Величавият образ на свети патриарх Евтимий и търновските новомъченици

"Патриарх Евтимий се прощава с търновци"- картина на  Борис Денев

  

Из сказка, изнесена от писателя Змей Горянин на 20 март 1939 г. във В. Търново

Само един човек с благородно примирение посреща угрозата. ...Той обхожда бойците, от кула на кула, от зид на зид. В прегръдките му умират ранените юнаци и в техните последни погледи той разчита вярата им, че Бог ще всели техните души в рая. Защото раят е определен не само за тези, които честно и достойно са живели, но и за тези, които честно и достойно са скъсали връзката си с земята и тленното бреме. И този чуден беловлас човек с поглед, който гали и приковава, с глас, който теши и обнадеждава, е светият търновски патриарх Евтимий.
Какво го е накарало да напусне своята пустиня при манастира Света Троица и да се завърне в шумния град? Какво го е накарало да затвори великата си школа и да пречупи боговдъхновеното си паче перо? Нали е монах? Нали никой не го заставя да бъде при миряните, дори когато те униват пред кошмара на идващото робство?
Когато преценяваме делото на Евтимия и на всички негови святи събратя, трябва с гордост да заявим, че цялото българско духовенство е било винаги верен страж на българщината. Някога, при Петра и Асеня, дрипави калугери разнасяха възвания към народа. Сега, когато врагът беше над древнопрестолния град, същите дрипави калугери носеха под власениците си мечове. И ако сами не можеха да ги развъртят, подаваха ги скришом на някой снажен овчар, който натиряше стадото си, преплуваше окървавена Янтра, влизаше в Търново и още с мокри дрехи се изкачваше на някоя кула. Когато казваме, че българската черква е народна — ние казваме една божествена истина. Християнството бе наложено на българския народ по силата на една дипломация. Но християнството остана, в сърцата на българите не само със светостта на принципите си, а най-вече с народническия си дух, който първите му тълковници сложиха в неговата основа. Затова е народна българската църква!
Защото в нейните сводове ехтяха и молитви и бойни призиви; защото свещениците ѝ благославяха и плугове и мечове, защото тук-  в Търново, има една черква, на чийто владишки престол се изгравира, лъв, опасан от змия — България в срамния гнет на робството! И тази гравюра е сложена там, за да бъде неспирно пред всевиждащото Божие око, да омилостиви Бога и да му изпроси жадуваната свобода. За тази свята цел Евтимий идва в своя престолен град. Сърцето богатее с това което дава. А може да дава само любов! Никога българското слънце не е гряло над човек по-богат от патриарха Евтимия!
Непревземаеми са гордите кули на Царевец и Трапезица! Но тираните имат едно по-сигурно оръжие от меча — подлостта. Черен предател отваря вратите на Търново. Глашатаите на Челеби обхождат пустите улици на великия град и възвестяват, че милостивия син на по-милостивия султан Баязид Илдаръм моли първенците на Търново да се съберат в най-голямата църква, за да приемат неговото покровителство и достойни отличия.
Сто и двадесет цар Шишманови боляри се събират. И научават „милостта“ на тиранина: станете мюсюлмани!
Сто и двадесет втрещени погледи; сто и двадесет поломени сърца; сто и двадесет воли обругани от един кръвожаден циник.
И в същото време — сто и двадесет гласа запяват хвалебния тропар за царя!
Глутница настървени зверове нахълтват в храма Господен и почва сеч. Пръв свежда под ятагана на палача почтенната си седина протектолианът Приязд. Сетне боилът Карчу, сетне бан Балдю, сетне болярите: Войсил, Семир, Черноглав, Иончо и всички, всички...
Един е само блед и ням —престарелият болярин Трошан. Той е облегнат на иконостаса, в сините му чисти очи гори горда ненавист и безгранична любов. Ненавист към враговете и любов към тези, които са били по-щастливи от него, и вече са мъртви. Червената от болярска кръв ръка на грозен палач посяга към стареца. Спира го мощен глас:
— Не ме докосвай! Аз зная как се мре за Бог и Цар!
Той вади изпод мантията си къс ловджийски нож, притиска го до сърцето си и пада.
Когато отидете на "Трошана" и видите цъфнала синя метличина, спомнете си, как е греел от родолюбие синият поглед на болярина. А видите ли кървав мак— коленичете! Благоговейно коленичете — защото този мак е кървавото петно върху мантията на болярина Трошан, който показа как честно и доблестно се носи една служба.
Пред шатрата на Челеби застава Евтимий — стоманен, страхотно величав и силен:
— Кръвта не е достойна багра за една царска десница, нито подлостта е камък, с който се украсяват корони! Ти, недостоен и черен убиец, трябваше да убиеш най-напред овчаря, а сетне стадото му.
И идва пътя към Голгота — страшна Голгота, над която върху огромен кръст е прикована България!
Накрая на лобната скала коленичи Евтимий. От тук някога политна бялата душа на Иоакима. Зловещо се издига секирата на палача. Ето мигът, в който душата се освобождава. Ето как овчарят ще догони стадото си!
Ала секирата не пада. Ръката на убиеца остава вдървена, остава да стърчи, като ръка издигната за клетва! И в глухата, противна тишина, гръмва меден звън. — Голямата камбана на черквата „Възнесение“ се откъсва и с див вой, със стона на целия български народ, полита в Янтра. Тя вече няма да звъни и приканва богомолците на литургия в храма. Не бива да звъни! Ще бъде грях! Ще бъде светотатство! Звънят сега веригите на робите! Звънят веригите върху ръцете на патриарх Евтимий. Но погледът му е бистър, гласът му е мощен — като планински вятър. И мигом спират чудните слова да чуят всички, жертви и палачи — палачите оборили глава, а жертвите готови да заплачат:
—    „Покайте се! От Бога е това! Ний волята му свято нека тачим.
—    Властители, смирете се и вий!
На Бога всички ние сме подвластни: гневът му днес над нас се е извил, но утре може вий да сте злощастни... А вие, братя, вдигайте глава, пазете своя дух да не угасне!
—    И вярвайте, не ще остави Той народът ни напразно да загине! Ще прати и утеха и покой, след бурята, която ще отмине... Но вярвайте във Него, братя мои, молете Му се — Господи, спаси ни!“
И падат на колене до един
изгнаниците бедни на молитва,
забравили неволи и беди...
Неверниците гледат и се питат:
с какво ни този старец победи,
с какво направи робите честити?!...
(Камен Бранник).
На Царевец се извишава минарето на джамия. Мюезими отправят славословия към Алаха. Из чаршията сноват заптиета и в дворците на славните боляри са харемите на бейлер-бегове, спахии и субаши. В патриаршеската черква ръцете на гръцки владици повдигат светите дарове, възвисявани пред Бога от чистите, свети ръце на Евтимия. В неговата велика школа е пустош. Най-мъдрите му ученици, Киприян, Григорий Цамблак и Владислав Граматик, сами се осъждат на изгнание от Родината. Само тук-таме в пощадените манастири тлее искрата на българщината. И тлее плахо, като малко, съвсем малко пламъче на кандило, готово да секне при най-лек полъх.
Народът покорно надява шия в игото. Само старци и старици разказват на внучетата си насядали край огнищата прекрасна приказка: „Имаше едно време един цар...“
Ето това е черното робство!
Пет тъмни века — черни и грозни; векове на пустота и безпросветна робска неволя...
А в Търново, в светите съсипии витаят видения. В полунощ те напускат осквернените от вразите гробове, излизат из хладните води на Янтра, стават от братските могили по бранните поля и се събират на военен съвет. Те са милиони — и нямат имена. Духовете нямат имена — имат само завети.
С леки пръсти призраците докосват душите на търновци и с омаен шепот им напомнят заветите си.

