Извършените благоустройствени работи от В. Търновската градска община през 1934 година. Една огромна дейност, която заслужава вашето внимание.
Из общински вестник "Велико Търново" от 1934 г.
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
ГАНЧО ПЕЕВ (1934-1935)
Ганчо Пеев е първият правителствен, т.е. назначен кмет след 19-майския преврат на 1934 г. Негов помощник-кмет бил запасният капитан Сава Яранов - един „много кадърен човек“.
Кметуването на Г. Пеев започнало в началото на м. юни 1934 г. и продължило до началото на м. ноември на следващата година. Преди преврата бил радикал (радикалдемократ), а след това сговорист. През 1925 г. министърът на финансите Тодоров, радикал в правителството на Ал. Цанков, го назначил за директор на Сметната палата в Търново. Дотогава работил като учител, училищен инспектор, съдружник на книжарница „Хр. Ботев“ за художествена литература. След това заемал други длъжности. Известен бил като общественик - председател на Окръжния читалищен съюз, секретар на същия бил Йордан Кулелиев.
Няколко месеца въпроси на Търновската община се решавали само от двама души, седнали един срещу друг, което се считало за „странно и смешно“. През есента излязла Наредба за общините, според която се образувало Великотърновското постоянно присъствие. Държавни служители (лекар, лесничей, инженер) „по право“ станали съветници. Имало и духовно лице - свещеник Димитър Радев. Най-активни били д-р Хаджигенчев и инж. Пиперов. В употреба влезли разни каламбури: „Отсъствие на присъствието“, „Присъствието отсъствало, „Великотърновското временно присъствие“. Заседанията имали служебен характер. Но благодарение на активната работа на д-р Хаджигенчев се решил въпросът за кланица на града, модерна за времето си. Тя била построена след посещение и оглед на подобни съоръжения в различни български градове.
При кметуването на Пеев се провела подготвената от предшественика му голяма среща на „софийските търновци“ — кореняци търновци, живеещи в София, известни като „търновлиите“. В продължение на три дни (септември - октомври) те обсъждали съдбата на старопрестолния град. Търновци им устроили шумно посрещане, което напомнило за посрещането на руските ветерани, но имало музика на гарата, откъдето по целия път гостите били обсипани с цветя и мощно „Ура“. Много реферати и предложения прозвучали в читалище „Надежда“ и в Общината. Между присъстващите били авторитетни земляци и търновци. Един от тях бил Никола Станев, известен с книгите си за Френската революция, учебници по история за прогимназиите, книги за българската история, много популярни в миналото, по-късно написал книгата за селата от Търновската предбалканска котловина. На тази среща той бил придружаван все от Тодор Николов. Пристигнал и Христо Хинков - с търновски корен, известен български икономист, завършил в чужбина, заемал висши длъжности. Той се интересувал от занаятите и кооперациите. Търновската среща излязла със специална резолюция, в която се набелязали необходимите мерки, за да се въздигне изоставеният от държавата исторически град. Обърнало се внимание и на околовръстните пътища към града. На тази минала при изключителен интерес среща някои граждани откликнали на призива да се предоставят материали от семейни албуми, за да се напише история на Търново. След години обаче, виждайки, че няма нищо налице, хората си поискали материалите. Но след англо-американските бомбардировки над София (1943-1944) вече било безсмислено да се говори за това.
Кметуването на Г. Пеев съвпаднало с честването на 100-годишнината на Велчовата завера и откриването на паметника на Баждарлък. Учителят историк Тодор Николов - председател на Търновския комитет на честването, имал големи неприятности, но успял да се пребори. Професори от София и племенникът на Г. Мамарчев настоявали в Търново да се издигне паметник на Г. Мамарчев, считан от тях за главен организатор на заверата. Негодувал и ген. Ат. Стефанов, който по този повод внушил на беляковчани да не включват външни хора в техния комитет по издигане на войнишки паметник в селото.
На Гергьовден бил открит най-красивият паметник в Търново - на падналите във войните (днес „Майка България“), издигнат със средства на Окръжната управа и постъпления от продажбата на специалната марка.
За Г. Пеев баща ми разказа още:
„Ганчо Пеев се запомни с една заповед № 130 за чистотата. Съгласно тази заповед се забраняваше да се плюе, храчи и секне по улиците. Не можеше да се изтърсват дрехи от балконите. Дърветата на тротоарите трябваше да се поливат от живеещите на тези улици. Богатите имаха слугини и те вършеха тази работа. Той беше много възпитан човек, с хубави обноски, общуваше с хората. Изискан човек!“
През есента на 1935 г., неизкарал пет години, за изненада на всички тьрновци Г. Пеев бил сменен с Тодор Фъртунов, бивш сговорист. Допускали се две причини за това уволнение.
Не толкова маловажно според тьрновци било отбелязването на 40-годишнината от убийството на Стамблов с обща панихида за него и П. Р. Славейков в църквата „Рождество на Пр. Богородица“. Месеци преди това в града цикъл от сказки за Ст. Стамболов изнесъл Антон Страшимиров (1), автор на „Диктаторът“ - книга за Ст. Стамблов. Той бил поканен от читалище „Надежда“ не без съдействието на известния в миналото стамбловист Йордан Кулелиев. Естествено било присъствието на кмета Пеев. Но както е известно, Стамболов не се нрави на Кобургите.
Другата, считана за главна, причина била, че Г. Пеев станал съпричастен на бурните протести на търновци по повод избора
за владика на Софроний. Изборите за него и Андрей, станал по-късно Нюйоркски митрополит, били фалшифицирани според търновци. Привърженик и защитник на Софроний бил Моско Москов, който считал, че той е най-подходящ като западен възпитаник, познава добре католицизма и ще спазва етичните норми. Андрей - руски възпитаник, бил подкрепян от бившите стамболовисти. Дълго време не стихвала „Владишката кавга“, както нарекли в Търновския край спора за избор на търновски владика след доброволно оттегляне поради заболяване на владиката Филип (2). Кметът Пеев се подписал в официалния писмен протест на търновци, което не се харесало на правителството и на царя.
Г. Пеев починал на 92-годишна възраст през 1970 г. След 9.1Х. 1944 г. той не бил преследван. Зет му - д-р Драгомир Матеев, участвал в ОФ комитета на търновската болница.
* През 1982 г. Цветка Ст. Бейкова от Държавен архив - В. Търново е направила публично достояние архива на Ганчо Пеев Белев под № 940, който включва документи от 1863 до 1964 г. (Издание на Дирекция „Окръжен държавен архив“) От тази публикация научаваме, че Г. Пеев е роден през 1878 г. в Дряново, където учил в прогимназията, а след това в Държавното педагогическо училище в Силистра. Като учител участвал в хорове, а в Търново е следил музикалния живот на града. През 1942 г. влиза в комитет за възстановяване на местното музикално дружество „Струна“ и става негов председател през 1944 г. Дълги години е бил и член на настоятелството на Червения кръст.
Г. Пеев откликва на молбата на специалисти от БАН да проучи и опише музикалния живот в миналото на Търново. В продължение на години той издирва материали и написва изследването: „Музикалният живот във Велико Търново през 1860-1960 г“ от 131 страници, което изпраща на БАН, а в нашия архив се намира копието му. /През 2019 излезе това изследване на Ганчо Пеев в книга- "Музикалният живот на Велико Търново 1860-1960"/
Това изследване на Г. Пеев се явява първо изследване върху музикалния живот на Търново. В книгата на Илияна Николова „Кратка музикална история на Велико Търново“ (2000) 35 пъти е използван фондът на Г. Пеев (за читателите той е анонимен), заимстван е и планът на изложението му. За съжаление ние не знаем какво е станало със закупеното в Париж първо пиано в Търново от Никола Златев през 1870 г. Продадено за последно, то е било притежание на учителката в града Гешева до 1960 г. Същото се отнася и за флейтата на Сава Фичев, откупена от внука му и притежавана до 1960 г. от научния сътрудник Иван Качулев от Музикалния институт, както пише Г. Пеев. Какво се е случило и с възстановената партитура на Златевия марш, който Г. Пеев е изпратил на института по музика на 25 юни 1961 г. Ако авторката притежаваше свои собствени източници, а не се задоволяваше с наготово взетите материали от Г. Пеев, може би щяхме да имаме отговор на тези въпроси.
