Катастрофално земетресение и последвалото го торнадо сриват Търново през далечната 1913г.

Датата 1/14 юни 1913 година ще остане в историята като деня на едно от най-страшните природни бедствия, сполетели Велико Търново и региона и оставили своите следи за години напред. Земетресението връхлита в 11 ч. 28 мин. преди обяд в съботния ден. Под притихналото и смрачено от гъсти облаци небе се чува злокобно бучене. В течение на 17-20 секунди, след три отвесни труса, градът е превърнат в развалини - рухнали къщи, дюкяни, училища и църкви. Страх и ужас се вселява в жителите на Велико Търново. Описанията на очевидците са запечатали моментите на страшното земетресение, както и ужаса, обхванал великотърновци: „Изведнъж оглушителен трясък, придружен от силен тръс, докарва в изумление всеки обитател на място. Диви, несвързани викове и имена на близки се носят всред безпорядъчно бягащата тълпа. Всеки търси своите, без да е в състояние да ги види, ако и да са до самия него. Трусът е вече престанал, но никакво опомняне. Улиците са пълни с народ, който бяга в суматохата“. Друг очевидец допълва: „Зад мен също трясък - старите останки на Хисаря, заедно с Балдуиновата кула, летят със страшен устрем към реката. Отпреде ми градската баня „Радецки“ полусъборена. Жените, които се къпеха в банята, излизат през прозорците и тичат обезумели от ужас, населението бяга към Марно поле и градът опустява“. Всички масивни сгради са силно пропукани, горните части на стените им, особено подтаванните, са разрушени. Цели крила са рухнали на земята. Историческите църкви „Св. св. Петър и Павел“, „Св. 40 мъченици“, „Св. Димитър“, „Успение Богородично“ са в развалини. В различна степен са повредени строените от Колю фичето църкви „Св. Константин и Елена“, „Св. Никола“, „Св. св. Кирил и Методий“, „Св. Спас“, а катедралният храм „Рождество Богородично“ е напълно разрушен. Много от административните и жилищни сгради са необитаеми, без да се извърши след това основен ремонт. Най-катастрофално е пострадала Мъжката гимназия „Св. Кирил“, която е служила за лазарет и под руините ѝ остават десетки войници, ранени в Балканските войни. „Страхотно се е сгърчила наземи светинята на тържествата - църквата „Св. Димитър“. Старата митрополия с църквата „Св. Петър и Павел“ отдалеч е неузнаваема. „Св. 40 мъченици“, тая седемвековна сграда, страшно зее в обезобразен вид... Хвърлете общ поглед на Асенова махала - тук цели къщи са паднали на място, похлупени от разхвърлян покрив, под който лежат още неизринати жертви! Страшно... Глухо, ни жива душа. Рушение, рушение и рушение... Невидимата ръка е докоснала и най-малкото човешко гнездо. Тягостно... Пред вас е Мъжката гимназия. Напразно търсите предишната импозантност - едната ѝ част и дясното крило са рухнали. На един от прозорците на лявото крило висят навързани един с друг пояси, по които са се спускали бягащите в паника ранени войници. Колко и как са се спасили? Не знам! Но из руините още се чуват гласове на живи заровени...“, допълва разказа си очевидецът. В периода от 1 до 13 юни денем и нощем са регистрирани 79 труса с различен интензитет. Те имат доразрушително действие и градът става съвършено необитаем. Ето защо търновци се разпръснали по различни места извън града - Марно поле, лозята, най-близките околни хълмове, където водят чисто чергарски живот. До Градската градина се построява дъсчена барака, в която се настанява общинското управление. Правят се списъци на пострадалите по различни категории, издават се уверения за безплатно пътуване по железниците, подготвят се документи за регулиране временния живот на града. Сутрин на по-лични места в големи казани се приготвя чай, от който се разнася на всички семейства. Хляб се доставя главно от Русе, Плевен и Шумен, раздава се публично, по списък. Телеграфо-пощенската станция се помещава в бюфета на Градската градина. Писмата и телеграмите се раздават на сборни места, където раздавачът извиква името на всеки адресат. Силно повдигнатият мистичен дух на търновци ги заставя да си построят и църква. Това е една землянка в средата на Марно поле, където ежедневно се служи от местните свещеници. „Търново в тоя си вид е погребан, за него ще се говори като за мъртвец“, възкликва свидетел на събитието в града след земетресението. Само тридесет години обаче се оказват достатъчни да се възстановят считания за мъртъв град. През 1943г. единствено историческите църкви в Асеновата махала напомнят за преживените трагични дни. Мащабната строителна дейност, развиваща се във В. Търново, и възстановителните работи по частните и обществени сгради костват на старостоличани и държавата значителни средства. За сметка на това той се превръща в град с модерен архитектурен облик, съчетал в себе си новите тенденции със запазилата се възрожденска архитектура. 

Едно рядко природно явление - торнадо - е засегнало града на 10 юни в далечната 1913г. То ударило най-вече източната част на Търново и гара Горна Оряховица. Невижданата до този момент природна хала помитала всичко пред себе си. Толкова бързо и шеметно било движението на засмукващата въздушна фуния, че търновци дори не могли да си обяснят що за явление ги е сполетяло. Но доказателство, че стихията била невероятно силна, са обърнатите 45-тонни вагони на намиращата се на гара Горна Оряховица влакова композиция. Дори известният фотолетописец Иван Захариев, нарамил своята тежка фотографска техника, отива на място, заснима уникалните последствия и издава пощенска картичка „Торнадото“, свидетелстваща за това рядко природно явление. Бавно, трудно и мъчително великотърновци възстановили щетите и отново градът станал красив, приветлив и неповторим.

Съпричастна с пострадалото население в района се оказва и царица Елеонора. Само час след като научава за бедствието, тя изпраща телеграми до водещите софийски издания с апел за събиране на средства в полза на пострадалите. Същия следобед с малка свита Нейно Величество пристига на място да се запознае с последиците от злочестината. В Търново царицата посещава гимназията „Свети Кирил”, вече наполовина срината. От прозорците ѝ продължават да се веят „въжета“ от чаршафи, по които нещастните ранени се опитват да се спуснат до земята, но малцина оцеляват след падането си на твърдия терен. Елеонора е потресена от срещата с осемгодишно момиченце, затрупано до кръста, но все още живо, което стиска в ръка кукла и с пресипнал глас и безумен поглед повтаря само: „Дай ми, дай ми!” Царицата прави опит, хващайки го за раменете, да го изтегли от клопката, но притичалият отряд войници доста грубо я избутва с оправданието: „Извинете, госпожо, но това не е ваша работа!” Елеонора посещава още Горна Оряховица и Лясковец, дарявайки лични средства за пострадалите. На връщане към София, след разклона за Тетевен, тя се чувства зле, повръща, но не търси лекарска помощ, смятайки че случилото се с нея е временно неразположение. Всъщност болестта ѝ, започнала още от фронта при Чаталджа, напомня за себе си и ще я отнесе в гроба на 12 септември 1917г., когато тя е само на 57 години.

Из книгата "Споменъ за Търново"- Катя Митова- Ганева, http://www.desant.net

Повече снимки от земетресението

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Мармарлия и Качица, летовище на В. Търновци

Из  Брой 26. Общински вестник „Велико-Търново“ от 1932г.

В околността на старопрестолния град Велико Търново се наброяват около триста вили, които тук се наричат колиби. Едни от тях са разкошни здания, които струват стотици хиляди левове, а други са по-обикновени къщи. От тези колиби само двадесетина се намират в Дервента, Ксилифор и Трошана. Множеството са в градските лозя, около Севлиевското и Шемшевското шосета. Те са разпръснати живописно в една широко отворена долина, покрита с най-разнообразни плодни дървета и цял ден обливана от слънчевата светлина. Лозята почват от самия край на града и на дължина заемат едно пространство около пет километра, а на ширина около три. Колибите в лозята можем да разделим на две главни групи, според чешмите, около които се намират: Мармарлия и Качица. Името Мармарлия, по всяка вероятност, иде от латинската дума marmor, което значи на български мрамор. Предполага се, че тази тъй стара чешма ще е съществувала още от римско време, зидана от мрамор. В околността на града, в границите на Арбанашкото землище, се намират други две чешми с латинско наименование: Голямото лако и Малкото лако (на латински lacus, което значи езеро). Тази есен чешмата бе поправена от общинското управление, като я иззида с цимент, поставиха се пет постава за добитъка, издигна се дълъг зид от двете ѝ страни, около нея се направи широка каменна настилка. Чрез един тунел около 30 метра водата ѝ се увеличи двойно. Изобщо, Мармарлия стана една от най-хубавите чешми в Търновски окръг. Името Качица по всяка вероятност, иде от думата каче. Понеже до скоро търновци ходеха за вода от нея с качета и бурета. Според преданието, около нея било заселено малко турско село. Първата група колиби наброява до 140 здания и се намира по тъй наречения Мармарлийски рид (или по турски Пишмана), в чийто дъно се намира едноименната чешма. По южните склонове на този рид преди много години се намирали няколко малки манастири — постници, чийто места днес населението на Чолакова махала нарича черковища.

