Търновецът ИВАН ГАНЧЕВ - световноизвестен майстор на детската илюстрация

Търновецът ИВАН ГАНЧЕВ (1925-2014) е илюстратор, напуснал България през 1967 г., работил в западна Европа, предимно Федерална република Германия. Малко известен в родината си, той е изключително популярен сред основните тръстове на книгоиздателите от всички краища на земята. Този световноизвестен майстор на модерната детска илюстрация е обект на изключително високи оценки от страна на специалистите и е носител на значими награди за своята област. Издаван е и е преиздаван в тиражи над милиони екземпляри, а книгите с негови рисунки се търсят от музеи, библиотеки и колекции на университети.

Иван Ганчев е роден в гр. Велико Търново през 1925 г. За родното си място и атмосферата на младежките си години, говори с пиетет. „Започна ли да го рисувам, образите сами изплуват. Търново е много живописен град, още като ученик правих изложба с изгледи от града”. Смята, че цялото му изкуство е свързано с българските му спомени и носи очарованието на онова спокойствие и хармония, с които помни Търново... В някои от произведенията си набляга на спомените за българската природа, за флората и фауната от Балканите, а също така, понеже част от литературните текстове над които работи са негови, имената на героите са български. 
В събитията на 9-ти септември 1944 г., баща му, известен търновски адвокат, изчезва безследно. Майка му до края на своя живот остава с надеждата, че съпругът ѝ не е бил убит, а е отведен някъде из лагерите в Сибир. „Майка ми си отиде с такава надежда във възкресението.” „Баща ми беше адвокат. Не се е занимавал с нищо, което да навреди някому. Той беше арестуван с още 16 граждани от Търново, след това научихме, че имало някаква тайнствена заповед от Москва да се ликвидират във всички градове на България интелектуалците. С баща ми беше един ветеринарен лекар, един друг лекар, още един адвокат, вече не си спомням имената на всички, които бяха ликвидирани... Но дълго време след това се носеше мълвата, че те вероятно са отвлечени в Русия и някой ден ще се завърнат. Не искахме да повярваме, че са убити. И майка ми, до края на печалния си живот, все очакваше баща ми да се завърне отнякъде. Тя остана в България, когато аз заминах и на следната година почина. Но аз не съм единствен в България с подобна съдба. Има обаче нещо друго, което много ме смущава и то е, че тези другарки и другарчета напуснаха сцената съвсем безшумно и забравиха да угасят светлината.” Следва в Художествената академия, София, специалност „Живопис”. По приведена от ЦК на БКП инициатива за проверка на учещите висше образование, в изпълнение от ректора проф. Дечко Узунов през 1949 г., се започва чистка на студенти с неблагонадеждни характеристики. На академичен съвет името на Ганчев е внесено за изключване. „Комичното беше – спомня си художника - , че в президиума на ДСНМ (Демократичен съюз на народната младеж) стояха Лиляна Фъртунова и Димитър Остоич, който преди беше бранник. И когато ми дадоха последната дума, аз попитах: „Извинете от кого съм изключен сега, от бившите бранници или от комсомолската организация?” Всъщност след смъртта на Георги Димитров и събитията за отстраняване на художника Александър Жендов от художествения живот на страната, започва сталинизацията на културата ни. Една от първите крачки в тази насока е постановлението на ЦК на БКП за Академията, в което се взема решение за съветски модел в нашето творческо образование, свързан с теорията и практиката на ленинизма и сталинизма. Правят се чистки на младежи с воля за свободен творчески живот. Три седмици по-късно от изключването му, Иван Ганчев го вземат във войските с трудова повинност. Работи тежък физически труд, без заплащане, често с огромен риск за живота. Когато се уволнява от там, започва да си търси работа, по възможност на художник. Работи плакати, нагледна агитация, оформя витрини... Особено му помага Борис Ангелушев, един от основателите на съвременната българска илюстрация. В своята памет, сред българските художници, които имат заслуга както за запазването на неговото призвание към изкуството, но и са били ценни с таланта си за самата България, Ганчев изпитва особен пиетет към Борис Ангелушев. По-възрастният художник е прекарал част от живота си в Германия, познава европейската и американска култури и особено добре книгоиздателската практика. Има дистанцирано отношение към проявите на лицемерие в българското общество към свободата в изкуството и толерирането на бездарници. Чрез делото си, Борис Ангелушев издига българската книга на величина, достойна за времето и убеждава редица поколения да следват този му път. „Аз нямах абсолютно никакво жилище, живеех по мазета и по тавани и всяка седмица отивах в приемния час на тогавашния кмет на София, Димитър Попов се казваше, така наречения Попето, за да го моля за жилище. Тогава беше невъзможно да си купиш жилище. След половин година той ми каза: „Обадете се в трети Районен народен съвет, там жилищният инспектор е уведомен и ще ви даде жилище”. Отидох да посетя този човек, а той ме пита: „Какво жилище искате от нас? Вие сте народен враг, класов враг. Не знаете ли кой е баща ви? Няма да получите никакво жилище.” Аз му отвърнах, че ще отида при председателя на Народния съвет, пък той ме посъветва да не го правя, защото председателят бил бивш майор от Държавна сигурност. Обаче аз реших, че имам право, отидох и влязох в стаята на другаря Георги Москов, председател на Трети районен съвет в София. Разказах му всичко, включително и това, че моят баща след 9-ти беше невинно разстрелян и дори не знаем къде е гробът му. Москов ми поиска доказателство за това, но аз му казах: „Държите целия апарат на Държавна сигурност в ръцете си, докажете вие, че баща ми е виновен!” След една седмица получих писмо от този другар Москов, в което пишеше: „За съжаление, установихме, че баща ви е изчезнал безследно по времето на революционната вихрушка.” Що за фразеология! Във всеки случай по жилищните въпроси ме препратиха към друга другарка и в крайна сметка получих едно ателие на „Стамболийски” 186. Та по този начин вече имаше къде да живея. Георги Москов обаче се заинтригува от моята съдба и се сближи с мен. Когато стана дума, че ще се женя за западногерманка, той ми каза: „Виж какво, Иване, ако се ожениш, аз ще ти стана кум!” И ни стана. Аз си обяснявам това му отношение с факта, че той сигурно е бил вярващ комунист, който постепенно се е разочаровал.” 