Биографични сведения за Г. Пеев е публикувала и Виолета Павлова във в. „Времена“ (бр. 155 и 156 на 1994). От същата авторка има материал и за кмета Димитър Раев в същия вестник. От него научаваме, че годината на убийството на този търновски кмет е 1945 г.
БЕЛЕЖКИ
* Според протоколите на ОК на ОФ Сава Яранов е уволнен на 21 септември 1944 г.
1. Вместо за Ст. Стамболов баща ми „попаднал“ на сказка на Ан. Страшимиров за Съветска Русия. В нея сказчикът говорил за „военно положение“, в което бил принуден да живее руският народ. Той наблегнал и на това, че там църкви били съборени, а свещеници - избити. С това според него се извършвало „опит“ да се принуди руският народ да се откаже от вярата си в Бога. Ан. Страшимиров риторически попитал публиката дали това ще бъде успешен опит.
2. Владиката Филип бил известен като голям националист. Той преименувал църквата „Св. Константин и Елена“ на „Св. Цар Борис“ (Покръстителя).
Из книгата "Търновските кметове (1919-1945)- Олга Цанкова
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
Кметуването на Г. Пеев започнало в началото на м. юни 1934 г. и продължило до началото на м. ноември на следващата година. Преди преврата бил радикал (радикалдемократ), а след това сговорист. През 1925 г. министърът на финансите Тодоров, радикал в правителството на Ал. Цанков, го назначил за директор на Сметната палата в Търново. Дотогава работил като учител, училищен инспектор, съдружник на книжарница „Хр. Ботев“ за художествена литература. След това заемал други длъжности. Известен бил като общественик - председател на Окръжния читалищен съюз, секретар на същия бил Йордан Кулелиев.
Няколко месеца въпроси на Търновската община се решавали само от двама души, седнали един срещу друг, което се считало за „странно и смешно“. През есента излязла Наредба за общините, според която се образувало Великотърновското постоянно присъствие. Държавни служители (лекар, лесничей, инженер) „по право“ станали съветници. Имало и духовно лице - свещеник Димитър Радев. Най-активни били д-р Хаджигенчев и инж. Пиперов. В употреба влезли разни каламбури: „Отсъствие на присъствието“, „Присъствието отсъствало, „Великотърновското временно присъствие“. Заседанията имали служебен характер. Но благодарение на активната работа на д-р Хаджигенчев се решил въпросът за кланица на града, модерна за времето си. Тя била построена след посещение и оглед на подобни съоръжения в различни български градове.
При кметуването на Пеев се провела подготвената от предшественика му голяма среща на „софийските търновци“ — кореняци търновци, живеещи в София, известни като „търновлиите“. В продължение на три дни (септември - октомври) те обсъждали съдбата на старопрестолния град. Търновци им устроили шумно посрещане, което напомнило за посрещането на руските ветерани, но имало музика на гарата, откъдето по целия път гостите били обсипани с цветя и мощно „Ура“. Много реферати и предложения прозвучали в читалище „Надежда“ и в Общината. Между присъстващите били авторитетни земляци и търновци. Един от тях бил Никола Станев, известен с книгите си за Френската революция, учебници по история за прогимназиите, книги за българската история, много популярни в миналото, по-късно написал книгата за селата от Търновската предбалканска котловина. На тази среща той бил придружаван все от Тодор Николов. Пристигнал и Христо Хинков - с търновски корен, известен български икономист, завършил в чужбина, заемал висши длъжности. Той се интересувал от занаятите и кооперациите. Търновската среща излязла със специална резолюция, в която се набелязали необходимите мерки, за да се въздигне изоставеният от държавата исторически град. Обърнало се внимание и на околовръстните пътища към града. На тази минала при изключителен интерес среща някои граждани откликнали на призива да се предоставят материали от семейни албуми, за да се напише история на Търново. След години обаче, виждайки, че няма нищо налице, хората си поискали материалите. Но след англо-американските бомбардировки над София (1943-1944) вече било безсмислено да се говори за това.
Кметуването на Г. Пеев съвпаднало с честването на 100-годишнината на Велчовата завера и откриването на паметника на Баждарлък. Учителят историк Тодор Николов - председател на Търновския комитет на честването, имал големи неприятности, но успял да се пребори. Професори от София и племенникът на Г. Мамарчев настоявали в Търново да се издигне паметник на Г. Мамарчев, считан от тях за главен организатор на заверата. Негодувал и ген. Ат. Стефанов, който по този повод внушил на беляковчани да не включват външни хора в техния комитет по издигане на войнишки паметник в селото.
На Гергьовден бил открит най-красивият паметник в Търново - на падналите във войните (днес „Майка България“), издигнат със средства на Окръжната управа и постъпления от продажбата на специалната марка.
За Г. Пеев баща ми разказа още:
„Ганчо Пеев се запомни с една заповед № 130 за чистотата. Съгласно тази заповед се забраняваше да се плюе, храчи и секне по улиците. Не можеше да се изтърсват дрехи от балконите. Дърветата на тротоарите трябваше да се поливат от живеещите на тези улици. Богатите имаха слугини и те вършеха тази работа. Той беше много възпитан човек, с хубави обноски, общуваше с хората. Изискан човек!“
През есента на 1935 г., неизкарал пет години, за изненада на всички тьрновци Г. Пеев бил сменен с Тодор Фъртунов, бивш сговорист. Допускали се две причини за това уволнение.
Не толкова маловажно според тьрновци било отбелязването на 40-годишнината от убийството на Стамблов с обща панихида за него и П. Р. Славейков в църквата „Рождество на Пр. Богородица“. Месеци преди това в града цикъл от сказки за Ст. Стамболов изнесъл Антон Страшимиров (1), автор на „Диктаторът“ - книга за Ст. Стамблов. Той бил поканен от читалище „Надежда“ не без съдействието на известния в миналото стамбловист Йордан Кулелиев. Естествено било присъствието на кмета Пеев. Но както е известно, Стамболов не се нрави на Кобургите.
Другата, считана за главна, причина била, че Г. Пеев станал съпричастен на бурните протести на търновци по повод избора
за владика на Софроний. Изборите за него и Андрей, станал по-късно Нюйоркски митрополит, били фалшифицирани според търновци. Привърженик и защитник на Софроний бил Моско Москов, който считал, че той е най-подходящ като западен възпитаник, познава добре католицизма и ще спазва етичните норми. Андрей - руски възпитаник, бил подкрепян от бившите стамболовисти. Дълго време не стихвала „Владишката кавга“, както нарекли в Търновския край спора за избор на търновски владика след доброволно оттегляне поради заболяване на владиката Филип (2). Кметът Пеев се подписал в официалния писмен протест на търновци, което не се харесало на правителството и на царя.
Г. Пеев починал на 92-годишна възраст през 1970 г. След 9.1Х. 1944 г. той не бил преследван. Зет му - д-р Драгомир Матеев, участвал в ОФ комитета на търновската болница.
* През 1982 г. Цветка Ст. Бейкова от Държавен архив - В. Търново е направила публично достояние архива на Ганчо Пеев Белев под № 940, който включва документи от 1863 до 1964 г. (Издание на Дирекция „Окръжен държавен архив“) От тази публикация научаваме, че Г. Пеев е роден през 1878 г. в Дряново, където учил в прогимназията, а след това в Държавното педагогическо училище в Силистра. Като учител участвал в хорове, а в Търново е следил музикалния живот на града. През 1942 г. влиза в комитет за възстановяване на местното музикално дружество „Струна“ и става негов председател през 1944 г. Дълги години е бил и член на настоятелството на Червения кръст.