Те се простират дори до Синия вир на р. Янтра. Втората група наброява приблизително пак толкова колиби около Качица и се намира на север от Посран-дол, едно от най-живописните места в нашето отечество, обаче с най-неживописното наименование. Тук преди години бившият цар, за когото може да се каже, че бе един от най-видните естетици в България, мислеше да си строи летен палат. Колкото лятно време в града е топло и задушно, толкоз въздухът в лозята е прохладен и слабо ветровит около пладне и съвършено тих сутрин и надвечер. С една дума, климатът е полубалкански и отговаря за нуждите на люде, които прекарали усилен умствен труд или са в почивка след тежко боледуване. Ето защо това място през последните години почна да се посещава от гости из Русе, Варна, Свищов и пр., гдето липсват тия здравословни условия. Особено ревностни посетители са ония търновци, които са се преселили в други градове и чиято любов към родния кът никога не е преставала да гори в техните гърди. Това е мястото, гдето в старо турско време се създали дивните народни песни за злополучния Хаджи Минчо, за хубавицата Малтичка, чиято народна песен споменува и Каревелов в едно от произведенията си. Песни, които са вече общонародни, дори нещо повече — те минават като такива и на сърбите, откраднали ги из македонския народен епох. Разказват, че песента „Хаджи Минчо от Търново“ като сръбска песен се предавала от Белградската радио-разпръскателна станция заедно с много други такива. Колкото се отнася до колибите на гореспоменатите две лица те са в най-близко съседство до чешмата Мармарлия. Днес тези места са едни от най-спокойните в нашето отечество, а двете болници, Руската и Бактериологичният институт, намиращи се в средата на лозята, повдигат още повече цената на това летовище. Тук медицинска помощ през всяко време може да се даде на нуждающите се. Как става продоволствуването на летовачите. Последните си доставят продукти много лесно: мляко носят съседите млекари — граждани, чиито крави са под най-строг санитарен надзор. Други причакват млекарките по пътищата от съседните села и купуват мляко от четири до пет лева литъра. По същия начин от минувачките жени купуват зеленчуци в голямо изобилие на съвсем ниска цена. Няма град в България гдето зеленчуците да се продават тъй евтино, както в Търново. Дини с колата се докарват до колибите и се разпределят по съседи: дини от пет до десет килограма миналата година се продаваха около два до три лева едната. Птиците тоже бяха евтини. Изобщо казано, изобилието тази година бе незапомнено. Колкото се отнася до хляба, още от тъмни зори хлебари с двуколки и товарни магарета обикалят колибите и огласяват лозята с виковете си. Бакалски продукти се доставят или от града, или от двата магазина, що са току до Руската болница. От плодовете миналата година бяха в изобилие гроздето, орехите и смокините. Ябълките, крушите, зарзалите, прасковите са по-слаби и обещават за догодина, понеже дават плод обикновено през година. Поради честите и слаби дъждове, които преваляваха миналата година, въздухът бе извънредно приятен, пепел от шосетата не се вдига, а зеленината бе все тъй свежа през цялото лято. Това са, тъй да се каже, добрите страни на лозята. Обаче, трябва да признаем, че липсват и много други условия, които биха повдигнали още повече местността. 

1. Липсва един удобен път за коли от Качица по дола към Мармарлия, бирената фабрика до Устието при Янтра, гдето биха могли да се уредят едни удобни речни бани, както в други градове. В този случай Мармарлийските колиби биха се сдобили с едно по-лесно съобщение. 

2. Би могло лете, само за три четири месеца, електрическото осветление да се продължи до Качица и Мармерлийския гребен. Предполага се, че мнозина стопани ще си отведат енергия до колибите, но с условие, да не им се вземат минималните такси за през зимните месеци. 

3. Излишната вода от Качица, Йонкината, Жабешката, (или както се казва още и Сладката) чешми, заедно с тези на Мармарлия, би могла да се улови в едно и с един мотор да се издигне до една цистерна до върха на Мармарлийския рид. В този случай далечните колиби биха се продоволствували по-лесно с вода, а излишната такава с тръби и посредством закона за скачените съдове, би могла да се изпрати до всички градски чешми. 

4. Притежателите на всички колиби в чертите на града плащат пълните общински такси за вода, смет и пр. Много уместно е тези пари да се обособят в отделен фонд за разхубавяване курортната част на града и околността. 

5. По възможност в най-скоро време каменната настилка на Мармарлия да се свърже с такава до най-близкия каменен път, който не е по-далеч от стотина метра. Каменоломната е на стотина крачки и би улеснила доставката на камъни. 

6. Да се направят редица фотографии на най-красивите места, вили, чешми и пр. от летовищната част на града и околността, които фотографии да се поместват последователно в общинския вестник „В.Търново“, както и в някои сериозни софийски ежедневници. Малки статии или обяснителни бележки при тях ще бъдат твърде уместни. Надяваме се, че ръководните фактори и съответните организации от града ще вземат под внимание настоящите мисли и ще направят това, което е по силите им. 

Ив. Йорданов 

Снимка из колекцията на Павел Енчев- http://starikartichki.jimdo.com

Прочетете още: В. Търново и неговите околности, като курорт и място за отпочиване 

Грета Костова- Бабулкова 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Кино "Модерен театър"

През 1908г. е отворено първото кино – „Модерен театър” в София. Това така популярно за началото на XX век име първо се появило в София, после в старата столица. По-късно Николай Георгиев построява красива сграда в центъра на Велико Търново, носеща името "Модерен театър"- оригиналният проект е от 1913 г. Архитектурният облик на този храм на културата и изкуството впечатлява с красивите фризове, богатата декорация, огромните сводести прозорци. Сградата била построена на мястото на някогашния Дряновския хан. Появата на сградата почти съвпада с появата на първите т. нар. "неми" филми в България. С магията на седмото изкуство великотърновци се срещат за първи път през лятото на 1897г., когато словакът Юрий Кузмич инсталира подвижен кинематограф в магазина на Харалампи Пенков, намиращ се на ул. "Иван Вазов". С откриването на "Модерен театър" великотърновци изпитват истинска наслада от предлаганите кинотворби, особено с появата на издържаните немски, английски, френски и американски филми. Любопитен е фактът, че през 1925г. Т. Куртев създава специален оркестър, съпровождащ немите филми. Развитието на седмото изкуство довело до появата на т. нар. тон филм (озвучено кино). На екрана на "Модерен театър" старостоличани за пръв път гледат този далеч по-съвършен кинопоказ. Започват да се прожектират филми с отбрани опери, музикални, драматични и документални филми, които популяризират сравнително новия вид изкуство. Многообразието, което се предлагало, било възможно благодарение на внесената по-съвършена апаратура "Кьортинг ­ Поливокс". Неин собственик е първото в града читалище "Надежда", което в продължение на осем години е наемател в сградата и стопанисва кинозалата. Интерес представлява и ценоразписът. Билетите за място на балкона са по левче, за "резерва" ­ 80 ст., а средните места по 60 ст. Не оставали свободни и първите редове срещу билет от 30 ст. На 12 януари 1931г. в града ни е основан клон на Съюза на народните хорове в България. Началото поставят хоровите диригенти Илия Денев, Христо Панайотов и Георги Стайков. Представителният хор на търновския клон на Съюза още оттогава нарекли "Царевец" и първият му концерт се състоял на 15 февруари 1931г. на сцената на "Модерен театър". В репертоара му са включени произведения на Д. Христов, П. Бояджиев, Г. Спасов, Новак, Жаров и др. Голямо събитие за великотърновци е следващият концерт на хор "Царевец", който се състоял на Томина неделя. Така този празник се определя за патронен и се превръща в традиция гражданството да бъде уважено с големи концерти. Незабравими са и изявите на военния оркестър, дирижиран от маестро Стаю Касабов. През 1936г. луксозната концертна зала на "Модерен театър" позволява да гостуват военните оркестри от страната. Прозвучават "Фрингелова пещера" от Менделсон, "На село" от Арф, "Сватбата на Фигаро" от Моцарт, "Унгарска рапсодия" от Лист, "Тутраканска епопея" от Добри Христов и мн. др. Като апотеоз на богатата програма са двата концерта на Царския симфоничен оркестър, преминали при изключителен успех. Сградата на "Модерен театър" е център и на редица събития с национално и местно значение. На 24 декември 1922г. в нея представители на 15 младежки групи учредяват Търновската околийска младежка земеделска дружба. Залата е домакин на конгреса на провинциалните журналисти през 1925г. От 5 до 7 юни 1938г. е проведена областна конференция на женските благотворителни дружества. През 30-те и 40-те години на ХХ век салонът на "Модерен театър" е мястото, от което хората изразяват своето възмущение срещу несправедливия за България Ньойски договор (1919г.). Чрез масови митинги и протестни декларации те заклеймяват клаузите, довели страната до национална катастрофа. Идеята за изграждането на паметник "Майка България" също тръгва от салона на "Модерен театър". На 9 март 1926г. инициираното от Федерацията на запасните офицери и подофицери общоградско събрание одобрява идеята им за построяване на Паметник на загиналите във войните 1877-­1878, 1885, 1912­-1913, 1915-­1918г. Сградата е била престижно място и за отдих. Истинско удоволствие било да се изпие един ликьор или коняк в заведението на известния с прякора си великотърновски сладкар Христо Тенекето. До 1944г. той имал в "Модерен театър" престижната и изискана "френска патисерия", предлагаща произведения на най-финото сладкарство. В сградата имало добре уредена книжарница, както и специализиран магазин за цигари, пури, тютюн за лули от цял свят. В годините на социализма, макар лишена от някогашния си ренесансов чар, грозно префасонирана, сградата на "Модерния театър" изиграва своята роля като киносалон. Днес на това място е построена нова сграда, представляваща търговски център.
Източници: http://econ.bg http://www.kinotodnes.com 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Старата църква „Св. св. Константин и Елена“

