Венета Рашева — Ботева, съпругата на Христо Ботев

Венета и Иванка Ботеви, Женева- 1892 г

Венета Стоянова Минчева Визирева е родена в Търново в 1847 година. Точната дата на раждането ѝ не е засвидетелствувана от някакъв документ; приема се тази, която е отбелязана на плочата на гроба ѝ в Търново-1847г. За баща ѝ Стоян Минчев Везирев, търновски търговец, нямаме много сведения. Бил е заможен човек и чрез брака си се свързва с друго заможно семейство, от което произхожда майката на Венета. За родословието ѝ по майчина линия имаме сведения, които стигат до дядо ѝ Пенчо Рашев. По занятие кожухар, Пенчо Рашев бил измежду заможните търновски занаятчии. Жена му Иванка Кермекчиева е сестра на благодетеля на народната просвета Петър Кермекчиев. Те имали четири деца: две момчета и две момичета Единият син на Пенчо Рашев е Панайот Рашев, бъдещият букурешки български владика, а другият — Тодор, поминал се в Търново в 40-те години на миналия век. Дъщерите им били Юца, омъжена за Москов, и Кица, омъжена за Стоян Минчев Везирев. От брака на Стоян и Кица Везиреви са четирите им деца: три момичета и едно момче. От тях Мариола е най-голямата, след нея е Венета и Анастасия и най-малък е бил брат им Кирил, по-късно д-р Кирил Рашев или както го наричали д-р Кируш Рашев. За детството и моминските години на Венета не разполагаме с много данни. Пък и какво можеше тя да разказва за ранната си младост, когато по-късните преживявания са изместили всичко друго и за които винаги и тя, и другите са предпочитали да говорят. Като всяко момиче и тя е трябвало, според патриархалните традиции, да се готви да бъде домакиня и майка. Тя е трябвало да се омъжи на 17 години (в 1864г.) и не по свой избор и сърдечно влечение, а по избора на родителите ѝ. Задомили я за богатия търновец Дончо Стефанов Петров, когото родителите харесали. Той бил „прибран човек, не се губел по механите” като други мъже. От гледище на родителите, жената е трябвало да бъде предоволна от този избор. И наистина, семейството живеело не само добре, но дори и охолно. Дончо Петров бил сарафин и печелел много. Но у младата жена доста рано в брачните години нещо се прекършило. Само материалното благополучие не е могло да я изпълни със задоволство и със сляпа покорност към господаря на дома. А в нейните очи той наистина бил пълновластен господар, човек с „ориенталски дух”, както някога са се изразявали за такива лица и характери. Богатият търновец се отнасял с жена си като с „някаква си там ханъма”. Не споделял нищо с нея и ако Венета със страх го е запитвала за нещо около работите му, той троснато ѝ отговарял „да не се бърка в мъжките работи и да си гледа тенджерите”. Дончо Петров бил наистина с тежък характер, несговорчив, мълчалив, затворен в себе си. Както и да се мъчела да му угоди младата съпруга, той винаги недоволствувал. „Сърцето му беше студено”, казваше за него баба ми Венета. А и внукът му професор Христо Гандев ми довери, че дядо ни Дончо е имал „гръмлив характер”. А нима в онова време той е бил единственият мъж, който се е отнасял така с жена си? За колко много други е разказвано, че са проявявали още по-голям деспотизъм в семейството си, но че съпругите им са носели безропотно такъв семеен хомот, стига само да са били материално осигурени. Венета обаче не е могла да се помири с отношението му към нея. Тя отрано е проявила характерната у нея черта да пази човешкото и женското си достойнство, да не се оставя да бъде третирана като „ханъма”, да се измъчва от мисълта, че между нея и съпруга ѝ не се е създала духовна връзка, която е най-главна предпоставка за добър семеен живот. Дори и когато година след техния брак се ражда синът им Димитър, мъжката рожба, която тъй силно радва и нея като всяка майка, блазнена от мисълта, че детето ѝ ще расте при добри условия — дори и тогава Венета не е могла да се помири с положението си на съпруга, безропотно зависима от мъжа. Тя търпяла, мълчала, също затворена в себе си, но накрая не издържала и стигнала до твърдото решение да се раздели с мъжа си. А за да се реши на такава смела постъпка в онова време, при тогавашните нрави и пълна зависимост на жената от мъжа, тя е имала упование, че ще намери опора у вуйчо си Панарет Рашев. Брат ѝ Кирил, забягнал млад в Русия, взел руско поданство, но на своите се обаждал само от време на време. А владиката, освен писма, често им изпращал пари и армагани. На няколко пъти той канил Венета да му гостува със сина си, но Дончо Петров не искал и да чуе да пусне жена си да се шляе из Букурещ. Майката е знаела, че дъщеря ѝ не е щастлива в брака си, но на нейните оплаквания отговаряла, че такъв ѝ е бил късметът, че това си е женското тегло и че имало и по-лошо. Когато Венета ѝ съобщила непоколебимото си решение да напусне мъжа си, майката не само че не дала съгласието си за това, но започнала да я увещава да остане при него. Знае се, че в такива случаи майките по онова време са съдили дъщерите си да не помислят дори за подобно нещо, като са употребявали заплахи и всички средства, за да преломят волята и намерението им. А Венетината майка не е могла да стори нищо повече от това, да моли настоятелно дъщеря си да не прави тази неразумна, според нея, стъпка в живота си. Накрая решила да я пусне да замине при вуйчо си, като смятала, че той ще я вразуми и тя отново ще се върне при мъжа си. Но, както ще се види по-нататък, останала излъгана. Въпреки волята на майка си, един ден, когато Дончо Петров отсъствувал от Търново по работа, младата му жена грабнала бохчичката си с най-необходимите ѝ вещи, взела тригодишния си син Димитър, простила се със склонилата да я пусне майка, която я изпратила до прага на къщата, благословила я и ѝ пожелала „на добър път”, и се озовала в Букурещ. Това е станало в края на 1868г. Помърморил вуйчо ѝ, владиката Панарет Рашев, че е оставила мъжа си, но се съгласил да остане да живее при него. Размислил е може би, че и за нея, и особено за сина ѝ не е щяло да бъде по-добре в поробената родина, отколкото тук, в свободна страна. А направил си е може би и „тънката сметка”, че вече шейсетгодишен ще предпочете свой човек — сестриницата си, да води домакинството му, вместо да го остави в чужди ръце, и най-вече, че тя ще държи ключовете. В богато обзаведената митрополия имало много прислужници, кочияш, каляска, коне. На трапезата се слагали обилни и вкусни ястия; обичал дядо владика да си похапва, но и да гощава. Не минавало и ден без гости на трапезата. Разбира се, това са били заможни и богати хора от българската емиграция в Букурещ, а и знатни румънци и духовни лица с висок сан. Венета по цял ден „не подгъвала крак”, нейната ръка се чувствувала навред. Сръчна и с вроден вкус, с усет и умение да подрежда, да създава приятна и приветлива обстановка и атмосфера в дома си — такава съм я запомнила и аз от най-ранно детство. Не мога да не си спомня без особено умиление, макар тя да беше вече стара жена, чийто образ е все още пред мен, как всяка сутрин приготвяше застлана със снежнобяла покривка маса, поставяше на нея лъснатия, като златен, самовар и нареждаше стъклените чаши, в които ни наливаше ароматен чай, запарен и приготвен най-изискано преди да бъде поднесен. След като майка ми беше починала, баба Венета отново съживи осиротелия дом и внесе в него топлина и уют. Както личи и на снимката от онова време, Венета е стройна, но не много висока. С правилно сложен и гъвкав стан, пъргава, чевръста, а и сръчна, тя, както ще видим, не се е спирала пред никаква трудна домакинска работа и за всичко е намирала време и сили. Тези качества беше запазила и в късната си възраст, преди да я налегнат последните старчески години. А с проницателния си поглед виждаше всичко и всяваше респект. По характер тя беше корава българка и сърцата жена. Не беше студена и ни най-малко — затворена за чуждото страдание и нещастие, но беше строга, дори сурова, когато и на мене даваше урок по