Г. Пеев откликва на молбата на специалисти от БАН да проучи и опише музикалния живот в миналото на Търново. В продължение на години той издирва материали и написва изследването: „Музикалният живот във Велико Търново през 1860-1960 г“ от 131 страници, което изпраща на БАН, а в нашия архив се намира копието му. /През 2019 излезе това изследване на Ганчо Пеев в книга- "Музикалният живот на Велико Търново 1860-1960"/
Това изследване на Г. Пеев се явява първо изследване върху музикалния живот на Търново. В книгата на Илияна Николова „Кратка музикална история на Велико Търново“ (2000) 35 пъти е използван фондът на Г. Пеев (за читателите той е анонимен), заимстван е и планът на изложението му. За съжаление ние не знаем какво е станало със закупеното в Париж първо пиано в Търново от Никола Златев през 1870 г. Продадено за последно, то е било притежание на учителката в града Гешева до 1960 г. Същото се отнася и за флейтата на Сава Фичев, откупена от внука му и притежавана до 1960 г. от научния сътрудник Иван Качулев от Музикалния институт, както пише Г. Пеев. Какво се е случило и с възстановената партитура на Златевия марш, който Г. Пеев е изпратил на института по музика на 25 юни 1961 г. Ако авторката притежаваше свои собствени източници, а не се задоволяваше с наготово взетите материали от Г. Пеев, може би щяхме да имаме отговор на тези въпроси.
Биографични сведения за Г. Пеев е публикувала и Виолета Павлова във в. „Времена“ (бр. 155 и 156 на 1994). От същата авторка има материал и за кмета Димитър Раев в същия вестник. От него научаваме, че годината на убийството на този търновски кмет е 1945 г.
БЕЛЕЖКИ
* Според протоколите на ОК на ОФ Сава Яранов е уволнен на 21 септември 1944 г.
1. Вместо за Ст. Стамболов баща ми „попаднал“ на сказка на Ан. Страшимиров за Съветска Русия. В нея сказчикът говорил за „военно положение“, в което бил принуден да живее руският народ. Той наблегнал и на това, че там църкви били съборени, а свещеници - избити. С това според него се извършвало „опит“ да се принуди руският народ да се откаже от вярата си в Бога. Ан. Страшимиров риторически попитал публиката дали това ще бъде успешен опит.
2. Владиката Филип бил известен като голям националист. Той преименувал църквата „Св. Константин и Елена“ на „Св. Цар Борис“ (Покръстителя).
Из книгата "Търновските кметове (1919-1945)- Олга Цанкова
Освещаване, преименуване и дарители на новата църква
Който има роднини в списъците на дарителите моля да сподели..
Съдържание:
Начало на църквата "Св. св. Константин и Елена“
Старата църква „Св. св. Константин и Елена“
Старата кондика
Икони при старата църква
Старата плащаница
Надгробни плочи
Построяване на нова църква през 1872 г.
Новият иконостас от 1872 г.
Митрополит Панарет Рашев
Възстановяване на църквата след земетресението на 1. VI. 1913 г.
Освещаване, преименуване и дарители на новата църква
Възпоменателни плочи
Почетни и благодетелни енорияши
Свещенослужители, църковни настоятели, певци и хорове при храма
Грета Костова- Бабулкова
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
Възстановяване на църквата " Св. св. Константин и Елена" след земетресението на 1. VI. 1913 г.
Съдържание:
Начало на църквата "Св. св. Константин и Елена“
Старата църква „Св. св. Константин и Елена“
Старата кондика
Икони при старата църква
Старата плащаница
Надгробни плочи
Построяване на нова църква през 1872 г.
Новият иконостас от 1872 г.
Митрополит Панарет Рашев
Възстановяване на църквата след земетресението на 1. VI. 1913 г.
Освещаване, преименуване и дарители на новата църква
Възпоменателни плочи
Почетни и благодетелни енорияши
Свещенослужители, църковни настоятели, певци и хорове при храма
Грета Костова-Бабулкова
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
В ОСВОБОДЕНА ДОБРУДЖА- Змей Горянин
Пътни бележки на Змей Горянин-1941 г.
Когато бях малък като вас, драги приятели, и аз обичах да играя и да чета книги с приказки и разкази, да хвърлям камъчета в топлата вода на Марица, или да се пускам с шейната по заснежените стръмни улици.
Тогава ние не знаехме футбол и туризъм, нямаше „Младежки червен кръст“ и „скаутски дружини“. Любимата ни игра беше играта на войници. Най-здравите ни другарчета станаха офицери, а ние доброволно им се подчинявахме и с дървени пушки се нареждахме в строй под техните команди. То беше преди 28 години.
Нашите „войнишки“ песни проглушаваха квартала и караха старите хора да поклащат глави и да ни укоряват:
— Не е на добро, когато децата започнат да играят на войници! На война е! И войната дойде.
Една вечер, като се върнах в къщи, намерих мама с насълзени очи, а баща ми засмян и весел я утешаваше:
— Хайде и ти! Да не мислиш, че който отива на война го убиват? Само страхливците мислят тъй! Нищо няма да ми се случи!
Като ме видя, татко се развесели още повече:
— Ето на, питай и него и той ще ти каже, че не е страшно и опасно да си войник.
— Не е, — отговорих аз. — Само да слушаш офицера!
На моя детски отговор се засмя и разплаканата мама. Аз не разбрах, защо ми се смее, но после всичко ми стана ясно.
На разсъмване усетих, че татко се наведе над леглото ми и ме целуна, а когато се събудих сутринта, него вече го нямаше. Беше заминал с другите войници на война.
Заредиха се много дни: и слънчеви, и дъждовни, и топли и мразовити. Войната продължаваше.
Ние вече престанахме да играем на войници, защото бяхме разбрали, че нашата детска игра е нищо, а че истинската война е страшна. Бащите на някои от другарчетата ни се бяха върнали ранени. На други пък бащите никога не се върнаха.
Една сива есенна нощ татко си дойде. Навярно беше много късно. Аз спях, но ме разбуди неговата бащинска целувка и лекичкото бодене на брадата му.
Скочих от леглото с небивала радост и първите думи, които му казах бяха:
— Татко, колко врагове уби?
Той само ме помилва и се засмя.
Войната се беше свършила. Но нейният край вдълба по една дълбока бръчка между веждите на всички, които се бяха били.
Баща ми разправяше:
— Ние победихме, разбихме турските пълчища, освободихме Македония и Тракия. А румънците подло ни издебнаха и нападнаха нашата Добруджа. Те ни ограбиха!... А знаеш ли каква хубава земя е Добруджа? Равна, златна земя. Докъдето ти стигат очите само разлюлени ниви виждаш... И житото е едро, тежко, златно...
Тези негови думи не можах да забравя цели 28 години. През тези дълги години обходих цяла България, ходих и в чужди земи, но в мисълта ми винаги оставаше картината, която баща ми бе нарисувал за Добруджа: равна, златна земя, с разлюлени от тих вятър ниви.
И случи се така, драги приятели, че можах да вляза в Добруджа с първите войски, които отидоха да освободят заробените българи. Можах да видя и равната земя, за която бях слушал, да видя и радостта на тия наши братя, които 27 години бяха пъшкали под робство.
А знаете ли, какво ме затрогна най-много?
— Радостта на малките добруджанчета.
За тях ще ви разкажа в тези няколко странички.
Преди да се кача на парахода, който отиваше да отнесе войски в Балчик, две малки момиченца ми подадоха по една китка цвете:
— Господине, отнесете тия цветя на нашите другарчета от Добруджа!
Поблагодарих и взех цветята, а сам си помислих:
— Навярно вашите връстници от Балчик не знаят дума българска. Те са се родили в заробена Добруджа и са били заставени да учат влашки. А, може би, и родителите им вече са забравили родния си език.
Но нямах време да се замисля дълго за това. Някакъв вътрешен глас все ми повтаряше:
— Потрай и ще видиш!
При това параходът вдигна котва и бавно започна да се отдръпва от кея. Музиката свиреше непрекъснато „Добруджански край “, изпращачите викаха „ура“, а морето около парахода приличаше на грамадна ваза, в която плуваха милиони цветя.
Отначало бавно, а сетне все по-бързо и по-бързо започна да се върти голямото витло и да тика парахода. Скоро се измъкнахме из вълнолома, обиколихме фара и се запътихме към Балчик.
Хубаво е да се пътува с параход! “Бургас“ — така се казва този, който ни отнася към свободна вече Добруджа, е не много голям, но много хубав търговски параход. Витлото, което го кара, е с две хиляди конски сили. То ще рече, че 2000 коня го теглят, или тикат по равната морска шир. Когато е добре натоварен със стока, „Бургас“ потъва дълбоко в морето и изглежда нисичък. Но трябва да му се сложат 4 милиона килограма. А сега на него са само войниците от славния български флот и нарочно поканените гости. Затова и той се издига високо, сякаш е горд, че носи такива скъпи пътници.