 Из книгата на Йордан Кулелиев-1942г.
Старата църква „Св. св. Константин и Елена“ се е намирала югоизточно от сегашната, в двора на Търговската гимназия. Кога е съборена тази вековна светиня, нямаме положителни сведения. От запазените църковни регистри научаваме, че в нея се е служило и са се извършвали разни християнски треби: кръщаване, венчаване, опяване на покойници и пр. до освещаването на новопостроената църква, което се извършило на 7. X. 1873 година. Последната служба в старата църква е била на 5 октомврий, в който ден са кръстили две деца: едно момче и едно момиче. След това е преустановено служенето в старата църква. Безспорно, новата църква е получила за своята украса и нужди разни дарения, но все пак голяма част от инвентаря на старата църква е преминал и в новата. След отнемането ѝ на всички важни и ценни принадлежности, последвало и събарянето ѝ. Кога е извършено разрушаването ѝ, за да се разшири двора на училището и църквата, не ни е известно. А следвало е да се отбележи в църковната кондика последните дни на старата светиня, която векове е сгрявала душите и сърцата на вероющите наши махаляни. Нещо повече, трябвало е да бъде фотографирана, преди събарянето ѝ, за да остане за спомен на бъдните поколения. Ако днес бихме разполагали с подобна фотография, колко би ни услужила при определяне нейния външен вид и архитектура. Наистина, имаме още живи хора, които я помнят, които са се черкували в нея, палили са своите свещици, отправили горещи молитви към Бога, към Иисуса Христа, Св. Богородица и разните светии, но колко бледи са спомените им за същността на самата църква, спомени, запазени случайно в съзнанието им. Но все пак, при липса на автентични сведения, от техните спомени узнаваме, че старата ни църква е била по малка от сегашната. Била е еднокорабна и без купол, без камбанария и без притвор. От двора на църквата, по няколко стъпала, се е влизало в самата църква (наоса). Входната врата е била откъм западната част. Пред входа е имало дърво (салкъм), на което е било окачено клепалото на църквата. Понеже ние приемаме, че църквата води началото си от второто българско царство и то като параклис, ще приемем и установените научни истини за тези църкви, водещи началото си от тази епоха. Така, г-н И. Мавродинов твърди, че без притвори първоначално са строени църквите № 17 и 18 на Трапезица, а после им е прибавен притвора. Без притвор е църквата „Св. Георги“ в местността „Кайлъка“ в Плевен; параклисът в Мадарската крепост; параклисът „Св. Димитър“ в с. Слокощица (Кюстендилско), малкият параклис въ с. Беренде (Царибродско), издигнат по желание на цар Ив. Асен II, в който параклис е имало запазен изографисан образът му. Също и църквата „Св. Иван Предтеча“ в Станимъка, малка еднокорабна църква без притвор. Без притвор е и църквата „Св. Константин и Елена“ в Охрид, която е от XIII — XIV век, според проф. Б. Филов. Църквата „Св. Иван Богослов“, също в Охрид, "Св. Иван" в Месемврия, църквата на Земенския монастир и пр.

В кабинета на г-н на кмета в града ни има голяма фотография на В. Търново от 1850 година. На тази картина е видно старата църква, която е без купол и камбанария, белосана и изглежда обикновена постройка за живеене. Ако и през 1830 год. да е извършен ремонт, той не е променил външният вид на църквата. Турската власт лесно е разрешавала поправки на съществуващи (стари) църкви и параклиси. В архивата на „Св. Преображенския монастир" е запазен ферман, издаден през 1832 год. от Султан Махмуд Хан, в който е казано : „Ако старата църква в някои град се разнебити, могат ли раите в този град да поправяте нещо в нея. — Отговорът е — могат". Това не било противно на Шерията. Това за външния вид. Що се отнася до вътрешното и разпределение и украса, ще кажем, че въ нея е имало две отделения: мъжко и женско. Г-жа Поликсена Ив. Бачоварова, родена в 1849г., майка на бившия директор на м. гимназия Хар. Бачоваров, която е сега на 92 години, казва: „Църквата беше на два етажа: горе стояха жените, а долу мъжете. Жените гледаха през кафези (рашетки) долу в църквата. Г-жа Зафири Т. Бостанджиева, родена през м. април 1857, която е сега на 84 години, казва: „Тронови имаше горе и долу и се закупуваха, както и сега. Имаше два клира, един олтар. По-рано се е служило на гръцки, но в наше време, когато аз се учех в девическото училище при църквата, в църквата се служеше на славянски, а в училището се преподаваше само на български“.. Кина х. Петкова, която помни много важни нeща из миналото на града ни, също казва, че църквата имала и балкон и там стояли жените.

Старите църковни богослужебни книги, които са били на гръцки език, са били захвърлени, като непотребни. Едно лице ги взело и понесло из улиците. Вижда ги директора на Народната библиотека в града ни Г-н Пенчо Крусев и ги купува за библиотеката. От описа на гръцките книги при народната библиотека, направен от Г-н Илия Кожин, научаваме, че от църквата „Св. Константин“ са изнесени следните гръцки книги:

1) Миней за април — август, съдържащ цялото последование с добавление празнични служби. Във Венеция— 1761 год.

2) Миней за август, съдържащ подобаваща служба с добавление на службите в празнични дни. Венециия— 1777 год.

3) Миней за май—съдържащ последование на службите с добавление на празнични служби. Венеция — 1778 год.

4) Миней за м. ноемврий, съдържащ последование и добавление на празничните служби. Венеция 1801 год.

5) Миней за февруарий, съдържащ подобаващо последование с добавление празнични служби. 1802.

6) Миней за юлий, съдържащ подобаващо последование с добавление на празничните служби. Венеция 1805 г.

7) Октоих от 1802 год.

Проф. Ив. Снегаров цитира следното от спомените на П. Кисимов, брат на Евгени Кисимова, чийто дом и семейство са влизали в състава на енорийската ни църква Св. Константин" :

„П. Кисимов ни уверява, че в Търново по онова време (между 1830 и 1840г.) в всичките църкви се е чело и служило на гръцки от свещеници търновци и от околните села (Лясковец, Беляковец, Самоводене и др ). Гръцкият език е бил проникнал в висшето градско общество. Всички, напр. в църквата „Св. Константин" изговаряли „Кирие елейсон“ или други кратки гръцки молитви, заучени от слушане, но без да разбират значението им. Ако и думата „грък“ да е станала синоним на гражданин, а „българин“ — на селянин, но гражданите изобщо не са знаели гръцки". (П Съч 1 стр. 9. 10). Дори около 1848 и 1850г. имало благочестиви граждани, които не разбирали нищо от гръцки, но по навик искали да се извършил богослужението на гръцки език“. (стр. 534) — Снегаров цитира от П. Кисимов.

Щом църковната служба се е извършвала на гръцки език, то и църковната преписка и архива при същата църква ще да са били водени на гръцки език. Това най-добре се вижда от запазената стара църковна кондика от 1823 година, водена на гръцки език, от която, според превода на Г-н Илия Кожин, бивш учител по класическите езици при тукашната мъжка гимназия „Св. Кирил“, научаваме, че първо в кондиката е записано текстуално митрополитското окръжно, с което се повелява при всяка църква в епархията му да се заведе подобна кондика, в която да се впише всичкия инвентар на църквата, нейното движимо и недвижимо имущество и текущите ѝ приходи и разходи. За това окръжно на Търновския митрополит Иларион Критски, споменува и проф. Йордан Трифонов в своята книга — История на града Плевен, стр. 106, понеже през него време градовете Плевен и Враца са влизали в състава (диоцеза) на Търновската епархия. Понеже самото окръжно от 1823г. представлява за нас голям интерес, като исторически документ, ние предаваме значителна част от него, според превода на г-н Ил. Кожин.
Съдържание: Начало на църквата "Св. св. Константин и Елена“
Старата църква „Св. св. Константин и Елена“
Старата кондика
Икони при старата църква
Старата плащаница
Надгробни плочи
Построяване на нова църква през 1872 г.
Новият иконостас от 1872 г.
Митрополит Панарет Рашев
Възстановяване на църквата след земетресението на 1.VI.1913 г.
Освещаване, преименуване и дарители на новата църква
Възпоменателни плочи
Почетни и благодетелни енорияши
Свещенослужители, църковни настоятели, певци и хорове при храма

Грета Костова-Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Венета Рашева — Ботева, съпругата на Христо Ботев