Съдържание: 
Велико Търново в сянката на вековете
Величието на Асеневци
Откога се е, мила моя майно льо, зора зазорила...
Величавият образ на свети патриарх Евтимий и търновските новомъченици 
И пламват въстания... 
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Как търновци посрещат смъртта на цар Борис III и защо в града няма негов паметник

Цар Борис III Обединител е престолонаследник и принц Търновски от раждането си на 30 януари 1894 г. до 2 октомври 1918 г. и цар на България от коронацията си 3 октомври 1918 г. до неговата смърт на 28 август 1943г.

Жителите на старопрестолния град са потресени от вестта за кончината на царя. В полунощ на 28 август 1943 г. пред Военния клуб започва да се строи Траурна арка. От паметника „Майка България“ са спуснати траурни знамена. На следващия ден на градския площад се събира огромно множество от граждани, като тук са и частите на Търновския гарнизон. Първо е отслужена панахида за покойния цар, а след това военнослужещите полагат клетва за вярност към новия цар на България – Симеон II.

На 1 септември 1943 г. в читалище „Надежда“ е организиран траурен помен. На него се стичат хиляди търновци, но тъй като салонът се оказва твърде малък, голяма част от тях стоят около 2 часа под дъжда, изливащ се като из ведро. На следващия ден е избрана делегация за погребението начело с кмета на Велико Търново Тодор Фъртунов, като в нея е включен и великотърновският митрополит Софроний. Избраните делегати заминават за столицата, за да се поклонят пред тленните останки на царя, положени в църквата „Св. Александър Невски“. От името на великотърновци пред ковчега е поставен венец.

За погребението на Цар Борис III е взета пръст от патриаршеската църква „Възнесение Господне“ и от църквите „Свети 40 мъченици“, „Свети Димитър“ и „Свети Иван Рилски“ (намираща се на хълма Трапезица). Пръстта е поставена в ковчеже, занесено в София от главния редактор на вестник „Велико Търново“ – Матей Савов. В столицата то е предадено на митрополит Софроний, за да го отнесе в Рилския манастир и да го постави в гроба на царя. 

В ляво от гроба се намира резба, изработена на 10 октомври 1943 г. от жители на село Осой, Дебърска околия, с надпис:

"На своя Царь Освободитель Борись III оть признателна Македония”.

На заседание на Общинския съвет във Велико Търново са гласувани и изпратени телеграми до царица Йоанна, до Негово величество Симеон II и до цар Фердинанд. В деня на погребението – 5 септември 1943 г., във всички търновски църкви са отслужени панахиди. На четиридесетия ден от смъртта на цар Борис III (6 октомври 1943 г.) в старата българска столица е организиран траурен помен, на който хиляди търновци свеждат глави в знак на почит и признателност към починалия български монарх.

Но къде е сега признателността на търновци към Н. В. Цар Борис III- Обединител... Не може да не си зададем въпроса защо в старопрестолния град няма негов паметник?! 
С името "Цар Борис III" е именуван построеният през 1935г. каменен мост и известният в миналото хотел "Цар Борис", но търновци така и не издигат паметник на Царя- Обединител.

Източник: http://www.desant.net

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Забравеният патриарх Йоан Търновски, на когото се явил св. Димитър

