Движим от желанието да видя събрани на едно място поне част от моите писмени трудове — печатани и непечатани, — започвам тяхното издаване. Дали ще успея в своето начинание, това е един въпрос, зависим от извесни условия и непредвидени изненади. Но ще постоянствувам, до когато това е възможно. Във всеки случай намирам за редно да запозная читателя с моята кратка автобиография,
Роден съм през 1865 г. в гр. В. Търново, всред чисто българско, търговско-еснафско семейство, от източно-православно вероизповедание. Родителите ми: Янко х. Недялков и Савина х. Недялкова, родена Заякова — вече покойници — бяха родом търновци, но от вънкашен произход. Бащиният ми баща, дядо х. Недялко, произхождаше от Дряновските колиби, а майка му, баба х. Анастасия — от гр. Горна Оряховица; майчиният ми пък баща, дядо Минчо, произхождаше от с. Белово, Т. Пазарджишко, а майка ѝ — от с. Присово, Търновско.
Баща ми беше честен и трудолюбив човек, с бързо преминаваща сприхавост. Той, както и неговите няколко братя, не са искали да посещават гръцкото училище в града, а са се учили при тъй наречения, поради един физически недостатък, учител „куцият даскал“. Той обучавал своите ученици в къщата си под висшото ръководство на излязлата от рая пръчка, тоест тояга, с която да можел да достига невнимателните си възпитаници, при едновременно шиене на месюви и калцуни. И при все това, успявал да ги научи на четмо и писмо. Баща ми с голяма почит го споменуваше, задето му отворил очите. И наистина; той напълно задоволително четеше и пишеше.
Извънредно родолюбив, той, обаче, не беше тъй смел, като двама от своите четирима братя — Марин и Тодор, които са вземали открито и буйно участие в борбите за църковна и политическа независимост. Марин е взел участие в Хаджи Ставревата буна през 1862 г., след неуспяването на която е бил осъден със своите другари на затвор в Цариград, дето и умрял. Брат му Тодор, още по-смел и по-буен от него, бива тъй също осъден на затвор в Цариград, заради борбата му срещу гръцкия владика в Търново Неофита. Неговата съдба и съчинената от търновци за него песен, са предадени от познатия наш книжовник, Моско Москов, в книгата му „Търново в черковната борба“. Но ще прибавя, че след тригодишно лежане в затвора, баща му успял да откупи освобождението му: но докато стигне известието за пущането му от затвора, той можал да избяга. Когато заптиетата го карали по моста на Златния рог, той се прехвърлил през перилата и скочил въ по-рано приготвената лодка и се спасил. От Цариград отишъл в Букурещ, дето къщата му станала свърталище на „хъшовете“. Но и в Букурещ не стоял мирно: в 1876 г. отишъл със сина си в Сърбия да се сражава с турците, като се зачислява в четата на Филип Тотя и т. н. Но нека ми бъде простено, задето доста се отдалечих от задачата си.
Думата беше за моя баща. Без да стои съвсем настрана, той е вземал участие в борбите като редник, съчувствайки и подпомагайки материално. Уважаващ до обожаване народните дейци, той близко дружеше с някои от тях: напр. с Любен Каравелова, когото познавал от Букурещ и който наскоро след Освобождението живя в нашата къща; особено близък беше той с Киро Петров от Бяла-Черква, всеизвестен под името Бачо Киро, който нерядко биваше гост в къщата ни и др.
От друга страна, крайно любознателен и ученолюбив той е бивал спомоществувател на всяка новоизлязла българска книга в турско време — цяла една библиотека, в която не липсваха дори и много четените в онова време романи: Друмевата „Нещастна фамилия“, „Последните дни на Помпея“, „Цариградски потайности“ и дори трогателният разказ „Иванчо и Марийка“, който съм чел при светлината на лояна свещ пред разплаканата си от жал майка. Получавал е и „Цариградски вестник“, сп. „Читалище“ и, то се знае, и незбежната „Зорница“, която му беше най-любимото четиво. Той я четеше вслух в присътствието на дукянските си съседи, когато „алъш-веришът“ спеше. Трябва да призная мимоходом, че от доста голямата бащина ми библиотека, изпаднала някога в мое разпореждане, твърде малки следи, за да не казвам никакви, останаха от нея.
Майка ми също тъй не е посещавала гръцко училище, а се е учила при българска учителка, която преподавала още и ръкоделие. И тя четеше и пишеше съвсем задоволително. Макар кротка и набожна жена, както и любяща майка, писмата ѝ, обаче, до мене — когато следвах в странство — бяха студено-деловити и на ти; баща ми пък, който беше строг уж човек, ми пишеше нежни и предупредителни писма, и то на вие. Писмата на моите добри родители се схождаха само в едно; в липсата на всякакви препинателни знакове, освен точката, която, впрочем, не винаги биваше поставена на надлежното място. Макар характерите им да бяха до известна степен противоположни, те си живееха, обаче, в пълен мир и съгласие, при всякогашната отстъпчивост, според тогавашните патриархални обичаи, от страна на благоразумната ми майка.