Венета Стоянова Минчева Визирева е родена в Търново в 1847 година. Точната дата на раждането ѝ не е засвидетелствувана от някакъв документ; приема се тази, която е отбелязана на плочата на гроба ѝ в Търново-1847г. За баща ѝ Стоян Минчев Везирев, търновски търговец, нямаме много сведения. Бил е заможен човек и чрез брака си се свързва с друго заможно семейство, от което произхожда майката на Венета. За родословието ѝ по майчина линия имаме сведения, които стигат до дядо ѝ Пенчо Рашев. По занятие кожухар, Пенчо Рашев бил измежду заможните търновски занаятчии. Жена му Иванка Кермекчиева е сестра на благодетеля на народната просвета Петър Кермекчиев. Те имали четири деца: две момчета и две момичета Единият син на Пенчо Рашев е Панайот Рашев, бъдещият букурешки български владика, а другият — Тодор, поминал се в Търново в 40-те години на миналия век. Дъщерите им били Юца, омъжена за Москов, и Кица, омъжена за Стоян Минчев Везирев. От брака на Стоюн и Кица Везиреви са четирите им деца: три момичета и едно момче. От тях Мариола е най-голямата, след нея е Венета и Анастасия и най-малък е бил брат им Кирил, по-късно д-р Кирил Рашев или както го наричали д-р Кируш Рашев. За детството и моминските години на Венета не разполагаме с много данни. Пък и какво можеше тя да разказва за ранната си младост, когато по-късните преживявания са изместили всичко друго и за които винаги и тя, и другите са предпочитали да говорят. Като всяко момиче и тя е трябвало, според патриархалните традиции, да се готви да бъде домакиня и майка. Тя е трябвало да се омъжи на 17 години (в 1864г.) и не по свой избор и сърдечно влечение, а по избора на родителите ѝ. Задомили я за богатия търновец Дончо Стефанов Петров, когото родителите харесали. Той бил „прибран човек, не се губел по механите” като други мъже. От гледище на родителите, жената е трябвало да бъде предоволна от този избор. И наистина, семейството живеело не само добре, но дори и охолно. Дончо Петров бил сарафин и печелел много. Но у младата жена доста рано в брачните години нещо се прекършило. Само материалното благополучие не е могло да я изпълни със задоволство и със сляпа покорност към господаря на дома. А в нейните очи той наистина бил пълновластен господар, човек с „ориенталски дух”, както някога са се изразявали за такива лица и характери. Богатият търновец се отнасял с жена си като с „някаква си там ханъма”. Не споделял нищо с нея и ако Венета със страх го е запитвала за нещо около работите му, той троснато ѝ отговарял „да не се бърка в мъжките работи и да си гледа тенджерите”. Дончо Петров бил наистина с тежък характер, несговорчив, мълчалив, затворен в себе си. Както и да се мъчела да му угоди младата съпруга, той винаги недоволствувал. „Сърцето му беше студено”, казваше за него баба ми Венета. А и внукът му професор Христо Гандев ми довери, че дядо ни Дончо е имал „гръмлив характер”. А нима в онова време той е бил единственият мъж, който се е отнасял така с жена си? За колко много други е разказвано, че са проявявали още по-голям деспотизъм в семейството си, но че съпругите им са носели безропотно такъв семеен хомот, стига само да са били материално осигурени. Венета обаче не е могла да се помири с отношението му към нея. Тя отрано е проявила характерната у нея черта да пази човешкото и женското си достойнство, да не се оставя да бъде третирана като „ханъма”, да се измъчва от мисълта, че между нея и съпруга ѝ не се е създала духовна връзка, която е най-главна предпоставка за добър семеен живот. Дори и когато година след техния брак се ражда синът им Димитър, мъжката рожба, която тъй силно радва и нея като всяка майка, блазнена от мисълта, че детето ѝ ще расте при добри условия — дори и тогава Венета не е могла да се помири с положението си на съпруга, безропотно зависима от мъжа. Тя търпяла, мълчала, също затворена в себе си, но накрая не издържала и стигнала до твърдото решение да се раздели с мъжа си. А за да се реши на такава смела постъпка в онова време, при тогавашните нрави и пълна зависимост на жената от мъжа, тя е имала упование, че ще намери опора у вуйчо си Панарет Рашев. Брат ѝ Кирил, забягнал млад в Русия, взел руско поданство, но на своите се обаждал само от време на време. А владиката, освен писма, често им изпращал пари и армагани. На няколко пъти той канил Венета да му гостува със сина си, но Дончо Петров не искал и да чуе да пусне жена си да се шляе из Букурещ. Майката е знаела, че дъщеря ѝ не е щастлива в брака си, но на нейните оплаквания отговаряла, че такъв ѝ е бил късметът, че това си е женското тегло и че имало и по-лошо. Когато Венета ѝ съобщила непоколебимото си решение да напусне мъжа си, майката не само че не дала съгласието си за това, но започнала да я увещава да остане при него. Знае се, че в такива случаи майките по онова време са съдили дъщерите си да не помислят дори за подобно нещо, като са употребявали заплахи и всички средства, за да преломят волята и намерението им. А Венетината майка не е могла да стори нищо повече от това, да моли настоятелно дъщеря си да не прави тази неразумна, според нея, стъпка в живота си. Накрая решила да я пусне да замине при вуйчо си, като смятала, че той ще я вразуми и тя отново ще се върне при мъжа си. Но, както ще се види по-нататък, останала излъгана. Въпреки волята на майка си, един ден, когато Дончо Петров отсъствувал от Търново по работа, младата му жена грабнала бохчичката си с най-необходимите ѝ вещи, взела тригодишния си син Димитър, простила се със склонилата да я пусне майка, която я изпратила до прага на къщата, благословила я и ѝ пожелала „на добър път”, и се озовала в Букурещ. Това е станало в края на 1868г. Помърморил вуйчо ѝ, владиката Панарет Рашев, че е оставила мъжа си, но се съгласил да остане да живее при него. Размислил е може би, че и за нея, и особено за сина ѝ не е щяло да бъде по-добре в поробената родина,отколкото тук, в свободна страна. А направил си е може би и „тънката сметка”, че вече шейсетгодишен ще предпочете свой човек — сестриницата си, да води домакинството му, вместо да го остави в чужди ръце, и най вече, че тя ще държи ключовете. В богато обзаведената митрополия имало много прислужници, кочияш, каляска, коне. На трапезата се слагали обилни и вкусни ястия; обичал дядо владика да си похапва, но и да гощава. Не минавало и ден без гости на трапезата. Разбира се, това са били заможни и богати хора от българската емиграция в Букурещ, а и знатни румънци и духовни лица с висок сан. Венета по цял ден „не подгъвала крак”, нейната ръка се чувствувала навред. Сръчна и с вроден вкус, с усет и умение да подрежда, да създава приятна и приветлива обстановка и атмосфера в дома си — такава съм я запомнила и аз от най-ранно детство. Не мога да не си спомня без особено умиление, макар тя да беше вече стара жена, чийто образ е все още пред мен, как всяка сутрин приготвяше застлана със снежнобяла покривка маса, поставяше на нея лъснатия, като златен, самовар и нареждаше стъклените чаши, в които ни наливаше ароматен чай, запарен и приготвен най-изискано преди да бъде поднесен. След като майка ми беше починала, баба Венета отново съживи осиротелия дом и внесе в него топлина и уют. Както личи и на снимката от онова време, Венета е стройна, но не много висока. С правилно сложен и гъвкав стан, пъргава, чевръста, а и сръчна, тя, както ще видим, не се е спирала пред никаква трудна домакинска работа и за всичко е намирала време и сили. Тези качества беше запазила и в късната си възраст, преди да я налегнат последните старчески години. А с проницателния си поглед виждаше всичко и всяваше респект. По характер тя беше корава българка и сърцата жена. Не беше студена и ни най-малко — затворена за чуждото страдание и нещастие, но беше строга, дори сурова, когато и на мене даваше урок по възпитание. Баба Венета не приказваше много, мразеше хвалбите и празнодумството. Не обичаше преструвките и глезотиите. Не ме е милвала, нито ме прегръщаше, а да ме целува — това ѝ беше съвсем чуждо. Но някогашните баби и майки не са проявявали подобни нежности, колкото и да са обичали децата си. Те мъдро са знаели, че дете, което е носено все на ръце и е расло на скут, се разглезва. И Венета не е била излишно нежна към децата си, но не скриваше, че с такава здрава педагогика е отгледала и сама, без баща възпитала деца, с които се гордееше. Да добавя сега, за да не се изтълкуват неправилно тия мои думи — тя не е била прекалено нежна, но грижлива майка, изпълнена с голяма обич към децата си. У баба Венета, не само според нас, близките ѝ, а и по преценка на търновци и други, които са я познавали, имаше изострено социално чувство, засилено и доразвито след съвместния ѝ живот с Ботев. И когато е била материално добре, и когато е живяла в оскъдица и лишения, тя е била отзивчива към всеки, който е изпитвал нужда или е страдал, и с каквото е могла и доколкото е могла, обичала е да помага на другите. Следващите четири-пет години протичат спокойно за нея и Димитър и ден по ден се изнизват. Тя неуморно и с умение ръководи голямото домакинство на вуйчо си. А той, както казах, е много доволен от нея и към сина ѝ проявява голямо „благоволение”. Обикнал го и когато ходел в чужбина, на него носел най-много подаръци. Доволна и щастлива била Венета, че синът ѝ расте край нея и че нищо не му липсва. Когато той навършил 7 години, бил записан ученик в румънско училище; такава била волята на владиката и майката не се противопоставила. Междувременно, докато Венета била в Букурещ, починала майка ѝ, а баща ѝ се бил поминал по-рано, още когато е била в Търново. Кога точно се е поминала майка ѝ, не може да се установи. Но три години след като е отишла в Букурещ, на Венета се наложило да замине за Търново, за да се погрижи за къщата, останала празна след смъртта на майка ѝ. Това научаваме от кратки писма, запазени в архива на Панарет Рашев. Доброволно приела този начин на живот, тя не е проявявала неблагодарност и се е помирявала до момента, в който спонтанно, но всеотдайно е показала, че не е угаснал пламъкът в сърцето на жената. Идва преломният момент в живота ѝ, който ще я тласне в съвсем друга посока и ще изиграе решителна роля в бъдеще за нея и за детето ѝ. Димитър в румънското училище учи уроците си и играе с другарчетата си румънчета. Но нали в долния етаж на дома се учат български деца от учители българи — Димитър обичал в свободното си време да разговаря и играе с тях и се чувствувал като в родна среда. Всеки път, щом се откъсне от къщи, ако те са на двора, той е при тях. А това радвало и майката. През септември 1874 година в училището идва нов учител. Раздвижват се учениците, те се срещат с „много строг даскал”, но добър преподавател, който ги учи на неща извън уроците. И децата го обичали. Тази промяна в долния етаж намира отзвук по различен начин и в горния. Всеки от обитателите му различно ще посрещне вестта за новия учител — детето по разказите за него на българските ученици, майката отначало с нескрито любопитство да го опознае, владиката — знае се как! Скрити за нас остават запознаването на Венета с Ботев и първите им срещи. На мене, малката ѝ внучка, по-късно девойка, тя не е разказвала за това, не е откривала първите си сърдечни трепети по него и пред никого от близките си. И тя, като всяка жена, до смъртта си е пазила някои спомени, които не е споделяла с никого, за да не наруши обаянието от тях и да не подхранва чуждото любопитство към съкровени за нея чувства и изживявания в младостта ѝ. Запознанството им е станало, когато Ботев е бил учител в българското училище в Букурещ. Предава се по различни спомени, някои с претенция за разказани от нея, че на един празник, когато владиката по обичай след църковната служба приемал гости от българската колония в Букурещ, дошъл и Ботев. В този ден и самата