възпитание. Баба Венета не приказваше много, мразеше хвалбите и празнодумството. Не обичаше преструвките и глезотиите. Не ме е милвала, нито ме прегръщаше, а да ме целува — това ѝ беше съвсем чуждо. Но някогашните баби и майки не са проявявали подобни нежности, колкото и да са обичали децата си. Те мъдро са знаели, че дете, което е носено все на ръце и е расло на скут, се разглезва. И Венета не е била излишно нежна към децата си, но не скриваше, че с такава здрава педагогика е отгледала и сама, без баща възпитала деца, с които се гордееше. Да добавя сега, за да не се изтълкуват неправилно тия мои думи — тя не е била прекалено нежна, но грижлива майка, изпълнена с голяма обич към децата си. У баба Венета, не само според нас, близките ѝ, а и по преценка на търновци и други, които са я познавали, имаше изострено социално чувство, засилено и доразвито след съвместния ѝ живот с Ботев. И когато е била материално добре, и когато е живяла в оскъдица и лишения, тя е била отзивчива към всеки, който е изпитвал нужда или е страдал, и с каквото е могла и доколкото е могла, обичала е да помага на другите. Следващите четири-пет години протичат спокойно за нея и Димитър и ден по ден се изнизват. Тя неуморно и с умение ръководи голямото домакинство на вуйчо си. А той, както казах, е много доволен от нея и към сина ѝ проявява голямо „благоволение”. Обикнал го и когато ходел в чужбина, на него носел най-много подаръци. Доволна и щастлива била Венета, че синът ѝ расте край нея и че нищо не му липсва. Когато той навършил 7 години, бил записан ученик в румънско училище; такава била волята на владиката и майката не се противопоставила. Междувременно, докато Венета била в Букурещ, починала майка ѝ, а баща ѝ се бил поминал по-рано, още когато е била в Търново. Кога точно се е поминала майка ѝ, не може да се установи. Но три години след като е отишла в Букурещ, на Венета се наложило да замине за Търново, за да се погрижи за къщата, останала празна след смъртта на майка ѝ. Това научаваме от кратки писма, запазени в архива на Панарет Рашев. Доброволно приела този начин на живот, тя не е проявявала неблагодарност и се е помирявала до момента, в който спонтанно, но всеотдайно е показала, че не е угаснал пламъкът в сърцето на жената. Идва преломният момент в живота ѝ, който ще я тласне в съвсем друга посока и ще изиграе решителна роля в бъдеще за нея и за детето ѝ. Димитър в румънското училище учи уроците си и играе с другарчетата си румънчета. Но нали в долния етаж на дома се учат български деца от учители българи — Димитър обичал в свободното си време да разговаря и играе с тях и се чувствувал като в родна среда. Всеки път, щом се откъсне от къщи, ако те са на двора, той е при тях. А това радвало и майката. През септември 1874 година в училището идва нов учител. Раздвижват се учениците, те се срещат с „много строг даскал”, но добър преподавател, който ги учи на неща извън уроците. И децата го обичали. Тази промяна в долния етаж намира отзвук по различен начин и в горния. Всеки от обитателите му различно ще посрещне вестта за новия учител — детето по разказите за него на българските ученици, майката отначало с нескрито любопитство да го опознае, владиката — знае се как! Скрити за нас остават запознаването на Венета с Ботев и първите им срещи. На мене, малката ѝ внучка, по-късно девойка, тя не е разказвала за това, не е откривала първите си сърдечни трепети по него и пред никого от близките си. И тя, като всяка жена, до смъртта си е пазила някои спомени, които не е споделяла с никого, за да не наруши обаянието от тях и да не подхранва чуждото любопитство към съкровени за нея чувства и изживявания в младостта ѝ. Запознанството им е станало, когато Ботев е бил учител в българското училище в Букурещ. Предава се по различни спомени, някои с претенция за разказани от нея, че на един празник, когато владиката по обичай след църковната служба приемал гости от българската колония в Букурещ, дошъл и Ботев. В този ден и самата Венета, пременена, поднасяла сладко и кафе на гостите. В един момент погледите им се срещнали и пламенният поглед на Ботев към нея решил съдбата им. Или, според други, че когато тя минавала край печатницата на Каравелов, Ботев, който седял с другари пред нея, се заглеждал у владишката сестриница и че един ден я настигнал, обяснил ѝ се и оттогава започнала сърдечната им връзка. Но във всички подобни сведения — различни, неточни или със свободни притурки, единодушно се подчертава взаимната любов на Ботев и Венета още от първите им срещи. Тя не отслабва, а се усилва още повече през време на краткия им семеен живот и отеква все така дълбока и пламенна в писмото на Ботев от „Радецки”. От всички съвременници се знае, че Ботев е давал душата си за хъшовете, че с тях е поделял всяка пара, че бил готов да гладува и да даде залъка от устата си, стига да може поне с малко да задоволи нуждите и глада им. Поддръжник на тактиката за помощ на въстанието с чети и отвън, той скъпи всеки български емигрант, който при даден знак е бил готов да тръгне за родината и да пролее кръвта си за нея. Ботев не е останал безразличен към младата жена, споделя любовта ѝ, отвръща на чувствата ѝ с нежност. Когато тя разбира теглото на хъшовете, за които той непрестанно мисли и говори, започва скрито от владиката да носи за тях нещо за ядене или чорапи, ризи и други дрехи. Грижела се е да поддържа чисти и спретнати и дрехите на Ботев. А това нейно отношение към хъшовете още повече засилва обичта на Ботев към Венета. Сестра ѝ Мариола, която също е живяла известно време при вуйчо си, както говори внучката ѝ Мария Паскалева, разказвала, че Ботев бил луд по Венета. Не остават обаче тайна за владиката и помощта, която е оказвала на хъшовете, и срещите ѝ с Ботев, с когото вече се разбрала, че ще се задоми. Когато Ботев напуснал училището през ноември 1874г., тя не прекъсва връзката с него и не спира да дава на хъшовете храна и дрехи. Водена от родолюбие и изпълнена с жал за обреклите се на лишения хъшове, когато при мисъл за тях залците започнали да ѝ присядат, тя, без да му мисли какво би станало, ако владиката научи, започнала да отделя от храната, която се приготвяла в дома, и тайно да я праща по доверен човек, слуга в митрополията. Но станало така, че тъкмо този „доверен” човек престанал да изпълнява нарежданията, които били негови задължения, „вирнал глава”, защото знаел тайната ѝ, и тя се скарала с него. Озлобен, по-късно той издава всичко на владиката. Когато вуйчо ѝ се завърнал от Виена, последиците от клеветите на много недоброжелатели не закъснели да се изсипят върху главата ѝ. „Дядо ти владика ме повика в стаята си, вика и крещя по мене, и по Христю”, разказвала Венета. Той започнал да я заплашва, да прави, всичко възможно, за да сломи упорството ѝ. Но нито острите му думи, нито загатванията му, че ще гладува, нито хулителните думи, казани за Ботев, не са могли да ѝ повлияят. Тя мълчаливо слушала, не е искала да се покаже неблагодарна за грижите на вуйчото за нея и детето ѝ, но слушала най-вече гласа на сърцето си. Та Венета е била млада, нямала ли е право да си намери и тя другар, все така ли да живее при вуйчо си и да вехне! А че давала от храната, това ни най-малко не се отразявало на изобилието и на разточителното пилеене в дома. Давала я на народни хора, а не на „хрантутници”. Много ѝ се искало да вдигне глас срещу ония, които на думи били силни, когато говорели за поробена България, и да защити тези, които са обрекли живота си да служат на освободителното дело. Веднъж в Търново тя пренебрегнала еснафските предразсъдъци, сега втори път ще се откаже от всичките удобства във владишкия дом и ще предпочете да сподели грижи, ако трябва и лишения, с любимия си мъж. Въпреки категоричната забрана на владиката да се среща с Ботев, Венета сполучила да се измъкне тайно, да се види с любимия и да му разкаже за „голямото викане” на вуйчо ѝ и