*
Първоначалното си образование и средното, до половината на III кл., получих в родния си град, а останалото в Николаев (Русия) и Грац (Австрия). След това, обладан от желанието да се посветя на търговия, успях да се наредя в кантората на една обущарска фирма във Виена, но за съвсем кратко време. Вместо одобрение и похвала, баща ми в едно свое писмо решително ми заповядваше да постъпя в някой „университет“ иначе, в случай на нужда, нямало да ми праща пари — една закана, която ми внушаваше неописуем ужас. „Учи се за авокатин, за спицерин, или за какъвто искаш, ама не за търговия, защото знам: ти не си за търговец", ми пишеше той отсечено и категорично. Виждайки, че писмото му този път беше лишено от всякакви нежности, а при това, въпреки навика си, пишеше ми на ти, разбрах, че трябваше да се подчиня. И снабден по негово нареждане с пари от известния търговец-комисионер във Виена Сава Паница, наш съгражданин, отпътувах за Мюнхен, без обаче да бях окончателно решил, по каква собствено наука да следвам. Предпочетох Мюнхен при Виена, защото на последния бях сит, а Мюнхен отдавна ме привличаше. Под влиянието на българските студенти в Мюнхен, реших да следвам или медицина, или инженерство — две науки, към които българите по онова време най-много се стремиха. Но един от тях, медик, който искаше непременно да ме направи свой другар, тъй се престара в тая посока, че аз за медицина вече не помислих. Един ден той ме заведе в института, в който студентите учат анатомията по мъртви човешки тела, като ги режат. Картината, която се представи пред очите ми, тъй зле ми подействува, че няколко нощи подред се лиших от сън, като се има предвид, че тогава не понасях изгледа на мъртвец. След тая случка побързах и се записах на общия отдел в политехниката, за да се подготвя да следвам по някой вид инженерство, който тепърва трябваше да определя. Но нова една важна пречка ме охлади и към инженерството. В тая наука, както е известно, главна роля играе математиката — студени изчисления, които, за да бъда откровен, трябва да призная, че не само лесно не ми се отдаваха, но и ми внушаваха непобедимо отвращение. Това чувство не омекна дори и когато през следната година се преместих в Щутгарт и се записах в тамошната политехника, в която професорите били уж не толкова строги... Прочетете нататък
Роден съм през 1865 г. в гр. В. Търново, всред чисто българско, търговско-еснафско семейство, от източно-православно вероизповедание. Родителите ми: Янко х. Недялков и Савина х. Недялкова, родена Заякова — вече покойници — бяха родом търновци, но от вънкашен произход. Бащиният ми баща, дядо х. Недялко, произхождаше от Дряновските колиби, а майка му, баба х. Анастасия — от гр. Горна Оряховица; майчиният ми пък баща, дядо Минчо, произхождаше от с. Белово, Т. Пазарджишко, а майка ѝ — от с. Присово, Търновско.
Баща ми беше честен и трудолюбив човек, с бързо преминаваща сприхавост. Той, както и неговите няколко братя, не са искали да посещават гръцкото училище в града, а са се учили при тъй наречения, поради един физически недостатък, учител „куцият даскал“. Той обучавал своите ученици в къщата си под висшото ръководство на излязлата от рая пръчка, тоест тояга, с която да можел да достига невнимателните си възпитаници, при едновременно шиене на месюви и калцуни. И при все това, успявал да ги научи на четмо и писмо. Баща ми с голяма почит го споменуваше, задето му отворил очите. И наистина; той напълно задоволително четеше и пишеше.
Извънредно родолюбив, той, обаче, не беше тъй смел, като двама от своите четирима братя — Марин и Тодор, които са вземали открито и буйно участие в борбите за църковна и политическа независимост. Марин е взел участие в Хаджи Ставревата буна през 1862 г., след неуспяването на която е бил осъден със своите другари на затвор в Цариград, дето и умрял. Брат му Тодор, още по-смел и по-буен от него, бива тъй също осъден на затвор в Цариград, заради борбата му срещу гръцкия владика в Търново Неофита. Неговата съдба и съчинената от търновци за него песен, са предадени от познатия наш книжовник, Моско Москов, в книгата му „Търново в черковната борба“. Но ще прибавя, че след тригодишно лежане в затвора, баща му успял да откупи освобождението му: но докато стигне известието за пущането му от затвора, той можал да избяга. Когато заптиетата го карали по моста на Златния рог, той се прехвърлил през перилата и скочил въ по-рано приготвената лодка и се спасил. От Цариград отишъл в Букурещ, дето къщата му станала свърталище на „хъшовете“. Но и в Букурещ не стоял мирно: в 1876 г. отишъл със сина си в Сърбия да се сражава с турците, като се зачислява в четата на Филип Тотя и т. н. Но нека ми бъде простено, задето доста се отдалечих от задачата си.