Сключва брак с западногерманка и напуска България. Много скоро след като за него започва нов етап в биографията му, го определят по следния начин: През 1966 г. той емигрира в Германия. Неговите наградени творби са показани в галерии по целия свят. Няколко от неговите книги са публикувани от издателски вериги в цял свят. Той се определя за илюстратор на книжки с картинки, защото той иска да покаже децата, че е възможно те да се научат да решават проблемите си мирно и забавно! Започва работа като детски илюстратор и скоро някои от книгите му имат световни премиери. Същевременно работи в един вестник в провинция Райнланд-Пфалц. Рисува в цвят, предимно с акварел на техника. „Някои казват, че да постигнете добра акварелна звучност, трябва да работите до колене във вода. Винаги нанасям боите на влажна хартия, като следя очарованието на цветовата игра между мокрото и сухото, разливащите и преливащи се багри.” Когато журналисти питат един от световноизвестните илюстратори на детска литература, Майкъл Ембърли, кои са любимите му учители и колеги, той отговаря: „Като за всеки един от нас, подобни неща се променят с времето. Но аз се възхищавам на работата или трябва да призная, че съм бил повлиян от Уилям Стейг, Ричард Скъри, Джим Маршал, Уоли Трип, Пеги Ратхман, Холинг Кленси Холинг, Марк Симон, Ръсел Хобан, Джовани, Иван Ганчев, Лизбет Зоургър, д-р Сус, Ърнест Шепърд , Мьобиус, Джордж Ботх, Лари Гоник, Тери Мур, Семпе, Робърт Озбърн, Жул Пфайфър, и разбира се, баща ми, Ед Ембърли.” Подобна класация, измежду най-основните представители на направления в различните родове илюстрация, гениални рисувачи, само посочва нивото на майсторство и новаторство, с което Ганчев се характеризира от елита на световното книгоиздаване. Понеже българският читател не познава редица от горните имена, ще посочим например, че Семпе е най-популярния френски карикатурист в света в последния половин век насам... Сред най добрите му постижения са книжките „Коледния влак”и „Предпочитани истории с Дядо Коледа от Нисако Аоки, публикувана през 1990 г., но включена в списъка на най-четените детски книги през 1997 г. В нея се съчетават историята на Дядо Коледа и Рождество Христово. Дядо Коледа решава да не излиза вечерта на Бъдни вечер, но това поражда паника сред горските животни. Дядо Коледа настоява, че и без него Коледа ще има във всеки кът на света.... И той събира животните и им разказва истинската същност на Коледа, свързана с християнския празник и неговата действителна символика... Западноевропейската критика говори често за влиянието, което акварелната техника на Ганчев поставя като ефект в книгоиздаването и много голямото влияние, което оказва на много творци, негови последователи. Други книги, илюстрирани от Иван Ганчев са „Снежни леопарди” от Никол Попенхагер, „Заека и мечката” от Алисън Джеймс, „Три зайчета” (балканска народна приказка) от Алиъсн Джеймс, „Когато Луната заживява” от Андрю Клеменс, „Добро утро, лека нощ” на Андрю Клеменс, „Тримата крале” от Курт Бауман, „Бабиният влак” от Иван Ганчев, „Пътуване сред щъркели” от Иван Ганчев, „Разходка под дъгата” от Паула Франклин, „Ото мечката” от Иван Ганчев... Макар и детски, книгите с участието на Ганчев, са предизвиквали проблеми или насочват младия читател към запознаване с проблемите на света, природата и екологията. „Снежните леопарди” фиксира нуждата от опазване на застрашените животински видове. Поучителна е и историята от преразказаната българска народна приказка „Трите зайчета”: бащата заек изпраща своите три рожби да опознаят света. Той ги предупреждава преди всичко, да копаят по една дупка всеки път и когато после играят или учат, те ще имат скривалище от хитрите лисици. Само малката сестричка си взема поука от тези съвети... Някои от текстовете са свързани с религиозната нравственост на западноевропееца, с неговите празници и вяра, с традициите н вярата. Сред издателствата, с които е работил са North-South Books (New York, London). Илюстрациите на Ганчев са печелили много награди, включително и Златен медал на Биеналето в Братислава, носител е на Австрийската държавна награда и Наградата за илюстрация на град Виена. Произведенията му са разпръснати по света: Токио, Франкфурт, Цюрих, Бостън и други градове или държави, където го определят "майстор на цветове, нюанси и баланс.", или „илюстрациите на Иван Ганчев са много повече от онова, което се вижда в тях. Защото нарисуваното така се слива с мечтата, че видимото също е така дълбоко, художествено, приятно, че зрителят възприема красотата като част от своите надежди.” „Неговото голямо умение – твърди критиката – му донесе световна слава и признание”. В чест на изкуството му, 26-тото издание на фестивала на детската илюстрация в италианския град Сармене, през 2008 г., е съпроводена от голяма изложба творби на родения в България художник. Като значимо се определя например и участието му в експозицията на майсторите на книгооформлението и илюстрацията в Португалия, Барейро: „Повечето издатели или „архитекти” на книгата, тоест писателите, художниците, участниците в направата, имат своите "книги на въображението", имат въображаеми книги, които сънуват. Те познават какво е да имаш книги-сънища и да се стремиш те да станат действителни. Изхождаща от тази идея, Барбара Шериот, бивш директор на Международната младежка библиотека в Мюнхен, е подбрала 72 илюстратори от 30 страни, за да създаде експозицията от една измислена книга, в която те да се представят. Между поканените са най-добрите световни майстори в илюстрацията Клаус Енсикат, Иван Ганчев, Душан Калай, Квета Пацовска, Джон Роу, Бинет Шрьодер... Всички те са участвали с голям ентусиазъм и са довели до съвършенство реализацията на проекта. Сред хората, с които е работил над проектните си книги, е и писателката Игна Ганчева, дъщеря на художника. Стилът на Ганчев се отличава с много широка артистичност, той не се спира на ненужни детайли, а стилизира много смело и съвременно. Показва забавното в природата, винаги окъпано в светлина, умее да пресъздава природните състояния и с лаконични изразни средства да внушава характеристиките на нарисуваното. Източник- http://www.artprice.bg
 
