Змей Горянин за македонците

Из "Скици и ескизи"

В Сърбия, при едно пътуване от Ниш за Ягодина, се запознах с престарелия генерал Срéтен Тодорович (Моравска улица, 25, Београд). Симпатична дядка. Червендалест и засмян – истински шумадиец. (Сам ми казва, че е „шумадийско прáсе” от Топола и че прапрадядо му бил съучастник в авантюрата на Караджордже Петрович, наречена „Први ỳстанак”.)
Чика Срéтен пиеше „клековача” (единствената свястна ракия в Сърбия, варена от сливи, премесени със зрънца от клек) с водна чаша, палеше цигара от цигара и псуваше с ентусиазъм.
Най-удивителното у него, обаче, беше не това. Истинско удивление предизвикваше обичта му към българите. Това му чувство беше дълбоко и не накърнимо; обичаше българите не от куртоазия, не от някаква корист, не от превзетост; обичаше ги, защото ги познаваше и ценеше качествата им с човешка, а не шовинистическа мярка, взета от клуба на прословутата „Црна рука”.
Стана ми мил този генерал и пътуването ми – което по това време в Сърбия беше подвиг – вървеше съвсем леко и незабелязано. Но разговорът не би бил естествен, ако не бяхме намесили Македония. Нима е възможно да се съберат сърби и българи и да не споменат Македония, ако не за да се ругаят помежду си, то за да ругаят едновременно в деут или го-голямо съзвучие самите македонци? Почти десетина поколения преминаха през една школа на настървено ругателство – и у българи, и у сърби – все за тази нещастна земя на Крали Марка. Не можем ние двама с генерал Тодорович да направим изключение и да забравим школовката си.
Няма защо да преповтарям целия ни разговор – всеки може да си го възстанови само по въображение. Тези разговори са почти класически и у нас, и у Сърбия, та една такава работа не би затруднила кой знае колко въображението на средния интелигент и от двата народа. По-интересно е това, което каза генералът и което имах възможност да проверявам по-сетне много пъти.
- Македонецът – каза генерал Сретен Тодорович и обърна половин водна чаша клековаче, след което шумно осмука рунтавите си мустаци, - е най-упоритото животно, създадено от Провидението. И най-неразбраното! Ако го галиш – ритва те; ако го биеш – ще ти пази карез хилядо години и пак ще те издебне да те захапе. Ни се кáра – ни се вóди!
Глътна още половин чаша ракия и продължи:
- Вие сте сравнително млад човек. Ще преживеете интересни неща и ще проверите думите ми. Спомнете си, че когато бяха под турско владичество, македонците с еднакво доверие се отнасяха и към сърби, и към българи. Сетне почна дележът им. И какъв дележ! Да пази Господ! Щом се присъединяха към Сърбия, започваха да се борят против държавата, за да се присъединят към България и обратно: щом бяха под българска власт, бореха се да преминат към Сърбия. Аз не съм политик, но знам, че сега в Македония има бунтовен кипеж против българите... И по-интересни неща ще видите!... Това са те – неразбрани хора! Ще видите!

---------------------------
Даде Господ! Видях! Хем тъй ясно видях, че чак в затвора се настаних, за да имам възможност да проверя великобългарските си блянове, превърнати на пух и прах от ... македонците.
И да помисля! Хубавичко да помисля върху думите на стария сръбски генерал.
За такава работа тук, слава Богу, имам време в изобилие. Просто не зная какво да го правя.
 

Източник: От Софийския централен затвор

Някой се обръща към Змей Горянин:
- Вие поне не трябваше да бъдете тук /затвора/.
Писателят отвръща:
- Трябвало е, драгий. Златото се познава в огън. Трябва да съм злато, щом ме прекарват през този огън. Ако бях ламарина, щяха да ме вържат на опашката на някое проскубано куче – да дрънкам от нашенските обществени калдаръми и да разсмивам скучаещите от ситост и безработица еснафи. 

ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПОВЕСТИ И РОМАНИ НА ЗМЕЙ ГОРЯНИН

Грета Костова- Бабулкова 
 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

На 10 февруари 1879 г. е открито първото Народно събрание на България след Освобождението

Из Дневниците на Учредителното българско народно събрание в Търново, 1879 г. - Милкана Бошнакова

Учредителното българско народно събрание е открито тържествено на 10 февруари 1879 г. от императорския руски комисар в страната княз Ал. Дондуков- Корсаков в сградата на бившия турски конак в Търново, дело на прочутия майстор Кольо Фичето, в присъствието на представители на всички държави, подписали Берлинския договор и много гости. Важното в речта на Дондуков е свободата на действие, която се предоставя на българските депутати в тяхната работа: С пълна свобода и независимост на отделните мнения и общи прения да се изкаже всеки от Вас съвестно и с убеждение като имате на ум, че във Вашите ръце е щастието, благоденствието и бъдещата съдба на отечеството, което е извикано към нов политически живот.
Още на първите заседания Учредителното събрание избира своя 15-членна комисия, която има задача да прегледа руския проект и да изработи нов документ за основните начала, върху които трябва да е изградена българската конституция. Председател на комисията е Константин Поменов, сред членовете са М. Балабанов, Д. Греков, Т. Икономов и др. На 21 март 1879 г., на 12-тото заседание на събранието, комисията представя своя доклад, изработен в съответствие на декларацията на човешките права, прогласена от Френската революция. В него се подчертава: Най-главното начало на една Конституция е началото на свободата. Свобода на действувание, говорение и мисление са начала, които като вродени человеку, трябва да се почитат от всяка Конституция. Окончателните поправки в текста на Конституцията се обсъждат на 14 април 1879 г., на 26-тото предпоследно заседание. След приключването председателят на Учредителното народно събрание митрополит Антим Видински, първият български Екзарх, се обръща към депутатите със запомнящите се думи: Слава Богу! Свършихме делото, за което бяхме повикани. Станаха някои неспоразумения, но то се разумява от само себе си. Нашето събрание беше като кораб, изложен на бури: слава Богу, този кораб достигна пристанището. Можем да кажем, че направихме закони от Народа за Народа...
Търновската конституция е гласувана и подписана на 16 април 1879 г. от депутатите на Учредителното събрание. По всеобщо признание тя е една от най-демократичните и модерни конституции на своето време. Първите български народни избраници създават документ, в който под върховенството на закона се утвръждават демократичните ценности на нашия народ и на съвременния им свят. Трудното им, но успешно дело заслужава дълговечна национална признателност.

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Разказ на Змей Горянин за участта на неговата фамилия

Из "Червеният хотел"- Змей Горянин
Една топла вечер в края на септември 1863 г. откъм горния край на Станимака се задал керван от шест камили. Водело ги едно сиво магаренце, което изглеждало съвсем дребно пред едрите кокалести животни. То не било оседлано, но имало на гърба си скъпо килимче, препасано с блестящи колани; месинговата украса на оглавника му, изглеждала, като златна; на шията му бил окачен гердан от много звучни звънчета. Но най-интересно било това, че никой не водел магаренцето, а то вървяло така спокойно и самоуверено, като че ли стотици пъти било минавало по този път. Това веднага се хлвърлило в очи на градските палавници, които обградили кервана и с весели одумки го следвали.
Като стигнало градския площад, магаренцето се спряло в средата, а шестте камили послушно го обградили в кръг - също че били ученици, наредени в черква около учителя си, та да пеят стройно и хубаво.
Тежко натоварените камили се отпуснали на колене, а около тях се засуетили трима прислужници.
Гражданите, насядали пред двете кафенета на почивка и разговор, започнали да правят догадки:
- Чии ли ще са тези камили? Не ще да са Гюлиош-Герданови. Да бяха негови - би ги отвело магарето до конака му...
В това време от една пресечна уличка се задал чорбаджи Стефан Грънчаря - човек почитан и уважаван - най-голям майстор в целия Пловдивски вилает, със собствена работилница на река Чая, с дванайсет водни чарка.
Той приближил до кервана и запитал прислужниците:
- Чии са тези камили и каква стока носят?
Докато някой му отговори, по калдъръма изтрополили копитата на едър чер жребец и пред чорбаджи Стефан застанал ездач, хубав като Светаго Димитрия Солунски, както е изписан в Бачковския манастир. Бил висок, рус, с малка кръгла брадичка, с широко отворени сини очи, в които искряли дързост, решителност, авантюризъм. Най-характерна била устата му с пълни, алени, чувствени устни. Костюмът на ездача бил полуевропейски-полуизточен: тесен панталон от сиво сукно, препасан на кръста с тъмночервен копринен ешарп - както у испанците, - наместо с пояс; на нозете си носел високи чизми от скъпа червена кожа; бяла копринена риза с бродиран гръдник обличал атлетическото му торсо, а на раменете си бил наметнал кадифен черен елек, украсен с бели кожи и скъпи гайтани; моравият анадолски фес не успявал да скрие буйната руса коса; която се пръскала встрани на едро накъдрени кичури.
Чорбаджи Стефан никога още не бил виждал такъв хубавец и се стъписал, а младежът-ездач не бил на повече от двайсет и пет години - му се усмихнал ласкаво, скочил от жребеца ловко и с движение на роден господар подхвърлил юздите на единия слуга.
- Добър вечер - поздравил той с плътен и благороден глас; говорел български с гръцко омекотяване на шипящите съгласни-акцент, много разпространен в Южна Македония.
- Добър вечер - отвърнал чорбаджи Стефан и подал ръка. Ръката на младежа била нежна и благородническа, но здрава и силна - личало си, че е научена да върти сабия и държи пищов; доказателствата затова се подавали от кобурите на седлото. - От къде пристигаш, челеби?...
- Димитро - помогнал му непознатият усмихнат. - Отдалече, от Анадола, чорбаджи...
- Стефан - на свой ред му помогнал грънчарят. - Ами на търговия ли?
- По търговия, кажи-речи. Накупил съм ценни стоки от Измир и Бейрут и смятам да се установя във Филибе... Чувах, че бил голям търговски град...
- Истината си чул — казал чорбаджи Стефан с гордост, че може да каже нещо важно на такъв голям челибия.
Последният се позамислил и поклатил глава:
- Смятах да стигна тази вечер там, а окъснях. Камилите се измориха; не са свинали хайванчетата на планински път.
След още миг мълчание:
- Ами ще можеш ли, чорбаджи Стефане, да ми посочиш кой е най-хубавият хан в Станимака, та да си разпусна кервана, па и аз да отпочина.
Чорбаджи Стефан се засмял и отсякъл:
- В Станимака няма хан за челебия като тебе! Тука не е Стамбул или Едърне!... Случаят те изпрати да
ми бъдеш гост!... Хайде!
Горкият чорбаджи Стефан! Ако знаел каква невероятна шега му готви случаят, никога не би помислил да се зазяпва по кервана на челеби Димитро, нито да го кани на гости в къщата си. За жалост, шегите на случая се разбират много късно, когато вече, без да щем, сме станали действащи лица в тях и не можем да се измъкнем из причудливите им постановки.