гръмогласните му заплахи, които не останали скрити от цялата прислуга, и за това как тя престанала да се държи към нея с уважение. Как вуйчо ѝ забранил да се среща с този „харамия”, за когото я предупредил, че ако научи, че пак продължава срещите си с него, да му се маха от очите. Ботев я изслушал и веднага отсякъл: „Иди си вземи Димитър и тръгвай с мен още сега!” Тя чула само това „Иди си вземи сина” и сякаш камък паднал от сърцето ѝ. Като че топла вълна я обляла, че така просто и по човешки той приел детето ѝ. Идело ѝ да му целуне ръка, но от радост и вълнение мълчала — „просто като че бях онемяла”. Облекчила се майчината душа, че Ботев с отворено сърце разсеял всяко съмнение у нея. Но не бил дошъл удобният момент да отиде при него. Казала му, че по-добре е това да стане, когато владиката замине за странство; той я послушал и се съгласил да бъде така. В късни старини баба ми често страдаше от главоболие и имаше повече нужда да се навърта някой около нея. Когато веднъж, останала сама в къщи, ѝ слагах хладни кърпи на главата, с болка, но и разнежена от грижите за здравето ѝ, тя се унесе в спомените си и заразказва. Започна с това, че ме жалела, като ме виждала да раста без майка, че знаела какво е майката, особено за едно момиченце, и че съжалявала, задето ме е гълчала, за което отпосле се каела. Беше се върнала майчината ѝ нежност от младини. И продължи разказа си как се е събрала с Христю (тя винаги го наричаше така — Христю). „В едно сандъче си сложих само най-необходимото; всички копринени дрехи, кадифета, фистани и гиздила оставих, защото знаех къде отивам и нямах нужда от такива разкоши”. Домъчняло ѝ само за едно контошче от кадифе, гарнирано с кожи от белка; тези кожички били донесени подарък от владиката от Русия. „Много ми приличаше това контошче, а и топло ми държеше, но и него оставих, като го огънах в бохча и го покрих с много орехова шума. След години, когато пак се върнах при дядо ти владика, то беше още там и добре запазено. От него направих на сина си и на дъщеря си калпачета — мене ме беше слана попарила и ми беше чудно как съм жалила някога за такова нещо.” Натоварила на една каручка сандъка си, повела за ръка Димитър и обърнала гръб на владишкия дом. Нейното желание било да се венчаят по обичая в църква, но Ботев не искал и да се помисли за това. Дадената от него дума била по-силна от църковния обред. И тя разбрала, че повече трябва да вярва на думата му и да се уповава на обичта и взаимното доверие, отколкото на формалния църковен брак. Верният ѝ усет не я излъгал, че може да има доверие в него. Но хубавият народен обичай бил спазен. Вечерта била направена сватбена трапеза, на която се събрали хъшовете, гощавали се, пели се песни, играли се хора. Разкошът и охолството във владишкия дом биват заменени, и да не вземем в най-силния им смисъл думите на Андонов, с най-скромна обстановка, в която постепенно ще бъдат внесени някои подобрения. Но Венета умее да се пригажда, без да роптае, към всички условия, стига сърцето да е пълно. А детето, като всички деца, също свиква с всичко, само да е с майка си. Но как то ще погледне на него отначало. Още преди да се съберат, Ботев често е запитвал майката как е момчето ѝ, как върви в училище. С майчина гордост тя му казвала, че е добро и умно момче. Ботев гледал да не оставя семейството си да търпи лишения. И когато е имало, голямата тенджера с мръвки вряла на огнището, както тя обичаше да се изразява с битово оцветена реч. А когато е нямало нищо, или съвсем малко, те двамата се задоволявали с какво да е, но той се грижел детето да бъде винаги добре нахранено. Често, когато позакъснеел, при връщането си в къщи питал: „Детето нахранено ли е?” Когато през една коледна ваканция бяхме на гости у баба в Търново, тя ни поднесе една изненада. Беше сварила бобена чорбица, отгоре поляна със суров зехтин, както я правеше, и с люта чушка, както я е обичал нейният Христю, и ни насипа в пръстени грънчарски панички. Баща ми я попита защо не като друг път — в порцеланови, а в пръстени панички поднася чорбата. „За да си спомниш за ония дни в Букурещ, каза тя, когато ни събираше и една обща паница и ако отсипехме на тебе повече бобец, ние двамата гонехме с лъжиците бобчетата в чорбата. Ех, хубаво време беше тогава!” — добави баба ми и ни подкани да започваме, докато чорбата е топла. Баба се дразнеше много, когато се пишеше или говореше, че Ботев пиел, че се губел по кръчмите и други подобни твърдения. Докато са живели заедно, тя не е запомнила той да е пил. Ако на софрата имало вино, обикновено, когато е идвал гост, и Ботев за компания е сръбвал, чашата му оставала винаги недопита. Не обичал да ходи и по кръчмите, освен по работа, и да си губи времето в тях или където и да било. Това са на „хак ерине” приказки, вмяташе тя турския израз за не на място приписвани навици на Ботев. Не е ставало никога и дума той да е пушил. Но, ако е имал една страст, тя е била кафето. Особено когато работел в печатницата или пишел на масата, той пиел кафе с чаени канчета, за да се ободрява. Венета се оказала не само добра съпруга и домакиня, но всякак се стараела да не пречи на мъжа си в работата му. Тя никога не му държала сметка къде ходи, защо понякога се губи дни и нощи или пътува по народните работи. Доколкото той ѝ е поверявал или е слушала от разговорите му у тях с негови сподвижници, тя е съчувствувала на делото им, защото е знаела за какво те работят и какво подготвят. Разбира се, големите и конкретните планове не са ѝ били известни, а и не е било необходимо тя да ги знае. И Венета мъдро не е настоявала мъжът ѝ да я посвещава във всичко. Достатъчно било тя с всяко свое действие да спомага да има сговор в семейството ѝ, изградено на взаимна обич и крепено с доверие и пълно разбирателство. И когато била в напреднала бременност, работата не ѝ тежала. Щастлив се чувствувал и Ботев, че ще стане баща. Няколкото месеца (последни от живота му) в 1876г. са най-неспокойни и изпълнени със събития за Ботев, но и очаквано радостно събитие за него и жена му. Те са времето, когато, както пише в споменатото писмо до Т. Пеев, „въпросите са решени, целта обозначена, времето и разстоянието определени”. И на твърдото му решение да излезе „на борба със стихиите”. На 20 април заминава за Русия за оръжие, хора и пари — в Одеса, Николаев и Кишинев, отдето се връща на 1 май. На 5 май издава първия брой на в. „Нова България”. В началото на май прави последни приготовления за организирането на четата, която ще поведе през Дунав. По това време, на 12 април 1876г., се ражда дъщеря му. Но малко му оставало да ѝ се радва, защото наближавал уреченият ден, когато завинаги ще се раздели със семейството си. Жена му не подозирала нищо. Само, както тя разказваше, „В последно време Христо не догъваше коляно, обикаляше града, събираше хората, хортуваше им възбудено. Беше като пиян и не се сещаше да тури залък в уста. Бузите му хлътнаха, а от умората се изрязаха сенки под очите му. Чудех се какво става с него.” Дошъл часът на раздялата. На 13 май след трогателното прощаване с майка си, която според Зах. Стоянов знаела къде отива, но го заклела да не взема със себе си Кирил, Ботев трябвало да се приготви за още по-тежка раздяла със семейството си. Той нищо не бил казал на жена си. Излязъл рано сутринта и се върнал привечер. Казал ѝ, че ще пътува за Бръила и Галац, а може да отскочи и до Гюргево, и че ще се бави няколко дена. Не било за пръв път да тръгва за някъде и сега тя повярвала, че ще ги остави за малко. Преди да тръгне обаче, той на два пъти се връщал да целува Иванка. „Нещо парнало по сърцето” Венета, защото винаги, когато заминавал за някъде, Ботев се сбогувал много топло с нея, а този път се простил някак набързо и като че избягвал да я гледа в очите. Но тя отдала това на унесеността му през този ден. Последните думи, които ѝ казал, били: „Гледай Иванка” и вратата се хлопнала след него.