  Паисий Хилендарски пише в своята история: "По това време в 1170 г. в Търново бил патриарх свети Йоан. Виждал лошото отношение на гърците към българите, плакал и молел Бога със сълзи да ги избави от гръцкото робство. И явил му се светият великомъченик Димитрий. Него били славели и почитали търновските и българските царе отначалото, от род в род, от благочестивия Михаил до светия Йоан-Владимир. Тоя свети мъченик закрилял дома и рода на българските царе и бил изпратен от Бога, за да помогне и поднови българското царство в Търново. Рекъл на патриарха да постави Асен за цар на българите. Бог ще бъде с него и българският скиптър ще успее в Асеновата ръка. Така патриархът по Божие повеление повикал Асен и неговия брат Петър от Влахия. Били от царски род, внуци на Гаврил, Самоиловия син, който бил изгонен, както се каза, във Влахия. Заповядал им да съградят хубава черква в Търново на името на светия мъченик Димитрий. Патриархът повикал българските епископи и господари в Търново за освещаване на черквата. И по Божие повеление събрал се много народ. Когато патриархът осветил черквата, донесъл венец и багреница, венчал Асен на българския престол и казал на всички, че му било заповядано от Бога чрез свети Димитрий. Тъй народът от радост извикал гръмогласно: "Да живее Асен! За много години на българския цар Асен! За много години на Иоана, най-блаженият патриарх търновски, и на цяла България! За много години!..."
В главата за българските светци Паисий пише:: "Петият е свети Йоан, Търновски патриарх, живял във времето на цар Асен стари. Той го венчал на престола, както се каза по-преди. Завършил своя живот в Търново на патриаршеския престол." 
Интересно е, че Митрополит Климент Търновски /Васил Друмев/ точно св. Йоан патриарх Търновски споменава в историческата си драма "Иванку, убиецът на Асеня I". Вече стар и изнемощял той предупреждава царя за предстоящата трагедия.  Васил Друмев се позовава именно на историите на Христаки Павлович и Паисий въпреки, че по негово време Марин Дринов в книгата си "Исторически преглед на българската църква" твърди, че "по времето на Асеня I не е имало в Търново никакъв патриарх Йоан".
В статията на свещ. Петър Петров "Търновската патриаршия, църковната традиция и домашните извори" добре е обяснено, че в продължение на две десетилетия към Търновската били присъединени осем епархии на Охридската архиепископия. Предстоятелят на новоучредената Църква във Второто българско царство получил ръкоположение от трима архиереи - съгласно каноните, но все още нямал признанието на останалите поместни Църкви. Независимостта на Търновската архиепископия се нуждаела от признание и утвърждаване в междуцърковните среди. Преди всичко ѝ трябвало признание от Охридската и от Константинополската патриаршия. Важно е да се отбележи, че Охридската църква не е реагирала отрицателно с някакъв акт (както е правила това при други подобни случаи) по повод събитията в Търновска България. Ако било нереалистично да се иска (формално) църковно признание от Охрид, имало още по-малко основание да се надяват на благосклонност от Константинопол. Разчитало се по-скоро на благоприятно развитие на българо-византийските отношения в контекста на усложнената политическа обстановка за Византия. Готовността на Византия да признае суверенитета на българската държава, царската титла на търновския владетел и църковния глава била мотивирана от опасността, която създавали кръстоносците. Фактът обаче, че сам Йоан Каматир, Константинополският патриарх, предложил да признае независимостта и дори патриаршеската титла на Търновския предстоятел, е наистина знаменателен. В навечерието на учредяването на Търновския диоцез на византийска територия съществуват три автокефални диоцеза: Константинопол, Кипър и Охрид. Макар и на една държавна територия обаче, те не винаги са в единство. Колкото до българските земи, част от тях е в диоцеза на Охридската архиепископия, а друга – на територията на Константинополската патриаршия. Макар и да липсват конкретни данни, на основата на църковната традиция и на някои косвени свидетелства, можем да реконструираме действията на Асен и Петър по обособяването на новата църковна област. Центровете, от които са можели да дойдат съответните решения, са Охрид и Константинопол. И тъй като Търново се е намирал в границите на Охридския диоцез, логично е братята да са търсили там необходимите им решения, но също вероятно е да са търсили подкрепа и в Константинопол, където пък е политическият център на Империята. Преди всичко, въпреки бурните политико-църковни събития, няма сведения за оспорване законността на Търновската църква. По-късните възражения и спорове в Охрид относно поставените от българите епископи, засягат самите назначения, а не Търновската църква изобщо. Не се оспорва законността на Търново и от Патриарх Калист – в известното му послание. Българските извори пазят спомена за каноничната връзка, съществувала между Охридската архиепископия, Константинополската патриаршия и Търновската църква при учредяването на последната. „Разказ за възстановяването на Българската и Сръбската патриаршия” повествува, че българите, макар и да не са били под властта на гръцкото царство, от там са искали да им се постави митрополит, „тъй като тук бе на благочестието приемникът”. Известието, че българите искат митрополит означава съществуването на вече учредена митрополия, чиито престол той трябва да заеме. Освен това известието потвърждава и мнението, че българите не действат спонтанно, а се стремят да спазват каноничните изисквания. Гърците удовлетворяват исканията на българите, но митрополитите, които изпращат се оказват сребролюбци, т. е. нарушители на каноните, ненаставляващи по апостолски. Нарушенията на гърците принуждават българския цар да издигне в гр. Търново свои епископи, което, на свой ред, навежда и на мисълта, че вече е постигната автономия за Търновския диоцез. Следващата крачка е изборът и интронизацията на Търновски патриарх, което е вече свидетелство за автокефалията на Търновската църква. Тук неизвестният автор не споменава за никакви противодействия от страна на Охрид или Константинопол, което навежда на мисълта, че те са признали съществуващото положение по надлежния ред. По-нататък четем, че: „В Търново града много от патриарсите като слънце блестяха. От тях са светият отец наш Теофилакт, сказател на Евангелието, Йоан и Евтимий, и много други… И на това царство [т. е. българското – П. П.] принадлежеше Охридската земя… И там, с благословията на Търновския патриарх, архиепископът на града Охрид свои епископи постави”. Споменаването на Охридски архиепископи в реда на търновските патриарси безспорно свидетелства за приемственост между двете църкви или по-точно за това, че Търновският диоцез се създава с благословението на Охрид и първоначално се намира под неговата юрисдикция. Това е показателно, че забравеният патриарх Йоан Търновский е бил именно Охридски архиепископ.
В Паисиевата история пише също, че в старите ръкописни книги се намира разказ за цар Асен стари как след смъртта на светия патриарх Йоан повикал от Охрид светия отец Теофилакт и го поставил патриарх в Търново. "Пише в старите ръкописни книги защо по представлении /при представенето си, при кончината си / патриарха св. Иоанн, който возведе /възкачи/ Асеня на царства, каквото се горе рече, позва /повика/ Асен от Охрид святаго отца Теофилакта, и постави го в Тернов Патриарха."- от Царственика на Христаки Павлович.

Проф. Хитко Вачев при разкопките в местността ФРЕНКХИСАР констатира: „Още докато работихме, разбрахме, че става дума за дълго търсения манастир на Света Богородица", и за щастие, още в първия археологически сезон имахме интересни разкрития. Едното от тях вече е напълно реставрирано -става дума за тухла, която излезе от гроб номер 9. Тухлата има по средата двоен патриаршески кръст и седемредов надпис, който разчетохме вече с проф. Казимир Попконстантинов. Надписът гласи: „В началото бе словото и словото беше у Бога и Бог беше словото. То беше в началото у Бога, всичко чрез него стана и без него не стана". Проучванията след това ми показаха, че това е стих 1:4 от Евангелието на Йоан, което е предговор към Новия завет" 

Има само още един такъв епиграфски паметник, намерен в Първомай в Пловдивско през 80-те години. Такива тухли се наричат подвъзглавия и се поставят под главата на починали висши църковни дейци, принадлежащи към черното духовенство, т.е. към висшия църковен клир. В Северна Македония има разкрити две аналогични погребения, които подсказват върховенството на погребания. Единият гроб е в преддверието на църквата „Св. Пантелеймон" и за него е известно, че е на св. Климент. В преддверието на друга църква в с. Галичица археолозите са попаднали на също така оформен гроб, за който се счита, че е гробът на св. Наум. Много възможно е да е някой с името Йоан, който сам е пожелал да бъде изписан този текст от Евангелието на Йоана. А за висшия статус на погребания говори и това, че до гроба е била изградена специална ниша, в която е било поставено постоянно горящо кандило. Този гроб е датиран след втората половина на 13 век. Може би това е гробът на Търновския патриарх Йоан, на когото се е явил св. Димитър и който е благословил Асен I за български цар.

