Сватбата на хаджи Минчовата дъщеря, празник за цяло Търново

Из историческата повест за хаджи Минчо от Търново
 "ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА" от Змей Горянин

XIII

ЕСЕНТА се задържа топла и хубава, като че ли само за двамата годеници: да могат да се притъкмят и на зима да са готови да скътат дом. Пенка имаше да доприглася прикята си, макар че Селвелията преди да си отпътува за Виена я беше повикал настрана и доверително ѝ беше казал:

— Пенче, батьовото, остави цялата работа на мене! Ще ти изпратя от Виена най-баш прикя. Такава... такава... каквато и султанската дъщеря няма. Да разбере мало и голямо, че се жени на ортака ми дъщеря!

Пенка му беше благодарила от сърце. Но грижите ѝ не бяха се намалили. Не е лесно то! Жени се хаджи Минчова щерка! Що хора трябва да дарява! На сватбата и градът ще се извърви да гледа прикята ѝ. Нека видят какво е могла да изработи. И не да ѝ завидят, или да я похвалят, ами да сърадват на късмета на Николи, че е взел такова момиче.

Николи пък имаше други грижи. Той бързаше да пригоди стария чорбаджийски дом на баща си по новата мода. На другия ден още след обявяването на годежа, той бе изпратил човек да му намери майстори зидари, и марангозчии, и бояджии — и от месец почти къщата му кънтеше от ударите на теслите, от скърцането на бичкиите и от безгрижните бояджийски песни.

Веднъж хаджи Минчо го закачи:

—     Николи, ти дворец ли готвиш, или търновска къща? Ако слушаш Стоенча Ахтар, пренеси си къщата на Царевец. Там са били дворците, казва Стоенчо.

—     Слушам го, дядо хаджи, и му вярвам, — отговори сериозно Николи, а после се засмя, — колкото за двореца, прав си... За твоята дъщеря и дворец да построя е малко!

—     Пуста любов! — повдигна рамене хаджията, но беше видимо поласкан. — Пуста любов! Как кара и умните хора да глупеят!

И влезе в кантората със завъртени броеници и хубава благодарна усмивка.

Николи, наистина, искаше да направи от къщата си малък дворец, в който да заведе другарката си, както прилича на такова семейство, от каквото я вземаше. С какво друго би могъл да благодари на хаджията за добрите му грижи и за бащинската му нежност? Та нима можеше да забрави, че се смяташе бедняк и писар в кантората на стария търговец, а после изведнъж се видя богаташ и един от най-тачените и ценени хора в търговския свят на Търново.

Не! Такива добрини не се забравят.

И той работеше мъжки. Щом се откъснеше от кантората, бягаше да нагледа майсторите в къщата си и да им даде поръчения. А като наближи средата на октомври, много често взе да се заглежда по дервенския път и честичко подпитваше, какво ли е станало с кервана от Свищов.

Керванът от Свищов беше тръгнал отдавна. Но сега беше есен, дните бяха намалели и животните трябваше да почиват нощем. По-бавно се пътуваше.

На пристанището шлепчията беше предал на керван-башията дядо Али един отделен товар и беше му казал, че тази пратка не е за съдружието, а за най-младия ортак. Лична пратка.

Дядо Али се беше усмихнал и беше поръчал да я натоварят на неговата и на Стойковата коли.

—     Защо, дядо? — беше го запитал младият керванджия.

—     Защо ли? Защото е берекетлия. На хаджи Николи за сватбата ще е. Трябва най-верните хора да му я носят... Аз едно време...

Стойко пак бе скочил на ритлата и пак бе потънал в мъдрите думи на стареца, събирани, сякаш по дългите криволици на керванджийския път...

—     Едно време когато се зажених хаджията ми купи нова кола и нови биволи... За хаджи Цача, казвам, за бащата на хаджи Минча... Сега дойде ред на внучката му да се отблагодаря за добрините... Цялата стока в кервана да разпилея, няма да ми е мъка... А за мойта и твойта кола, ще си отваряме очите на четири.

Двете коли пристигнаха първи в Търново, но дядо Али не каза нищо пред хаджи Минча, а тихичко прошепна на Стойко да ги откара пред дома на Николи и да не ги разтоварва преди да е мръкнало. А после намери време да прошушне и на Николи, че е дошъл нарочен товар за него.

—     Знам, — отвърна Николи. — От толкова време го чакам. Къде е?

—     Изпратих го със Стойко пред дома ти. Довечера със Стойко ще го разтоварваме. Не е редно да се показва отсега този товар на хората.