На „Радецки”, между Никопол и Оряхово, когато параходът се спирал сред Дунав за 1—2 часа, Ботев написал писмото до жена си Венета. „Мила ми Венето, Димитре и Иванке! Простете ми, че аз не ви казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме накара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачите, а вашите сълзи са много скъпи за мене! Венето, ти си моя жена и трябва да ма слушаш и вярваш във всичко. Аз се моля на приятелите си да та не оставят и тие трябва да та поддържат. Бог ще да ма запази, а като оживея, то ние ще бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящият те Христо 17 майя 1876. „Радецки”.

 Тепърва пред Венета ще се изправят ред трудности и изпитания. И на първо място — материалните затруднения. Когато тръгнал за Гюргево, Ботев не е могъл да ѝ остави нещо. Разчитал е на обещанието на приятелите си. Наистина, тя била подпомогната на няколко пъти от Българското централно благотворително общество. Но това не стигало, за да се издържа тричленното семейство. Нуждата заставила Венета да се обърне към вуйчо си. В нейно писмо от декември 1877г., което беше открито през 1964г., се вижда в какво тежко материално положение се е намирала, за да се принуди да се обърне към него, макар той, дори и като е знаел колко голямо е теглото ѝ, да не е разтворил милостива десница. Вуйчо ѝ е смекчил сърцето си, защото тя останала в Букурещ, а и по-късно той я подпомогнал и възвърнал благоволението си към нея. През много затруднения протича по-нататък животът на тази издръжлива майка, докато дочака да види децата си така, както е желаела. Част от грижата ѝ е отнета, когато Димитър, заедно с Боян Ботев, бил изпратен със средства на БЦБО да се учи в Русия. Останала сама с малката си дъщеря на ръце, изпълнявайки с любов заръката на Ботев „гледай Иванка”, Венета дочакала в Букурещ свободата на родината си. Веднага след Освобождението тя решила да се завърне в Търново, където смятала, че ще може да се изхранва. Както се вижда от писмото ѝ от декември 1877г., владиката се бил съгласил да ѝ помогне малко, за да си отиде в Търново. А този път той ѝ изпратил пари по калугер и с поръка веднага да заминава. Завърнала се в родния град около средата на 1878г., след като били изминали десет години откакто го напуснала. Големи промени в него нямало, но те се чувствували у хората там, както навред в страната. Тя дошла да си отдъхне, но я очаквали и нови грижи и тревоги. Отначало се настанила да живее при сестра си Мариола в къщата ѝ в „Долната махала” (отсетне „Асенова махала”, а сега — „Асенов квартал”). Мариола била омъжена за Хаджи Никола Цанков, заможен кожар. Били бездетни и осиновили едно момче на загинали родители от с. Добри дял. Двуетажната им хубава къща над самата река в основата на „Трапезица” е запазена и сега на ул. Индустриална № 7 (предишен № 9), съвсем близо до моста между „Царевец” и „Трапезица” и недалеч от стария мост, който се намирал по-надолу. Мястото е много живописно и е било особено приятно за малката Иванка. Но наскоро те го напуснали и се настанили в бащината къща на Венета на ул. „Пролет” под бившата търговска гимназия (къщата сега не е запазена). Скованите от предразсъдъци търновци не прощавали на Венета нито първото ѝ заминаване за Букурещ, нито завръщането ѝ с детето от мъж, с когото не била венчана. Първата ръка, която ѝ е протегната покровителствуващо, била на учителката-пенсионерка Иваничка. Венета не обръщала внимание на клюките и страненето от нея; главната ѝ грижа преди всичко била Иванка. Запретнала се да работи „чуждо” (по чужди къщи), за да я гледа, и както винаги, работата не ѝ тежала: „Честно си изкарвах прехраната и мислех само за Иванка, да е сита и топло облечена през зимата. Хич не обръщах внимание на одумките и подмятанията”, говореше тя. Освен това, като бедна жена на поборник, по разпореждане на окупационните власти, на първо време била подпомогната със скромна помощ от държавата, тъй като още не бил издаден закон за отпускане на пенсии. Но към края на 1879г. тази помощ била спряна и Венета се намерила отново в затруднено положение. Тогава търновецът Киро Тулешков, приятел на Ботев още от ученическите години в Одеса, купил от Венета печатарската машина на Ботев и на 16. I. 1879г. я настанил в помещението на турската кадийница, сега читалище „Надежда”. И на Венета Ботева била отпусната пенсия от 30 лева месечно. „За какво по-напред”, както казваше тя, са могли да ѝ послужат тия пари. Идело ѝ да се откаже от тях, но преглътнала горчивия хап и приела пенсията. Иванка растяла, разходите се увеличавали, всяка пара била необходима. Отпосле тя е правила постъпки, за да се увеличи пенсията ѝ на 60 лв. месечно. Въпреки ясното положение, Народното събрание не удовлетворило молбата. Венета Ботева и дъщеря ѝ продължили да живеят в лишения. С друга молба на Венета от 12 ноември 1894г. до председателя на Народното събрание пак се иска увеличение на пенсията ѝ. "Като съм изпратила дъщеря си Иванка да се учи в Женева, а пособието, което негово царско височество ѝ отпуща, наедно с 30 лева пенсия не са достатъчни за нейното поддържане, а аз не притежавам големи средства, затова най-покорно моля почитаемото Народно събрание, като земне предвид заслугите, които баща ѝ Христо Ботев е принесъл на отечеството ни, и незначителната пенсия, която получавам, да благоволи да ми увеличи пенсията, за да мога да улесня издържането ѝ в странство." Като разбира, след дълго бавене на молбата ѝ от 12 ноември 1894г., че няма да бъде удовлетворена и като вижда безразличието, с което се отнасят към молбите ѝ и несправедливото отпускане на пенсии, Венета изпраща до председателя на Народното събрание на 17 ноември 1895 година следната протестна телеграма: "Прочетох във вестника, че съм искала увеличението на пенсията ми от 30 на 60 лева. Имам чест да Ви съобщя, г. председателю, че прошението ми е предадено невярно, тъй като не съм определяла сумата. Понеже събранието е отложило разглеждането на прошението след узнаване на състоянието ми, чест имам да уведомя почитаемото народно представителство, че аз съм подала прошение не защото нямам средства за преживяване, а защото исках да кажа колко получава жената на Христо Ботев, чиито заслуги спрямо нашето отечество са, мисля, по-достойни от заслугите на тези, към които народното представителство се е показало толкова щедро, като им е отпущало по 500—600 и даже 1000 лева месечно. Нима почитаемото народно представителство мисли, че досега с тези 30 лева месечно ми е било възможно да се издържам и че 30 лв. са достатъчно възнаграждение? Нима българският народ така цени заслугите на своите синове, които са паднали жертва за отечеството?... Докога ще съществува тази грамадна разлика в пенсиите? Аз се отказвам от своята нищожна пенсия и изказвам моето искрено желание да се разпределят всекиму според заслуженото и мола Вашето разпореждане за отнемането ѝ. С почитание: Венета Хр. Ботева" Копие от телеграмата ѝ било изпратено и на софийския вестник „Млада България”, в бр. 46 на който от 21 ноември 1895г. е било обнародвано. Редакцията прибавила и коментар към телеграмата. В него се казва: „По-тежка и по-заслужена плесница от тая едва ли би могла да се даде на днешното Народно събрание, а главно на Стамболовите народни събрания.” Но как е щяла да свърже двата края и как е щяла да се погрижи за образованието на Иванка, която вече е тръгнала на училище, Венета не е могла да си представи, ако не е бил вуйчо ѝ. Когато Михаил Димитров пише за срещата си с нея в 1915 година, той подсказва отговора на тези тревожни въпроси: „Тя изказа, пише Димитров, учудването си, че толкова много се интересуват от Христо Ботев и толкова много книги били написани за него, а детето и съпругата му щели да умрат гладни” ако не се бил притекъл в тяхна помощ вуйчо ѝ. От тия думи трябва да съдим, че Венета Ботева си е отишла от тоя свят огорчена, толкова повече, че Народното събрание към някои е било много щедро...”. Баба ми отбягваше да говори за нищожната пенсия, която ѝ давали. Когато е заговорвала за нея, тя я е наричала „някаква си там милостиня”. А предварително е знаела, че молбата ѝ няма да бъде удовлетворена от Народното събрание, председател на което бил Стамболов. С горчивина е трябвало да вижда, че Стамболов, когото е хранила в Букурещ, когото Ботев е обичал много и се е възхищавал от ума и способностите му, се е отвърнал от нея. Когато веднъж го срещнала из търновските улици, той вече големец, я погледнал, като че никога не бил я виждал, „обърнал си главата и файтонът му отминал”. Отношението ѝ към Стамболов и неговото управление, както и на сина и дъщеря ѝ, е останало непроменено — отрицателно. Дори и когато е трябвало от учтивост да запазва протоколни форми на отношение, тя не е могла да възвърне някогашната дружелюбност към него в Букурещ и никога не се е обръщала лично към него в молбите си по пенсията ѝ. А Стамболов, както и други управници, са използували и името на Ботев, и неговите близки с оглед на личните си интереси, като често пъти се показвали заинтересувани за участта им, а на практика чрез официалните органи са проявявали незагриженост за тях. Но да се върнем към последователния ход на разказа си. До 1885 година вуйчото оставал непримирим. Дори и когато Венета в това време действувала за отпускане на пенсия, която заслужавала, и дирела неговата помощ за въздействие върху църковните среди в Търново, които също ѝ прости, че „не е минала под венчило”. Но годините му вече натежавали. Той сам не можел да се оправя и отново помислил за сестриницата си. Кой друг, освен нея, би могъл да го гледа добре. През 1885 година той пратил вест, че ѝ „прощава напълно”, канел я да отиде пак при него с дъщеря си, която щял да настани в пансион. Нараненото достойнство на Венета навярно не е щяло да ѝ позволи да се върне при него, но е трябвало да мисли за Иванка, за децата си. И тя склонила да замине за Букурещ. Там отново взела ключовете в ръка във владишкия дом и поела грижите за 77-годишния си вуйчо. Иванка била настанена в пансиона на мадам Брок. Две години престояли майката и дъщеря ѝ в Букурещ. През това време Панарет Рашев съвсем отпаднал. Силите му го напуснали, умът му отслабнал, започнал да говори не много редно, не можел да направи нищо без Венета. И владиката ще ѝ се отблагодари. В 1887г. той починал, а тялото му било пренесено в Търново за погребение. За там заминали и Венета и Иванка. За Венета и децата ѝ било отредено наследство от владиката по завещание. Но освен това тя получила и пари в наличност (наполеони) и ценни книжа от австрийски заеми. Изпълнението на завещанието се забавило доста дълго. Тъй като разноските по издръжката и образованието на децата ѝ се увеличавали, тя настоявала пред изпълнителите на завещанието, между които бил и Евлоги Георгиев, по-скоро да се отвори завещанието на вуйчо ѝ, за да може да види на какво гради плановете си. Уреждането на завещанието станало едва през 1898г. Но още щом се завърнала в Търново след смъртта на вуйчо си, Венета се погрижила да се нареди, за да може децата ѝ да продължат образованието си.