* * *
Тази вечер в дома на чорбаджи Стефан имало голямо семейно празненство: седемнайсетгодишната Марийка - единствена дъщеря на грънчаря — се годявала за първия помощник на татко си - калфабашията Желю.
Домашните бързали с приготовленията за посрещане на годежниците, а щастливият годеник изгарял с поглед своята бъдеща другарка.
Уви! Не само той я изгарял!
Седнал на покрития с алено халище миндер, гостът от Анадол не изпускал от очите си ни едно движение на хубавата Марийка. Той разговарял с баща ѝ за търговия, за далечните страни, из които бил скитал от дете, за науката, от която разбирал повече, отколкото всички станимашки даскали, събрани на едно, за всичко... но... очите му тичали подир пъргавите момински стъпки като добре обучени ловджийски кучета подир горска яребица.
Марийка, наистина, имала с какво да заковава ергенските очи: била стройна, но не слаба, а добре закръглена, въпреки младостта си; белолика, с румени страни и черешови устни, тя имала съвсем черни коси и очи синьо морави като дъхавите теменужки по склоновете на Караманджа и Персене тепе.
Навярно гостът бил виждал много девойки и жени из страните на своето скитничество, но у хубавото станимашко момиче имало нещо друго: чудният чар на девствеността, изразен в плахото потръпване при докосването, в шептящия потискан говор и най-вече в очите, препълнени от любопитство за същината на най-голямата тайна на живия живот — брачното легло.
Този чар поразил челеби Димитро и го накарал да забрави благоприличието, задължително за всеки гост. И когато за момент останал в стаята сам с Марийка, подхвърлил тъжно:
- Ех, младост, младост!
Девойката му хвърлила двете родопски теменужки:
- Та и ти си млад, челеби...
- Млад съм, ала много късно дойдох в Станимака.
- Защо пък? - зашепнала Марийка и пуснала теменужките в пазвата си, за да умири разиграното си сърце и развълнуваните си момичешки гърди.
- Защото, ако бях дошъл по-рано, сега щях да бъда на мястото на Желю!
- Не бива да ми казваш това, не е добре!...
Някаква необяснима сила накарала гостът да запита:
- Не би ли се радвала тогава повече на годежа си? А?
Тя замълчала миг, пред очите й размахали крила кончета, сърцето й се издигнало до украсената с Маргарит и корали шийка.
- Бог вижда, че бих се радвала повече.
И тичешката избягала от стаята.
Дошли госпожиците с песни и смехове, изпълнили стаите на чорбаджийската къща с безгрижна младенческа глъчка, а целият малък градец, похлупен от звездното небе, засънувал жесток любовен сън.
Когато черното вино за трети път изпълнило чашите, гостът станал средище на веселбата: той запял стари български, гръцки и турски песни - най-вече любовни. И нито веднъж не погледнал годеницата, но знаел, че нейните очи го следят и че слухът ѝ изпива всяка негова дума. Затова накрая той изпял една песен, която - без друго - сам си съчинил:
Рано ми ранил Димитро -
Димитро - младо търговче,
хранено конче оседлал
и на Марийка продумал:
- Марийке, моме хубава,
недей си сълзи очите,
недей си кърши пръстите,
нощеска ще ти довтасам -
да ми застанеш - пристанеш!
Бир’да си снощи годена,
бир’да си снощи верена
със пръстен, със бормалия
със седем низи пендари
и три гердана Маргарит,-
каквото реча ще стане!
Не да си мома годена,
ам’да си булка под венец,
из черква ще те изведа,
на конче ще те покача,
па на Филибе ще идем:
владика да ни венчее
със двайсе-трийсе попове!
Песента била бурно одобрена. Дори чорбаджи Стефан се просълзил, без да подозира, че следващите няколко часа ще му дадат много по-голямо основание за сълзи.
Истинският смисъл на песента разбирали само двама: Димитро и Марийка, която едва не припаднала, като чула целия лудешки план на едно предстоящо бягство.
- Да не си болна, чедо? - запитала я тогава майка ѝ.
Не съм едва отговорила тя. - Само малко съм уморена...
- Хайде тогава да дариш гостите, че да си отиват.
При даренето, като се навела да целуне ръка на челеби Димитро, чула на ухото си думите „Разбра ли?“ и отговорила „Да!“.
Подаръкът, който челебията ѝ дал за даряването, бил толкова тежък, че тя несъзнателно отворила шепата си: на розовата моминска длан всички видели масивен златен пръстен с грамаден моравосин камък - също като очите ѝ.
През нощта челеби Димитро оседлал черния жребец, почукал на прозореца на Марийкината стая, поел малката ѝ бохчичка, после нея самата и с такъв скъпоцен товар запрепускал към Пловдив, за да реализира песента си рано сутринта в конака на пловдивския владика.

* * *
Късно след обяд разяреният чорбаджи Стефан намерил своя непрокопсан гост в собствената му къща. Челеби Димитро, още щом излязъл от конака на владиката, успял да си купи къща на два ката с двор и покъщнина близо до черквата „Света Петка“. Къщата купил от един хитър грък, който си пресметнал печалба, равна на самата стока. Това не направило впечатление на авантюриста, които имал два кемера, натъпкани с жълтици, и единствено желание да настани невястата си в неин дом.
Когато чорбаджи Стефан скочил от коня си и заудрял кованата саибийска порта с дръжката на камшика си, в двора вече шетал довереният слуга - керванджия, а горе на язлъка се показала стресната слугиня.
Слугата отворил вратата и се поклонил до земи на госта:
- 3аповядай, чорбаджи! Ей сегинка ще кажа на челебията. Той е горе с гостите си... празнуват сватбата!
Той посегнал да поеме юздите на коня, но чорбаджи Стефан го пернал с камшика през ръката и изревал:
- Остави коня, говедо! Върви кажи на твоя челебия-разбойник да излезе! Искам да му извия шията ей с тези ръце!
Преди да се помръдне слугата, на язлъка се появил Димитро засмян, сияещ, по-хубав от вчера.
- Заповядай, дядо! Ела горе при другите гости!
Като чул думата „дядо“, чорбаджи Стефан позеленял от злоба и закрещял запенен:
- Дядо ли каза, разбойнико? Повтори да те чуе цяло Филипе!
Ти, хайдутино, дето ме ограби! Дето ми зачерни лицето!
Дълбока гънка легнала между витите вежди на Димитро. Той заговорил без да вика, но толкова твърдо, че чорбаджи Стефан се стъписал и малко се укротил.
- Ти можеш да се сърдиш, чорбаджи Стефане, че дъщеря ти ми пристана. Това може да те е огорчило и право е... Готов съм сто пъти да ти искам прошка... Но да ми речеш, че съм те ограбил - грехота е! Ако бях крадец, бих ли оставил в къщата ти шест камили и шест товара най-скъпи анадолски стоки? Какъв по-голям баба-хакъ искаш?
- Не искам от тебе баба-хакъ! - изревал грънчарят и размахал юмруци. - Искам дъщеря си! Къде е тя, кучката проклета, да дойде с тези ръце да я удуша!...
- Не говори лошо за жена ми, чорбаджи Стефане, защото не знам докога ще мога да сдържам гнева си! До тази сутрин тя ти е била дъщеря, но сега ми е невяста. Под венчило сме минали!
- Под венчило ли? - олюлял се чорбаджи Стефан. - Под венчило...
- Ако не вярваш, ела вътре да попиташ владиката... Той току-що дойде на гости на младоженците - казал Димитро и лукаво се усмихнал.
Чорбаджията навел глава смутен. В сърцето му се блъскали най-противни чувства. Срамът, че дъщеря му, току годена, пристанала на един непознат чужденец, с когото почти на часа се венчала, отстъпвал пред честта, че сам филибелийският владика я венчали ѝ отишъл на гости. И какъв трябва да е този човек - зет му, - щом може да се разпорежда с владиката?
При мисълта, че онзи хубавец на язлъка бил негов зет, отново се разгневил, но щом повдигнал очи към Димитро, посрещнала го такава подкупваща усмивка, че несъзнателно започнал да се изкачва по стълбата.
- Заповядай - поканил го зет му. - Вътре са няколко приятели и владиката с дякона си.
После се обърнал към слугата си и подвикнал:
Разседлай коня на чорбаджи Стефана и го разтрий добре, да не простине...
Грънчарят се изкачил на язлъка, спрял се пред Димитро и го загледал продължително, после му подал ръка и промълвил покорен:
- Чуден човек си ти — никой не може да ти се сърди!
Младият мъж, полуколеничил, поел протегнатата ръка и с истински синовно чувство я целунал за прошка. После го хванал под ръка и го въвел при другите си гости.
Начело на трапезата седял владиката Агатангел, от дясната му страна бил синът на всесилния Гюмюш-Гердан, отляво стоял празен столът на зет му и там го настанили - него, скромния грънчар от Станимака. Другите гости били все млади търговци, но богаташи и челебии.
Когато достигнал до стола си, владиката му подал ръка, която Той целунал почтително и получил благословия, заедно с пожелание:
- Да ти са живи и здрави, чорбаджи Стефане. От внуците им внуци да видиш и да ти прославят корена во веки.
Празненството продължило, чорбаджи Стефан се успокоил дотолкова, че се усмихнал и закачливо се заканил с пръст на Димитро. Било му радостно, като видял в каква среда влиза дъщеря му, как от станимашко девойче ще се превърне на истинска кокона, как и самият той ще се издигне обществено, когато в Станимака започне да идва зет му със своите приятели; а и владиката на път за Бачковския манастир ще се отбива в къщата му на гости и ще му благославя трапезата... Тъй се изменило настроението му, че с умиление запитал:
- Ами къде е Марийка? Нека да дойде, хубостницата, да ми целуне ръка, инак няма да й простя, дето ме посрами пред хората...
- За любовта винаги има прошка - засмял се владиката и мъдро добавил: - А за посрамяването - не му мисли много. Хората няма да ти вдигнат хляба високо.
Димитро се намесил:
- Прощавай, дядо, ама нали всичко стана набързо, та не можахме да приготвим дарове за гостите...
- Остави даровете - прекъснал го чорбаджията, но зет му махнал с ръка и наставил:
- То дарове ще има, само че са скромнички. Сега Марийка ги приготвя.
Едва издумал, и младата булка влязла е стаята с несигурни стъпки и приведен взор. Тя коленичила пред баща си и със сълзи поискала прошка.
Простено да ти е - просълзил се грънчарят, - и Господ да ни благослови.
Тогава тя окачила на ръката му тежка гранатова броеница, с чиято стойност можело да се купи една не съвсем малка къща.
Също такава броеница получил и владиката, а сетне и всички останали гости били дарени с ценни предмети. Замалко Марийка се върнала в другата стая и оттам донесла някакъв скъп плат, който поднесла на баща си:
- Това пък дар за мама.
Така се възстановило полюбовното разбирателство и още на следния ден животът на младото семейство потекъл правилно, нормално, по релси.