Венета, пременена, поднасяла сладко и кафе на гостите. В един момент погледите им се срещнали и пламенният поглед на Ботев към нея решил съдбата им. Или, според други, че когато тя минавала край печатницата на Каравелов, Ботев, който седял с другари пред нея, се заглеждал у владишката сестриница и че един ден я настигнал, обяснил ѝ се и оттогава започнала сърдечната им връзка. Но във всички подобни сведения — различни, неточни или със свободни притурки, единодушно се подчертава взаимната любов на Ботев и Венета още от първите им срещи. Тя не отслабва, а се усилва още повече през време на краткия им семеен живот и отеква все така дълбока и пламенна в писмото на Ботев от „Радецки”. От всички съвременници се знае, че Ботев е давал душата си за хъшовете, че с тях е поделял всяка пара, че бил готов да гладува и да даде залъка от устата си, стига да може поне с малко да задоволи нуждите и глада им. Поддръжник на тактиката за помощ на въстанието с чети и отвън, той скъпи всеки български емигрант, който при даден знак е бил готов да тръгне за родината и да пролее кръвта си за нея. Ботев не е останал безразличен към младата жена, споделя любовта ѝ, отвръща на чувствата ѝ с нежност. Когато тя разбира теглото на хъшовете, за които той непрестанно мисли и говори, започва скрито от владиката да носи за тях нещо за ядене или чорапи, ризи и други дрехи. Грижела се е да поддържа чисти и спретнати и дрехите на Ботев. А това нейно отношение към хъшовете още повече засилва обичта на Ботев към Венета. Сестра ѝ Мариола, която също е живяла известно време при вуйчо си, както говори внучката ѝ Мария Паскалева, разказвала, че Ботев бил луд по Венета. Не остават обаче тайна за владиката и помощта, която е оказвала на хъшовете, и срещите ѝ с Ботев, с когото вече се разбрала, че ще се задоми. Когато Ботев напуснал училището през ноември 1874г., тя не прекъсва връзката с него и не спира да дава на хъшовете храна и дрехи. Водена от родолюбие и изпълнена с жал за обреклите се на лишения хъшове, когато при мисъл за тях залците започнали да ѝ присядат, тя, без да му мисли какво би станало, ако владиката научи, започнала да отделя от храната, която се приготвяла в дома, и тайно да я праща по доверен човек, слуга в митрополията. Но станало така, че тъкмо този „доверен” човек престанал да изпълнява нарежданията, които били негови задължения, „вирнал глава”, защото знаел тайната ѝ, и тя се скарала с него. Озлобен, по-късно той издава всичко на владиката. Когато вуйчо ѝ се завърнал от Виена, последиците от клеветите на много недоброжелатели не закъснели да се изсипят върху главата ѝ. „Дядо ти владика ме повика в стаята си, вика и крещя по мене, и по Христю”, разказвала Венета. Той започнал да я заплашва, да прави, всичко възможно, за да сломи упорството ѝ. Но нито острите му думи, нито загатванията му, че ще гладува, нито хулителните думи, казани за Ботев, не са могли да ѝ повлияят. Тя мълчаливо слушала, не е искала да се покаже неблагодарна за грижите на вуйчото за нея и детето ѝ, но слушала най-вече гласа на сърцето си. Та Венета е била млада, нямала ли е право да си намери и тя другар, все така ли да живее при вуйчо си и да вехне! А че давала от храната, това ни най-малко не се отразявало на изобилието и на разточителното пилеене в дома. Давала я на народни хора, а не на „хрантутници”. Много ѝ се искало да вдигне глас срещу ония, които на думи били силни, когато говорели за поробена България, и да защити тези, които са обрекли живота си да служат на освободителното дело. Веднъж в Търново тя пренебрегнала еснафските предразсъдъци, сега втори път ще се откаже от всичките удобства във владишкия дом и ще предпочете да сподели грижи, ако трябва и лишения, с любимия си мъж. Въпреки категоричната забрана на владиката да се среща с Ботев, Венета сполучила да се измъкне тайно, да се види с любимия и да му разкаже за „голямото викане” на вуйчо ѝ и гръмогласните му заплахи, които не останали скрити от цялата прислуга, и за това как тя престанала да се държи към нея с уважение. Как вуйчо ѝ забранил да се среща с този „харамия”, за когото я предупредил, че ако научи, че пак продължава срещите си с него, да му се маха от очите. Ботев я изслушал и веднага отсякъл: „Иди си вземи Димитър и тръгвай с мен още сега!” Тя чула само това „Иди си вземи сина” и сякаш камък паднал от сърцето ѝ. Като че топла вълна я обляла, че така просто и по човешки той приел детето ѝ. Идело ѝ да му целуне ръка, но от радост и вълнение мълчала — „просто като че бях онемяла”. Облекчила се майчината душа, че Ботев с отворено сърце разсеял всяко съмнение у нея. Но не бил дошъл удобният момент да отиде при него. Казала му, че по-добре е това да стане, когато владиката замине за странство; той я послушал и се съгласил да бъде така. В късни старини баба ми често страдаше от главоболие и имаше повече нужда да се навърта някой около нея. Когато веднъж, останала сама в къщи, ѝ слагах хладни кърпи на главата, с болка, но и разнежена от грижите за здравето ѝ, тя се унесе в спомените си и заразказва. Започна с това, че ме жалела, като ме виждала да раста без майка, че знаела какво е майката, особено за едно момиченце, и че съжалявала, задето ме е гълчала, за което отпосле се каела. Беше се върнала майчината ѝ нежност от младини. И продължи разказа си как се е събрала с Христю (тя винаги го наричаше така — Христю). „В едно сандъче си сложих само най-необходимото; всички копринени дрехи, кадифета, фистани и гиздила оставих, защото знаех къде отивам и нямах нужда от такива разкоши”. Домъчняло ѝ само за едно контошче от кадифе, гарнирано с кожи от белка; тези кожички били донесени подарък от владиката от Русия. „Много ми приличаше това контошче, а и топло ми държеше, но и него оставих, като го огънах в бохча и го покрих с много орехова шума. След години, когато пак се върнах при дядо ти владика, то беше още там и добре запазено. От него направих на сина си и на дъщеря си калпачета — мене ме беше слана попарила и ми беше чудно как съм жалила някога за такова нещо.” Натоварила на една каручка сандъка си, повела за ръка Димитър и обърнала гръб на владишкия дом. Нейното желание било да се венчаят по обичая в църква, но Ботев не искал и да се помисли за това. Дадената от него дума била по-силна от църковния обред. И тя разбрала, че повече трябва да вярва на думата му и да се уповава на обичта и взаимното доверие, отколкото на формалния църковен брак. Верният ѝ усет не я излъгал, че може да има доверие в него. Но хубавият народен обичай бил спазен. Вечерта била направена сватбена трапеза, на която се събрали хъшовете, гощавали се, пели се песни, играли се хора. Разкошът и охолството във владишкия дом биват заменени, и да не вземем в най-силния им смисъл думите на Андонов, с най-скромна обстановка, в която постепенно ще бъдат внесени някои подобрения. Но Венета умее да се пригажда, без да роптае, към всички условия, стига сърцето да е пълно. А детето, като всички деца, също свиква с всичко, само да е с майка си. Но как то ще погледне на него отначало. Още преди да се съберат, Ботев често е запитвал майката как е момчето ѝ, как върви в училище. С майчина гордост тя му казвала, че е добро и умно момче. Ботев гледал да не оставя семейството си да търпи лишения. И когато е имало, голямата тенджера с мръвки вряла на огнището, както тя обичаше да се изразява с битово оцветена реч. А когато е нямало нищо, или съвсем малко, те двамата се задоволявали с какво да е, но той се грижел детето да бъде винаги добре нахранено. Често, когато позакъснеел, при връщането си в къщи питал: „Детето нахранено ли е?” Когато през една коледна ваканция бяхме на гости у баба в Търново, тя ни поднесе една изненада. Беше сварила бобена чорбица, отгоре поляна със суров зехтин, както я правеше, и с люта чушка, както я е обичал нейният Христю, и ни насипа в пръстени грънчарски панички. Баща ми я попита защо не като друг път — в порцеланови, а в пръстени панички поднася чорбата. „За да си спомниш за ония дни в Букурещ, каза тя, когато ни събираше и една обща паница и ако отсипехме на тебе повече бобец, ние двамата гонехме с лъжиците бобчетата в чорбата. Ех, хубаво време беше тогава!” — добави баба ми и ни подкани да започваме, докато чорбата е топла. Баба се дразнеше много, когато се пишеше или говореше, че Ботев пиел, че се губел по кръчмите и други подобни твърдения. Докато са живели заедно, тя не е запомнила той да е пил. Ако на софрата имало вино, обикновено, когато е идвал гост, и Ботев за компания е сръбвал, чашата му оставала винаги недопита. Не обичал да ходи и по кръчмите, освен по работа, и да си губи времето в тях или където и да било. Това са на „хак ерине” приказки, вмяташе тя турския израз за не на място приписвани навици на Ботев. Не е ставало никога и дума той да е пушил. Но, ако е имал една страст, тя е била кафето. Особено когато работел в печатницата или пишел на масата, той пиел кафе с чаени канчета, за да се ободрява. Венета се оказала не само добра съпруга и домакиня, но всякак се стараела да не пречи на мъжа си в работата му. Тя никога не му държала сметка къде ходи, защо понякога се губи дни и нощи или пътува по народните работи. Доколкото той ѝ е поверявал или е слушала от разговорите му у тях с негови сподвижници, тя е съчувствувала на делото им, защото е знаела за какво те работят и какво подготвят. Разбира се, големите и конкретните планове не са ѝ били известни, а и не е било необходимо тя да ги знае. И Венета мъдро не е настоявала мъжът ѝ да я посвещава във всичко. Достатъчно било тя с всяко свое действие да спомага да има сговор в семейството ѝ, изградено на взаимна обич и крепено с доверие и пълно разбирателство. И когато била в напреднала бременност, работата не ѝ тежала. Щастлив се чувствувал и Ботев, че ще стане баща. Няколкото месеца (последни от живота му) в 1876г. са най-неспокойни и изпълнени със събития за Ботев, но и очаквано радостно събитие за него и жена му. Те са времето, когато, както пише в споменатото писмо до Т. Пеев, „въпросите са решени, целта обозначена, времето и разстоянието определени”. И на твърдото му решение да излезе „на борба със стихиите”. На 20 април заминава за Русия за оръжие, хора и пари — в Одеса, Николаев и Кишинев, отдето се връща на 1 май. На 5 май издава първия брой на в. „Нова България”. В началото на май прави последни приготовления за организирането на четата, която ще поведе през Дунав. По това време, на 12 април 1876г., се ражда дъщеря му. Но малко му оставало да ѝ се радва, защото наближавал уреченият ден, когато завинаги ще се раздели със семейството си. Жена му не подозирала нищо. Само, както тя разказваше, „В последно време Христо не догъваше коляно, обикаляше града, събираше хората, хортуваше им възбудено. Беше като пиян и не се сещаше да тури залък в уста. Бузите му хлътнаха, а от умората се изрязаха сенки под очите му. Чудех се какво става с него.” Дошъл часът на раздялата. На 13 май след трогателното прощаване с майка си, която според Зах. Стоянов знаела къде отива, но го заклела да не взема със себе си Кирил, Ботев трябвало да се приготви за още по-тежка раздяла със семейството си. Той нищо не бил казал на жена си. Излязъл рано сутринта и се върнал привечер. Казал ѝ, че ще пътува за Бръила и Галац, а може да отскочи и до Гюргево, и че ще се бави няколко дена. Не било за пръв път да тръгва за някъде и сега тя повярвала, че ще ги остави за малко. Преди да тръгне обаче, той на два пъти се връщал да целува Иванка. „Нещо парнало по сърцето” Венета, защото винаги, когато заминавал за някъде, Ботев се сбогувал много топло с нея, а този път се простил някак набързо и като че избягвал да я гледа в очите. Но тя отдала това на унесеността му през този ден. Последните думи, които ѝ казал, били: „Гледай Иванка” и вратата се хлопнала след него.