Думата беше за моя баща. Без да стои съвсем настрана, той е вземал участие в борбите като редник, съчувствайки и подпомагайки материално. Уважаващ до обожаване народните дейци, той близко дружеше с някои от тях: напр. с Любен Каравелова, когото познавал от Букурещ и който наскоро след Освобождението живя в нашата къща; особено близък беше той с Киро Петров от Бяла-Черква, всеизвестен под името Бачо Киро, който нерядко биваше гост в къщата ни и др.
От друга страна, крайно любознателен и ученолюбив той е бивал спомоществувател на всяка новоизлязла българска книга в турско време — цяла една библиотека, в която не липсваха дори и много четените в онова време романи: Друмевата „Нещастна фамилия“, „Последните дни на Помпея“, „Цариградски потайности“ и дори трогателният разказ „Иванчо и Марийка“, който съм чел при светлината на лояна свещ пред разплаканата си от жал майка. Получавал е и „Цариградски вестник“, сп. „Читалище“ и, то се знае, и незбежната „Зорница“, която му беше най-любимото четиво. Той я четеше вслух в присътствието на дукянските си съседи, когато „алъш-веришът“ спеше. Трябва да призная мимоходом, че от доста голямата бащина ми библиотека, изпаднала някога в мое разпореждане, твърде малки следи, за да не казвам никакви, останаха от нея.
Майка ми също тъй не е посещавала гръцко училище, а се е учила при българска учителка, която преподавала още и ръкоделие. И тя четеше и пишеше съвсем задоволително. Макар кротка и набожна жена, както и любяща майка, писмата ѝ, обаче, до мене — когато следвах в странство — бяха студено-деловити и на ти; баща ми пък, който беше строг уж човек, ми пишеше нежни и предупредителни писма, и то на вие. Писмата на моите добри родители се схождаха само в едно; в липсата на всякакви препинателни знакове, освен точката, която, впрочем, не винаги биваше поставена на надлежното място. Макар характерите им да бяха до известна степен противоположни, те си живееха, обаче, в пълен мир и съгласие, при всякогашната отстъпчивост, според тогавашните патриархални обичаи, от страна на благоразумната ми майка.
*
Първоначалното си образование и средното, до половината на III кл., получих в родния си град, а останалото в Николаев (Русия) и Грац (Австрия). След това, обладан от желанието да се посветя на търговия, успях да се наредя в кантората на една обущарска фирма във Виена, но за съвсем кратко време. Вместо одобрение и похвала, баща ми в едно свое писмо решително ми заповядваше да постъпя в някой „университет“ иначе, в случай на нужда, нямало да ми праща пари — една закана, която ми внушаваше неописуем ужас. „Учи се за авокатин, за спицерин, или за какъвто искаш, ама не за търговия, защото знам: ти не си за търговец", ми пишеше той отсечено и категорично. Виждайки, че писмото му този път беше лишено от всякакви нежности, а при това, въпреки навика си, пишеше ми на ти, разбрах, че трябваше да се подчиня. И снабден по негово нареждане с пари от известния търговец-комисионер във Виена Сава Паница, наш съгражданин, отпътувах за Мюнхен, без обаче да бях окончателно решил, по каква собствено наука да следвам. Предпочетох Мюнхен при Виена, защото на последния бях сит, а Мюнхен отдавна ме привличаше. Под влиянието на българските студенти в Мюнхен, реших да следвам или медицина, или инженерство — две науки, към които българите по онова време най-много се стремиха. Но един от тях, медик, който искаше непременно да ме направи свой другар, тъй се престара в тая посока, че аз за медицина вече не помислих. Един ден той ме заведе в института, в който студентите учат анатомията по мъртви човешки тела, като ги режат. Картината, която се представи пред очите ми, тъй зле ми подействува, че няколко нощи подред се лиших от сън, като се има предвид, че тогава не понасях изгледа на мъртвец. След тая случка побързах и се записах на общия отдел в политехниката, за да се подготвя да следвам по някой вид инженерство, който тепърва трябваше да определя. Но нова една важна пречка ме охлади и към инженерството. В тая наука, както е известно, главна роля играе математиката — студени изчисления, които, за да бъда откровен, трябва да призная, че не само лесно не ми се отдаваха, но и ми внушаваха непобедимо отвращение. Това чувство не омекна дори и когато през следната година се преместих в Щутгарт и се записах в тамошната политехника, в която професорите били уж не толкова строги... Прочетете нататък