* * *
Колко наистина е невероятен самият живот!
Ако бях прочел тази история в някое женско списание за домакинство и мода, бих възкликнал с оправдана подозрителност: „Ех, госпожо редакторе! Много лекомислени истории сервирате на клиентките си! Всяка ваша читателка ще се усмихне като Мона Лиза и ще ви обвини, че я смятате за много наивна и доверчива. По онова време, когато моралът е бил на такава висота, наистина е била невъзможна една подобна авантюра!“ Тъй бих казал, ако бях прочел историята на челеби Димитро и съпругата му. Но работата е там, че не съм я чел, ами я научих от самата Марийка, и то съвсем просто и непосредствено разказана, като нещо обикновено - не! - Но като нещо, което е трябвало да стане. Затова не мога да не я вярвам. Па нека си призная само, че аз не бих могъл да я съчиня от страх пред същите упреци, които отправих на въображаемата редакторка на женско списание.
Все пак, историята дотук не е кой знае какво необиковено нещо. Най-сетне, може да се очакват житейски забърканости винаги, когато има любов. Любовта сама по себе си е забъркана работа, която усложнява живота, но без която никак не може да се живее.
Историята губи много и от обстоятелството, че развълнуваният чорбаджи Стефан не направя дори опит да удовлетвори гнева си, като гръмне с пищов авантюриста, настанил се в дома му без сватосване и уговорки за зет. Така се губи белетристичният нерв и действието остава да бъде завършено от самия читател — работа съвсем неблагодариа. Ясно е, че читателят би предвидил само най-естествения край: тихо и мирно съществувание, трансформирана в търпимост страстна любов, превърнато в навик брачно съжителство и една дузина деца за майката, а за бащата една дузина причини да работи повече и повече да печели.
Тука обаче аз хитроумно ще подмигна на читателя и ще му гръмна в лицето грубоватата фраза на Арцибашев или Пшибишевски - вече не помня кой от двамата:
- Умната- читателю! Не предугаждай, за да не ти запуша устата с носна кърпа!
Наистина, продължението на историята е по-неочаквано от самата нея. Когато я научих, разбрах максимата на Достоевски, че живият живот е по-невероятен от измислицата.
Изминали са шест месеца от сватбата на челеби Димитро, животът на младото семейство тръгнал по релси, старите от Станимака не само се помирили със станалото, но не можели да се нахвалят с новия си зет, който за толкова малко време се наредил във Филибе и като голям търговец, и като първенец в обществените работи, и като интелигент, който правел впечатление дори на учителите от гръцката гимназия.
Майката на булката била повикана от дъщеря си да и гостува и затова ѝ било изпратено новото ландо на челебията, запрегнато в два черни расови коня. Баба Петричка се чувствала на седмото небо и пътя от Станимака до Филибе преминала не по шосето, а направо го прехвръкнала.
По-късно младоженците отишли на повратки и цяла Станимака се извървяла да честити и да получи дар. Три дни и три нощи не млъкнали музиките, нито хората спрели. Чорбаджи Стефан направил от повратките истинска сватба, и от сватба по-голямо тържество.
Само един човек не се вяснал. Със свито сърце очаквала Марийка, че той ще дойде. Изтръпвала от страх пред тази мисъл, а от друга страна искала час по-скоро да го види, да му поиска прошка, да поплаче на рамото му и така да изкупи мъката, която му била причинила.
Но той не идвал, а тя нямало как да запита за него.
Едва на третия ден се престрашила. Издебнала майка си самичка и с шепот попитала:
- Мамо, какво стана с Желю?
Майка ѝ била тъй изненадана, че едва не изтървала съда, който носела.
- За Желя ли питаш? Я се опомни! Ти си вече женена жена. Опомни се!
- Ех, майко! - тъжно промълвила Марийка. - Не ги разбираш тези работи!... Аз за друго питам за Желя... Мъчно ми е за него. Много голям грях имам... Иска ми се да го видя и да му поискам прошка... Зачерних го!...
И тя заплакала. Майка ѝ я прегърнала като малко момиченце и я загалила:
- Не плачи! Нали си доволна от мъжа си? Гледай си дома и не мисли за Желя и за греха си към него. Било билото! Желю е млад. Навярно си е намерил друга годеница... Той още на сутринта, като разбра, че ти си избягала с Димитро, забягна. Оттогава не сме чули нищо за него. Навярно вече те е забравил.
Марийка се е успокоила, плиснала две шепи студена вода на очите си, за да не личи, че е плакала, и съвсем изтрила от мисълта си Желю и неговата мъка.
И ето че изминали шест месеца.
Една сутрин, като работил в кантората си — кантората му била вкъщи, - чорбаджи Димитро бил сепнат от единия си бивш камилар, който останал да слугува у него и след като камилите били продадени.
- Какво има, Василе?
- Прощавай, челеби, ама има една неприятна работа. Един човек иска да дойде при тебе.
- Е, нека дойде.
- Не е там работата, челеби. Този човек не е като другите...
- Как да не е като другите? - Зачудил се Димитро. - Рога ли има, що ли?
- Абе той рога няма, ама...
- Казвай де, казвай!
- Този човек - с пресекулки почнал слугата - беше годеник на коконата... Той не ми се обади, ама аз го познах.
Димитро веднага отърчал вън. На язлъка стоял Желю, облечен спретнато и чисто в полуградски дрехи, с калпак в ръка и търпеливо чакал. Димитро му подал и двете си ръце и с приветлива усмивка го поканил:
- Заповядай, приятелю! Този глупак - моят слуга - не те познал и те оставил да чакаш вън. Прощавай. Влизай вътре.
И веднага кряснал на забъркания Васил:
- Тичай, келеш, да кажеш на Шпеталовката да направи две чорбаджийски кафета.
Когато влезли в стаята кантора, Димитро седнал на широкия миндер и привлякъл до себе си госта.
- Аз съм много виновен пред тебе, Желю, и не знам как да ти искам прошка... Какво да кажа? Има нещо по-силно от човешкия разум! Ако бях питал разума си, не бих постъпил, но... сърцето ми така заповяда! Прощавай!
Желю отпуснал глава и въздъхнал:
- Ех, станалото станало!
- Прощавай, братко! - искрено промълвил Димитро и сърдечно стиснал ръката на нещастника.
Желю поклатил глава:
- Не е до прошка, челеби! Прошката аз ви я дадох още тогава. Сам зная, че човешкото сърце не е карделинка да я държиш в кафез. Лошото е, че ме боли... Разбираш ли ме? Сякаш ми е живеница в гърдите! Такава мъка ти не си изпитвал и не можеш да я проумееш...
Сетне изведнъж се оживил и заговорил със задъхване и глас, напомнящ съсъка на есенен вятър:
- Знаеш ли какво е шест месеца да ти гори жарава в сърцето? Аз зная! От жарава по-лошо! Когато научих станалото, пощя ми се да те догоня и да затрия и двама ви. Нея вече не я обичах. Мразех я, задето ме излъга, задето ми зачерни лицето. Събрах си всичко и отидох в манастира. Исках пред Бога да се закълна, че ще ви затрия. Мислех, че ако не направя тъй, ще се изплаша и няма да мога нищо! В манастира пък ми се случи друго: Господ ми отвори очите да видя, че нямам право да ви сторя зло.. Това дето направихте, не беше ли от Бога? Не те ли изпрати той в Станимака тъкмо оня ден? Тъй е трябвало да бъде, си рекох.
Той поел дъх и продължил с нежност:
Пък и Марийка... Какво разбираше тя от живота? Нищичко! Галена от всички, тя знаеше, че е добро само това, което каже татко ѝ. Той каза, че е добре да се оженим и тя се съгласи само, защото той го каза... А ние с нея като брат и сестра се обичахме.
Помисли, челеби. Десет години сме расли под един покрив, на една трапеза сме се хранили. Аз бях дванайсетгодишен, когато баща ѝ ме взе за чираче в грънчарницата. А не ме гледаше като чирак, ами като син. И тъй, нямах нийде никого! Марийка беше осем години тогава... Растяхме заедно. И всичко се нареждаше на добре, а после дойде ти. И с тебе дойде мъката ми!
При всяка Желюва дума Димитро навеждал главата си все по ниско, за да скрие насълзените си очи. А Желю стискал ръцете си до счупване и хлипал:
- Ех, ех! Колко пъти ми се искало да те причакам и сред чаршията да ти забия кама в гърдите. Виждах те вече прострян на калдъръма и аз наведен отгоре ти с окървавена кама и се смея, смея до посиняване. Викам: крадец! Крадец! И никой не се приближава до мене. Всички минувачи те сочат с пръст и поклащат глави: пада му се! Щом краде годена мома!... Ех, страхотия! Знаеш ли, че има сто пъти да съм те следил, като се връщаш от магазията си, или като излизаш от дюкяна на Караманлията. Избирах място по улиците, където да те убия. Исках да има много хора. Много хора да видят! То беше лудост. Наистина бях полудял. Не вярваш ли? На! Виж!
Той бръкнал в джоба на сетрето си и извадил немного дълга кама с кокалено бяло чирекче, изострена, като бръснач.
- Ето и камата!
И я подал на Димитро.
Атой не се изплашил. Мъката на нещастния Желю се преляла и в него толкова, че му било безразлично дали стоманеното острие няма ей сега да го прониже. Опитал с върха на показалеца си острието и прошепнал:
- Остро!
- Не е колкото мойта мъка, челеби! - унесено поклатил глава Желю. - Това острие не е нищо!
Тогава Димитро се изправил срещу него, разголил гърди те си и с дълбоко разкаяние извикал:
- Удряй, братко! Прав си да ме убиеш!
Ала Желю се усмихнал с горест и запратил зловещата играчка в ъгъла на стаята.
- Това вече мина, челеби! Аз тогава не го направих, и слава Богу! Марийка те спасяваше. Тъкмо в най-голямата си лудост се сещах за нея. Виждах я как търчи обезумяла от скръб, как се хвърля с писък над трупа ти, а как после се спуска към мен и с нокте ми дере очите. Убиец ми вика. Разбрах, че да убия тебе -ще рече и нея да убия!
Той замълчал малко, а сетне заговорил със спокоен и твърд глас:
- Всичко претърпях досега, но вече не мога! Затова дойдох. Ти ми докара мъката - длъжен си сега и да ми помогнеш! Това ще искам от тебе, ако си човек...
- Казвай! — живо го прекъснал Димитро. — Каквото поискаш, ще го направя. И аз да облекча сърцето си...
- Искам - започна Желю натъртвайки всяка дума - да остана при тебе. Ще ти работя каквото поискаш! Роб ще ти стана. Не ща да ми плащаш грош. Само хляб ми давай - и той ще ми е много! Стига да мога да я виждам. Пак да съм с нея под един покрив, както в бащината й къща. Ако я погледна с мъжки очи - убий ме като бясно куче. За мене тя ще си е сестра! Това е! Не се ли съгласиш, ще се обеся пред пътната ти порта! Защото повече не мога да търпя!
Димитро бил дълбоко замислен. В душата му се блъскали чувства като горски птичета в кафез. Когато повдигнал глава и срещнал погледа на Желя, лицето му било прояснено и гласът му прозвучал решително:
- Да бъде, както каза! От тоз час ти си ми най-верният човек. Заплата няма да ти дам, ала всичко, което имам, ще бъде и твое. Ела да ти покажа стаята и да се видиш с Марийка...
Желю направил няколко крачки, а сетне бързо се досетил и хванал Димитро за ръката:
- Още една молба, челеби. Кажи на Марийка никога, до смъртния ми одър, да не ми споменува за миналото. Като че ли нищо не е било!
Навел се, целунал ръката на Димитро и излязъл преди него в коридора. Лицето му излъчвало сияние.