С парите, които получила от вуйчо си, вън от завещанието, тя си купила къща в центъра на града, построила два етажа над нея и два магазина за доход, тъй като ги дала под наем. След дълги теглила майката и дъщерята се настанили в свой дом.

Днес на фасадата на къщата (на ул. Ст. Денчев № 2) към улицата, в средата има паметна плоча с надпис: ДОМ НА ВЕНЕТА – СЪПРУГА НА ВЕЛИКИЯ ПОЕТ И РЕВОЛЮЦИОНЕР ХРИСТО БОТЕВ – И НА НЕГОВАТА ДЪЩЕРЯ ИВАНКА ОТ ПРИЗНАТЕЛНИТЕ ПОКОЛЕНИЯ 1948г. Иванка продължава учението си. Димитър довършва наскоро учението си в Русия. Майката живее с техните успехи, единствената ѝ грижа е те да получат високо образование, както е мечтаел Ботев. Разумно разпределяли и харчели, главно тези средства са послужили за по-нататъшната издръжка на децата ѝ. Редуват се радостни дни за Венета, когато децата ѝ са около нея, и особено след като най-успешно са завършили висшето си образование. Тя споделя всички прояви на дъщеря си, симпатизира на социалистите и на македонското революционно движение. Неведнъж в къщата си подслонява македонци-изгнаници и революционери. Къщата, която купила, била на Велчо Джамджията. Първоначално тя минала като зестра на дъщеря му Тодора Петкова Медникарова, после била на Тодор Бостанджиев и Петко Боев, при чието изселване я купила Венета. След гибелта на Ботев, най-страшен удар за нея била предивременната смърт на дъщеря ѝ Иванка в 1906г. Бях съвсем малка и си спомням само когато край ковчега на Иванка у дома баба Венета беше седнала, удряше с ръце коленете си и охкаше болезнено. Тя заживява сама в Търново. Не обича много да ходи и да се среща с различни хора, рядко ходела и у сестра си Мариола. Държала се почтено, сериозно. Постепенно се върнало и уважението на неподдали се на отрицателното отношение към нея търновски граждани. Но когато почина майка ми в 1915г., тя се пресели при нас в София. В осиротелия ни дом тя напълно замести майка ми. Както е бдяла над възпитанието на Иванка, така тя постъпваше и с мене. Поради постоянните настоявания да отиде и навести къщата си, един ден баща ми я завежда в Търново. Тя е доволна, че отново е в родното място. Но не мина много време и баща ми получи телеграма, че майка му внезапно се разболяла и че го вика веднага да замине за Търново. Когато той пристигнал и отишъл при нея, тя едва-едва промълвила: „Ох, дойде най-после”. Повече с очи, отколкото с уста му казала къде е скъпото прощално писмо на Ботев от „Радецки” и след като баща ми го взел и прибрал в джоба си, тя с последно усилие добавила, че той знае къде да го даде, за да се запази за вечни времена за българския народ. Последните ѝ думи били „за вечни времена, за българския народ”. Успокоена, обърнала се към стената, затворила очи и издъхнала.

Снимка: Грета Костова-Бабулкова

След смъртта на Иванка майка ѝ поръчала паметник, който и сега стои над гроба на милата ѝ дъщеря. 

А своята и народна почит към нея търновското гражданство изрази, като постави до него гранитна плоча на гроба на Венета Ботева, на която се четат словата: 

„ВЕНЕТА, СЪПРУГА НА ВЕЛИКИЯ ПОЕТ И РЕВОЛЮЦИОНЕР ХРИСТО БОТЕВ, РОДЕНА 1847г., ПОЧИНАЛА 27. II. 1919г. ОТ ТЪРНОВСКОТО ГРАЖДАНСТВО -1948г.” 

Снимка: Грета Костова-Бабулкова

Източник- Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство Венета Рашева- Божинова (Издателство на Отечествения фронт, София, 1976)

Прочетете още: Спомени за Венета и Иванка Ботеви

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

За пръв път търновци почитат паметта на Христо Ботев на 2 юни 1887 год.

Из общински вестник "Велико Търново", бр. 13- 15 юли 1930 г.

Търновката Пенка Генова разказва:

"Не е безинтересно да го знаят стари и млади великотърновци, защото за пръв път бе празнувана тая дата 2 юни във В. Търново- без никакъв шум и знание на никого, освен на 7 - 8 души присъствуващи. Това беше през 1887 год. В него време народът не съзнаваше голямото значение за това славно празнуване - преминаването на великия български син и неговата вярна дружина - Хр. Ботев, на българската земя. В него време нямаше български университет и нямаше сегашната златна скъпа студентска младеж -крепителка на величието на милата им родина, която разбра и оцени значението за нас Хр. Ботев с неговата поезия и жертвувание живота си за свободата ни. В горе означената година на същата дата на празника ни покани мен и мъжа ми и още 2-3 семейства бай Юрдан Инджето, всеизвестният близък другар и сподвижник на Хр. Ботев. Той беше тогава съдържател на историческата стара баня „Баш-хамам". В него време великотърновци имаха за развлечение да се събират и гуляят семейно не само по лозята, Мармарлия, Дервентските чешми и монастири, но и вечерно време с печени пуяци и хубаво самоводско вино на „Баш-хамам". На тази година Бай Юрдан, веселият и жизнерадостният въпреки напредналата си възраст, и неговата кротка и мила другарка баба Юрданица бяха приготвили богата трапеза в салона на банята, събрахме се всички към 9 ч. вечерта. Бай Юрданови ни посрещнаха с отворени обятия и голяма радост. Нареди се така, че докато мъжете се окъпят, ние, жените, нареждахме трапезата, приготвяхме мезетата за ракията. След като излязоха мъжете, ний, жените, влязохме, а те почнаха с ракията и мезетата, както му беше тогава редът, и си приказваха за Руско-турската война, в която от компанията ни имаше участници в нея. След всичко това седнахме всички на трапезата и почнахме с голям апетит и весело настроение да ядем и пием. Най-после, след като се нахранихме, бай Юрдан започна да ни обяснява значението на празника, после как се запознал с Хр. Ботев, когато са били в Букурещ гладни и голи, без никакъв подслон, как са ходили да дирят чрез сила прехрана, как Ботев е бил много въодушевен да жертвува младост, здраве и живот за свободата на скъпото му отечество, как в най-критическия им момент на мизерното им материално положение се е явила жената на Ботев- Венета, която е взимала средства от вуйка си, владиката Панарет, как е плакал Ботев при тръгването им за България за скъпите си жена и дете Иванка, че не можал лично да се прости с тях и за утеха им писал, че след България тях е обичал най-много, как са слезли на козлодуйския бряг, как паднали всички на колене и са целували свещената за тях земя, за която отивали да умират по нейните балкани, как са стигнали на местността Вола, как е паднал Ботев и още много работи разправя, които за съжаление, съм забравила. Бай Юрдан се бе толкова екзалтирал и пренесъл в тая страшна трагедия из въстаническия им живот с наляни от кръв очи, та удари така силно масата, като че ли виждаше пред себе си турските башибозуци, а ние всички, захласнати от историческия му разказ, неволно изпискахме, особено ний, жените, като че ли и ний виждахме тая отвратителна сган да идат да ни колят! Всички бяхме сразени от уплаха! Тогава бай Юрдан се упомни, и като ни видя всички пребледнели, се изсмя високо и ни завика - не бойте се, деца, не сме в страшните времена, а се намираме в освободена България, в славното В. Търново, в историческата баня „Баш-хамам" и пред богата трапеза. Ха сега, скъпи приятели, да вдигнем чаша за успокоение борческия дух на скъпия ни незаменим герой Хр. Ботев и за неговите другари, загинали заедно с него, и да пием за здравето на малкото останали другари и за всички вас. Ний се посъвзехме и развеселихме. В това време в отсрещната воденица се зачу да се свири на кавал от един селянин, който донесъл да смели брашно. Веднага Бай Юрдан излезе и го повика да свири на хорото и ние всички жени и мъже излязохме на двора на банята, извихме едно хоро голямо. Гуляят ни продължи до 7 часа сутринта, когато изядохме поръчания от бай Юрдан бюрек от Караивановата фурна и изпихме хубавия пелин.