Бяхме преминали вече северния нос на Варненския залив и изведнъж параходната свирка засвири, витлото спря да се върти и всички пътници — и войници и гости — излязохме на палубата. Тук началникът на флота, полковник Тошев, ни обясни:
— До тука стигаха по-рано водните граници на България. Ето насреща е нос Еркене. Вижте двете бели къщички: едната е българският, а другата — румънският граничен пост. Сега навлизаме в новите български води.
Споменуването на Еркене ми припомни нещо из историята на нашата страна. Някога, тъкмо когато турците са били завладели цяла България, тук, на Еркене, който се е наричал Карбона, е бил непристъпният замък на болярина Балик, който имал своя войска, свои кораби и своя независима държава от Черно море до Дунава. Много пъти турците изпращали пратеници до славния болярин с предложение да стане болярин на султана. Балик изпращал пратениците назад с гордия отговор, че не може да стане роб на никого.
Когато видели, че с добро не могли да го покорят, турците изпратили срещу Баликовите владения голяма войска. Но българите я разбили и прогонили. Щом и силата не помогнала, турците решили да си послужат с хитрост и подлости. Един грък, преоблечен като монах, се вмъкнал в замъка на болярина и го отровил. Но и това не помогнало.
Братът на Балик — боляринът Добротич — събрал всички войници и продължил борбата с турците, докато последните се съгласили да го признаят за свободен и независим владетел.
Докато ви разправях за Балика, параходът „Бургас“ отмина Еркене и пред очите на всички ни блесна с приказна хубост белият български град Балчик. На пристанището имаше грамадна арка от зеленина, окичена с копринени български байраци и с едър надпис: „Добре дошли братя“.
Когато бях малък като вас, драги приятели, и аз обичах да играя и да чета книги с приказки и разкази, да хвърлям камъчета в топлата вода на Марица, или да се пускам с шейната по заснежените стръмни улици.
Тогава ние не знаехме футбол и туризъм, нямаше „Младежки червен кръст“ и „скаутски дружини“. Любимата ни игра беше играта на войници. Най-здравите ни другарчета станаха офицери, а ние доброволно им се подчинявахме и с дървени пушки се нареждахме в строй под техните команди. То беше преди 28 години.
Нашите „войнишки“ песни проглушаваха квартала и караха старите хора да поклащат глави и да ни укоряват:
— Не е на добро, когато децата започнат да играят на войници! На война е! И войната дойде.
Една вечер, като се върнах в къщи, намерих мама с насълзени очи, а баща ми засмян и весел я утешаваше:
— Хайде и ти! Да не мислиш, че който отива на война го убиват? Само страхливците мислят тъй! Нищо няма да ми се случи!
Като ме видя, татко се развесели още повече:
— Ето на, питай и него и той ще ти каже, че не е страшно и опасно да си войник.
— Не е, — отговорих аз. — Само да слушаш офицера!
На моя детски отговор се засмя и разплаканата мама. Аз не разбрах, защо ми се смее, но после всичко ми стана ясно.
На разсъмване усетих, че татко се наведе над леглото ми и ме целуна, а когато се събудих сутринта, него вече го нямаше. Беше заминал с другите войници на война.
Заредиха се много дни: и слънчеви, и дъждовни, и топли и мразовити. Войната продължаваше.
Ние вече престанахме да играем на войници, защото бяхме разбрали, че нашата детска игра е нищо, а че истинската война е страшна. Бащите на някои от другарчетата ни се бяха върнали ранени. На други пък бащите никога не се върнаха.
Една сива есенна нощ татко си дойде. Навярно беше много късно. Аз спях, но ме разбуди неговата бащинска целувка и лекичкото бодене на брадата му.
Скочих от леглото с небивала радост и първите думи, които му казах бяха:
— Татко, колко врагове уби?
Той само ме помилва и се засмя.
Войната се беше свършила. Но нейният край вдълба по една дълбока бръчка между веждите на всички, които се бяха били.
Баща ми разправяше:
— Ние победихме, разбихме турските пълчища, освободихме Македония и Тракия. А румънците подло ни издебнаха и нападнаха нашата Добруджа. Те ни ограбиха!... А знаеш ли каква хубава земя е Добруджа? Равна, златна земя. Докъдето ти стигат очите само разлюлени ниви виждаш... И житото е едро, тежко, златно...
Тези негови думи не можах да забравя цели 28 години. През тези дълги години обходих цяла България, ходих и в чужди земи, но в мисълта ми винаги оставаше картината, която баща ми бе нарисувал за Добруджа: равна, златна земя, с разлюлени от тих вятър ниви.
И случи се така, драги приятели, че можах да вляза в Добруджа с първите войски, които отидоха да освободят заробените българи. Можах да видя и равната земя, за която бях слушал, да видя и радостта на тия наши братя, които 27 години бяха пъшкали под робство.
А знаете ли, какво ме затрогна най-много?
— Радостта на малките добруджанчета.
За тях ще ви разкажа в тези няколко странички.
Преди да се кача на парахода, който отиваше да отнесе войски в Балчик, две малки момиченца ми подадоха по една китка цвете:
— Господине, отнесете тия цветя на нашите другарчета от Добруджа!
Поблагодарих и взех цветята, а сам си помислих:
— Навярно вашите връстници от Балчик не знаят дума българска. Те са се родили в заробена Добруджа и са били заставени да учат влашки. А, може би, и родителите им вече са забравили родния си език.
Но нямах време да се замисля дълго за това. Някакъв вътрешен глас все ми повтаряше:
— Потрай и ще видиш!
При това параходът вдигна котва и бавно започна да се отдръпва от кея. Музиката свиреше непрекъснато „Добруджански край “, изпращачите викаха „ура“, а морето около парахода приличаше на грамадна ваза, в която плуваха милиони цветя.
Отначало бавно, а сетне все по-бързо и по-бързо започна да се върти голямото витло и да тика парахода. Скоро се измъкнахме из вълнолома, обиколихме фара и се запътихме към Балчик.
Хубаво е да се пътува с параход! “Бургас“ — така се казва този, който ни отнася към свободна вече Добруджа, е не много голям, но много хубав търговски параход. Витлото, което го кара, е с две хиляди конски сили. То ще рече, че 2000 коня го теглят, или тикат по равната морска шир. Когато е добре натоварен със стока, „Бургас“ потъва дълбоко в морето и изглежда нисичък. Но трябва да му се сложат 4 милиона килограма. А сега на него са само войниците от славния български флот и нарочно поканените гости. Затова и той се издига високо, сякаш е горд, че носи такива скъпи пътници.
Бяхме преминали вече северния нос на Варненския залив и изведнъж параходната свирка засвири, витлото спря да се върти и всички пътници — и войници и гости — излязохме на палубата. Тук началникът на флота, полковник Тошев, ни обясни:
— До тука стигаха по-рано водните граници на България. Ето насреща е нос Еркене. Вижте двете бели къщички: едната е българският, а другата — румънският граничен пост. Сега навлизаме в новите български води.
Споменуването на Еркене ми припомни нещо из историята на нашата страна. Някога, тъкмо когато турците са били завладели цяла България, тук, на Еркене, който се е наричал Карбона, е бил непристъпният замък на болярина Балик, който имал своя войска, свои кораби и своя независима държава от Черно море до Дунава. Много пъти турците изпращали пратеници до славния болярин с предложение да стане болярин на султана. Балик изпращал пратениците назад с гордия отговор, че не може да стане роб на никого.
Когато видели, че с добро не могли да го покорят, турците изпратили срещу Баликовите владения голяма войска. Но българите я разбили и прогонили. Щом и силата не помогнала, турците решили да си послужат с хитрост и подлости. Един грък, преоблечен като монах, се вмъкнал в замъка на болярина и го отровил. Но и това не помогнало.
Братът на Балик — боляринът Добротич — събрал всички войници и продължил борбата с турците, докато последните се съгласили да го признаят за свободен и независим владетел.
Докато ви разправях за Балика, параходът „Бургас“ отмина Еркене и пред очите на всички ни блесна с приказна хубост белият български град Балчик. На пристанището имаше грамадна арка от зеленина, окичена с копринени български байраци и с едър надпис: „Добре дошли братя“.