* * *
От години вече мисля върху тази история. Разравям душевните преживелици на трите точки в този странен триъгълник и не мога да ги проумея. От тримата аз познавам само Марийка, и то когато вече беше баба Марийка. Бях гимназист, когато научих историята на нейното омъжваме и, ей Богу, съжалих дядо - си Димитър. Намерих го за съвсем глуповат, щом е могъл да открадне баба. Желю го сметнах за формено луд: толкова ми беше чудновата постъпката му. Изобщо не можех да си представя баба Марийка обект на душевни вълнения и причинителка на такава дълбока трагедия, макар че сам аз въздишах по една Надя с рокличка над коленете и с две плитки, спуснати на раменете.
За мен беше естествено зет ми Димитър да обича Мими.
Но Мими беше млада, хубава, жива и жизнерадостна. Беше ми съвсем ясно защо въздишам по мургавата Надя и защо сърцето ми галопира, когато я срещна и забележа как си забърква крачките. Но съвсем не можех да си представя баба Марийка като Надя или Мими. Чудно е как младите гледат на възрастните. Винаги ги измерват със своят аршин и виждат, че съвсем не им идват по мярка. Впечатленията - както от един поглед, така и от една заучена или внушена представа за някого - са толкова мъчно приспособими към съвременността, че човек почти винаги ги възприема карикатурно. Ако някой ни каже, че Отец Паисий, като е бил шестмесечно дете, е сучел от гърдите на майка си и е ритал с босите си крачета, ще ни се види смешно, защото не можем да си представим Отца Паисия като бебе, а с брадата му и с мустаката уста съвсем немислимо е да бозае. Същото е, ако ни кажат че Карл Велики е бил много уплашен, когато като петгодишен хлапак счупил една стъкленица, защото баща му - Пипин Къси - бил строг и обичал да го потупва. Или да допуснем, че Христофор Колумб - геният, който намери път през цял Атлантически океан - се бил загубил в Кадикс или Кордова и ревял по улиците, докато родителите му го намерили. Всички тези неща ни се виждат невъобразимо трудни за възприемане.
Така трудно ми беше да възприема и историята на баба, чието отпуснато пълно тяло, избърчено старческо лице не можеха да напомнят за някогашни буйни страсти и пламенен темперамент.
Ала сега, когато самият аз вече не съм това, което бях преди двайсет години, и все пак добре зная, че тогава пламтях, а и по мене пламтяха — разбирам много неразбираеми някога неща. Разбирам и Марийка, и Димитро, и Желю. Но не мога да ги изтълкувам в рамката на тогавашните условности, предразсъдъци, некултурност; кратко казано: не мога да ги реализирам в епохата им. И ми остава едничко обяснение: библейската мъдрост на Соломона, че любовта е била винаги една и съща.
Баба Марийка имаше съвсем посредствен ум и никаква интелигентност - качества, които старостта не заличава. Липсваше ѝ въображение, сиреч първата предпоставка за романтизъм. Следователно в сватбената й авантюра може да се съзре само животинският й инстинкт за естествен подбор.
Но, за Бога, какво може да се съзре в поведението на Желю? Ако той не би бил грънчарски чирак, калфа и майстор, а някой от героите на Хамсун, ако при това не би живял в робска България през втората половина на деветнайсти век, а в свободна Норвегия - бих допуснал, че романтичното влияние на старите викингски саги са замъглили душата му и само му дали сили за такава жертва: да живее до своята любима и да вижда непрекъснато как тя люби другиго. Това самоотрицание е равносилно на отшелнически подвиг и дори повече, освен ако е психопатия на полова почва.
За Димитро сякаш тази работа е най-понятна. Този авантюрист, дошъл от Анадола в Станимака, а в Анадола отишъл неизвестно откъде, е бил способен на подобна постъпка, равносилна за тогавашните разбирания на престъпление. Интересно е, че нито баба Марийка, нито баща ми говореха за неговото минало. Сигурен съм, че и те не знаеха нищо положително. Разпитвах един път и чичо Джордж, но и той ми заговори за баща си от неговото пристигане в малкото гърчеещо се родопско градче. Като че ли Димитро е бил пуснат от небето някъде между Бачковския манастир и Асеновата крепост да придружава един керван камили и да внесе буря в едно тихо занаятчийско семейство.
Баща ми, който беше прекрасен разказвач, говореше за дядо с чувство на много голяма адмирация. От всичко, което съм научил за него и което отчасти ще разкажа след малко, личи, че той бил изключително надарен човек, с голяма и разнообразна културност, с интелигентност рядка за времето и средата, остроумен и веселяк. Същевременно обаче е бил буен, страстен, неумерен гуляйджия, ловък ловелас и амбициозен себелюбец. В сблъскването на тези качества можем лесно да подозрем мълнията, която предизвиква решението му да отвлече чистото и хубаво провинциално момиче. Намесила се и аристократичната му честност и го заставила да узакони с порядъчен брак лудорията на авантюристичния му порив.
Нека спра тълкуванията дотук. Да ги разтегля и на още двайсет страници - все този резултат ще добия: ще се мотая из мъглявините на едно психологическо недоразумение повече или по-малко с компаса на догадките, а с такъв уред най-често се стига там, отдето си тръгнал.
Нека си призная, мен ме достигна тази участ... 

 Из "Червеният хотел"- Змей Горянин
Картина на Васил Горанов
ЗАБРАВЕНОТО ТВОРЧЕСТВО НА ЗМЕЙ ГОРЯНИН

Манастирът „Св. Троица“ при град Търново

Васил Берон, из „Археологически и исторически изследвания“ 1887 г.