Така отпразнувахме за пръв път във В. Търново заедно с останалия жив неразделен другар на Хр. Ботев бай Юрдан Инджето, който празник дълбоко се запечати в паметта ми. Сега всички присъствующи на този велик празник, включително и Бай Юрдан, с изключение на малко останали живи са покойници".

Йордан Недев Йорданов с прозвище Инджето, е четник в четата на Стефан Караджа и в Ботевата чета. Прозвището си Инджето дължи на Георги Раковски. Роден е през 1845 г. През 1865 г. взима участие в чета на Стефан Караджа. По подозрение в четническа дейност е заловен при с. Горна Липница и е осъден на 8 месеца затвор. По време на престоя си в Търновския затвор през 1868 г. е единственият свидетел на последните дни на войводата Стефан Караджа. Заедно с брат си Петър Недев Йорданов взима участие в четата на Христо Ботев през май 1876 г. При завземането на Радецки заради техническите си познания стои до машиниста и помага за правилното акостиране на кораба. Йордан Недев поддържа връзката с Врачанския революционен комитет, организиран при пристигането на Ботевата чета. Ранен е в битка с черкезите. Спасява се и стига до Берковица, но там е заловен и е осъден на доживотен затвор. След Освобождението Йордан Недев-Инджето не се стреми към политическа кариера. Взема участие в Сръбско-българската война през 1885 г., като организира доброволческа чета под името "Втора Ботева чета" и участва като неин войвода в боевете със сръбските войски.

Умира на 29 май 1918 г. Неговият надгробен паметник е в гробището на женския манастир "Свети Никола" в с. Арбанаси. 

Снимки из вестник "Ботев лист"- 4 юни 2017 г.

Грета Костова-Бабулкова

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Легендарната фамилия Бъклови

Константин Д. Бъклов, родоначалник.

 „Братя Бъклови“ е семейно предприятие със седалище в Русе, което се занимава с търговия на едро с различни стоки и свързаните с тази дейност кредитни операции. Фирмата е регистрирана през 1898 година и продължава дейността на създадената през 1880 година търговска къща на Константин Димитров Бъклов, баща на братя Бъклови. Основните стоки, с които търгува предприятието, са обущарски материали, шевни и плетачни машини, галоши и други. Варненският клон на фирмата е основан в края на ХІХ век, софийският – през 1906 година, а пловдивският – в края на 1926 година. В края на 20-те години в управлението на фирмата участват братята Петър, Йонко и Панайот Бъклови, родом от Търново, както и Манол Караначев. Централата се управлява от Йонко Бъклов, а софийският клон - от Петър Бъклов и М. Караначев, който е представител на наследниците на Д. К. Бъклов. Пловдивският клон се управлява от К. Христов, а варненският - от Панайот Бъклов.
От 1918 до 1927г. Петър Бъклов е народен представител на Русе и често защитавал интересите на своите избиратели. Той печелил техните симпатии с изключителното си дар слово. В изборния ден пред дома на брат му Йонко в Русе, където отся­дал за избирателната кампания, се устройвало народно веселие с много музика и кръшни хора. Като запасен офицер той участвал в Балканските войни (1912-1913 г.) и Първата световна война (1915-1918 г.). Награден е с Кръст за храброст и други ордени. Умира в София на 16 октомври 1933 г.
Братя Бъклови били щедри и човеколюбиви, фирмата разпо­лагала с фонд за благотворителни цели, поддържала детски трапезарии, помагали на нуждаещите се. На всички свои дългогодиш­ни служители фирмата помагала с финансови средства, за да си построят собствени жилища. Но особено процъфтявала тяхната благотворителност по време на коледните и новогодишни празници. По 100 бедни учени­ци от Търново получавали галоши и шушони в празничните дни, подарък от фирма „Братя Бъклови".
Такава шетня и суета настъпвала по Нова година, постоянно се зареждали складовете и магазините с шевни машини и велосипеди - едни от най-търсените коледни и новогодишни подаръци. При­повдигнато празнично настроение съпровождало цялата търгов­ска дейност. Украсявали се магазините с гирлянди и коледни елхи. Толкова далновидна била политиката на фирма „Братя Бъклови" по отношение на своите клиенти, та на всеки били изпращани от­крити пощенски картички, на които освен търговските съобще­ния се поставял красиво оформен печат „Честита Нова година". Това било и реклама и уважение към многобройните клиенти.
Всички братя и сестри от фамилия Бъклови били щастливо задомени и имали многолюдна челяд. Живеели сплотено и в най-ху­бави отношения помежду си. Имали една цел - работата и благо­то на семейството. Децата получили добро образование и възпи­тание. За съжаление голямата икономическа криза в края на 20-те години не отминава и „Братя Бъклови" и след 49-годишно същест­вуване фирмата прекратила дейността си. До известна степен става жертва на споровете, амбициите и дрязгите между франко-белгийска банка и Българската търговска банка. Tози банкрут предизвикал много вътрешни семейни катаклизми. Разрушила се стабилността на едно голямо и с традиции семейство. Всички изпитали върху гърба си последиците от печалния завършек на едно дългогодишно и изградено с труд и постоянство благополучие.
Използвани са материали от книгата "Спомен за Търново" на Катя Митова-Ганева