Но аз не гледах нито арката, нито байраците, нито хубавите бели вили, които са наредени по най-живописните места на залива. Погледът ми бе прикован от една групичка деца, които стояха настрана от възрастните посрещачи и с лакоми очи гледаха българските параходи.
Когато слязох от брега и отидох при тях, разбрах защо така гледали: откъм брега „Бургас“ и другите параходчета, които го придружаваха, изглеждаха още по-красиви със своите развети знамена и десетките малки пряпорци издигнати, като пъстри гирлянди до най-високите мачти.
Когато слязох от брега и отидох при тях, разбрах защо така гледали: откъм брега „Бургас“ и другите параходчета, които го придружаваха, изглеждаха още по-красиви със своите развети знамена и десетките малки пряпорци издигнати, като пъстри гирлянди до най-високите мачти.
Това се вижда доста ясно на снимката.
Аз се приближих до малките посрещачи без те да ме забележат. Толкова бяха увлечени в разговора си. И това което чух ме изненада радостно: всички говореха на хубав български език. Едно румено момченце разказваше:
— Власите нямат такива големи параходи. Ние живеем на брега и винаги съм гледал на пристанището. Такъв висок параход не съм виждал.
— И аз, — потвърди друго едно момченце.
— А може и да имат такива параходи, само че не ги водеха в Балчик.
— Защо не ги водеха?— запитах аз и се доближих още по-близко до децата.
— Защото Балчик е български. Те знаеха, че какъвто параход да доведат, ние няма да се радваме. Затова.
Разбрах че двете варненчета ми бяха дали цветята тъкмо за такива добруджанчета и им подадох скромните китки:
— Тези цветя са за вас. Изпращат ви ги две деца от Варна.
Малките грабнаха цветята. Но китките бяха две, а децата много. Тогава едно момиченце се досети:
— Чакайте, чакайте! Да развържем китките и всеки да си вземе по едно цветче. Тези цветя не са за кичене, а за спомен от свободна България.
Оставих малките да делят подаръка на варненчетата и сам тръгнах по стръмната улица за към средата на града. По всички къщи и сгради се вееха български знамена съшити от най-хубав копринен плат.
Понеже в цяла Добруджа не можело да се намери българско трицветно платно, девойките, не само от Балчик, а от всички добруджански градове, се охитрили и една купувала бял плат, друга—червен, трета—зелен, а сетне се събирали на седенки и шиели от платовете знамена. Така се приготвили да посрещнат българските войски, които идваха да им донесат загубената преди 27 години свобода.
На площада свиреха непрекъснато две военни музики и стари и млади се бяха наловили на хоро.
Няколко деца, между които видях двете момченца от пристанището, ме наобиколиха. Отначало те ме гледаха страхливо, а сетне се престрашиха. Едно ме запита:
— Чичо, ти защо не си с войнишки дрехи?
— Защото не съм войник.
— Ами какъв си?
— Писател.
Сега вече малките добруджанчета съвсем се присламчиха до мене.
— Ами какви книги пишеш? — запита едно момиченце, което беше навярно ученичка.
— Всякакви, — отговорих аз и се засмях.
— А нямаш ли някоя твоя книжка: тука?
— Нямам. Но като се върна в София,, ще ви пратя.
Моето обещание се посрещна с жива радост.
— И на мен, нали? И на мен, нали?
Десетина детски гласове ме накараха да си запуша ушите. Ала едно момченце, което видя, че не чувам, дойде и здравата ме задърпа за панталона.
То беше толкова малко, че наистина не можеше да достигне палтото ми.
— Ами ти какво искаш, а?
— Чиче, и аз искам книга. И аз мога да чета и да пиша на български.
— „Можеш ли? — неповярвах аз.— На колко си години?
— На пет, ама мога!
Подадох му бележника си.
— Я да те видя!
Той взе молива ми и бележника, седна на тротоара и бавно с равни и кръгли букви написа името си.
— Браво! Дай сега бележника!
— Чакай, чакай, — махна с ръка малкият ми познайник и продължи да пише.
Когато ми подаде написаното, прочетох под името му малката, но толкова хубава дума: „българин“.
— А кой те е учил да пишеш?
— Кака. Тя е във второ отделение.
— Ще ти пратя книги, ще ти пратя! Малкият засия. Той се затича към майка си, но по средата на пътя се спря, помисли нещо и се върна:
— Чиче, аз знам и румънски, ама ти обещавам, че ще го забравя!
— Виждате ли го този хубавец, че е сърдит и намръщен? А знаете ли защо се сърди? Защото му забраниха да вика „ура“!
В селото току що бяха влезли войниците и както е редно, ги посрещаха с хляб и сол. Тогава кметът на селото започна да държи реч и да благодари на освободителите.
Разбира се, когато някой възрастен човек говори, малките не бива да викат и да приказват. Но този малък добруджанец, когото виждате на ръцете на майка му, съвсем не разбираше от приличие и продължаваше да вика „ура“, колкото му глас държи. Тогава майка му го сгълча и нему му стана криво.
Намръщеното му личице ме разсмя. Тихичко се приближих и запитах:
— Ей, юнак, как се викаш?
— Улааа! — отговори той и накара всички да се обърнат и да ни загледат.
— Мълчи, лошо момче, мълчи! — пак му се скараха. — Сега не се вика!
— Той е мъничък, — казах аз. — Нека си вика.
— Мъничък е. На три години и нещо. Пък е палав за десет, като него!
— Как се казва?
— Симеон, — гордо отговори майка му. — На Княз Симеона го кръстихме. Влашкият поп не искаше да го кръсти с такова име, та ходихме чак в Добрич при стария български свещеник да го кръсти.
Симеон чува думата „кръсти“, събира пръстчетата си и се прекръства, а сетне по-високо виква славното „ура“!
Четири дни по-късно параходът „Бургас“ отново напусна варненското пристанище. Сега той отиваше да занесе свободата на българите от другия голям черноморски град — Каварна.
И природата се радваше на свободата, та времето беше прекрасно. По морето не се повдигаше нито най-малка вълна. Пред парахода играеха няколко делфина и чакаха да им хвърлят от кухнята нещо за ядене.
Преминавайки край свободния Балчик, музиката засвири „Добруджански край“. Скалистите брегове отекнаха, като че ли и те пееха.
Каварна е по-малък от Балчик, но и там българите са пазили ревниво своя език и народност. Градът е на 2 километра от брега.
Докато стигнем до него аз пак се сприятелих с няколко деца: две момиченца и три момченца. И знаете ли, как бяха облечени момиченцата? Като българско знаме: с бели блузи, със зелени поясчета и с червени рокли — истински подвижни знамена!
— Господине, — каза ми едното момченце, — искате ли да зарадваме дядо Петър?
— Кой е той?
— Най-старият човек в Каварна. Ей го напред с украсената волска кола. Хайде да отидем да се качим на колата.
Отидохме, накачихме се и наистина зарадвахме стареца. Видях по сбърчените му страни да се стичат сълзи:
— Тъй, синко, тъй! Добре, че се качихте на колата. На добруджанеца тази кола му е най-мила, защото с нея вози златните снопи. И децата ни са най-мили. Защото
ако не бяха те, ние нямаше да чакаме свободата толкова години. За децата я чакахме..
Близо до Каварна е най-източната точка на българския черноморски бряг — нос Калиакра. Още същия ден отидох да видя тази прекрасна местност, за която бях слушал много отдавна. Вие ще я видите на снимката.
На Калиакра е издигнат голям фар, който предпазва нощем моряците от подводните скали, разпилени наоколо.
Някога, когато турците завладели свободната земя на Добротича, оттук, от този скалист връх са се хвърлили четиридесет девойки, които не искали да променят вярата си.
Сега морето край Калиакра е спокойно и тихо шуми в подводните пещери.
— Вижте, вижте! — показва ми един от моите спътници. — Гледайте долу на скалата.
Аз поглеждам нататък и виждам из водата да се подава една глава на куче, после едно продълговато тяло с ниски крачета и най-после една рибя опашка.
— Тюлен. Истински тюлен. Някога цар Фердинанд ги пуснал в Черно море, а те си намерили тук удобно място и се развъдили. Сега трябва да са трийсетина.
Тюленът се гмурка във водата, пак излиза, пак се гмурка и пръска хиляди капки, които блестят на слънцето.