Монастирът „Св. Троица“ се намира в едно разстояние на 8 километра от града Търново към северозапад, той е построен откъм десния бряг на река Янтра на една висока скалиста местност в проходът или, както тук въобще се казва, в Дервента между града Търново и ближнето село Самоводен зовимо. Тоя проход или Дервент се е образувал и е произлязъл, вижда се от едно разцепване на местната висока скалиста гора и след това разцепване са останали и високите скалисти баири и от двете страни - онзи откъм дясна страна се зове Гарга баир, а онзи откъм лява - Картал баир. Десният Гарга баир се простира чак до друго едно местно процепване към североизток, което води към Арбанаси и Каменица зовимо. Левия же Картал баир се простира към юг покрай Марино поле чак до края на града Търново откъм същото място. Местността впрочем, дето е построен монастирят „Св. Тройца“, ако и да е много висока, но представлява едно дълго тясно равнище, което е завардено откъм север и североизток с една до 40 - 50 метра висока каменна скалиста стена, отпреднята лична повърхност на която е доволно гладка, сякаш че е нарочно и изкуствено удялана и огладена... Според това тая висока скалиста стена представлява един живописен и величествен изглед! Тая скалиста стена е при това много и твърде много забележителна и в историческо отношение и тя ни напомня, ако и в твърде малък размер, скалистите високи местности на Атонската Св. гора. По отпреднята повърхност и на разни височини се съглеждат и в оградата на монастиря, и вън от нея 15 до 20 дупки от различни величини и разни образци, повечето са кръгли или имат един елиптически образец. Едната, вътре в оградата дупка, е входът на една малка пещера и както разказват самите калугери на моиастира, те са се катерили по скалистата стена и са се крили в тая пещера във времето на яничарите и дели-башиите, разумява се, които са могли да избегнат от техния поразителен и убийствен меч и да си спасят душите в тая пещера, която впрочем не е на твърде голяма височина. Друга една кръгла до 5 метра в диаметър дупка, вижда се, според външната ѝ повърхност, че тя е утесана и издълбана в скалистата стена нарочно; тя е до 3 метра дълбока и тя е била, вижда се, издълбана и приготвена пак с цел, за да се крият в нея калугерите във время опасности. Вътре в оградата на монастиря има по скалистата стена и други дупки, но те са повечето малки и незначителни. Вън от оградата на монастиря и близо до него има на скалистата стена и на една височина до 10 метра една почти триъгълна дупка, която е външният вход на една малка пещерка; тая пещерка има едно доволно важно историческо значение, понеже според положителните уверения на калугерите, завардени у тях по предание, в нея пещера е живял Св. Теодосий Търновски и тая пещерка е била следователно като иноческа пустинна обител за Св. Теодосия, който е живял в около 1350 -1380 година. Тоя монастир е бил по уверението на калугерите един скит, или една пустинна и уединена обител, за такива хора най-сгодна, които са се решили да избегнат от светските суетности и да си преминат живота в уединени, даже и мъчно достъпни места за человеците, каквито са пещерите по скалистата висока стена на монастиря „Св. Троица“, каквато е и дупката, или пещерата на високата скала, в която е живял Св. Иван Рилски, каквито са много други такива уединени пустинни местности, в които са се криели и живели ония велики человеци, които са били изпълнени с Божие вдъхновение. Много справедливо се казва, „че колкото и да отбягват тия велики человеци светската суетна слава, толкова по-много тя следи и тича подире им“. Същото се е случило и със Св. Ивана Рилски, и със Св. Теодосия Търновски. Не е известно колко години е живял Св. Теодосий в скитската обител при монастиря „Св. Троица“. Близо при пещерката, дето е живял Св. Теодосий, има и други някои дупки и пещерки по скалистата стена вън от оградата на монастиря „Св. Троица“; на пътя, що води към Самоводен, ние съгледахме една много голяма кръгла дупка и игуменът на монастиря ми разказа, че тая дупка е входът на една голяма пещера. Нам се видя действително много чудна тая голяма пещера, ние съгледахме обаче, че в нея може лесно да се влезе по една полегата пътека, що води нанагоре по малко издадена една част на скалистата стена към пещерата, която се намира на една малка височина от земната повърхност. Монастирът „Св. Тройца“ е много стар, церквата му е нова, също и стаите му (килиите му), както и по-горе за това споменахме. Ветата му церквица е била много мъничка и някои от калугерите, що живеят сега в него, помнят много добре тая мъничка церквица; те ни увериха, че когато тя е била построена, тоя монастир е бил една иноческа скитническа обител и е имало при церквицата няколко малки келийки.
Тая церквица я развалили калугерите в 1847 година; над главните двери на олтаря е имало поставена една плоча, която обаче за голяма жалост калугерите не били добре съгледали, преди да развалят тая стара церквица, и като разваляли олтаря, паднала на земята и се счупила. Игуменът, както и други калугери, съгледали, че на тая плоча били написани слова, та взели и съединили добре счупените части на плочата тъй, щото им било възможно да прочетат следующсто много важно историческо сведение, относящее се до първобитната тая стара церквица, следователно и до първобитното може учреждение на тоя монастир „Св. Тройца“. Един стар монах ми показа един писменен препис от тая плоча, написан с ръката на тогавашния игумен, която той завардил у себе си и до днес. Съдържанието на тоя надпис, що е бил изложен на плочата поставена над олтаря, е следующее: „Тая церква „Св. Тройца“е съзидена в 1070 година, януария 27. Епитропъ Георгий Преложникъ и синъ му Калинъ“. Значи, церквата „Св. Тройца“ е била построена в 1070 година във времето на гръцкото владичество в България. При това тоя монах ми разказа, че над западните врати срещу олтаря и от двете страни е имало изображения на цар Ивана Александра и на сина му цар Шишмана III, при които били изписани и съпрузите им, цариците и децата им; даже разказваше, че децата им били изписани с жълти чехли. Всичките били изписани вътре в церквата над вратата към двора срещу олтаря. Показа ми при това и снимки от изображенията на цар Александра и на сина му Шишмана, снети от един живописец от церквата, преди да я развалят. Ние разгледахме с благоговение тия снимки от изображенията на казаните царие и съгледахме, че те държат в дясната си ръка кръст и лаврово клонче, а в лявата царски скиптър. Тук трябва мимоходом да кажем, че още в 1856 година ме призова игуменът, за да разгледаме някакви си кожени (пергаментови) големи листове, що били намерени, съзидени в зида на старата церква, гудени в една тенекяна кутия, и като събаряли зидовете на церквата, намерили тая кутия. Като разгледахме тия пергаментови листове, уверихме се, че те са хрисовули, издадени от четирима влашки князове и написани с чисто български букви, но на влашки език, с много съкращения и с титли. Ние ще хортуваме за тия хрисовули по-надолу. В 1856-57 година се намери в гората, що е близо при монастиря към северозапад, едно развалено каменно здание и се казваше, а отсетне се и ние уверихме, че това порутено здание е било церква; понеже образът на постройката му, както и престолният каменен прибор, ясно доказваха, че в това здание е имало олтар, построен към изток с престолен каменен прибор; към северозапад от това порутено здание се явно виждаше едно обширно равнище, но покрито с дребни горски дървета и шубраци. Разгледахме и разпитахме за всичко, относящее се до тая церква, както и до монастиря „Св. Тройца“; известихме се от калугерите на тоя монастир, че в Хилендарския монастир имало един хрисовул, издаден от царя Шишмана, (вероятно III), според който хрисовул, монастирят „Св. Тройца“ бил надарен с много недвижими стежания, между които се били споменували селата: Сергювиц, Биляковица и още едно, днес неизвестно, село Костенброд. В тоя хрисовул се било споменувало и за церквата, „що е близо при монастиря „Св. Никола“. Един же инок, който живял в Хилендарския монастир, ми разказа, че той видял и прочел един хрисовул в библиотеката на монастиря тоя, издаден от цар Ивана Александра, в който се казвало тъй: „Съзиждамъ тоя храмъ в името на Светителя Христов Св. Никола и Царството ми заповядва: да ягчее до когато грее слънцето“ и проч., и че най-накрая било написано: „Написа се тоя мой хрисовулъ в село Сергювицъ“. Тая порутена церквица е до 8 метра дълга и до 4 1/2 широка.
Цар Александър бил заповядал чрез тоя си хрисовул на архимандрита монастирски, за да бди добре да не смее никой да бутне монастиря и никой да не поиска от него дан, каквото десяток и проч. Тоя е важен документ. Като се земни следователно в едно внимателно съображение всичко гореизложено, относящее се до монастиря „Св. Тройца“ и до порутената церква „Св. Николая“, построена от цар Александра, могат да се извлекат следующите логически заключения като най-верни и справедливи: 1-о) Че старата церква при монастиря „Св. Тройца“, следователно и самият тоя монастир, са били построени и учредени преди 816 години, т.е. в 1070 година, а в около 1368 год. тоя монастир е изново и от основание построен от цар Шишмана III наместо ветата скитническа обител. 2-о) Че церквицата „Св. Николая“, близо до тоя монастир, е съзидена по всяка вероятност от цар Ивана Александра, баща на цар Шишмана III.
Тоя монастир има едно прекрасно местоположение, изобилна и добра вода и пътя, който води към него откъм Трапезица, е живописен, жално само, че е много тесен; по някои места впрочем има по него обстлано с камъни (калдъръм) и вижда се, че тоя път трябва да е правен по заповед на цар Александра, или на сина му цар Шишмана III, за да бъде възможно по-лесно по него да се отхожда в монастиря. Ние споменахме по-горе, че когато се развалила вехтата монастирска церква в 1847 год., намерила се е в зидът ѝ една тенекяна кутия, в която се намерили едни пергаментови листове, и че като те се разгледали, узнало се, че те са хрисовули на влашки князове. Тие хрисовули са 4 и ние ги преведохме всичките на български, и по-долу ще изложим съдържанието им. Тук ние се считаме длъжни да разясним предварително за преданията, които са се завардили у калугерите на монастиря „Св. Тройца“ за тия хрисовули. Те разказват, че тоя монастир, толкова богат и толкова славно украсен в старо време, според честите обири обаче, на които той е бил изложен, бил много изпаднал и осиромашал, тъй щото в неизвестни отколешни времена калугерите от монастиря се принудили да отидат в Букурещ и да молят княза влашки, за да им се дава една известна годишна помощ. Тая им молба е била приета и всяка година ходили, отредени от тоя монастир братя, за да земат тая помощ от влашкото княжеско правителство в Букурещ. Всеки един нов княз издавал на основание на по-предните хрисовули друг един нов хрисовул, потвърден от държавния му съвет и с печата му. Според разказите пак на калугерите на монастиря преди 75-80 години, когато върлували делибашиите и капасъзите и когато по нашите места е била почти цяла анархия според безсилието на правителството, по него време тоя монастир е бил изложен на големи опасности - много калугери били убити, а които могли да избегнат турския ятаган, те са се скривали в гореупоменатата големичка пещера в скалистата стена. По него време, вижда се, калугерите съзидели гореказаната тенекяна кутия в зида на черковата, понеже последният хрисовул, издаден от княза Ипсиланти, е от 1803 година. Най-вехтият от тия хрисовули е издаден от влашкия княз Йоана Стефана Кантакузина в 1715 година, но той споменува в тоя си хрисовул, както и по-долу ще видим, че като отишли Св. отци калугери да искат милостиня, те били занесли хрисовулите и на по-предишни влашки господари, които са били по-отпреди господствували и са се поминали; значи, такивато хрисовули били са издадени още в по-отколешни времена. Четирите же хрисовули, що са се намерили и се вардят в монастиря, са издадени от следующите влашки господари: 1-о). От Йоана Стефана Кантакузина в 1715 год. 2-о). От Йоана Александру Бика войвода в 1748 год. 3-о). От Йоана Ипсиланти войвода в 1776. 4-о). От Йоана Конетандина Александру Ипсиланти войвода в 1803 год. По-нови хрисовули не съществуват по самата причина, че като са били тия 4 хрисовули съзидени в зида на церквата, никой не ги е знаел и никой следователно не се е погрижил, за да се възползува с тях да отиде в Букурещ да иска завещаната милостиня и от изново постъпившите влашки князове и да изиска да му се издаде и нов хрисовул, понеже всеки един княз призовава чрез хрисовула си и другите в Христа братя господари, които след него ще додат да владеят, да благоволят да възобновят и потвърдят тая милостиня. Замечателното впрочем в тия хрисовули е, че в най-първия хрисовул княз Кантакузин се ознаменува с титлата „самодержец и господар зсмле Унгро-Влахийское“ в 1715 г. Във всичките же други 3 хрисовула князовете влашки са се називавали вече не „самодержци“, а „господари само Влахий“, или „земле Влахийское“. При това и гербът на първия хрисовул е един двуглавен орел, а на втория гербът му е едноглавен орел; на другите же два съвсем няма герб. Вижда се, че това изменение на титулите на влашките князове, както и на гербовете им, е и трябва да е станало вследствие на тогавашното политическо отпадване на Влашкото княжество и следователно по-голямото му подчиняване под турското царство. Титлите на князовете са написани с много големи глаголически букви, чисто български, написани с червено мастило; първият от тия хрисовули има при това отлични украшения и изображението на Св. Троица. Във всеки един хрисовул е поставен и саморъчния подпис на княза в средата на един флаговиден образец, нашарен в двата първите със зелена и червена боя, а в двата последните - само с проста черна боя. Наоколо двата първи хрисовула имат златни цветисти хубави украшения. За любопитство ние излагаме тук превода на най-първия хрисовул от 1715 година, ако и да има в него много изтрити места, и вижда се злобно и нарочно изтрити, но от кого... Нам бе невъзможно да узнаем.
Йоан Щефан Кантакузино Войвода Божию милостю
Господар земле Унгро-Влахийское
„Които са милостиви, които имат разум, които се нуждаят да правят добро не по друг начин освен с Божия дух, тъкмо те ще се сподобят с венците, за да бъдат синове на вярата и да наследят царството, което е приготвено от началото на светът. Както казва пресветия апостол, „които се обносят добре с Дух Светий, те са синове Божии“. За оногова, който иска да си спаси душата, нужно е да ревнува ония, които са милостиви, и да се сам себе си сподоби. Както казва евангелист Матей, „благочестиви са ония, които ще се помиловат пред небесната Порта на царството, и ще се представят пред Бога като едни синове, и ще се увенчеят с венци неуведаеми во веки веков“. За това и аз, во Христе Благоверний и благочестивий самодержец Йоан Щефан Кантакузино войвода, владетел на всичката Влашка земя, като си припомням, че ония, които са били преди нас увенчани с господарствен венец и че те дарили, и влезли в Божествените обиталища; тъй и ние пожелахме с охота да струваме за светите чудотворни монастири и към онзи святий и божествен монастир, който е назван „Шишман“, който е учреден от основание от покойния Крал Шишмана, който монастир е отвъд Дунавът в Търновските гори, дето се почита и се празнува храмът на светая животворная и неразделния Тройца. Сега же са дошли отци калугери от тоя свети монастир, като ми приносят молитвите и благословенията на всичките отци оттам, заедно с хрисовулите на предишните господари. И като разбрах аз жалбата на отците калугери оттам, че тоя монастир е останал в недостойничия за много случаи, що са се случили татък, и е достигнал до голяма сиромашия и нямане на никоя полза и никой приход от някоя община, то аз поревних от вътрешността на сърцето си да се назова нов ктитор на тоя светий монастир. За тая цел определих и потвърдих с тоя хрисовул за тоя Св. монастир тридесет унгарски жълтици, а на отците калугери, които ще дохождат, за техни разноски по гроша петстотин за всяка година, за да бъдат укрепление на Св. монастир, а за храна и облекло на Св. калугери, а за вечен спомен на мене (господство ми) и на моите отци. За това прочее, моля ви пречестни отци калугери да ни споменувате мене и отците ми в проскомидия на светите наши тайни. А ние във всичките дни на нашия живот длъжни сме всякога да помиловаме и да укрепяваме Св. монастир и проч. и проч“. Най-накрая же на хрисовула е казано: „И написа се тоя хрисовул в първата година на моето господаруване в градът на престолът на Моето господарство, в Букурещ от Ангелакя, син Михайлов, от Загорище месец февруарий, кн (28 ден) зскг (7223) от сотворения мира = (1715 год. от Рожд. Христово).
Другите три хрисовула са почти от подобно съдържание. Като се зьомни във внимание съдържанието на тоя хрисовул, трябва да се приемни, че цар Шишман е построил и учредил тоя монастир, даже се определя от основание. Но че ветата церквица на пустинническата обител не е била съзидена ни от цар Александра, ни от Шишмана, това се доказва от хрисовула на цар Александра, що се намира в библиотеката на Хилендарския монастир, за който ни разказа инокът, че го прочел и преписал, за което се по-горе упомена; понеже в тоя си хрисовул цар Александър чисто и ясно казва и споменува само за церквицата „Св. Никола“, що е близо до монастиря; и именно казва: „съзидавам тоя храм и царството ми заповяда да ягчЪедо когато грзе слънцето и проч.“, и че тоя храм е бил действително „Св. Николая“ цар Александър казва: „в името на святи-теля Христов Св. Николая“. Като се зьомни следователно всичко гореизложено във внимателно съображение, трябва да се приемни: 1-о) Че най-напред около 1070 год. се е учредил един пустиннически скит на местността, дето отпосле се е учредил и до днес съществува монастирят „Св. Тройца“. 2-о) Че цар Иван Александър, а преимуществено син му Шишман III, е учредил в един по-обширен размер монастиря „Св. Тройца“ и го е снабдил и надарил със стежания, от приходите на които трябва да е бил много и великолепно украсен тоя монастир, и братята калугери са се добре поддържали от тия приходи. 3-о) Че цар Иван Александър е бил първия основател на церквицата „Св. Николая“ и тая церквица трябва да е била тоже богато и великолепно украсена и че равнището до тая церквица, (сега обрасло), трябва да е служило за параден смотр на войската на царските празнични черковни и монастирски тържества, що се извършват въобще всякога в такивато празнични дни. Ние споменахме по-горе, че тая церквица, т.е. низките ѝ останали порутени каменни стени (дувари), бяха закрити наоколо с доволно едра гора, принадлежаща на монастиря, и че случайно в 1856 - 57 година се откриха развалините на тая церквица и кой знае колко години тая церквица е била тъй обраснала и скрита в гората! При това кой я е съборил и кога се е развалила и порутила тя, и защо в течението на стотини може години да не са можели калугерите на монастиря „Св. Тройца“ да узнаят и издирят тая, ако и порутена церквица? Всичко това да узнаем нам бе невъзможно ни сега, ни в 1856 година, когато тя най-напред се откри и издири и това е много жално.
Инокът Харитон ми показа още и ми даде да разгледам следующите рисунки, които той има: 1-о) държавния печат на Българското царство преди превземането му от турците; 2-о) образец от един държавен знак отличия (декорация, медаля); 3-о) показаха ми тоже и 2 сребърни монети, както и 2 медни. Сребърните са и двете еднакви. Тия сребърни монети са доволно хубаво изработени и са същите, както и оная сребърна монета, що я има отпечатана и Раковски в неговото съчинение „За Асеновците“, под цифра 2. На едната страна на тия монети е изображен Иисус Христос и според както казва Раковски, от дясна страна е написано: Асе., т.е. Асен, а от лява - цар, що означава: „Асен цар“. На другата же страна са изображени два царски лика, стоящи прави, в едно действително великолепно одеяние, и помежду им се намира един кръст. Колкото за някои букви, що се виждат написани и от двете страни на тия ликове, ние не можахме, както и Раковски не е можал, точно да ги разберем, но колкото за лицата, които представляват тия ликове, Раковски нищо не споменува. Като размислихме впрочем и обсъдихме кои лица трябва тия ликове да представляват и като се съобразихме и с историята, ние най-сетне додохме до заключение, че тия два лика царски и великолепно облечени трябва непременно да представляват царя Асеня I и брата му Петра на основание на това, че „Асен I се е венчал за цар български, а брата му Петра, царствовати приели“. Тая сребърна монета е отистина много важна за народната ни история и ако това наше предположение се потвърди, то тогава сведенията на Иречека, че бил венчан Петър или Тодор за български цар, съвсем не са справедливи.