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Големите търновски пожари

Из книгата "Между Царевец и Трапезица- пътни картини, легенди и видения" на Любомир Владикин /1931г./
Велико Търново по склоновете на Орлов връх! Там като че ли не живеят хора. То сякаш е огромна декора, по която личат безредно наслагани правоъгълни петна: бели, жълти, сини, изгубили цвета си от времето. И тези петна са къщи. Примитивен зограф ги нарисувал върху отвесна стена: полуизкривени, накацали една върху друга, най-разновидни по направа и големина. Множество балкони и по тях ярки точки — саксии цветя. Хиляди прозорци отразяват цветовете на слънцето: ослепително бели, горящи в злато, или пурпурни като царска багреница. А нощем, когато цветните петна изчезнат и градът се прелее в силуета на Орловия връх, запалените прозорци изгряват като из земята — сякаш планината гледа с хиляди златни очи. И тази феерия от цветове се отразява в реката. А Янтра като че нарочно се разлива нашироко, приижда до хълма, дори до основите на най-ниските къщи, и едва-едва пъпли, да не разклати своето тъмнозелено огледало, в което живее един друг град: ефирен, неуловим — може би душата на истинския град. Цветните петна на къщитe денем трептят в Янтра, а нощем остава само един огромен полюлей, спуснат от небето по невидима верига. Неговите хиляди свещи припламват във водното огледало като рояк светулки. Но имало нощи, в които тихата гама на огромния полюлей се превръщала в страхотна огнена стихия. Няколко пъти Търново е горяло по цели дни и нощи. В памятописите по корите на някои стари черковни книги в село Арбанаси, се намират кратки бележки, писани от незнайна ръка:
— „1680 г. 20 март. Изгоря градът. — 1680 г. март 25. Цялото Търново изгоря. Само една къща остана, къщата на стария Ибрахим ага“. (Ако се съди по датите, пожарът е траял шест дни).
— „1818 г. На Великден, в четвъртък по 3 часа вечерта, изгоря целия Баждарлък“.
—1845 г. 28 юни. Запали се град Търново нощя сахатя по 3 и изгоря града. Огънят почна от брашовския дюкян, от джамията на Баждарлък и стигна до църквата св. Богородица. На другата година, когато дойде Султанът, пометоха пепелищата и наредиха от двете страни дъски, за да няма изгорялата улица Баждарлък грозен вид“.
И още няколко пъти градът е горял стихийно. На един от тези пожари (4 юли 1847), що опустошил двете училища и 600 къщи, бил очевидец и П. Р. Славейков, който се вдъхновил за следното „даскалско“ стихотворение:
ТЪРНОВСКИ ГОЛЯМ ПОЖАР
Страшен пожар се появи,
Търново града изгори,
Варош махала опожари,
Разплака, млади и стари.
Стари и млади плачеха,
Търговци стоки влачеха,
На края да я изнесат
Тогаз огъня да гасят.
Но огънят се умножи,
Чак до церква доближи,
До церков „Св. Никола“.
Като се буйно въздигна,
Чак до черква достигна.
Когато града гореше,
От нийде помощ не беше,
Син-желт се пламък дигаше
Чак до небето стигаше.
Сутринта кат’ се разсъмна
И огънят се утихна,
Горки изгорели дечица,
Голички с по една ризица,
Без дом, без школа остали,
Пред церква се събрали
Пред церков Св. Никола
(При изгорялата школа),
Там под сушинка да седят
Изгорели книжки да четат . . .

Дали при тези стихийни пожари всички са били обхванати от ужас и грижи да се спасява покъщнината, или все е имало някой незнаен Нерон да съзерцава огнените езици, които са изригвали от хълбоците на планината; да следи как рояци искри са танцували в кълбестия дим; как падащи главни са щипали като разгневени змейове и как в огледалото на Янтра е клокочел пъкъл? . .

Картичка из колекцията на Павел Енчев

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Свидетелство на Борис Миновски за старите търновци

Помня я много добре, Иванка Иванова, учителка по немски в една от гимназиите преди „Девети“, казваха ѝ Калито, защото като млада била много красива. Живееше в края на града, малко под читалище „Искра“, където родителите ѝ имали животновъдна ферма. След 9 септември 1944 г. бързо се разнася из града, че Калито е в затвора, вкарана, макар и за няколко дни, от известната във Велико Търново малограмотна партизанка Роза К., която я бие, и на въпроса „Защо ме биеш?“, отговорила „Учила си немска филология, а не руска...“. Уволняват я, започва да отглежда крави, за да се прехранва, и постепенно Калито става Иванка краварката. Всеки ден с 15-20 говеда от дома си покрай училище „Бачо Киро“ към местността Картала, атракция за децата, които викат подире ѝ: "Краварката иде" . И така до началото на 60-те години, когато в ОК на БКП пристига аграрна делегация от ГДР. Никой от преводачите от немски в града не се наема да превежда в тази специална област, някой се сеща за Иванка краварката и веднага я докарват от обора с мръсните дрехи и галоши. Като я слушат германците не могат да повярват, че това е българка. Питат, как може тази жена да не преподава, а да гледа крави? Квадратните комунистически глави се усещат, че са прекалили, но не ѝ дават работа в града, а я изпращат учител по немски език в механотехникума в Горна Оряховица.
През 1962 г. се откри Висшият педагогически институт в града, по-късно Великотърновски университет. Калито се яви на конкурс по морфология и синтаксис на немския език, заедно с още 20 кандидат, и го спечели. Така повече от 30 години, до края на 90-те години на миналия век, тя беше между най-авторитетните капацитети по немски език в България.
Преди преврата 1944 г. директор на Мъжката гимназия във Велико Търново е Цани Василев, учител по математика, наследник на възрожденски търновски и лясковски родове. Махат го като директор след това, защото шамаросал един нехранимайко, комунист, издирван три месеца за кражби, и го изключил от училище. Да, ама некадърникът се завръща в града, става голям началник и за всеобщо учудване на търновци Цани Василев е изгонен от гимназията. За него няма работа, започва да дава частни уроци и така доживя до дълбока старост, ползвайки се с авторитет и уважение от всички търновци.

А бай Борис Пашов от с. Ресен беше завършил право в края на 20-те години на миналия век в Екс ан Прованс, Франция. Адвокат в София, специалист по гражданско право и член на Демократическата партия. До 1944 г. защищава безплатно много комунисти. Сред тях е Димитър Стоичков (Чолака), като работник-стругар фрезата му отрязва дясната ръка до лакът.
След 9 септември комунистите изгонват бай Борис от София и той си идва във Велико Търново. Изселен, шкартиран като адвокат, лишен от права, без работа, започва да отглежда чушки и домати в с. Ресен. Обаче изважда късмет - срещнал в центъра на Велико Търново самия Димитър Стоичков, по това време първи секретар на ОК на БКП. Бай Борис се стреснал и навел глава, за да се разминат, но Стоичков го спира и му казва: „Другарю, Вие не бяхте ли наш адвокат по делата ни срещу капиталистите?“ Бай Борис кимнал потвърдително. Стоичков го попитал къде адвокатства, и разбрал, че е лишен от права. След две седмици го възстановяват. Ставаха и такива работи!
Та, за късмета стана дума. Всички споменават Марко Тотев като нарицателно за лош късмет, но малцина знаят, че в Търновския регистър на адвокатите от 1895 г. точно това име е вписано под № 1, а Марко Тотев е бил сред уважаваните навремето търновци. Имал е кантори в София и Велико Търново, винаги с фрак и задължителния цилиндър. Не случайно е представлявал корабната компания „Холанд-Америка“. След Освобождението е секретар на губернатора на Велико Търново при руското управление, после съдия и инспектор към Министерство на правосъдието, член на партията на Стамболов, народен представител в IV Народно събрание. Основател е на читалище „Надежда“, бил е окръжен управител на Бургас през 1900 г. Но не за него, а за съдбата на наследниците му искам да разкажа. Синовете му Георги и Никола Тотеви и неговият зет Рашко Атанасов, мъж на щерка му Кръстина, и тримата са търновци, и тримата са генерали от българската армия.
Генерал-майор Георги Тотев командва Втора българска армия в Пловдив, когато тя влиза в Западна Тракия, та оттам получава прякора „Тракийски“. Брат му генерал-лейтенант Никола Тотев е командир на 4-та пехотна дивизия от 1937 г, по-късно е инспектор на пехотата. През 1949 г. е вкаран в концлагера „Богданов дол“, а семейството му е интернирано. Генерал-майор Рашко Атанасов е министър на вътрешните работи и народното здраве в правителството на Андрей Тошев. От 1935 г., когато се уволнява от армията, е председател на съюз „Юнак“ до 1940 г., а после е председател на Българския олимпийски комитет до преврата. Осъден е на смърт от „народния съд“ и е разстрелян, а съпругата му е интернирана в Панагюрище. „Такъв им бил късметът на тези видни българи“, ще каже някой, но не Марко Тотев е виновен, а с комунисти са си имали работа!
Има още трима търновци генерали, първи братовчеди от една фамилия - Никола Михов, Никола Недев и Иван Тодоров. Генерал Никола Михов е осъден от „народния съд“ като регент и е убит, генерал Никола Недев е концлагерист в „Белене“, а генерал Иван Тодоров се спасява от съда, защото генерал Де Гол, който му е съвипускник и приятел от генералщабната академия в Сен Сир, Франция, изпраща молба до правителството на ОФ да го пуснат във Франция на лечение и така той и синът му Тодор се спасяват.