Николи се усмихна

—     Ти знаеш ли, какво си донесъл?

—     Не зная, па и не ми е работа да знам. Само се сетих, че е за сватбата. А щом е за сватба не се показва без време.

Вечерта двете коли бяха разтоварени. Техният товар криеше най-хубавите и най-модерни мебели за новото домакинство, избирани с вещина и обич от Селвелията.

—     Слагайте сега, всичко, както ни падне, — каза Николи. — Като си доведа невестата, тя да ги реди, както си иска. . . То не е работа за мъже.

И все пак, макар че не беше работа за мъже, цяла нощ Николи не мигна. Той ходи от стая в стая, гледа донесените вещи и им се радваше, като дете.

—     Ето на този дълъг стол ще се излягам привечер, когато изляза от кантората. Пенка ще сяда отсреща на ниската табуретка, ще взема гергефа на коленете си и ще бродира. И колко тихо и топло ще бъде под светлината на лампата и при играещия огън в камината.

Унесен в мечти на разсъмване задряма на същия този дълъг стол и би дремал дълго, ако не бе го събудила старата слугиня:

—     Хаджи, един тревненчанин иска да те види.

Беше вече светло и ясно октомврийско утро. Селянинът влезе в стаята и се огледа: тая необикновена нареда го забърка.

—     Аз, прощавай, хаджи Николи, че дойдох... Дирих те в магазията... Казаха ми, че още си бил вкъщи, за това дойдох...

—     Няма нищо за прощаване. Добре че си дошъл. Какво стана нашата работа?

—     Готов съм, хаджи. Сега ще сложа бравата на вратата. Нали затова те събудих? Не мога да сложа брава, без да си ти при мене... Такъв е законът:          чорбаджията трябва да бъде при мене, когато работя.

—     Ами ключовете готови ли са?

—     Готови. На ти ги ... И да ти кажа ли: то не ми е работа, ала... защо ти е вторият ключ?

Николи не отговори, а тръгна пред майстора ключар и го заведе при пътната врата. Там чакаха две чирачета с инструментите.

—     Почвай !

Майсторът започна работата си, а Николи дълго гледа ключовете, особено вторият.

Час по-късно той заключи и тръгна към кантората. На слугинята си даде нареждания, никой да не отваря главната врата. Който идва, да идва през кухненската порта. И оттам да си отива.

Слугинята го изгледа с недоумение. И навярно заключи, като хаджи Минча, че когато е влюбен, и най-умният човек може да дава глуповати нареждания!

В кантората Николи завари хаджи Минча самичък и му повери:

—     Дядо хаджи, аз съм готов. Чакам само твоето изволение за сватбата. Когато ме удостоиш да ми речеш, че мога да взема Пенка...

—     Ще, Николи! Скоро ще ти кажа, сине!

Следната неделя, подир отпуск черква, към къщата на хаджи Минчо се упътиха поп Димитър, хаджи Димия, Стоенчо Ахтар и даскал Петко Бюлбюла. Хаджи Николи беше отишъл преди тях и заедно с Кина ги посрещна на прага на пруста.

—     Добре дошли! — приветливо се засмя Кина — Дядо хаджи Димия, как се случи така, та тази година два пъти да идваш у нас все за хубави работи.

—     Случва се, невесто. Във вашата къща все такива работи ще се случват, щом имаш такъв добър стопанин и щом си отгледала такова чадо. Хайде да е хаирлия.

—     Амин, завърши поп Димитър и забърза по стълбите нагоре след Стоенча.

Горе пак ги чакаше хубавата праскова ракия на хаджи Минча, но този път гостите ѝ обърнаха малко внимание.

—     Хаджи Минчо, — започна дядо Димия, — този път работата ни е голяма:          антило е то, бе брате, не е шега!

Такава книга не се пише всеки ден.

—     Тъй е, дядо Димия.

Старецът беше взел върху себе си длъжността на разпоредител и затова любезно отклони поканата на Кина да им налее още по една чашка ракия.

—     Не е сега време за пиене, Кине! За сватбата ще пием, колкото си искаме. А сега сме се събрали за работа.

И без да дочака Кина да затвори вратата, изкомандва на даскал Петка:

—     Бюлбюл, сядай и пиши!

—     Чакай малко, дядо Димия! — прекъсна го Стоенчо. — За писането е лесно. Искам да кажа две приказки на хаджи Минча пред вас.