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

БАЩА от Змей Горянин

сп. БРАННИК,София,1942/43

/из войнишкия ми дневник/

Царибродско,10 април 1941

Денят е слънчев. Небето е синьо и чисто. Земята е разкаляна от топящия се сняг, който валя вчера. Хиляди малки поточета се стичат по надолнищата и преливат канавките на шосето.

Бе ляво от него, в една изпотъпкана от танковете нива, пасат два измършавели вола. Стопанинът им, коленичил на слога, с ръце разравя купчина още съвсем рохкава, черна пръст; разравя гроб. Един прост кръст скован от две летви е облегнат до една къпина. До него - два окървавени шайкача.

Ето: този човек е най-окаяният от всички престъпници, най-светотатният и най-черен разбойник- мародер! Разравя войнишки гробове и ограбва труповете.

Изтръпвам. Повдигам карабината, но нещо ме спира. Иска ми се с поглед да унищожа тази хиена, за която куршумът е прекалено щедра награда. После ми се ще да избягам, за да не присъствувам на отвратителното зрелище.

И все пак не мога. Някаква необяснимо властна сила ме задържа. Има нещо особено в този приведен човек, риещ земята с кокалестите си пръсти. Движенията му са твърде спокойни за да бъде мародер.

Правя тихо няколко крачки и го заглеждам: възстар селянин, чисто и спретнато облечен, с една хладна примиреност, запечатана по обгорялото му лице.

Не ме забелязва. Ръцете му вече са до окървавеното платнище, под което личат два трупа. Разтреперените пръсти повдигат единия край на платнището и покрай устните на гробаря се очертава мрачна гънка.

- Ех, сине... Най-сетне те намерих!

Десницата му прави широк кръст:

- Бог да те прости!

- Бог да прости!- повтарям аз без да искам.

Човекът повдига любопитен поглед.

- Виж ти! Български войник!- и посочва единия мъртвец.- Този ми е син. Трийсет гроба съм разровил досега да го намеря. И нощя съм ровил. Боях се да не ми го изпие земята. Два дни и една нощ ровя. Де що има войнишки гробове наоколо съм ги разровил. Погледна заровените, реча им Бог да прости и пак ги заровя... Него търсех...

Селянинът разказва това с таково студено спокойствие, че потръпвам. Мравуняк минава по тялото ми.

- Откъде си?

- От Н. Ей там горе в чуките. Българско село е. И аз съм бил войник, като тебе. И син ми беше войник. Ала аз служих в българската войска, а пък той... на. Затриха ми го сърбите...

- Защо сърбите?

- Те, те! Знаех си аз още като тръгваше.

Дивно спокойствие излъчваше лицето на мъртвия син. В полуоткритите очи лежи покоят на вечността.

Бащата доизравя гроба и се опитва да изтегли сам тялото. Помагам му. Едва сега виждам по сбърчената му дясна буза да трепти сълза.

И пак глухото:

- Ех, сине... Виж, български войник те носи...

Дали, наистина по лицето на убития преминава усмивка на доволство, или това е последната ласка на свободното българско слънце?

Селянинът започва нервно да съблича от тялото на сина си сръбските войнишки дрехи. После отърчава до колата и донася вързоп.