На „Радецки”, между Никопол и Оряхово, когато параходът се спирал сред Дунав за 1—2 часа, Ботев написал писмото до жена си Венета. „Мила ми Венето, Димитре и Иванке! Простете ми, че аз не ви казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме накара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачите, а вашите сълзи са много скъпи за мене! Венето, ти си моя жена и трябва да ма слушаш и вярваш във всичко. Аз се моля на приятелите си да та не оставят и тие трябва да та поддържат. Бог ще да ма запази, а като оживея, то ние ще бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящият те Христо 17 майя 1876. „Радецки”.

 Тепърва пред Венета ще се изправят ред трудности и изпитания. И на първо място — материалните затруднения. Когато тръгнал за Гюргево, Ботев не е могъл да ѝ остави нещо. Разчитал е на обещанието на приятелите си. Наистина, тя била подпомогната на няколко пъти от Българското централно благотворително общество. Но това не стигало, за да се издържа тричленното семейство. Нуждата заставила Венета да се обърне към вуйчо си. В нейно писмо от декември 1877г., което беше открито през 1964г., се вижда в какво тежко материално положение се е намирала, за да се принуди да се обърне към него, макар той, дори и като е знаел колко голямо е теглото ѝ, да не е разтворил милостива десница. Вуйчо ѝ е смекчил сърцето си, защото тя останала в Букурещ, а и по-късно той я подпомогнал и възвърнал благоволението си към нея. През много затруднения протича по-нататък животът на тази издръжлива майка, докато дочака да види децата си така, както е желаела. Част от грижата ѝ е отнета, когато Димитър, заедно с Боян Ботев, бил изпратен със средства на БЦБО да се учи в Русия. Останала сама с малката си дъщеря на ръце, изпълнявайки с любов заръката на Ботев „гледай Иванка”, Венета дочакала в Букурещ свободата на родината си. Веднага след Освобождението тя решила да се завърне в Търново, където смятала, че ще може да се изхранва. Както се вижда от писмото ѝ от декември 1877г., владиката се бил съгласил да ѝ помогне малко, за да си отиде в Търново. А този път той ѝ изпратил пари по калугер и с поръка веднага да заминава. Завърнала се в родния град около средата на 1878г., след като били изминали десет години откакто го напуснала. Големи промени в него нямало, но те се чувствували у хората там, както навред в страната. Тя дошла да си отдъхне, но я очаквали и нови грижи и тревоги. Отначало се настанила да живее при сестра си Мариола в къщата ѝ в „Долната махала” (отсетне „Асенова махала”, а сега — „Асенов квартал”). Мариола била омъжена за Хаджи Никола Цанков, заможен кожар. Били бездетни и осиновили едно момче на загинали родители от с. Добри дял. Двуетажната им хубава къща над самата река в основата на „Трапезица” е запазена и сега на ул. Индустриална № 7 (предишен № 9), съвсем близо до моста между „Царевец” и „Трапезица” и недалеч от стария мост, който се намирал по-надолу. Мястото е много живописно и е било особено приятно за малката Иванка. Но наскоро те го напуснали и се настанили в бащината къща на Венета на ул. „Пролет” под бившата търговска гимназия (къщата сега не е запазена). Скованите от предразсъдъци търновци не прощавали на Венета нито първото ѝ заминаване за Букурещ, нито завръщането ѝ с детето от мъж, с когото не била венчана. Първата ръка, която ѝ е протегната покровителствуващо, била на учителката-пенсионерка Иваничка. Венета не обръщала внимание на клюките и страненето от нея; главната ѝ грижа преди всичко била Иванка. Запретнала се да работи „чуждо” (по чужди къщи), за да я гледа, и както винаги, работата не ѝ тежала: „Честно си изкарвах прехраната и мислех само за Иванка, да е сита и топло облечена през зимата. Хич не обръщах внимание на одумките и подмятанията”, говореше тя. Освен това, като бедна жена на поборник, по разпореждане на окупационните власти, на първо време била подпомогната със скромна помощ от държавата, тъй като още не бил издаден закон за отпускане на пенсии. Но към края на 1879г. тази помощ била спряна и Венета се намерила отново в затруднено положение. Тогава търновецът Киро Тулешков, приятел на Ботев още от ученическите години в Одеса, купил от Венета печатарската машина на Ботев и на 16. I. 1879г. я настанил в помещението на турската кадийница, сега читалище „Надежда”. И на Венета Ботева била отпусната пенсия от 30 лева месечно. „За какво по-напред”, както казваше тя, са могли да ѝ послужат тия пари. Идело ѝ да се откаже от тях, но преглътнала горчивия хап и приела пенсията. Иванка растяла, разходите се увеличавали, всяка пара била необходима. Отпосле тя е правила постъпки, за да се увеличи пенсията ѝ на 60 лв. месечно. Въпреки ясното положение, Народното събрание не удовлетворило молбата. Венета Ботева и дъщеря ѝ продължили да живеят в лишения. С друга молба на Венета от 12 ноември 1894г. до председателя на Народното събрание пак се иска увеличение на пенсията й. "Като съм изпратила дъщеря си Иванка да се учи в Женева, а пособието, което негово царско височество ѝ отпуща, наедно с 30 лева пенсия не са достатъчни за нейното поддържане, а аз не притежавам големи средства, затова най-покорно моля почитаемото Народно събрание, като земне предвид заслугите, които баща ѝ Христо Ботев е принесъл на отечеството ни, и незначителната пенсия, която получавам, да благоволи да ми увеличи пенсията, за да мога да улесня издържането ѝ в странство." Като разбира, след дълго бавене на молбата ѝ от 12 ноември 1894г., че няма да бъде удовлетворена и като вижда безразличието, с което се отнасят към молбите ѝ и несправедливото отпускане на пенсии, Венета изпраща до председателя на Народното събрание на 17 ноември 1895 година следната протестна телеграма: "Прочетох във вестника, че съм искала увеличението на пенсията ми от 30 на 60 лева. Имам чест да Ви съобщя, г. председателю, че прошението ми е предадено невярно, тъй като не съм определяла сумата. Понеже събранието е отложило разглеждането на прошението след узнаване на състоянието ми, чест имам да уведомя почитаемото народно представителство, че аз съм подала прошение не защото нямам средства за преживяване, а защото исках да кажа колко получава жената на Христо Ботев, чиито заслуги спрямо нашето отечество са, мисля, по-достойни от заслугите на тези, към които народното представителство се е показало толкова щедро, като им е отпущало по 500—600 и даже 1000 лева месечно. Нима почитаемото народно представителство мисли, че досега с тези 30 лева месечно ми е било възможно да се издържам и че 30 лв. са достатъчно възнаграждение? Нима българският народ така цени заслугите на своите синове, които са паднали жертва за отечеството?... Докога ще съществува тази грамадна разлика в пенсиите? Аз се отказвам от своята нищожна пенсия и изказвам моето искрено желание да се разпределят всекиму според заслуженото и мола Вашето разпореждане за отнемането ѝ. С почитание: Венета Хр. Ботева" Копие от телеграмата й било изпратено и на софийския вестник „Млада България”, в бр. 46 на който от 21 ноември 1895г. е било обнародвано. Редакцията прибавила и коментар към телеграмата. В него се казва: „По-тежка и по-заслужена плесница от тая едва ли би могла да се даде на днешното Народно събрание, а главно на Стамболовите народни събрания.” Но как е щяла да свърже двата края и как е щяла да се погрижи за образованието на Иванка, която вече е тръгнала на училище, Венета не е могла да си представи, ако не е бил вуйчо ѝ. Когато Михаил Димитров пише за срещата си с нея в 1915 година, той подсказва отговора на тези тревожни въпроси: „Тя изказа, пише Димитров, учудването си, че толкова много се интересуват от Христо Ботев и толкова много книги били написани за него, а детето и съпругата му щели да умрат гладни” ако не се бил притекъл в тяхна помощ вуйчо ѝ. От тия думи трябва да съдим, че Венета Ботева си е отишла от тоя свят огорчена, толкова повече, че Народното събрание към някои е било много щедро...”. Баба ми отбягваше да говори за нищожната пенсия, която ѝ давали. Когато е заговорвала за нея, тя я е наричала „някаква си там милостиня”. А предварително е знаела, че молбата ѝ няма да бъде удовлетворена от Народното събрание, председател на което бил Стамболов. С горчивина е трябвало да вижда, че Стамболов, когото е хранила в Букурещ, когото Ботев е обичал много и се е възхищавал от ума и способностите му, се е отвърнал от нея. Когато веднъж го срещнала из търновските улици, той вече големец, я погледнал, като че никога не бил я виждал, „обърнал си главата и файтонът му отминал”. Отношението ѝ към Стамболов и неговото управление, както и на сина и дъщеря ѝ, е останало непроменено — отрицателно. Дори и когато е трябвало от учтивост да запазва протоколни форми на отношение, тя не е могла да възвърне някогашната дружелюбност към него в Букурещ и никога не се е обръщала лично към него в молбите си по пенсията ѝ. А Стамболов, както и други управници, са използували и името на Ботев, и неговите близки с оглед на личните си интереси, като често пъти се показвали заинтересува. Но да се върнем към последователния ход на разказа си. До 1885 година вуйчото оставал непримирим. Дори и когато Венета в това време действувала за отпускане на пенсия, която заслужавала, и дирела неговата помощ за въздействие върху църковните среди в Търново, които също ѝ прости, че „не е минала под венчило”. Но годините му вече натежавали. Той сам не можел да се оправя и отново помислил за сестриницата си. Кой друг, освен нея, би могъл да го гледа добре. През 1885 година той пратил вест, че ѝ „прощава напълно”, канел я да отиде пак при него с дъщеря си, която щял да настани в пансион. Нараненото достойнство на Венета навярно не е щяло да ѝ позволи да се върне при него, но е трябвало да мисли за Иванка, за децата си. И тя склонила да замине за Букурещ. Там отново взела ключовете в ръка във владишкия дом и поела грижите за 77-годишния си вуйчо. Иванка била настанена в пансиона на мадам Брок. Две години престояли майката и дъщеря ѝ в Букурещ. През това време Панарет Рашев съвсем отпаднал. Силите му го напуснали, умът му отслабнал, започнал да говори не много редно, не можел да направи нищо без Венета. И владиката ще ѝ се отблагодари. В 1887г. той починал, а тялото му било пренесено в Търново за погребение. За там заминали и Венета и Иванка. За Венета и децата ѝ било отредено наследство от владиката по завещание. Но освен това тя получила и пари в наличност (наполеони) и ценни книжа от австрийски заеми. Изпълнението на завещанието се забавило доста дълго. Тъй като разноските по издръжката и образованието на децата ѝ се увеличавали, тя настоявала пред изпълнителите на завещанието, между които бил и Евлоги Георгиев, по-скоро да се отвори завещанието на вуйчо ѝ, за да може да види на какво гради плановете си. Уреждането на завещанието станало едва през 1898г. Но още щом се завърнала в Търново след смъртта на вуйчо си, Венета се погрижила да се нареди, за да може децата ѝ да продължат образованието си.