Той се закашля предупредително и стана:

—     Достопочтений ми другарю, хаджи Минчо. Зная, че ме позова, като свидетел за антилото на чадото си Пенка. Дойдох с готовност, защото те познавам и тебе и почтената ти фамилия. Но трябва да ти реча, че антило не се пише току така... То е, дето има една приказка, все едно, че правиш завещание... И пак ще реча, както рекох пролетес, когато научих за ортаклъка ти с хаджи Николи. Очите ми се просълзяват, когато между българите виждам сговор и споразумение. Ти вземаш в дома си не зет, а син. И то такъв син, какъвто да даде Бог на всички почтени българи. Каквото и да препишеш на Пенка в антилото, все ще е малко за този благороден момък.

Николи не го чуваше. Той знаеше, че е повикан на някаква важна церемония, но тя малко го интересуваше. Не се женеше за парите на хаджи Минчовата дъщеря, а за самата нея. Беше достатъчно богат, умен и учен, за да може да прехрани една жена и да ѝ създаде положение в обществото. Щастие беше, че тази жена беше дъщеря на най-близкия му човек.

—     Аз съм ги премислил тези работи, Стоенчо, — отвърна хаджи Минчо. — Господ е много милостив към мене, щом ми е дал толкова добра дъщеря, а ми изпрати още по-добър зет. Пиши, даскал Петко!

Даскал Петко Бюлбюла отвори дивита и натопи пачето перо. Хаджи Димия подаде хартията и се прекръсти:

—     Благословление Господне! Казвай сега, поп Димитре! Ти ги разбираш тези работи...

—     Аз ще кажа началото, а оттам насетне ще казва хаджи Минчо.

И бавно, отсечено започна да диктува:

—     В слава на Светата, Единосъщна и Животворяща Троица — Отца и Сина и Светаго Духа — аз долуподписаний хаджи Минчо хаджи Цачоолу, родом от Дряново, а живеещ в град Търново (касаба) утверждавам с честний си търговски подпис и пред мои честнейши приятели и свидетели, че поради сватбата на дъщеря си Пенка с добродетелний господин кир хаджи Николи хаджи Димоолу на същата преписвам що мога, а дословно...

И като издиктува това, обърна се към хаджи Минча:

—     Казвай сега, хаджи!

Хаджи Минчо направи широк кръст и продължи диктовката:

—     Оставям ѝ всичко, което е мое притежание: и стока, и пари, и имот. А ако ме намери недостоен за баща, да ме изгони и да ме остави просяк на улицата пред черквата „Света Богородица“. Толкова.

Даскал Петко записа думите му и подаде листа на поп Димитра.

Имаше нещо величествено в тази церемония. Никой не повдигаше глас и не се заглеждаше встрани. Всички завиждаха на одесетореното богатство на хаджи Николи, но знаяха, че достойно му се пада такава чест и такова щастие.

Поп Димитър се прекръсти и сложи под текста на антилото тежък подпис: „протонотар поп Димитър“. Сетне подаде перото на хаджи Минча.

Хаджията погледна Николи, засмя се и завъртя своя прост подпис.

—     Сега е твой ред, Николи!

Николи, като че ли се събуди от дрямка. Той пое перото, изгледа насъбраните и преди да сложи подписа си написа:

—     Приемам от достопочтения си ортак, приятел и благодетел, господин кир хаджи Минчо хаджи Цачоолу само неговата благороднейша дъщеря Пенка. Този дар ми е по-скъп от цялото негово притежание.

После бавно се подписа и без да се обади слезе по стълбите към кухнята, където не знаеше, че Пенка го чака. Но когато я видя, той за пръв път има смелостта да я приближи, да я прегърне и да долепи устните си до бледата ѝ от вълнение страна.

В това време горе даскал Петко беше прочел написаното от хаджи Николи и честните свидетели, преди да се подпишат, многозначително поклащаха глави:

—     Хвала ти и чест, хаджи Минчо, за този благороден зет. От тази благост Господня по-голяма не може да има! Честито!

Сватбата на Пенка бе празник за цяло Търново. Хаджи Минчо бе поканил всички първенци на града в къщата си, а за сиромашта бе отпуснал три големи бъчви с вино на улицата пред долните си магазии.

Най-големите майстори-свирци от Елена и Лясковец бяха поканени за тази сватба и техните свирни бяха проглушили града от една седмица.

В неделя, след богатия обяд, хаджията и Кина излязоха да изпроводят младоженците до пътната порта: там стоеше запретнато в двата черни жребци на хаджията съвсем ново, лачено лондо.