Източници: „Царственик или история болгарская“ -Христаки Павлович, "История на Охридската Архиепископия. Том 1 от Иван Снегаров, "Пътеводител на Велико Търново от 1907г.", статия-свещ. Петър Петров "Търновската патриаршия, църковната традиция и домашните извори" 

Прочетете още: Св. Димитър, Сирмиумски чудотворец, когото почитали всички български царе 

⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

Грета Костова- Бабулкова 
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА XXI-XXII

 Из историческата повест за хаджи Минчо от Търново
 "ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА" от Змей Горянин 
XXI

Заедно с всички тичащи и суетящи се хора около лозето на хаджи Минча, тичаха и се суетяха и четиримата убийци. Отпреди те се бяха уговорили да скрият пушките си под един куп със сухи лозови пръчки, откъдето да ги вземат, когато се размине опасността. Сега никой не можеше да ги различи от другите любопитни зяпачи.

Алмаз направи знак на другарите си да се връщат към градината на Малтица.

Но там беше пусто. Вратата на заведението беше затворена.

— Ей, отваряй! — закрещя единият арнаутин и заудря вратата с юмрук. — Отваряй, или ще разбия. Ще разруша цялото ти мръсно свърталище!

Той беше възбуден от извършеното престъпление и искаше да пие, да пие, много да пие!

Малкото прозорче на вратата се открехна, отвътре се подаде цевта на една пушка и прогърмя гневният глас на кръчмарката:

— Махайте се оттука, кучета долни! Тази вечер в моята кръчма не може нито да се пие, нито моабет да се прави! Махайте се, или ще ви нашаря с едри съчми!...

Малтица беше лоша жена.

Тя беше виждала хаджи Минча само отдалече, защото той никога не бе посещавал заведението ѝ. Но беше слушала за добрините му, дори два пъти беше ходила да купува церове от неговата аптека.

И тя - жената без нравственост — беше решила да почете смъртта му по свойски.

XXII

Леглото на хаджи Минча беше пренесено в гостната стая, защото беше по-широка и прохладна. Кина бе настанена в леглото на Пенка.

Хаджията бе положен върху бялата плетена покривка. Той дишаше тежко, с хрипове. Очите му бяха затворени, а по челото му блестяха едри капки пот. До нозете му, като излян от метал, стоеше Стойко намръщен и страшен. В стиснатите му устни личеше закана. Той гледаше без да мигне доктор Алеко и Пол Марко бей, които превързваха ранения.

Двамата лекари завършиха работата си и тъжно се погледнаха.

Стойко разбра и сви юмруци:

— Ще ги пипна!

— Шшт! Говори тихичко! Кого ще пипнеш?

— Убийците!

— Знаеш ли ги кои са?

— Ще ги намеря! Ще ги намеря и сам ще се разправя с тях!

— Тихо, тихо!

В стаята започнаха да влизат на пръсти приятелите на хаджията. Стоенчо Ахтар плачеше още от стълбите и тежко хлипаше на рамото на Атанас Басмаджията:

— Бедният човек. Хубавият човек. Най-благородното сърце в нашия град... И днеска... ето: и днеска пак за града мислеше...

—     Стига, бай Стоенчо. Да видим най-напред, какво е станало.

Гостната полека се изпълваше. Идваха и хора, които само веднъж бяха виждали хаджията, или случайно бяха изпитвали благородството и милосърдието му. Идваха изпълнени от мъка и си излизаха със сълзи.

В полунощ хаджията дойде на себе си. Край леглото му бяха останали лекарите, Стоенчо, Атанас Басмаджията и даскал Никола Златарски.

А Стойко не беше се мръдвал от мястото си. Той стоеше там с някаква фанатична увереност, че ако може така да осъмне, хаджията — неговият обичен дядо хаджия — ще оживее и ще дочака отмъщението, което той готвеше вече в мисълта си.

— Малко водица, Кине! — простена раненият. — Само да си наквася устните...

Доктор Алеко му поднесе чаша с вода.

—     Ти ли си, докторе? Къде е Кина?

—     Изплаши се, дядо хаджи, и почива оттатък.

—     Какво ще се плаши? Станалото — станало! Това е за беглика... Аз зарадвах овчарите! Да са живи и здрави! Хе-хе... Курбан щели да ми колят!...

Той се отпусна в тежка дрямка. Часовете минаваха бавно и мъчително. Сякаш тази нощ никога нямаше да се свърши!

После изведнъж в стаята нахлу здрачкавината на утрото. Влезе, за да направи картината още по-страшна и зловеща.

Хаджи Минчо се повдигна на лакти:

—     Доктор Алеко, да не забравя: болницата да нагласиш... Хубава болница! Да видят турчолята!... И само бедните прибирай в нея, чу ли ме?

—     Чух, дядо хаджи... Бъди спокоен. Лежи сега, за да можеш по-скоро да оздравееш.

—     Аз ли? Хе-хе!... Болницата гледай ти! А пък аз вече виждам звездата... Ето я горе!

—     Коя звезда, дядо хаджи?

Старецът се опита да повдигне ръката си, за да посочи някъде нагоре, но тя падна като пресечена. Тялото се отпусна.

—     Звездата, звездата! — изхлипа Стоенчо.

Само Стойко виждаше тази звезда.

Виждаше я грейнала върху бледото, изстиващо вече чело на хаджията и тя беше също такава малка, бледа звездица, като керванджийката. Но сочеше път.

Ех, пътят на хаджи Минчо!

Звездата растеше по челото му, после се спусна надолу до простреляното сърце и там заблестя с невиждан блясък.

По тази звезда ще вървят идващите след хаджи Минча. По нея ще се водят из мрачината на робията и никога няма да се спънат в камък. Тя ще им осветлява пътя.

Звездата расте още! В нейната сребърно зелена светлина Стойко вижда как се обгръща цялото тяло на благородния старец и как някакви невидими нишки го изтеглят високо, високо за да грее при другите звезди.

Оттам най-ясно ще го виждат всички и никога няма да попадат на лош брод в буйния поток на този черен робски живот.

Стойко се отпусна на колене и зарида — като малко дете.
                                                 КРАЙ 
 Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Убийството на хаджи Минчо XIX-XX

 Из историческата повест за хаджи Минчо от Търново
 "ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА" от Змей Горянин 
XIX

Колко бързо се изнизват дните! Като зърна на броеница преминават през пръстите и нищо не може да ги задържи. И спомените на всеки минал ден бледнеят, замъгляват се, докато съвсем изчезнат.