С парите, които получила от вуйчо си, вън от завещанието, тя си купила къща в центъра на града, построила два етажа над нея и два магазина за доход, тъй като ги дала под наем. След дълги теглила майката и дъщерята се настанили в свой дом.

Днес на фасадата на къщата (на ул. Ст. Денчев № 2) към улицата, в средата има паметна плоча с надпис: ДОМ НА ВЕНЕТА – СЪПРУГА НА ВЕЛИКИЯ ПОЕТ И РЕВОЛЮЦИОНЕР ХРИСТО БОТЕВ – И НА НЕГОВАТА ДЪЩЕРЯ ИВАНКА ОТ ПРИЗНАТЕЛНИТЕ ПОКОЛЕНИЯ 1948г. Иванка продължава учението си. Димитър довършва наскоро учението си в Русия. Майката живее с техните успехи, единствената ѝ грижа е те да получат високо образование, както е мечтаел Ботев. Разумно разпределяли и харчели, главно тези средства са послужили за по-нататъшната издръжка на децата ѝ. Редуват се радостни дни за Венета, когато децата ѝ са около нея, и особено след като най-успешно са завършили висшето си образование. Тя споделя всички прояви на дъщеря си, симпатизира на социалистите и на македонското революционно движение. Неведнъж в къщата си подслонява македонци-изгнаници и революционери. Къщата, която купила, била на Велчо Джамджията. Първоначално тя минала като зестра на дъщеря му Тодора Петкова Медникарова, после била на Тодор Бостанджиев и Петко Боев, при чието изселване я купила Венета. След гибелта на Ботев, най-страшен удар за нея била предивременната смърт на дъщеря ѝ Иванка в 1906г. Бях съвсем малка и си спомням само когато край ковчега на Иванка у дома баба Венета беше седнала, удряше с ръце коленете си и охкаше болезнено. Тя заживява сама в Търново. Не обича много да ходи и да се среща с различни хора, рядко ходела и у сестра си Мариола. Държала се почтено, сериозно. Постепенно се върнало и уважението на неподдали се на отрицателното отношение към нея търновски граждани. Но когато почина майка ми в 1915г., тя се пресели при нас в София. В осиротелия ни дом тя напълно замести майка ми. Както е бдяла над възпитанието на Иванка, така тя постъпваше и с мене. Поради постоянните настоявания да отиде и навести къщата си, един ден баща ми я завежда в Търново. Тя е доволна, че отново е в родното място. Но не мина много време и баща ми получи телеграма, че майка му внезапно се разболяла и че го вика веднага да замине за Търново. Когато той пристигнал и отишъл при нея, тя едва-едва промълвила: „Ох, дойде най-после”. Повече с очи, отколкото с уста му казала къде е скъпото прощално писмо на Ботев от „Радецки” и след като баща ми го взел и прибрал в джоба си, тя с последно усилие добавила, че той знае къде да го даде, за да се запази за вечни времена за българския народ. Последните ѝ думи били „за вечни времена, за българския народ”. Успокоена, обърнала се към стената, затворила очи и издъхнала.