—     Това ви е подарък от мене, — прошепна Кина, целуна дъщеря си и заплака.

Конете поеха лондото и копитата им захвърляха искри по калдъръма. Пред къщата на хаджи Николи свиреше музика, а Стойко с десетина другари стреляха с пищови и хвърляха фишеци, които греяха чудесно в сивкавата есенна привечер.

Николи подаде ръка на жена си:

—     Слез, Пенке!

И сложи в дланта ѝ един тежък златен ключ.

—     Отвори вратата с този ключ. С него ще я затвориш, когато ме изпратиш на носило. А с този ключ, (той ѝ подаде един стоманен), ще отваряш всеки ден, да ме посрещаш и изпращаш.

Пенка пое ключовете, едва успя да отключи и когато слезе в пруста, сподирена само от мъжа си, отпусна се на врата му и заплака щастлива.

Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII

Художник: Васил Горанов

ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА XI-XII

Из историческата повест за хаджи Минчо от Търново
 "ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА" от Змей Горянин 

XI

ПАЗАРЕН ден градът се оживяваше още от тъмно. От тъмно заскърцваха по едрия калдъръм на арбанашкия път коли и каруци от Горна и Долна Оряховица и от Лясковец. По-късно прииждаха и пазарджиите от Дебелец и Балван, след тях самоводчени и поликраищенци, а най-сетне закъснелите дечинци и яларчени.

И още с първите зари на слънцето, из пазара се понасяха пискливите звуци от свирнята на Николито Странджата.

Всички, които поне веднъж бяха идвали на пазар в Търново, познаваха Николито, но никой от тях не можеше да каже, какъв му е точно занаятът, защото Николито свиреше на кларинет, бръснеше, хамалуваше, събираше билки, ловеше гущери за магии и пиявици за пускане кръв, а най-често пиянствуваше на Марно поле в кръчмата на Ризоолу. Затова никой не можеше да каже, с какво този безобиден човек си вади прехраната.

Когато някой шегобиец му зададеше такъв въпрос, Николито се засмиваше широко и без злоба обясняваше: — Хляба си, аратлик, лесно вадя. Колко хлебец е то? Една суха коричка. . . Другото е мъчно: да извадя туй, с което квася хляба . . Пиячката, искам да кажа. . . Тя мъчно излиза.

Николито беше някаква необходимост за търновския пазар: нещо като сергия, или кантар, или като заптиетата, които пазеха ред и събираха общинския налог. Без веселия бръснар-кларнетист, сякаш би се убила празничността на пазарния ден.

Него го познаваха толкова добре, че почти никой не се спираше да чуе свирнята му. Но ако тя замлъкнеше случайно, всички се извръщаха да видят, какво е станало.

И сега пазарът се стъписа: Николито тъкмо завършваше песента, с която бе убедил един колибарин балканджия, че ще го избръсне за един грош, тъй както в Цариград бръснат за алтън. Грошът щеше да му осигури половин ока вино у Ризоолу и затова пръстите му бяха особено пъргави, когато натискаха клапите на кларинета и вдигаха звуковете до трето небе. . .

И изведнъж песента секна, прекъсна се и остави звънтенето на чуковете от бакърджийската чаршия да прозвучи самостоятелно и нестройно, докато дотогава те ѝ пригласяха.

Николито се зазяпа по два едри, черни коня, които возеха лачения файтон на хаджи Минча. Тези коне и този файтон се появяваха из улиците на Търново два-три пъти в годината, на най-големите празници. А сега беше обикновен пазарен ден в началото на септемврий.

—     Ай да се не види, макар!

—     Какво рече? — запита балканджията, който вече бе сложил на врата си мръсната бръснарска кърпа. — Ще ме бръснеш ли, или не ?

—     Чакай да видим, какво става, — сопна се Николито и отвъртя кърпата от шията на нетърпеливия си клиент. - Има нещо в тази работа!

И други мислеха като Николито. И те знаеха обичаите на хаджи Минча. А конете, едва задържани от файтонджията, преминаха през пазара и спряха пред тежките магазии на „Хаджи Минчо, Селвели и Содружие“.

Старият търговец, като че ли отдавна чакаше файтона, защото мигом излезе на вратата на кантората и протегна широко ръце на този, който пръв слезе :

—     Добре дошъл, ортак. . . Брей, очите ни се изгледаха за тебе.

Той затвори прегръдката си и трикратно, по обичай, целуна новодошлия.

—     Е, хаджи Минчо, годините минават, а ти още младееш.