Кога беше зима? Кога фучеше над Картала леденият вятър и прегъваше клоните на дърветата в Света гора? Кога се свличаха преспите от Царевец и затваряха пътя от долната махала за към града?

Като че ли никога не е било.

Грейна мартенско слънце, придойде жълтата вода на Янтра и отнесе със себе си калните поточета от разтопения сняг. Тук-таме, по усойничевите места още личеше сафрата на снега, под която подаваше глава срамежливо кокиче и бледи, болнави зелени листца.

После и сафрата изчезна. Първият априлски дъжд я изми, а земята жадно изпи влагата, за да нахрани със соковете си злакове, нивя и дървета.

В гората на Трошана разцъфтяха теменуги, а люляковите храсти по скалите над Преображенския манастир разливаха по целия Дервент упоителна миризма. В гъстака на върбите край реката виеха гнезда авлигите, а по Света гора и Мармарлия славеите заспиваха и се разбуждаха с песни.

Колко малко е нужно на човека да бъде щастлив! Стига да може да вижда събудената природа и да ѝ се радва. Това виждане може да му даде всичко, което е нужно, за да се изпълни едно сърце с любов и благодарност към Бога.

Караманлията беше хаджия, беше чел тази светлейша мисъл на пророка и дори искаше да я повярва. Но пролетта не изпълняше сърцето му с любов. То беше вече задръстено от мътилката на много тъмни страсти и светлината на пролетното слънце не можеше да го огрее. Той вече не ходеше в бахчата на Малтица. Беше му омръзнало. Пиеше вкъщи, затворен сам в стаята си и пиеше не защото му беше приятно, а защото нервите му се бяха опънали и трябваше да ги подържа с някаква упойка. Струваше му се, че ако не пие, ще подлудее, ще почне да ходи по улиците, като лудия Абди и по мегданите да произнася на висок глас заучените в младини стихове от Корана.

И духовно и физически той се беше превърнал в развалина. Това го виждаха всичките му близки, но Караманлията беше твърде горд и упорит, за да послуша нечий съвет.

Само Ибрахим ага разчиташе, че съветът му ще бъде послушан. Той беше хитър и предвидлив човек кръвта на разбойници кюрди течеше в жилите му, а кой знае дали не се примесваше и с кръвта на някоя ловка и хитра гъркиня, пленена и отвлечена от дедите му. Всичко това можеше спокойно да се допусне за него, защото в престъпленията си винаги влагаше много ловкост и хитрост.

А той имаше сметка да бъде послушан от хаджи Мехмед. Ибрахим ага не обичаше нищо повече от парите, а макар че не беше беден, нямаше толкова, колкото Караманлията. Защо да не вземе малко пари от неговите много?

Той мислеше така, когато отиваше към къщата на приятеля си. И му се струваше, че вече носи груповете с жълтици.

На похлопването му отвори един слуга.

—     Тук ли е Мехмед ага?

—     Тук.

—     Сам ли е?

—     Сам.

—     Кажи му, че искам да го видя и да си поприказвам с него. Аз съм Ибрахим Капиновалията.

Слугата затвори вратата пред госта, а след малко се върна и го поведе по старата стълба за към чардака. Караманлията бе седнал на миндера и пиеше ракия от една красиво изработена черничева плоска.

—     Добър вечер, Мехмед ага. Дойдох да си поприказвам с тебе.

—     Добре си направил. Седни! — и му направи място до себе си.

—     Не исках да те виждам в дюкяна, или при Малтица, защото ми се щеше да си поприказваме насаме. Тъй, като стари и верни приятели...

—     Да не би да има нещо по оная работа? — изпъшка хаджи Мехмед и се огледа.

—     Празни приказки! — засмя се Ибрахим ага. — Какво може да има? Когато Ибрахим ага се залови за нещо, той не оставя да го хванат, като заяк...

—     Все пак мюдюрина го изгониха. За месец време му пратиха заместник от Цариград... А то ще рече, че хаджи Минчо знае да пипа и бързо и вярно.

—     Тъкмо затова съм дошъл...

Ибрахим ага повдигна плоската, отпи няколко глътки и после изведнъж заговори бързо и внушително:

—     Слушай, хаджи ага! Да си говорим, като приятели. Ти страдаш. Виждам как от месец на месец линееш... Не съм врачка, или магьосник, или доктор, та да ти давам лекарства и билки... Ала знам защо страдаш. То е от мъка!

—     Нищо ми няма! — отговори Караманлията и пое плоската.

—     Като ти няма нищо, защо пиеш непрекъснато ракия? По-рано, преди години пиеше ли? Какъв човек беше — планина. Из цялата чаршия те сочеха за пример и за показ... А сега?

Караманлията отпусна глава. В очите му премина облак. Той сам добре съзнаваше положението си и когато не беше пиян, срамуваше се да прецени постъпките си.

—     Аз имам лекарство за болката ти, приятелю! — нежно каза Ибрахим ага и дружески сложи ръката си на скута му.

—     Ух! — изпъшка хаджи Мехмед. — Половината си богатство бих дал да можех да намеря такова лекарство!... Мигар мене ми е приятно?...

Той се разнежи и почти заплака.

—     Няма защо да се отчайваш. Лекарството е просто и не е толкова скъпо...

И тихо настави:

—     Когато оня омразен гяурин не се мярка вече из търновската чаршия, когато по вратите на дюкяните му се проточат паяжини, когато в къщата му си свият гнездо кукумявки — тогава болестта ти ще премине сама! Разбра ли ме?

Хаджи Мехмед скочи:

—     Какво ме учиш да направя, а? Да стана убиец? Да си зацапам ръцете с кръв?

Ибрахим му подаде плоската и се засмя.

—     Защо ще ставаш убиец? Ти ли взема книжата от пътника на хаджи Минча?... За всичко си има хора, приятелю. Името ти дори няма да се чуе, когато тази работа бъде готова. Достатъчни са малко пари: не половината ти богатство, а да речем петдесетина хиляди гроша... А всичко друго ще оставиш на мене... Ти дори няма да видиш момчетата!

—     Не! Не! Не ми говори за такова нещо! Да убия човека, защото му вървяла добре търговията? Аллах!

Ибрахим ага се изкиска злобно:

—     Нима твоята болка е от това, че на хаджи Минча търговията върви добре? Та твоята търговия лошо ли върви? Ти за беглика ли страдаш, а?