Имаше и един много симпатичен майстор-механик, Александър Вилхелм Билетски, дядо Вили му казвахме, срещу кино „Искра“ му беше къщата, а най-отдолу - работилницата. Пристигнал във Велико Търново много малък в края на XIX век със семейството си, бежанци от Буковина, Австро-Унгария. Завършил „Дойче шуле“ в Пловдив, всичко му идваше отръки, дори и на цигулка свиреше. Като започнали първите прожекции на немите филми в кино „Искра“, той ходел вечер, след работа, да ги озвучава. Представи си, цял ден с чук и клещи, а вечер в киното, с бяла риза и цигулка! Кротък и добър човек, с прекрасно семейство.
След „Девети“, нали е чужденец и занаятчия, та след „Девети“ му взимат работилницата и машините и го нарочват за фашист, едва се спасил от концлагер, и то благодарение на добрите му работници, които се застъпват за него. Работеше след това в Промкомбината, всеки го търсеше за услуги, на никого не отказваше, но така и не разбра и все питаше, до края на живота си, защо му отнеха работилницата и му прахосаха живота, кому беше нужно всичко това!
Имаше в България и такива хора, разкажете на децата си!
Из книгата "ПОГУБЕНАТА БЪЛГАРИЯ"- Вили Лилков и Христо Христов 
Свидетелството е предоставено специално за настоящата книга от търновеца Борис Миновски, адвокат и апелативен прокурор.

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Тъжната участ на заслужилите граждани на Велико Търново

На 29 септември 1944 г. във Велико Търново едни от най-видните граждани са извикани в милицията „за кратка справка“ по списък, изготвен от комитета на Отечествения фронт в града. Те никога не се завръщат у дома! Сред тях са бившият кмет Димитър Йорданов, адвокатите Веско Златев, Стефан Моров, Христо Манчев, Генчо Цанев, Станчо Ганчев (за когото по-късно е издаден смъртен акт, в който пише „разстрелян по погрешка“); началникът на околийската инспекция по труда юристът Минко Танков, прокурорът Карапешев, лекарите Стефан Караиванов и Иван Димов, инженер Здравко Златев, свещеник Тодор Тумбев, учителят Стефан Стайков, подполковник Макарий Старирадев - комендант на гара Горна Оряховица, околийският управител Йордан Тенев, търговците Христо Минков и Георги Георгиев, собственикът на содолимонадена работилница Панталей Давидов, фотографът Иван Николов, кръчмарят Йордан Чаталов.
Една седмица по-късно изчезва безследно и учителят Пейчо Марков, син на даскал Марко от село Градище, Великотърновска околия, възпитаник на Военното училище и на Педагогическото училище в Казанлък, истински учител-възрожденец в селото - цигулар и художник. Убит без съд и присъда е и Никола Воденичаров, завършил фармация в Грац, Австрия, собственик на аптека „Пчела“ във Велико Търново.
Жестоките убийства в първите дни след „Девети“ не подминават нито едно населено място във Великотърновско, където целенасочено е избит местния елит:
- в Лясковец са убити кметът Стоян Тахрилов, търговецът Стоян Недялков, офицерите Тодор Рогев и Бончо Гужгоров;
- от Долна Оряховица безследно изчезват кметът Димитър Петров и председателят на местната кооперация Гено Бакалов, търговците Григор Статев и Димо Бакалов, учителят Минчо Минчев - кмет на с. Поликраище;
- в Самоводене местните комунисти арестуват четирима „врагове“ - директора на прогимназията Владимир Попйоргов, търговците Игнат Алурков и Никола Чуклев и бояджията Ангел Михайлов, които безследно изчезват. Това не пречи на новоизлюпените народни милиционери Денчо Ковачев и Банко Банков да поискат откуп от близките на арестувани по 50 хил. лева. Семействата плащат откупа, но така и не ги виждат;
- в Стражица са убити училищният директор Недялко Стоянов, аптекарят Васил Николов Василев; търговецът Георги Бакърджиев и др.
В Горна Оряховица поддръжниците на новата власт също извършват масови убийства. В края на септември 1944 г. в местността „Мешето“ край с. Козаревец са убити без съд и присъда десетки хора от околията и от други краища на страната:
- Петър Николов Бобев от с. Върбица, Горнооряховско, завършил Военно училище с 35-и Рилски випуск през 1915 г. и участник в Първата шетовна война. По-късно завършва и Софийския университет - математика и физика, и става учител и директор на прогимназия „Христо Ботев“ 1 с. Калтинец;
- учителят Никола Кирмагов, търговците Георги Ламбринов - собственик на парфюмерия, Петър Хаджииванов, Стефан Табаков;
- Христо Киранов - собственик на кръчма и бакалница; началникът на локомотивното депо инженер Йордан Марушлиев; секретар-бирниците Стефан Цвятков и Николай Колев; учителят Косю Петров; юристът Михаил Вангелов - кмет на Горна Оряховица (1942-1944); банковият контрольор Стоян Вълчев.
Сред убитите е и Стефан Бояджиев, организатор и собственик на модерно земеделско стопанство, износител на зеленчукови семена за европейските пазари, с търговски представителства в Букурещ, Бърно и Братислава. Той създава уникални календари и каталози за сортове и семена. Придворен доставчик, народен представител в три последователни народни събрания. След 19 май 1934 г. се отегля от политиката, но комунистите не го забравят!
Във Велико Търново подсъдими пред „народния съд“ са 143 души. На смърт са осъдени 38 от тях (екзекутирани са 20 души); на доживотен затвор 17 души, и др. Оправдани са 13 души. Осъдителните присъди включват и конфискуване на имуществото на подсъдимите, лишаване от права за различни срокове и огромни парични глоби.
 По-късно до Самоводене комунистическият режим организира лагер на открита каменна кариера, в който са въдворявани да работят през цялата година лагеристи и политически затворници.

 Из книгата "Погубената България"-

Вили Лилков, Христо Христов

В книгата са включени сведения от архивите на ДС и преки свидетелства за ликвидирането на елита в градовете Габрово, Велико Търново, Пловдив, Варна, Бургас, Сливен, Стара Загора, Добрич, Русе, Плевен, Севлиево, Горна Оряховица, Елена, Дряново, както и за почти неизвестните политически съдебни процеси, насочени срещу инженерно-техническата интелигенция...

Книгата „Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност” – Вили Лилков, Христо Христов с линк за свалене най-отдолу

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Негово Величество Цар Борис III във В. Търново- 24 май 1935г.

 Из общински вестник "Велико Търново"- 1935г.

"Аз всякога не мога да бъда тук, но мислено винаги съм бил във В. Търново и съм черпил поука от миналото на града."

На 24 май 1933 година Н. В. Цар Борис III заедно с Н. В. Царица Иоанна посетиха града ни и взеха участие при отпразнуване деня на светите братя Кирила и Методия и полагане основния камък на новостроящия се Военен дом, читалище музей.

Причинените чувства на радост и възторзи, както и поднесените всеобщи симпатии адмирация към Височайшите гости, бяха твърде големи. Макар Техни Величества да престояха два дни в града, и да удостоиха със своето внимание много лица и места, търновци се разделиха с тях с мисълта и пожеланието за скорошно виждане. За такъв ден се смяташе 18 ноември 1934 година, когато се освещаваше новопостроения Военен дом, читалище музей.

Направената украса на града, участието на многоброен народ от всички градове на окръга и близки села на В. Търново подхранваха силно надеждата, че Н. В. Царят непременно ще участвува на тържеството. Непредвидени обстоятелства попречиха на това всеобщо желание. Надеждата винаги е била най-верния спътник на човека и народите. И ето, занизаха се сериозни и големи приготовления за достойно чествуване стогодишнината от Велчовата завера и освещаване големия паметник, издигнат в чест на падналите воини за свободата и обединението на целокупния народ.

Дните 4, 5 и 6 май 1935 година се смятаха за В. Търново и В. Търновско, а и за българския народ, за дни редки в историята на града и по тази причина много гости бяха наводнили старата столица. И през тези дни на всеобща радост, на велико народно сборище, всеобщото желание бе: и Царят да е между нас. Но и през тези исторически дни, всеобщото желание остана пак открито.

И ето на 24 май 1935 година в деня на св. Равноапостоли Царят заедно с Н. Височество Княз Кирил, за всеобща изненада, се отзоваха между търновци и бяха свидетели на проявена непринудена радост и възторзи.

Негово Величество виждаше и чувствуваше трепета и желанието на В. Търновци и в своята реч на обеда, даден във Военния дом, в отговор на приветствената реч на началника на гарнизона, г-н полковник х. Петков, между другото, каза и знаменателните думи: „Аз всякога не мога да бъда тук, но мислено винаги съм бил във В. Търново и съм черпил поука от миналото на града." 
Снимка от книгата "Споменъ за Търново"
Грета Костова-Бабулкова

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