В следната книжка—за пътуването ми към Добрич и Силистра.
Старо Търново
Аз се приближих до малките посрещачи без те да ме забележат. Толкова бяха увлечени в разговора си. И това което чух ме изненада радостно: всички говореха на хубав български език. Едно румено момченце разказваше:
— Власите нямат такива големи параходи. Ние живеем на брега и винаги съм гледал на пристанището. Такъв висок параход не съм виждал.
— И аз, — потвърди друго едно момченце.
— А може и да имат такива параходи, само че не ги водеха в Балчик.
— Защо не ги водеха?— запитах аз и се доближих още по-близко до децата.
— Защото Балчик е български. Те знаеха, че какъвто параход да доведат, ние няма да се радваме. Затова.
Разбрах че двете варненчета ми бяха дали цветята тъкмо за такива добруджанчета и им подадох скромните китки:
— Тези цветя са за вас. Изпращат ви ги две деца от Варна.
Малките грабнаха цветята. Но китките бяха две, а децата много. Тогава едно момиченце се досети:
— Чакайте, чакайте! Да развържем китките и всеки да си вземе по едно цветче. Тези цветя не са за кичене, а за спомен от свободна България.
Оставих малките да делят подаръка на варненчетата и сам тръгнах по стръмната улица за към средата на града. По всички къщи и сгради се вееха български знамена съшити от най-хубав копринен плат.
Понеже в цяла Добруджа не можело да се намери българско трицветно платно, девойките, не само от Балчик, а от всички добруджански градове, се охитрили и една купувала бял плат, друга—червен, трета—зелен, а сетне се събирали на седенки и шиели от платовете знамена. Така се приготвили да посрещнат българските войски, които идваха да им донесат загубената преди 27 години свобода.
На площада свиреха непрекъснато две военни музики и стари и млади се бяха наловили на хоро.
Няколко деца, между които видях двете момченца от пристанището, ме наобиколиха. Отначало те ме гледаха страхливо, а сетне се престрашиха. Едно ме запита:
— Чичо, ти защо не си с войнишки дрехи?
— Защото не съм войник.
— Ами какъв си?
— Писател.
Сега вече малките добруджанчета съвсем се присламчиха до мене.
— Ами какви книги пишеш? — запита едно момиченце, което беше навярно ученичка.
— Всякакви, — отговорих аз и се засмях.
— А нямаш ли някоя твоя книжка: тука?
— Нямам. Но като се върна в София,, ще ви пратя.
Моето обещание се посрещна с жива радост.
— И на мен, нали? И на мен, нали?
Десетина детски гласове ме накараха да си запуша ушите. Ала едно момченце, което видя, че не чувам, дойде и здравата ме задърпа за панталона.
То беше толкова малко, че наистина не можеше да достигне палтото ми.
— Ами ти какво искаш, а?
— Чиче, и аз искам книга. И аз мога да чета и да пиша на български.
— „Можеш ли? — неповярвах аз.— На колко си години?
— На пет, ама мога!
Подадох му бележника си.
— Я да те видя!
Той взе молива ми и бележника, седна на тротоара и бавно с равни и кръгли букви написа името си.
— Браво! Дай сега бележника!
— Чакай, чакай, — махна с ръка малкият ми познайник и продължи да пише.
Когато ми подаде написаното, прочетох под името му малката, но толкова хубава дума: „българин“.
— А кой те е учил да пишеш?
— Кака. Тя е във второ отделение.
— Ще ти пратя книги, ще ти пратя! Малкият засия. Той се затича към майка си, но по средата на пътя се спря, помисли нещо и се върна:
— Чиче, аз знам и румънски, ама ти обещавам, че ще го забравя!
В селото току що бяха влезли войниците и както е редно, ги посрещаха с хляб и сол. Тогава кметът на селото започна да държи реч и да благодари на освободителите.
Разбира се, когато някой възрастен човек говори, малките не бива да викат и да приказват. Но този малък добруджанец, когото виждате на ръцете на майка му, съвсем не разбираше от приличие и продължаваше да вика „ура“, колкото му глас държи. Тогава майка му го сгълча и нему му стана криво.
Намръщеното му личице ме разсмя. Тихичко се приближих и запитах:
— Ей, юнак, как се викаш?
— Улааа! — отговори той и накара всички да се обърнат и да ни загледат.
— Мълчи, лошо момче, мълчи! — пак му се скараха. — Сега не се вика!
— Той е мъничък, — казах аз. — Нека си вика.
— Мъничък е. На три години и нещо. Пък е палав за десет, като него!
— Как се казва?
— Симеон, — гордо отговори майка му. — На Княз Симеона го кръстихме. Влашкият поп не искаше да го кръсти с такова име, та ходихме чак в Добрич при стария български свещеник да го кръсти.
Симеон чува думата „кръсти“, събира пръстчетата си и се прекръства, а сетне по-високо виква славното „ура“!
Четири дни по-късно параходът „Бургас“ отново напусна варненското пристанище. Сега той отиваше да занесе свободата на българите от другия голям черноморски град — Каварна.
И природата се радваше на свободата, та времето беше прекрасно. По морето не се повдигаше нито най-малка вълна. Пред парахода играеха няколко делфина и чакаха да им хвърлят от кухнята нещо за ядене.
Преминавайки край свободния Балчик, музиката засвири „Добруджански край“. Скалистите брегове отекнаха, като че ли и те пееха.
Каварна е по-малък от Балчик, но и там българите са пазили ревниво своя език и народност. Градът е на 2 километра от брега.
Докато стигнем до него аз пак се сприятелих с няколко деца: две момиченца и три момченца. И знаете ли, как бяха облечени момиченцата? Като българско знаме: с бели блузи, със зелени поясчета и с червени рокли — истински подвижни знамена!
— Господине, — каза ми едното момченце, — искате ли да зарадваме дядо Петър?
— Кой е той?
— Най-старият човек в Каварна. Ей го напред с украсената волска кола. Хайде да отидем да се качим на колата.
Отидохме, накачихме се и наистина зарадвахме стареца. Видях по сбърчените му страни да се стичат сълзи:
— Тъй, синко, тъй! Добре, че се качихте на колата. На добруджанеца тази кола му е най-мила, защото с нея вози златните снопи. И децата ни са най-мили. Защото
ако не бяха те, ние нямаше да чакаме свободата толкова години. За децата я чакахме..
Близо до Каварна е най-източната точка на българския черноморски бряг — нос Калиакра. Още същия ден отидох да видя тази прекрасна местност, за която бях слушал много отдавна. Вие ще я видите на снимката.
Някога, когато турците завладели свободната земя на Добротича, оттук, от този скалист връх са се хвърлили четиридесет девойки, които не искали да променят вярата си.
Сега морето край Калиакра е спокойно и тихо шуми в подводните пещери.
— Вижте, вижте! — показва ми един от моите спътници. — Гледайте долу на скалата.
Аз поглеждам нататък и виждам из водата да се подава една глава на куче, после едно продълговато тяло с ниски крачета и най-после една рибя опашка.
— Тюлен. Истински тюлен. Някога цар Фердинанд ги пуснал в Черно море, а те си намерили тук удобно място и се развъдили. Сега трябва да са трийсетина.
Тюленът се гмурка във водата, пак излиза, пак се гмурка и пръска хиляди капки, които блестят на слънцето.
В следната книжка—за пътуването ми към Добрич и Силистра.
Старо Търново
От нашето минало- Тодор Янков
Наранина
Някога... преди 40, кажи петдесет години, в нашето, тъй или инак, чудесно Търново имаше и чудесни обичаи. Някои от тях съм вече изтъквал, а за някои и до днес — особено и в безсънни нощи — си спомням с едно сладостно замиране на сърцето и — строго доверително речено — съм се просълзявал... Например, като сега помня, как баща ни през зимата ставаше наранина да шие с дукянските момчета елечета. Баща ми се разкашлюваше, ножиците се раздрънкваха и се чуваше гласът му, от който можеше да се заключи, че не беше съвсем в отлично настроение. — Хайде, Досьо, не се потривай, сядай и залавяй работа! — казваше той, измит и в халат. — Ха и ти бре, Вичо, плъзни вече и захващай да избадаш... Нали уж занаят ще учиш... Пък ти, Станке, иди да набуташ собата да се разпали, па вземи хурката и ела да предеш...