Аз започвам да му помагам. Донасям в една захвърлена каска вода от канавката на шосето, да измием съсирената кръв от гръдта на мъртвия. Сетне го обличаме. Старецът говори на себе си:

- Не го искам в сръбски дрехи! Донесох си му неговите дрехи от село... Да си го пременя и да си го отведа, като ерген... Ех, ех... Всичко знам аз... Застрелял го сръбският офицер, защото син ми рекъл, че не иска да се бие с войска, която иде от изгрев слънце, от България... За нас изгрев слънце си беше България. И синът ми тъй казал, а оня го застрелял... Право в сърцето... Знам аз. Другарите му ми казаха всичко...

Сега мъртвецът е облечен в чисти селски дрехи. Полагаме го на пъстро халище, а сетне с халището го натъкмяваме в колата.

- Ей, Сивулек, Черньо,- подвиква селянинът,- Хай-де-те! Ще караме сина на село.

Животните ни изглеждат с тъжните си очи, пръхват с ноздри и сами идват до хомота.

Аз откъсвам един мак от слога и го хвърлям в колата. Цветчето затрептява върху бялата риза на мъртвеца, като бликаща кръв.

Света кръв, пролята за България.

ЗМЕЙ ГОРЯНИН 

ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПОВЕСТИ И РОМАНИ НА ЗМЕЙ ГОРЯНИН

Източник

Следете публикациите на страницата- Змей Горянин- незабравими творби

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Даниил Юруков за Стамболов и Фердинанд

 Из книгата"СПОМЕНИ ИЗ ПОЛИТИЧЕСКИЯ ЖИВОТ НА БЪЛГАРИЯ"-1032 г.

За съществуването на Стамболова до 1874 или 1875 година не знаех нищо. За неговото съществуване научих, когато узнах, че бил изпратен за апостол на революцията в България от Букурещкия революционен комитет и че минал от Румъния в България. Величков ми бе казал, че го познавал от Цариград, дето бил дошъл от Одеса заедно с един другар с цел да правят фалшиви турски монети за патриотични цели. После, когато ги усетила турската полиция, те избягали назад в Одеса. Величков го похвали горещо, като патриот, революционер и интелигентен човек. След старозагорското въстание, Петър Станчев, с когото бяха съотечественици, ми изказа за него същите похвали. Последният, при всичко че не беше поклонник на революционната идея, се възхищаваше от дейността на Стамболова, като най-способен и решителен революционер.

В 1876 год., когато се научих, че Стамболов наново е преминал Дунава и дошъл в България, за да прави въстание, той съвсем се издигна в очите ми. Аз го турях в почитта си, ако не по-горе от Васил Левски, то поне наравно с него. Но ... на 23 април 1879 год. го видях лично. В Пловдив живееше тогава поп Тилев, и на именния му ден, заедно с Величкова, отидохме да го посетим. Там дойде и Стамболов заедно с Филип Симидов. И двамата, мисля, бяха народни представители от Великото Народно Събрание, което изработваше конституцията на България. Стана дума за борбите между консерватори и либерали. Не зная как, но от тази среща, аз загубих първото си обаяние към Стамболова. Направи ми впечатление на амбициозен партизанин, на демагог, на човек, пълен с противоречиви идеи: на краен либерал и краен консерватор. През 1884 год., когато научих за борбата между Цанкова и Каравелова в Търново, при разцепление на либералната партия, и каква роля е играл Стамболов в тая борба, преди и след избирането му за председател на Народното Събрание, останах с впечатлението си, че той е един въжеиграч. Убеждението ми, че Стамболов обича да се ползува от демагогски похвати, се затвърди между другото и от следния факт: през време на войната със Сърбия в 1885 год., след разбиването на сърбите при Сливница и след навлизането на нашите войски в сръбска територия, той беше телеграфирал на Каравелова: „Записах се в редовете на войската и отивам да се бия с неприятеля“. След примирието със сърбите, от поп Тилева научих, че като се връщал назад в София, той преспал една вечер в Пирот или в Цариброд с други хора, между които бил и Стамболов. Станало дума за вълненията и недоволствата в Южна България от населението против Съединението и войната. Стамболов казал:

—Тя е много лесна работа. Нека Князът и министерският съвет ми дадат чрезвичайна власт, да отида в Пловдив и да избеся 40 души, та ще видите, как всичко ще утихне...

Тия негови думи ми направиха впечатление на думи, казани от един кръволок.

През извънредната сесия на Народното Събрание в 1886 год., по партизанския начин, по който той ръководеше заседанията на Народното Събрание, той ми направи впечатление на дребнав партизанин и на „une mauvaise intelligence“. През извънредната сесия на Народното Събрание, подир преврата и контра-преврата, когато Стамболов беше вече регент, в един разговор по станалите събития, бившият командир на Търновския полк ми каза:

— В деня на преврата аз бях командир на полка в Търново. Стамболов присътствува при заклеването на войниците за вярност на новото правителство. Той беше радостен и черпи за преврата, а на следния ден вечерта се тури начело на контра-преврата. Разсърдил се, че името му не било турено в министерската листа. Да знаех, че ще направи такова нещо, щях да го арестувам и да избавя България от тая беда.

Ето този човек сега държеше съдбините на България в ръцете си и той доведе княза Фердинанда. Пред моите очи, той беше сега нищо друго, освен един човек, лишен от всякакъв политически морал, тиранин и опропастител на свободите и бъдещето на България от амбиция и за егоистични цели.

За личността на Княза не знаех много нещо, но факта, че дойде в България чрез насилия и мошеничества, беше достатъчен да заключа, че и той не е добър човек. Това, що бях чел в чуждестранните вестници за неговата личност, никак не ми влияеше, защото знаех, че те пишат партизански. В Цариград бях слушал от д-р Ханакова и Васил Павлитова, че д-р Вълкович много го хвалил: бил умен, учен и едва ли не гений. Обаче, и на това не обърнах внимание, защото знаех, че Вълкович ще направи от дявола ангел, стига да бъде той против руската политика и да го държи за дипломатически агент в Цариград. С възкачването на княз Фердинанд на българския престол, ако и непотвърден от Великите сили, се захвана нова епоха за България. Князът не познаваше ни народа, ни страната. За първи път в живота си бе видял българи в момента, когато военните му бяха поднесли короната на старите български царе.

Външната политика на Стамболова беше отчаяна опозиция на Русия, а вътрешната — преследване и унищожение на всичко русофилско. За изпълнение на тази програма, той не се стесняваше от никакви ограничения на закона. Опрян и на една камара, избрана по изричната негова воля, той създаваше закони, които нарушаваха конституцията и издаваше циркуляри, с които парализираше и издадените от него самия закони; управляваше, според както се беше изразил в Народното Събрание, по „вътрешно убеждение“, което отпосле стана почти традиция в управлението на България.

Годините 1888— 1890 бяха пълен триумф за него и неговата политика. Пътувания, тържества, гуляи и оргии се устройваха постоянно от него и неговите партизани. Никаква опозиция нямаше. Народът беше сломен чрез побои в участъците, чрез затваряне и бесене. Русофилите не само че не мислеха да се месят в политиката му, но и не смееха да си правят посещения помежду си или да правят вечеринки от страх да не ги обвинят в съзаклятие против властта! Шпионството беше развито във висша степен. Всеки подозрян бе зорко следен. Интерниранията и екстерниранията бяха нещо модно и обикновено.

Като опозиционни органи се явяваха само вестниците „Търновска конституция“, орган на Каравелова, и „Народни права“, орган на Радославова. „Търновска конституция“ проявяваше сега и русофилски чувства, а „Народни права“ правеше само опозиция на Стамболова и на неговия режим.

През м. август 1890 год. станаха нови избори за народни представители. Стамболов беше в апогеята на всесилието си; ако беше заповядал да се избере той единствен народен представител за цяла България, щеше сигурно да бъде избран! Всички избори бяха в ръцете на министъра на Вътрешните работи, който беше сам Стамболов и неговата полиция.

За характеристика на положението може прекрасно да ни послужи телеграмата на Я. Д. Матакиев от Т. Пазарджик, която той бе отправил от Сарамбей до Стамболова, по случай избора му за народен представител. Тя гласеше: „Избрах се народен представител. Не нам, не нам, а имени твоему“.

В 1891 год. министърът на Финансите Белчев бе убит от убийци, които имали за цел да убият Стамболова. Последният, възползуван от тоя случай, и за да тероризира пак русофилите, а главно Каравелова, който единствен чрез в. „Търновска конституция“ му правеше опозиция и поддържаше русофилството в България, го арестува и предаде на съд, заедно с много други невинни. Съставеният нарочно за случая военен съд осъди Каравелова и мнозина други на затвор в окови, а Тома Георгиева, А. Карагюлева, Н. Попова и Светослав Миларова осъди на смърт, чрез обесване.

Стамболовото всесилие трая до 1893 год. През тази година Князът беше решил да се ожени за Пермската княгиня Мария-Луиза, но родителите на бъдещата българска княгиня се съгласиха на този брак под условие, че децата от този брак трябва да изповядват католическо вероизповедание. Според чл. 33 от конституцията, обаче, българският престолонаследник трябваше да изповядва източно-православното вероизповедание. Стамболов, за да улесни княжеската женитба, избра Велико Народно Събрание и измени чл. 38 от конституцията, според както бе нужно за случая. Същото В. Н. С. увеличи и министерствата от шест на осем. От пещерската околия бяха избрани по стамболовски шест души народни представители. Но един от членовете на окр. пост. комисия, приятел на Стамболова и в неприятелски отношения с едного от избраните, унищожил протокола на избора Стамболов, обаче, не се подвоуми да повика и тях в Събранието. Последното потвърди избора като редовен, без протокола. Стамболов заяви в Събранието: „Аз знам, че са избрани; няма нужда от протокол“. Веднага след изменението на Конституцията, Князът устрои една опозиция на Стамболова. Тя се състоеше от Стоилова, Начевича, Радославова и Тончева. В. „Народни права“ спря и започна да излиза в. „Свободно слово", като орган на „Съединената опозиция“. В същото време и в Пазарджик излизаше в. „Прогрес", издаван от Богдан Величков, В Т. Велчев и Рачо Косев. Вестникът се списваше вещо и смело и изигра важна роля в борбата против Стамболовото тираническо управление, като независим орган.

През януарий 1894 год. се роди престолонаследника княз Борис Търновски. Европейските вестници писаха, че княгиня Клементина, майката на Княза, действувала в Виена, чрез руския посланик княз Лобанов, за едно помирение на сина й с Русия. От ден на ден атмосферата ставаше все по-неприятна за Стамболова. Той почна усилено да преследва опозиционните вестници и всички опозиционери. Ала властта му се изплъзваше от ръцете. Войската вече не го поддържаше. Князът беше усвоил вече военните: всички дивизионни и полкови командири бяха все негови любимци, назначени и галени от него самия.