И пак понижи гласа си до шепот:

—     Ти се измъчваш от обидата, която този неверник ти нанесе. И си прав! Тъй трябва да се чувствува обиден всеки истински мюсюлманин... Рая ли е хаджи Минчо? Рая! А от где има власт да смени мюдюрина? От това, че правоверните са забравили вече господарлъка си... Падишахът е далече и не вижда какво става из обширната му държава... А ние, които виждаме, мълчим и се покланяме на всеки гяурин, стига да има пари!.. Та помисли си, Мехмед ага. Той днес сменя мюдюрина, а утре може да дойде в дюкяна ти и да каже: излизай от този дюкян, защото ми трябва!... Чудно ли ти се вижда?... А може да стане, защото с парите си хаджи Минчо всичко може да направи. Затова ти казвам: който освободи търновската чаршия от него, ще направи добро на всички османлии и на цялата държава! Робите ще се стреснат и ще се научат да почитат агите. Тогава и три пъти повече пари да имат, няма да се осмеляват да обиждат един мюсюлманин, като тебе... Не искал турчин ортак!... Турчинът му направил чест да поиска сортачаването, а той отхвърля честта с подигравка!... Е, прав ли съм?

Караманлията беше потънал в мисли и въпросът го стресна:

—     Прав си, разбира се... Ала...

—  Размисли, приятелю. От тебе аз искам само малко пари да възнаградя момчетата, а как и кога ще я наредя тази работа, ти дори няма да знаеш!

И си отиде. Той беше пуснал вече заразата и нямаше какво повече да прави. Знаеше, че хаджи Мехмед ще се поддаде на нея и ще му наброи жълтиците. А за приятелите си — убийци — той имаше намерение да се погрижи. Сам щеше да ги предаде на властта.

XX

Кина беше наследила от баща си хаджи Янко едно малко лозе до Мармарлия и всяка година на Петровден там се събираха едно-две приятелски семейства да се повеселят, да побъбрят и да изядат обичайните петровски пилета. Така празникът минаваше по-хубаво и в шума и залисията, уморените от работа хора си отпочиваха.

Но тази година някакво лошо предчувствие беше развалило настроението на Кина и съвсем не ѝ се искаше да отидат на лозе.

Хаджи Минчо ѝ се надсмя:

— Хайде и ти, Кине! Дете ли си? Лош сън си сънувала!... На сънища само бабите вярват... А, ние, макар да имаме женена дъщеря, още не сме остарели толкова. Стягай се, стягай! Кое време стана? Хората ще се съберат и нас ще чакат. Я си помисли? Гости сме канили, а нас ни няма...

— До вик не ми се ходи, хаджи!... А за гостите нищо. От тъмно изпратих на лозе момичетата... И Славка от тях-си направо на лозето ще отиде да ги наглежда... Па и ний ще се приготвим...

Тя започна да се приготвя, ала всичко правеше мудно, сякаш насила. Едва като чу, че файтонът спря пред портата, позабърза.

И тръгнаха.

Хаджията беше облечен с празничните си дрехи, с бяла копринена риза и с анадолския фес. До него Кина, с тежките джанфезени дрехи, изглеждаше с десет години по-млада и имаше защо минувачите по улицата да се спират и изглеждат файтона.

Та и Славка, като ги посрещна на лозе, плесна ръце и възхитена викна:

—     Како Кино, колко си хубава! Каква си се подмладила! Да не ти се нарадва човек!...

—     Ей, момиченце ! — засмя се хаджи Минчо. — Не се заплесвай по булката ми, че ще я урочасаш! Е, Стойко не се ли е върнал?

—     Не е, дядо хаджи. За днеска го чаках, ала не си дойде.

—     Път е то, казъм. Керванджията никога не знае кога ще се прибере в дома си. Затова пък, цяла зима си е при тебе...

Славка почервеня от закачката и изтича да покаже на Кина, какво бе направила от сутринта.

Хаджи Минчо обходи лозето и влезе в колибата, където щяха да обядват. Трапезата беше вече застлана и възглавниците край нея наредени.

Той пак излезе навън и бавно се упъти да посрещне гостите.

Първи пристигна Пол Марко бей с жена си, след тях Стоенчо Ахтар с жена си и дъщеря си, около която се навърташе доктор Алеко, сетне и самият доктор.

—     Кого чакаме още? — запита хаджи Минчо, когато всички се наредиха на пейките под ореха. — Даскал Никола, но той ще закъснее... Нали пее в черква, няма как да се откачи по-рано, та да послуша мармалийските славеи.

—     То и ний не ще можем да ги чуем, — засмя се Стоенчо, — първо, защото сега не е май, а юни и второ, защото стана пладне.

—     Кой ви е виновен, като сте такива сънливци, — укори ги шеговито Кина, а се сети, че и на нея най-малко ѝ се искаше да дойде.

—     Славке, дядовото, — поръча хаджи Минчо, — я донеси ракията да си започнем моабета. Все ще остане малко и за даскал Никола.

—     Добре стана, че се събрахме днеска, — каза Стоенчо Ахтар. Има доста работи да си кажем.

Жените се вдигнаха от местата си и тръгнаха да се разходят из лозето. Предупредителните думи на Стоенча им бяха дали да разберат, че мъжете искат да останат сами.

—     Да ти кажа, хаджи, най-напред за училището. Завършихме го и изплатих на майсторите всичко.

—     Видях, — отговори хаджи Минчо. — Вчера ходих нататък и го видях. Само не можах да вляза вътре. Па и не ми се искаше. Ще отида там, когато ще се освещава.

—     Сметките ще ти донеса утре, — продължи Стоенчо. — Само че тя стана една... Парите...

—     Ако не са стигнали, ще ти дам, колкото си дал.

—     Наопаки! — рече Стоенчо. — Останаха повече от половината, защото и други хора пожертвуваха пари за училището. Един по един идваха при мене и даваха. Не е само хаджи Минчо, казваха те, в този град. И ние можем да дадем по нещичко за просвещение!... А пък аз се радвах, радвах, казвам ти, човече, като дете... Радвах се, че твоят пример отвори очите на много наши съграждани... А то е добро... То ще рече, че хората се пробуждат за добротворство и служба народна... Наздраве.

И вдигна чашата си, като че ли за да благослови приятеля си. Хаджи Минчо се чукна с него и с другите гости и се усмихна широко:

—     Пламенен човек си ти, Стоенчо Ахтар. Палиш се от дребни искри... Моят пример бил отворил очите на хората! Вятър работа! И те като мене обичат да помагат, колкото могат на по-бедните и по неуките... Затова са подкрепили постройката на училището... Не че от мен са видели... Колкото за парите, дето са останали, употребете ги за друго нещо.