И на свободното място между душеците седяха те в полукръг и при слабото осветление на лояната свещ, която църтеше и капеше по пиринчения светилник, започваше работата.
На душеците пък — тогава кревати или патове, според търновското им тогава име, още нямаше — ние, останалият свят на къщата, се спотайвахме, макар някой от нас да бе се пробудил. Аз издавах нос изпод юрганя и тайничко поглеждах сенките на работещите, отразени на белите варосани стени. И много смешни бяха тези сенки, особено сянката на слугинята с хурката, прилична на грамадна някаква птица, която безуспешно се стремеше да хвръкне, но таванът на стаята й пречеше. Гледайки, аз неусетно заспивах, или по-добре речено, впадах в едно приятно полусъние, през време на което долавях, какво се говореше сегиз-тогиз.
— Вичо! — викаше баща ми: — стига си се прозявал, ще глътнеш никого. — Я вземи си мистиря и усекни свещта. И туй не ти приляга... Ха ти бре, Досьо...
Досю усеква свещта, след което пламъкът й става по-голям и блестящ. Същевременно и сам той шумно подсмърча.
— Не подсмърчай тъй, бре! На човек се повдига, като те слуша. Вземи кърпа... Я гледай!
И пак съсредоточено мълчание, смешно движение на сенките им по стените и тайно прозяване на Вичо до разчекване на устата до самите му уши.
В стаята става топло като в баня. Баща ми се мръщи и мърмори:
— Ти, Станке, трябва цял товар да си турила в собата, а?
— Кое кайш?
— Да отидеш да туриш да сварим качамак... Извади и малко маджун.
Зарадвана, че може да се измъкне от стаята, Станка снема хурката и излязва.
Освен баща ми, всички работят в едно състояние на полусън, защото тази страшна „наранина“, наистина започваше много рано.
По едно време в стаята започва да се донася едно ритмично тракане — един вид сипещи се един след друг удари от чукове. Този шум се донася откъм казанджийския мегдан, а то значи, че и казанджиите вече са станали и са се вече заловили за работа.
„Бог ги убил!“ си викам аз в ума, защото, щом баща ми ги чуеше, започваше да буди и нас.
Той присягаше, сбутваше ни и викаше:
— Хайде, бре, ставайте! Съмва се. Ето и казанджиите вече са зачукали.
„Главите си да изчукат“, си викам аз пак в ума, но се омърлушвам, защото страшно ми се иска още да си поспя.
— Ама слушайте — не се окърцуняйте, че... — виква баща ми заплашително.
В това време под самите прозорци на къщата се чува:
— Салеп! Салеп!
— Ето и салеп вече продават, казва баща ми и продължава по-меко и ласкаво: — Хайде айол, станете, вземете книжките си и си учете уроците.
Окуражен от ласкавия бащин глас, казвам сънливо:
— Аз съм си научил урока още днеска...
— Е добре, сега пък стани да го преговаряш... Станете, деца, станете да четете — да не останите слепи, че да ме кълнете. Науката е дадена от Бога...
— Спи ми се...
— Нощ — година бе, синко. Не сте ли се наспали?
— Остави децата да си поспят! — се обажда майка ми.
— Ти не ми се бъркай! — казва баща ми сурово. Ти можеш да поспиш още, защото се облъскваш с къщната работа, пък те цял ден тичат по Самоводския мегдан...
— С тебе не се излязва на глава, — промърморва майка ми и става.
В това време влязва слугинята и казва:
— Качамако увря. Да го сипвам ли?
При това примамливо съобщение, ние всички ставаме, но все пак аз изпреварвам всички зер качамак ще се яде и то с маджун — не е току тъй работа!
Ние вземаме книгите си и сядаме, започвайки да четем. Но — за себе си казвам — аз гледам буквите, които се хопкат пред очите ми, а миглите ми се затварят, главата клюмва....
Бедният мой бащица! Той не можеше да разбере, че едно невръстно дете преди всичко има нужда от сън — един сън най-малко от 3—9 часа. Той не можеше още да разбере, че едно недоспало си дете, колкото и да чете, все пак нищо няма да запомни, а само ще отегчи детския си мозък и през деня в училището не ще може задоволително да запомва онова, което се преподава.
Но гледайки ни, наведени над книгите, баща ви беше убеден, че ние учехме — и той беше доволен и чист пред - съвестта си.
Трогателна простота!
Вратата широко се разтваря — влязва Станка, носеща една телсия, покрита с качамак във вид на топки, а на сред е оставено свободно място за купата с маджуна, която майка ми след нея носи. От тапсията лъха приятен мирис от мисиреното брашно и се вдига пара.
Момчетата се преструват, че много, много не се интересуват от горещия качамак и, без да поглеждат, старателно шият; само Вичо най-сетне не издържа — и хвърля любовен поглед към тепсията, която вече е сложена в средата между всички. Майка ми слага и купата с маджуна и казва с свойственото ней добродушие:
— Ха сега, оставете иглите и ти, Станке, хурката — тя таман бе я взела — па си хапнете. Качамакът е хубав, докато е топъл.
И започваше едно — как да кажа? — лапане, като че ли беше конкурс за надпреварване в гълтане на наквасен в маджуна качамак. Само майка ми не понасяше това ядене и не се докосваше до него. Тя не беше много здрав човек и се задоволяваше с чашка кафе.
След като качамакът биваше безпощадно опустошен и тепсията вдигната, работата отново започваше, но само на вид, защото препълнените стомаси пречеха на успешната работа, а още повече на четенето с внимание.
Започваше да белее. Под прозорците се зачуваха стъпки по скриптящия сняг... Някой нейде кашляше, сякаш се давеше.
Баща ми, доволен, казваше:
— Хай сега, момчета, вдигайте работата си! Ти, Вичо, наклади мангала за дукян. Ставайте и вие, викаше той и на нас — и вървете да се мийте... хем не току тъй, ами се сапунисайте. Чувате ли?
— Чухме, — отговаряхме ние, но до сапун никой се не докосваше.
И почти развеселен, и той започваше да събира своята работа, пеейки изниско:
„Влезла е Марийка в градинка...“
Свещта биваше изгасена и бързо изнесена, защото оставаше след изгасването й един отвратителен мирис. В стаята биваше вече бяло, но не съвсем светло.
— Ей не видял се качамака! — викаше баща ми: взе да ми ври на кисело. Я да ми сварят едно кааве!
Той се измиваше, изпиваше кафето, прекръстваше се пред иконата — Св. Николай Чудотворец — и излязваше: отиваше в Момковото кафене, а от там на дукяна, отворен и преметен от момчетата.
Ние още се потривахме, дирейки ту чорап, ту опасалка, а майка ми втикясваше, докато тръгнахме за училище. Аз не тръгвах, докато тайно не получех едно петаче за салеп. След нас вкъщи започваше метене, редене, готвене...
Старо Търново
Някога... преди 40, кажи петдесет години, в нашето, тъй или инак, чудесно Търново имаше и чудесни обичаи. Някои от тях съм вече изтъквал, а за някои и до днес — особено и в безсънни нощи — си спомням с едно сладостно замиране на сърцето и — строго доверително речено — съм се просълзявал... Например, като сега помня, как баща ни през зимата ставаше наранина да шие с дукянските момчета елечета. Баща ми се разкашлюваше, ножиците се раздрънкваха и се чуваше гласът му, от който можеше да се заключи, че не беше съвсем в отлично настроение. — Хайде, Досьо, не се потривай, сядай и залавяй работа! — казваше той, измит и в халат. — Ха и ти бре, Вичо, плъзни вече и захващай да избадаш... Нали уж занаят ще учиш... Пък ти, Станке, иди да набуташ собата да се разпали, па вземи хурката и ела да предеш...
И на свободното място между душеците седяха те в полукръг и при слабото осветление на лояната свещ, която църтеше и капеше по пиринчения светилник, започваше работата.
На душеците пък — тогава кревати или патове, според търновското им тогава име, още нямаше — ние, останалият свят на къщата, се спотайвахме, макар някой от нас да бе се пробудил. Аз издавах нос изпод юрганя и тайничко поглеждах сенките на работещите, отразени на белите варосани стени. И много смешни бяха тези сенки, особено сянката на слугинята с хурката, прилична на грамадна някаква птица, която безуспешно се стремеше да хвръкне, но таванът на стаята й пречеше. Гледайки, аз неусетно заспивах, или по-добре речено, впадах в едно приятно полусъние, през време на което долавях, какво се говореше сегиз-тогиз.