Чаровният град Велико Търново
Иван Ганчев, Германия
 
Търново е моят роден град. Чаровният град Велико Търново.
Пенчо Славейков пише в едно писмо до проф. Александър Балабанов: „Търново е фотографиран блян на дядо Господ.”.
Родната ми къща не е далеч от началото на ул. „Гурко” – близо до крепостта Царевец. Първите ми детски спомени бяха от „Света гора” – хълмът срещу нашата къща и блестящата в подножието му р. Янтра.
Янтра – разярено шумяща след проливен дъжд, а в слънчеви дни – тиха и романтична. Хълмът „Света гора” беше пълен с птици и при бавно настъпващата вечер птичият концерт беше незабравим. Живописният чар на този град привличаше десетки художници. И улица „Гурко” беше пълна с рисуващи гости. Аз също рисувах почти всеки следобед моят град, най-вече на брега на Янтра, недалеч от железопътните мостове и двата тунела. Тук градът се оглеждаше в тихата река с чудни пастелни тонове.
Когато започна войната, вече не беше възможно да се рисуват романтични изгледи. Мостовете бяха военна тайна.
След войната дойде „светлата дата” 9 септември. Тогава вече абсолютно всичко стана „военна тайна”. Шпиони, диверсанти и капиталистически агенти се търсеха зад всяко ъгълче и под всяко камъче. Някакви небръснати личности със свирепи погледи ревяха на безконечните митинги: „Смърт! Смърт! Смърт!”
Чаровният град Велико Търново изгуби чара си.
В края на септември арестуваха 16 граждани на Велико Търново – включително и моят баща. В началото на октомври ги избиха незнайно къде.
В читалище „Надежда”, символ на българската независимост заседаваше „народният” съд и даряваше новоизлюпената република почти всекидневно с нови смъртни присъди.
Аз престанах да рисувам Търново.
Картини без партизани, заводи и ТКЗС-та вече бяха продукт на империалистическо декадентство. Социалистическият реализъм изтри ликът на България и на Търново от плана на новата живопис.
Аз успях да напусна тази шизофренна сцена на доносници и програмирани фигури на сервилност и идеологически фанатизъм. Много време измина, откакто за последен път видях В. Търново.
Не знам дали този чаровен град отново има своят чар?
Но кой беше казал, че лошата слава умира последна?
 

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

©️Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Последвайте блога