След смъртта на Иванка майка ѝ поръчала паметник, който и сега стои над гроба на милата ѝ дъщеря. А своята и народна почит към нея търновското гражданство изрази, като постави до него гранитна плоча на гроба на Венета Ботева, на която се четат словата: 

„ВЕНЕТА, СЪПРУГА НА ВЕЛИКИЯ ПОЕТ И РЕВОЛЮЦИОНЕР ХРИСТО БОТЕВ, РОДЕНА 1847г., ПОЧИНАЛА 27. II. 1919г. ОТ ТЪРНОВСКОТО ГРАЖДАНСТВО -1948г.” 

Източник- Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство Венета Рашева- Божинова (Издателство на Отечествения фронт, София, 1976)

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Денят на детето и ние

Една статия на изключителната Зоя Ставрева, първата българка, защитила докторска дисертация по философия. В продължение на 24 години преподава философия в Девическата гимназия във Велико Търново.

Твърда е вярата на всички ни, че бъдещето на един народ е заложено в децата. В разцъфтяването на безкрайното много възможности легнали в детската душа се състои най-голямото богатство на този народ и се обуславя неговото щастие. Всред голямата материална и морална разруха тази вяра обнадеждава хората, внася бодрост в техните души. Във връзка с тази вяра се отреди у нас и другаде ден на детето. Денят посветен на детето иде да напомни на нас, възрастните, грижите ни за децата, да ни изтъкне най-важните въпроси във връзка с тяхното физично и психично развитие. За да може, обаче този ден да изпълни своето истинско предназначение, той трябва да бъде едно постоянно напомняне на нас, възрастните, да се вгледаме в себе си, в своите дела, като се издигнем до най-голямата добросъвестност. Денят на детето трябва да напомни и грижите ни към нашите всекидневни прояви, към нашите думи и начинания. Нищо не е тъй решаващо за бъдещия развой на детската душа, както примера на възрастните. Със своя говор, със своите маниери, със своето държание, със своя начин на живот те влияят съхранително или разрушително върху крехката детска душа, хвърлят детето в ръцете на Бога или дявола.

За едно незакоравяло човешко сърце децата трябва да бъдат камбанен звън, който води към възкресение. И най-престъпната човешка душа трябва да се стряска и да отстъпва пред широко отворените детски очи, които поглъщат жадно всичко. Децата са бъдещето на света, но образа на това бъдеще ще дадем ние, възрастните, а не самите деца. Ние владеем децата и от това как ще ги владеем, от това какво ние им даваме като физични и психични заложби и като подпомагаме развоя на тези заложби, ще зависи тяхната съдба, а с това заедно и тази на народа ни.

Ние често се оплакваме от грубостта, от неучтивостта, от незачитането на младото поколение. Упрекът, обаче отправен към тях е един замах, който ни бие право в лицето, камшикът, издигнат да ги удари иде да опаше първо собствената ни снага. Защото, каквото сме ние, това са и нашите деца — те са отражение на живота на възрастните. Не децата, а ние, възрастните, трябва да станем по-добри и чрез нашия пример да ги издигнем.

Денят на детето не трябва да ни води към нови теории и нови методи на възпитание, а към разбиране най-великата истина, че възпитанието на детето не е нищо друго, освен самовъзпитание на нас възрастните. Нашето вътрешно самонадвиване е най-добрия ангел-хранител на нашите деца. Затова, който иска денят на детето да добие своето истинско предназначение, той трябва да се постарае да уравновеси своя вътрешен мир и да застане чист със своите дела пред света и хората, като пред Бога. Иначе, този ден и за в бъдеще ще си остане само една външна парадност, един спектакъл, без каквато и да било по-трайна полза и значение.

Из Общински вестник "Велико Търново"- 10 май 1935г. 
Прочетете още-  Денят на детето се е празнувал в Неделята на мироносиците

Грета Костова- Бабулкова 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Митрополит Климент (Васил Друмев) за свободата

Не е свободен онзи българин - подчертава в словото си на Великден 1881 г. Митрополит Климент Търновски,  който стои в невежество, който не умее да познава правдините си, що му се дават от Конституцията, не умее да защищава тези правдини чрез законът от посегателства. Не е свободен този българин, който, като има що-годе образование и материални средства, както и известно положение в обществото и държавата, ползува се от простотата на другите и злоупотребява с тази тяхна простота в ущърб на правдата и законността. Не е свободен този, който за постигането на известни цели и интереси, сее между населението интриги и раздори и поражда партии. Не е свободен този, който като е обществен деятел, не е проникнат с такава любов и преданост към народът, щото да гледа всякогаж най-добросъвестно да изпълнява обязаностите си, що му се налагат от службата му. Не е свободен този, който има такова поведение, щото да съдействува да се усилва между населението развалата на чистата нравственост. Никой такъв българин не може да се каже, че е свободен. Такъв българин, ако и да живее в освободената си страна, ако и да се радва на хубава Конституция, на закони, но той не е свободен, той е роб или на невежеството си, или на егоизма и честолюбието си, или на лошите си наклонности. 
Но може някои и вероятно мнозина да кажат: "Пак за свобода ще ни говорят! Ние чакаме и желаеме да чуваме в такивато дни съвършено друго, а нам ще говорят пак за свобода и все за свобода". Възможно е или за вярване е, че се говори за свободата наистина твърде често. Но какво да се прави, братя, когато свободата е хубаво, свето нещо? Когато тя е най-висшето благо за человека тук на земята? Когато тя е най-яката и даже единствената основа за истински напредък и за истинско благополучие на народите? Когато без нея невъзможен е честит частен и народен живот? Накъдето и да се обърнем, от най-стари времена и до днес, ние навсякъде виждаме и чуваме, че все за свобода се е проповядвало и проповядва, все тя се е полагала за основа на всичко добро, все за нея хората са правили най-големите жертви. Спасителят благоволи да пострада на кръста, за да ни направи свободни чада Божии. Най-великите умове на светът посветявали са всичките си усилия, за да приготвят за человеците възможност на свободно живуване. Народите за нищо друго не са правили толкова много и скъпи жертви, не са проливали толкова много потоци кръв, колкото за запазване на свободата си. Та и ние, българите, в продължение на петстотин години от какво се най-много теготяхме, кое съставляваше най-голямата наша злочестина? Не това ли, че бяхме лишени от свобода? За какво най-много тъжахме и въздишахме? Не за свободата ли? За какво се пращаха на заточение, гниеха в тъмниците, висяха по бесилките най-добрите наши мъже? Не за свободата ли?
В какво се състои истинската свобода? За нас, християните, този въпрос не трябва да бъде особено труден. С живота, учението, страданията, кръстната смърт и в славното си възкресение Иисус Христос ни показа в какво се състои истинската свобода. При всичко, че Той нямаше в ръцете си никаква власт и сила, никога не се смути пред своите знатни и могъщи гонители, никога от страх пред силата или от угода пред знатността не се отказа от проповядването на правдата. Свободно и безпощадно изобличаваше и еврейското общество, и еврейските първенци в тяхното невежество, в техните лицемерства и пороци. „Горко вам, книжници и фарисеи лицемери”, открито казваше Той в лицето на тези силни първенци, ако и да знаеше много добре, че те могат да му направят голямо зло. Когато беше вързан и почти осъден на смърт, Иисус Христос не се побоя да изобличи Пилат и да му каже в очите: „Ти не щеше да имаш над мене никаква власт, ако ти не бе дарено свише”, макар и да знаеше, че твърде много зависеше от Пилата да се пусне или да се предаде на смърт.  Та и въобще, както пред своите неправедни съдници, така и на кръста, дето неговите страшни мъки даваха повод на неразумната и лековерна тълпа да произнася срещу него още по-горчиви хули и присмивания, Иисус си остана спокоен, величествен, непобедим.
Какво виждаме ние в Спасителя, в апостолите и във всички онези, които в служенето си на народ и общество са вървели по техните стъпки? Виждаме в тях една висока нравствена чистота, виждаме ги свободни от пороци. Тази висока нравствена свобода е давала на тяхната воля онази твърдост и на техния характер онази независимост, които са им давали възможност да надвият светската суета, да надвият гонения, мъки, тъмници и самата смърт. И най-главното, виждаме в тях голяма любов, силна преданост към доброто и усъвършенстването на хората. Дълбоко предани на този чист идеал за човешко добро и съвършенство и с такава нравствена чистота, те са посветили всичките си сили и способности, целия си живот, за да служат на правдата и истината и да направят това велико богатство достояние на своите народи и на цялото човечество. И затова те всякога са побеждавали.
Нищо, нито светски удоволствия, богатство и чинове, нито заплашвания, гонения, хули и страшни мъки, нито най-ужасна смърт, не е могло да пречупи твърдостта на тези хора, да ги накара да се откажат от служенето на техния висок идеал, да преклонят глава пред ласкателствата или пред силата. Те са били и са си останали високо независими, високо свободни в служенето си на правдата и са се подчинявали само на това, което е изисквало тяхното високо служене. Тази висока свобода е истинската свобода, която се състои в свободата на човешкия дух. Само човек с дух свободен може да има истинска свобода. Само той може да надвива прищевките си, честолюбията си, злобата, мързела и всички пороци. Само свободният по дух човек може да подчинява своите частни интереси на общите интереси, да поставя всякога по-горе от всичко общото благо и да претърпява гонения, хули, мъки и смърт за общото добро.
Народ, който е престанал да уважава честността, правдолюбието, правосъдието, неподкупванието, няма право да живее.

Из реч, произнесена при отслужване на благодарствен молебен по случай 5-годишнината от освобождението на Велико Търново. Из „Истинската свобода”, сп. "Духовен прочит" кн. 2

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