— Вичо! — викаше баща ми: — стига си се прозявал, ще глътнеш никого. — Я вземи си мистиря и усекни свещта. И туй не ти приляга... Ха ти бре, Досьо...
Досю усеква свещта, след което пламъкът й става по-голям и блестящ. Същевременно и сам той шумно подсмърча.
— Не подсмърчай тъй, бре! На човек се повдига, като те слуша. Вземи кърпа... Я гледай!
И пак съсредоточено мълчание, смешно движение на сенките им по стените и тайно прозяване на Вичо до разчекване на устата до самите му уши.
В стаята става топло като в баня. Баща ми се мръщи и мърмори:
— Ти, Станке, трябва цял товар да си турила в собата, а?
— Кое кайш?
— Да отидеш да туриш да сварим качамак... Извади и малко маджун.
Зарадвана, че може да се измъкне от стаята, Станка снема хурката и излязва.
Освен баща ми, всички работят в едно състояние на полусън, защото тази страшна „наранина“, наистина започваше много рано.
По едно време в стаята започва да се донася едно ритмично тракане — един вид сипещи се един след друг удари от чукове. Този шум се донася откъм казанджийския мегдан, а то значи, че и казанджиите вече са станали и са се вече заловили за работа.
„Бог ги убил!“ си викам аз в ума, защото, щом баща ми ги чуеше, започваше да буди и нас.
Той присягаше, сбутваше ни и викаше:
— Хайде, бре, ставайте! Съмва се. Ето и казанджиите вече са зачукали.
„Главите си да изчукат“, си викам аз пак в ума, но се омърлушвам, защото страшно ми се иска още да си поспя.
— Ама слушайте — не се окърцуняйте, че... — виква баща ми заплашително.
В това време под самите прозорци на къщата се чува:
— Салеп! Салеп!
— Ето и салеп вече продават, казва баща ми и продължава по-меко и ласкаво: — Хайде айол, станете, вземете книжките си и си учете уроците.
Окуражен от ласкавия бащин глас, казвам сънливо:
— Аз съм си научил урока още днеска...
— Е добре, сега пък стани да го преговаряш... Станете, деца, станете да четете — да не останите слепи, че да ме кълнете. Науката е дадена от Бога...
— Спи ми се...
— Нощ — година бе, синко. Не сте ли се наспали?
— Остави децата да си поспят! — се обажда майка ми.
— Ти не ми се бъркай! — казва баща ми сурово. Ти можеш да поспиш още, защото се облъскваш с къщната работа, пък те цял ден тичат по Самоводския мегдан...
— С тебе не се излязва на глава, — промърморва майка ми и става.
В това време влязва слугинята и казва:
— Качамако увря. Да го сипвам ли?
При това примамливо съобщение, ние всички ставаме, но все пак аз изпреварвам всички зер качамак ще се яде и то с маджун — не е току тъй работа!
Ние вземаме книгите си и сядаме, започвайки да четем. Но — за себе си казвам — аз гледам буквите, които се хопкат пред очите ми, а миглите ми се затварят, главата клюмва....
Бедният мой бащица! Той не можеше да разбере, че едно невръстно дете преди всичко има нужда от сън — един сън най-малко от 3—9 часа. Той не можеше още да разбере, че едно недоспало си дете, колкото и да чете, все пак нищо няма да запомни, а само ще отегчи детския си мозък и през деня в училището не ще може задоволително да запомва онова, което се преподава.
Но гледайки ни, наведени над книгите, баща ви беше убеден, че ние учехме — и той беше доволен и чист пред - съвестта си.
Трогателна простота!
Вратата широко се разтваря — влязва Станка, носеща една телсия, покрита с качамак във вид на топки, а на сред е оставено свободно място за купата с маджуна, която майка ми след нея носи. От тапсията лъха приятен мирис от мисиреното брашно и се вдига пара.
Момчетата се преструват, че много, много не се интересуват от горещия качамак и, без да поглеждат, старателно шият; само Вичо най-сетне не издържа — и хвърля любовен поглед към тепсията, която вече е сложена в средата между всички. Майка ми слага и купата с маджуна и казва с свойственото ней добродушие:
— Ха сега, оставете иглите и ти, Станке, хурката — тя таман бе я взела — па си хапнете. Качамакът е хубав, докато е топъл.
И започваше едно — как да кажа? — лапане, като че ли беше конкурс за надпреварване в гълтане на наквасен в маджуна качамак. Само майка ми не понасяше това ядене и не се докосваше до него. Тя не беше много здрав човек и се задоволяваше с чашка кафе.
След като качамакът биваше безпощадно опустошен и тепсията вдигната, работата отново започваше, но само на вид, защото препълнените стомаси пречеха на успешната работа, а още повече на четенето с внимание.
Започваше да белее. Под прозорците се зачуваха стъпки по скриптящия сняг... Някой нейде кашляше, сякаш се давеше.
Баща ми, доволен, казваше:
— Хай сега, момчета, вдигайте работата си! Ти, Вичо, наклади мангала за дукян. Ставайте и вие, викаше той и на нас — и вървете да се мийте... хем не току тъй, ами се сапунисайте. Чувате ли?
— Чухме, — отговаряхме ние, но до сапун никой се не докосваше.
И почти развеселен, и той започваше да събира своята работа, пеейки изниско:
„Влезла е Марийка в градинка...“
Свещта биваше изгасена и бързо изнесена, защото оставаше след изгасването й един отвратителен мирис. В стаята биваше вече бяло, но не съвсем светло.
— Ей не видял се качамака! — викаше баща ми: взе да ми ври на кисело. Я да ми сварят едно кааве!
Той се измиваше, изпиваше кафето, прекръстваше се пред иконата — Св. Николай Чудотворец — и излязваше: отиваше в Момковото кафене, а от там на дукяна, отворен и преметен от момчетата.
Ние още се потривахме, дирейки ту чорап, ту опасалка, а майка ми втикясваше, докато тръгнахме за училище. Аз не тръгвах, докато тайно не получех едно петаче за салеп. След нас вкъщи започваше метене, редене, готвене...
Старо Търново
 | |||
| Картина на Васил Горанов |
Търновецът Михаил Сарафов участва в българската делегация за подписването на Ньойския договор
Търновецът Михаил Сарафов- политик,
държавник, дипломат, педагог и учен. По време на
Парижката мирна конференция той е сред членовете на Българската
делегация. През по-голяма част от живота си Сарафов води своя личен дневник, от който досега е публикувана малка част. От този дневник може
би една от най-важните части е тази, която се отнася до неговото
участие в Българската делегация в Париж. Този дневник за първи път беше
публикуван от академик Христо Христов в списание Известия на Института
за българска история към БАН. Цочо В. Билярски ОТКЪСИ ОТ ДНЕВНИКА НА МИХАИЛ К. САРАФОВ
След връщането си в София е заместник-директор на Осигурителното дружество „Балкан“ (1897 – 1900) и ковчежник на БКД (1898 – 1904). През следващите години Михаил Сарафов заема дипломатически длъжности. Той е дипломатически представител на България във Виена (1904 – 1909) и Истанбул (1909 – 1913) и представител на външното министерство в Солун по време на Балканските войни (1913).
Участва в българската делегация за подписването на Ньойския договор през 1919 г. Член е на Българската делегация на Парижката мирна конференция, а след отпътуването на председателя на делегацията за София Т. Теодоров той оглавява българската делегация в Париж.
М. Сарафов е автор на трудове по статистика и финанси и организира публикациите на Статистическото бюро. Умира на 13 декември 1924 г. в София.
ОТКЪСИ ОТ ДНЕВНИКА НА МИХАИЛ К. САРАФОВ
Източници: https://www.sitebulgarizaedno.com
http://www.blgari.eu
Публикуваните тук материали са плод на чиста съвест и дълги часове труд. Ако ви харесва това, което правя и можете да си го позволите, помогнете на Старо Търново да съществува
ПОДКРЕПИ И ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ
ПОДКРЕПИ И ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ
