝ песен е като на сладкопойния дрозд: бавна, благозвучна, с отмерени интервали. Като че ли се запитват и отговарят само с песен. Авлигата е една от най-красивите нашенски птици. Цветът на перата ѝ е ясножълт. У мъжкия само края на крилата, крачката и човката са черни. Женската е жълта само отдолу, а сива отгоре. Кога легне в гнездото си, сивият цвят по гърба я пази от окото на хищните птици. Тогава мъжкарчето кацва в края на клона, люлее своята дружка и пee. Така люлее той и своите малки рожби. Ако има нещо най-интересно в тези птици, това е тяхното гнездо. То е свито в някоя вилка (чатал) в края на дълъг клон от 4—5—6 метра. Изплетено е от жилава трева, рафия и конци, които така майсторски са навити около клончета, че човек не може да повярва, какво това е дело на едни невинни и тъй красиви птички. Тогава вятърът може да си вee, колкото иска: гнездото е здраво прикрепено. Най-слабият ветрец, най-малкото помръдване на тази тъй чевръста птица, и гнездото се люлее, От там и народното вярване, че авлигата люлее и пеe над своите малки, тъй както добрата и мила майка прави това на своята свидна рожба.
Ив. Йорданов 
Из общински вестник "Велико Търново"-1935г.

Картичка из колекцията на Павел Енчев

Грета Костова- Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