—     Дай ги на мене, дядо хаджи! — викна доктор Алеко. — Дай ми ги и да видиш, какво ще направя! Откога съм замислил една работа и все не ми беше удобно да ти кажа... Знам си човека. Ако ти бях казал, начаса щеше да отвориш кесията си. А пък грехота е все ти да даваш за общите нужди на града. Мълчах си и чаках сгодно време... Тъкмо сега е сгода... Парите, които бай Стоенчо ти връща, все едно, че са похарчени вече... Дай ги на мене да направя болница.

—     Какво да направиш?

—     Болница. Ще наема някоя къща, ще наредя вътре десетина легла и като се разболее някой сиромах българин, дето няма кой да се грижи за него, ще го прибирам в болницата и там ще го лекувам.

Стоенчо Ахтар гледаше с широко отворени очи, доктор Павел Марков се усмихваше, а хаджи Минчо клатеше глава и мълчеше. Той веднага разбра благородното намерение на доктор Алеко. Значи, всички бяха почнали да служат на народа си. Наистина ли беше прав Ахтарът ? Наистина ли неговият пример ги беше заразил и раздвижил?

—     Защо не си ми казал досега, че мислиш такова нещо? Десет пъти бихме го направили. Още утре се залови за тази работа. Не само парите, които Стоенчо връща, ами и други пари ще ти дам, да направиш болницата, както се следва. Такава болница и в Цариград да няма... Да знаят турчолята, че ний и сами можем да се грижим за народа си.

Ибрахим ага бе видял сутринта файтона на хаджи Минча и веднага прати теляка Алмаз да го проследи. Като научи къде е отишъл старият търговец с жена си, той поръча на двамата теляци да намерят другарите си арнаути и с тях да отидат на моабет в бахчата на Малтица. Той от по-рано беше предупредил арнаутите, какво трябва да направят, ако намерят хаджи Минча някъде на къра и дори им беше дал малко капаро срещу тази страшна поръчка. Сега беше сгодно време. Па и мястото беше много близко до постоянния вертеп на разбойниците.

Докато хаджи Минчо и гостите му се веселяха в лозето на хаджи Янка, в бахчата на Малтица четиримата помощници на Ибрахим ага пиеха непрекъснато силната ракия.

С всяка изпита чашка изразите на лицата им се очертаваха с някакви животински гънки и очите им се зачервяваха.

—     За колко ще свършим работата? — запита единият арнаутин.

Телякът Абдурахман повдигна рамене:

—     Агата казва, че най-малко 30,000 гроша ще вземем, а може и повече... Всичко зависело от големеца.

Големецът беше Караманлията.

С толкова пари всички ще можем да отидем някъде в Анадола и да започнем търговия, — каза другият арнаутин. — Там се печелят луди пари. Стига да си отворен човек.

Тия нещастници говореха за смъртта на един светъл и добър човек с хладнокръвието, с което може да се говори за убиването на някакво диво животно, чиято кожа се цени скъпо.

На два пъти Алмаз излиза да провери местата около колибата на хаджи Минча, откъдето би могла засадата да бъде сполучлива. И вършеше това със спокойствието на стар ловец, без капка съвест и без угризение.

При връщането си той бързо обръщаше чашата си и докладваше на своите приятели:

—     Прегледах всичко. Аз ще ви водя. Няма нужда да чакаме да се стъмни съвсем. Зад едни храсти ще се спотаим и оттам ще чакаме. Като се опита да се качи във файтона...

Четиримата приближаваха ниско главите си и с погледи доизказваха думите му.

—     Сетне, — продължаваше Алмаз, ще се върнем пак тука, като че ли сме излизали само, за да се поразходим из бахчата.

Така и стана.

Слънцето удължи сенките, обагри с червено няколкото разпилени на запад облачета и изчезна зад далечните ридове.

В хубавата синя вечер се носеха веселите смехове на младежите, които бяха излезли из лозята да празнуват Петровден.

Гостите на хаджи Минча си тръгваха. Домакините ги изпратиха до пътя и сами се качиха на файтона. Най-напред се качи Кина, след нея хаджията стъпи на стъпалото, а доктор Алеко чакаше да заеме малката седалка. Хаджията се изправи и екна залп.

Четири изстрела разкъсаха спокойната нощ, а куршумите диво изсвириха.

Хаджи Минчо се олюля и понечи да падне; доктор Алеко едва го задържа и намести в колата.

—     Господи, какво стана!

От всички страни затърчаха разпилените из лозята граждани.

—     Какво има? Кой стреля? Откъде стреляха?

—     Убиха дядо хаджи Минчо!

Кина изпищя и припадна. Самата тя беше ранена, но дотогава не беше усетила болка. Тя гледаше с питащи очи ранения си стопанин и когато чу вика на младежите — забрави се.

—     Карай бързо! — заповяда доктор Алеко на файтонджията, по чиято буза се стичаше кръв. Един куршум го беше одраскал. — Карай бързо! Да стигнем навреме! Господи, дано стигнем навреме!

По бялата копринена риза на хаджи Минча се стичаше кървава струя.

—     Карай, карай, — крещеше докторът.

Конете и без това летяха подплашени от изстрелите.

Когато минаваха през Башдарлък, раненият отвори натежалите клепки и погледна магазиите си. Пред тях, като грамадни чудовища бяха спрели колите от кервана.

—     Виж ти, — прошепна той. — Керванът се върнал.

Кървава пяна го задави.

Пред къщи чакаше Стойко. Сякаш Бог го беше изпратил да помогне на полумъртвия си чорбаджия.
 Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII

 

Рисунка от търновската механа "Хаджи Минчо"

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Тодор Янков разказва за търновския кмет Жоржо Момчев