През април, същата година, вследствие един скандал между Стамболова и военния министър Савова, последният си подаде оставката. За военен министър бе назначен полковник Рачо Петров, предан княжески човек. Сега вече Князът беше напълно гарантиран от страна на войската. На 17 май Стамболов бе принуден от Княза да даде оставката на целия кабинет. Стамболов падна, като остави зад себе си едно черно минало. Неговият режим беше режим на тирания, жестокост и фалшив патриотизъм. За лично властолюбие, той тикна отечеството в един неестествен политически път, потъпка политическите и граждански свободи на народа и циментира покварата на интелигенцията, като пося най-големия политически разврат, който по късно даде обилни плодове.

Грета Костова- Бабулкова 
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

ПРОРОЧЕСТВО НА СВЕТИ ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ, НАПРАВЕНО ЗА СУЛТАН БАЯЗИД

СКАЗАНИЕ ЗА ПРОРОЧЕСТВОТО НА СВЕТИ ПАТРИАРХА ЕВТИМИЯ, НАПРАВЕНО ЗА ГОРДЕЛИВИЯ СУЛТАН БАЯЗИД МЪЛНИЯТА И ЗА НЕГОВОТО ПОРАЗЯВАНЕ И УНИЖАВАНЕ ОТ ХАНА НА МОНГОЛИТЕ ТИМУР КУЦИЯ
Из "КОНДИКА НА СВЕТАТА БАЧКОВСКА СТАВРОПИГИАЛНА ОБИТЕЛ" от Змей Горянин

Аз - недостойният и нищожен раб на Живия Бог, като се завръщах от Светия град Йерусалим и от Светите онези Места, където е прекарал своя земен живот нашият Спасител и Господ Иисус Христос и където бях ходил да помоля със смирение и покаяние Него -Истиннаго Бога - да намали греховното ми бреме и да ме съди не според грешните ми дела, а според великото Си милосърдие и безграничната Си всеопрощаваща Любов, минах през много места и видях много неща, които поразяваха взора ми и вълнуваха душата ми. А отивах към манастира, където съм получил своето монашеско пострижение и който се намира в Грузия (по румейски Иверия) в местността Катли при селото Лило; в този чист и свят манастир се тачи и възхвалява Петричката Богоматер. И като вървях, си мислех дали ще ми повярват братята, когато им разкажа за всичко видяно? Защото толкова чудно и странно бе всичко, що бях видял. А пък то! Още не бях видял най-странното и най-страшното!
А това стана, когато наближих града Анкира, който по-рано беше престолнина на османлиите и на славния султан Баязид Мълнията, а после бе превзет от монголите на Куция Тимур и сега беше град, управляван от неговите слуги. Когато наближих града, чух настрани от пътя викове на човек и кучешки лай. Отбих се от пътя и видях най-страшното и най-ужасяващото нещо, което са виждали очите ми, откак Бог ги е открил, за да видят светлината на Неговото слънце!
Това място беше градското сметище. И тук, между купчините смет видях да се бият едно куче и една твар, която отдалеч никой не би сметнал за човек; тя пълзеше по колене, като се подпираше на ръцете; навремени спираше, вземаше някакъв камък и го захвърляше срещу кучето, което с лай и ръмжене налиташе отгоре му. И необикновената твар издаваше някакви диви глухи звуци. Когато се вслушах в тях, различих човешки слова и кръвта ми замръзна в жилите: нима това същество можеше да говори като човек? Нима беше човек?
Аз неусетно приближих и различих думите на съществото. То викаше на кучето: „Назад, мръсно животно! Назад! Ти можеш да отидеш и на другия край на града да си намериш кокал, а аз не мога! Не се допирай до кокала, защото ще те убия ! Назад!“ Той закрещя с цяло гърло, несръчно хвърли върху кучето парче от счупен съд, ала животното ловко сграби кокала, към който пълзеше приличното на човек същество, и побягна. Тогава съществото, като изказа с треперещ глас едно проклятие, заплака. И аз с ужас разбрах, че е човек. Защото заплака.
Той беше покрил голотата си с една дрипа, която бе прикрепил към кръста си с връв от лико. На главата му имаше друга дрипа, намерена навярно в сметта. И този злощастник плачеше и удряше гърдите си с пестници. Но не! Той не можеше да свие ръката си в пестник, защото... нямаше палци. Погледнах свитите му нозе, на които бе коленичил - палци нямаха и те!... Нозете ми затрепереха, когато гледах това, вдъхващо не състрадание, а ужас човешко същество, което стенеше безпомощно и нареждаше с болна припевност скръбта си: „О, защо не дойде смъртта, защо не дойде смъртта!... Колко мъчно се умира! А на този кокал все пак имаше малко месо, което би поне за днес утолило глада ми!.. О, окаяник аз! Трижди окаяник аз! Защо и смъртта не ме иска!?“
Аз повече не можах да търпя страданието на този нещастник и като се убоях да не започне да богохулства, та с това съвсем да погуби душата си, извиках: „Спри, човече! Не се отчайвай от участта си! Бог може би изпитва твърдостта ти !“ Човекът се обърна с мъка и ме загледа така, като че ли се събуждаше от сън. Неестествено свитите му пестници стояха притиснати до гърдите, устата бе полуотворена, очите гледаха дълбоко, дълбоко в мен, сякаш търсеха сърцето ми. И аз се изпълних сърдечно от състрадание към него и му подадох торбата си. „Вземи - казах му, - вътре има храна за няколко дни, а и пари ще ти оставя, за да можеш да си купиш храна... Бог е милостив! Може би, като ти помогна малко аз, ти ще намериш сили сам да се изправиш и да заживееш като другите Божии хора... Не бива да правиш това, което те видях да правиш: да се бориш с псето за огризка в сметта, когато си человек и носиш Образа и Подобието на Бога!“
Човекът ме гледаше ням и замръзнал в някакво чудно изтъпление и като че ли не разбираше словата ми, макар да му говорех на езика, с който той преди това оплакваше злата си участ. И аз продължих: „Напусни сметището! Ела! Аз ще ти помогна да излезем край пътя.Там ще се подкрепиш, а може би ще намерим и други милостиви люде, които да те подпомогнат. Ела!“ - „Остави ме! - изкрещя човекът, когато се наведох да го хвана под мишцата. - Остави ме и си вземи торобата! Не ми трябва нищо! Кажи ми само: той ли те прати? - „Навярно Бог ме е пратил, добрий човече, казах аз. - „Не! Не може да те изпрати Той при мене - недостойния да споменувам дори името Му! Не те ли е изпратил онзи старец от царевия град на българите, та чрез тебе да му искам прошка?“ Той гледаше монашеското ми облекло и кой знае какво си мислеше и как се заблуждаваше. Затова запитах: „Кой си ти, човече, и какъв си бил по-рано?“
Човекът отговори: „Ти право запитваш, за да се унизя още веднъж! Дано да е за последен път! Но ако ти кажа, ще повярваш ли? И без да дочака моя отговор, заговори глухо и тъмно, като че бълнуваше: „Чувал ли си за прославения султан и хан на османлиите Баязид, когото наричаха И л д а р ъ м, защото като мълния се носел по бойните полета? Чувал ли си за този непобедим султан, които е избил седем християнски царя и запленил земите им? Чувал ли си за султана, чието име всяваше страх и смут в сърцата на всички, които не бяха на негова страна?“ Аз кимнах, защото не можех още да разбера какво иска да ми каже, какво има той със султана Баязида.
И изведнъж, като че гръм ме удари! Човекът каза: „Аз съм султан Баязид! Чуваш ли? Аз съм самият султан Баязид Мълнията! - и се разсмя като безумец. - Ха-ха-ха! Виж как мълнията се възгордя и сега пълзи по земята и из кучешка паст изтръгва кокали, за да утоли глада си! Погледай! 

Добра м ъ л н и я, а? Ха-ха-ха!.. И занемя отново. Ръцете му без палци се гърчеха като пипала на премазано насекомо.
- „Аз Баязид Мълнията бях победен и докаран до сметището на своята столица, на която сега е господар Тимур Куцият!... Разбираш ли, човеко Божий? Аз Мълнията бях заловен от Куция Тимур, за да бъда посмешище на войските му!... И като стана това, разбрах пророческите слова на оня старец от престолнината на българите, които ми предрече, че ме очаква лоша участ! О, аз наистина бях грешен и прегрешен пред него и пред всички българи! Защото и майка ми беше българка! А аз измамих царя на българите - моя вуйчо - и разбих войските му!... А синът ми!... Горко ми на мен окаяника... с подлост и измама избил всички стари боляри на българите!...
Аз мълчах и тръпен слушах какво говореше нещастникът. И той каза: „Когато аз бях най-славен и най-мощен, тогава срещнах стареца - най-главния духовник на българите: патриарх Евтимий се казваше този старец. Аз вървях като цар, а него отвеждаха на заточение като пленник в грузинския манастир при града Стенимахос, във Филипополския край. Тогава той ми каза всичко. И така стана. Не бяха заглъхнали думите му и лошото дойде. Аз не вярвах, защото бях силен и гордостта изпълваше сърцето ми, но лошото вече беше дошло: монголите бяха нападнали моята столица и аз избързах да ги сразя и прогоня... А вместо това техният хан - Куцият Тимур - разби моите войски и ме плени. И това не би било страшно, ако бе заповядал да ме посекат. Но той каза на хората си да ме съблекат гол, да ме намажат с катран и да ме насипят с перушина. Така ме развеждаха пред монголските полкове за смях и гавра... И аз изтраях. После отрязаха палците на нозете и ръцете ми, за да не мога да стоя прав и нищо да не мога да хвана!... Една едничка беше мисълта ми през всички тези дни на унижения и страдания: къде мога да намеря стареца, за да му поискам прошка и да умра! А той е толкова далече! Чак там, къде,., ти казах!... Затова помислих, че е изпратил тебе... И вярвам, че теб е изпратил, а ти нарочно не ми казваш!“... И като рече това, преди аз да го възпра, допълзя до нозете ми, целуна края на дрехата ми и прошепна : „Прости ми, светий старче Евтимие!“ - и тутакси падна по очи и издъхна. Така умря султан Баязид през есента на 1404 лято Божие по християнското летоброение.

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