Из "Портрети — скици от миналото"
Тодор Янков
Всяка неделя бивахме на черкова — нашата: "Св. Никола". Баща ми заемаше място на своя трон, отляво до псалта Терекьоолу, който при високите ноти надигаше глава с поглед към черковния свод, а при ниските — потопяваше подбрадник в яката си, и високото, скимтящо ,"и-и-и-и" се превръщаше в ниско и дълбоко "о-о-о-о". Баща ми му пригласяше, убеден, че върши една Богоугодна работа; а ние няколко невръстни момчета, държахме исо. Зад отсрещния пък аналой, който е до владишкия трон, псалтвуваше даскал Давид Тулешков, който при пеенето си, имаше същите маниери на своя събрат Терекьоолу.
Когато наближаваше средата на службата, в черкова се явяваше един човек, който обръщаше вниманието почти на всички. Той се спираше на пангаря и си купуваше 2 — 3 големи свещи, после което пристъпваше пред първите от входа икони, прекръстваше се малко нещо небрежно, и ги запалваше. След това той минаваше по направения му от богомолците път, упътвайки се към даскал Давид и се изправяше на трона до него. Този човек правеше впечатление със своето вродено благородство и безизкуствена важност. Той беше среден на ръст, но пълен и с издаден, закръглен корем. Облеклото му винаги елегентно, като у никого другиго в черкова — черно с леко кафяво пардесю над него, съвсем разтворено, тъй че белоснежната, колосана риза и лъскащата се копринена връзка под него, се виждаха, както и изкрящия ланец на часовника му, прекаран на две места през закопчалките. При всяко издигане на десницата си за прекръстване, блясваше едрият брилянт на златен пръстен, затънал в месестия безименен пръст.
Възбуждайки ми любопитството със своята рядка вънкашност, един ден, напущайки след свършека на службата черквата и, отивайки си с баща си. запитах го кой е този човек, след като му го описах и дадох да разбере за кого питам.
— Ха, той ли? — рече баща ми. — Това е Жоржо Момчов... зенгин човек... богаташ... добър човек...
С думите "зенгин", тоест, богат човек, който като такъв, трябва, разбира се, и да е добър, изчерпваше той характеристиката си, а личните му добродетели и качества вероятно, считаше за дотолкова неважни, че нямаше нужда дори да ги споменува. Впоследствие разбрах, че Жоржо, както обикновено беше известен и е един от редките граждани, които още в турско време са се учили в Париж, че е бил член на търновския революционен комитет и че е лежал заради това в затвора... И след всичко това, вън от обстоятелството дали е богат или не, той възбуди в мене едно непоколебимо уважение, неизменено до самата негова смърт, която мисля го завари в Лозана, в Швейцария.
И, като че сега го виждам да върви по единственната главна улица на града ни, елегантен, както винаги, пушейки с кехлибарено цигаре, отиващ към „полицията“, когато гражданите бяха му направили честта и избрали за кмет. Често се вгледвах в пълното му, чисто избръснато лице, което излъчваше едно пленително добродушие, свойствено на добрите по природа хора; а усмивката му напълно потвърждаваше това мое впечатление.
Стигнал в общината, той винаги заваряше просители — бедни жени и мъже — на които той нищо не можеше да откаже, поради своята доброта. Но секретарят, знаейки характера му, зорко бдеше да не бъде неуместно използуван или поставен в трудно положение. Студен и деловит чиновник, той навреме се явяваше, внимателно следеше, за какво собствено се касаеше работата, и ако просителката или просителят не можеше да бъде удовлетворен, решително се намесваше. „Тази просба, г-н кмете — казваше той отсечено и със суха учтивост, не може да бъде изпълнена“. И той навеждаше причините, цитирайки същевременно разните членове и параграфи от закона. Тогава Жоржо поглеждаше просителя малко нещо стеснено и казваше, казвайки нему и на секретаря:    „Щом е тъй идете оттатък (разбираше се стаята на секретаря) и вижте, какво може да се направи“. На някои пък съвсем бедни, от които лесно не можеше да се отърве, даваше някоя малка помощ от себе си. На бележките на секретаря да не ги учи тъй, той отговаряше смутено, сякаш бе извършил някоя грешка: „Няма нищо де... не е голяма работа... то... знаете.. и след това, за да се промени разговора попитваше, дали няма нещо за подписване.
Между това, наближавайки обед, на улицата горе пред двора на полицията, в която и до днес се помещава общината, чакаше голям и удобен файтон, запрегнат с два черни и извънредно едри коне, които от нетърпение удрят крак по калдъръма. Това е колата на Жоржа. Богат и притежател на голяма парна мелница, той беше станал кмет за едната чест и да удовлетвори, както избирателите си, така най-сетне и своята безобидна амбиция на градски първенец. И той имаше това право, както всеки друг, а още и поради своето положение, образование и минало.
Излязвайки от общината, често пъти някой просител подтичваше след него, като се стараеше да го убеди в правотата на своята молба.
"Добре... Ще видим... ще поговоря със секретаря", отговаряше той и сядаше във файтона си, който заподскачваше по калдъръмената настилка.
Един път, гледайки го, мина ми през ума следната волна мисъл:"Чудесна фигура е Жоржо, махни му бомбето и, вместо него, му тури един калъпадясан тъмновишнен фес ето ти тебе един висши турски сановник — валия някакъв. А един път, виждайки го с цилиндър във файтона му, отиващ на някакъв молебен, казах си в ума: „Същински френски аристократ от времето на втората империя". И наистина, в него имаше нещо картинно и елегантно...
Жоржо Момчов беше личност, личности бяха още мнозина други, но за тях друг път.
Из общински вестник "Велико Търново"- 1934 г.
 
Жоржо/Джорджо Кръстев МОМЧЕВ (1846-1903). Роден в Търново, в семейството на Кръстьо Момчев, богат търговец, епитроп на храма „Свети Никола“ и основен благодетел на класното училище (1846). Учи във взаимното и класното училище в родния си град. По-късно следва в Париж. Владее добре френски и руски език. Занимава се с търговия. По-късно открива собствена парна мелница. В обществено-политическия живот в града взема активно участие. В Търново открива кафене, известно като „Момчевото“. Там се събират най-известните и активни търновци, както и патриотично настроената търновска младеж. През 1869 г. е един от основателите на читалище „Надежда“, а през 1871 г. става член на Търновския революционен комитет. Поддържа лични връзки с Васил Левски, който отсяда в неговия дом. През 1874 г. в лозето му провежда районно съвещание.
По време на Априлското въстание 1876 г. е арестуван и лежи известно време в Търновския затвор заедно с Цанко Дюстабанов. Освободен е срещу голям откуп от негови роднини. След излизането от затвора напуска Търново и се установява -в Цариград. По време на Освободителната война 1877—1878 г. се връща в Търново и се включва в обществено-политическия живот на града. Избран е за кмет и народен представител. Народен представител е в Първото велико народно събрание, заедно с епископ Климент Браницки, Петър Оджаков и Петко Славейков. Ж. Момчев събира общо 290 гласа. Народен представител и във Второто обикновено народно събрание. Кмет е на Търново (1880-1881, 1894-1899). Умира в Лозана, Швейцария. 

Из книгата "Бележити търновци"-съставител Тодорка Драганова
Грета Костова-Бабулкова

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