—     С такъв ортак лесно се младее, — подмигна весело хаджи Минчо към хаджи Николи, който беше слязъл от файтона и даваше някакви нареждания на файтонджията. — Хайде, Николи, събрахме пазара. Влизайте, влизайте вътре.

Новината за лачения файтон и за пътниците в него мигом обходи пазара: беше дошъл от Беч другият ортак на хаджи Минча — доктор Евстрати Селвели. Кларинетът на Странджата пак записука, чуковете от бакърджийската чаршия пак започнаха да пригласят и да отмерват високите хвалби на продавачите.

В същото време в кантората на хаджи Минчо беше поднесено кафе на тримата ортаци. Служащите един по един идваха да поздравят Селвелията с „добре дошъл“ и да му целунат ръка. Селвелията някак се стесняваше от този израз на покорна преданост. Той беше още сравнително млад, едва беше прехвърлил трийсет и петата година, но дълго време не беше идвал в България и почти беше забравил търговските порядки. И когато си отиде последният посрещач — чирачето Минчо — той облекчено въздъхна:

—     Отвикнал съм се, хаджи, на алатурка търговия... Във Виена няма такива обичаи.

Хаджи Минчо само се засмя. После се обърна към Николи:

—     Ами защо се забавихте толкова? Ние ви чакахме снощи.

—     Щяхме да се приберем снощи, дядо хаджи, ала ни задържаха в Преображенския манастир. Нали знаеш дядо Натанаил? Като видя доктор Статя и се прехласна. „Да не ви е просто, — казва, — ако не ми почетете манастира, да преспите тази вечер. Утре раничко ще ви събудя да стигнете за пазара в Търново.“

—     Тук всички са много любезни и гостоприемни, — промълви Селвелията, сякаш на себе си.

Хаджи Минчо го погледна със същата усмивка:

—     От колко време не си идвал, Стате ?

—     Пет години, хаджи. . . Все се канех да идвам и все нещо ми се изпречваше на пътя. . . А пет години не са малко.

—     Не са! За толкова време си станал съвсем европеец. Забравил си нашите обичаи.

—     Ех, не съм съвсем, не съм, — опита се да се оправдае Селвелията. — Само че, виждат ми се някак чудни. . .

Старият търговец се приготви да му отвърне, но вратата се отвори и в кантората влетя като вихрушка Иванчо Радювич:

—     Виж ти късмет! Да намеря и тримата си чорбадджии събрани! Добре дошъл, бай Стате! Как е? Леко ли мина пътуването? Че то не е шега, бе брате! От Беч до тука, що път е!

Обикновено Иванчо беше малко разговорлив и само радостта му можеше да обясни този поток от приветствени думи.

—     Благодаря ти, Иванчо, — отвърна Селвелията. —Леко мина пътят. С парахода не е мъчно, както с файтон или кон.

—     Ба! — разсмя се Иванчо. — Аз все с кон пътувам и не мога да се оплача. Свикнах. . .

—     Ами ти как попадна изневидело? —запита хаджи Николи. — Нали уж през горнята неделя щеше да идваш?

—     Свърших работата по-скоро. Ето парите. Ето и сметките. Шестотин лири и отделно 17 000 гроша. Па прощавайте. Отивам по пазара, а надвечер ще мина през долните магазии да пресрещна кервана.

И той отлетя, както беше и влетял.

На масата, около която седяха тримата съдружници останаха дисагите с парите, които Иванчо беше събрал. Селвелията отвори едната страна и изтегли двата група с лирите. Хаджи Минчо не сваляше очи от него. И когато видя, че съдружникът му се тъкми да брои парите леко присегна, взе труповете, взе и дисагите и изсипа съдържанието им в голямата желязна ракла при другите пари..

—     Прощавай, доктор Стате. Аз не съм си вдигнал вярата от Иванчо Радювич, та да му проверявам парите. Щом казва, че са толкова — толкова са.

Селвелията сконфузен замълча, Николи едва сдържа смеха си, защото и той беше получавал такъв урок, а хаджи Минчо нервно врътна броеницата си и продължи:

—     У вас в Европа може чираците да не целуват ръка на чорбаджиите си, може в лонджите заедно да си пушите чебуците, може да правите каквото щете, ала им нямате вяра. Един други не си вярвате. Тука не е тъй. Аз съм поверил стоката си из цяло българско в ръцете на Иванча и, ако му нямам вяра за 600 лири и за 17 000 гроша — каква търговия ще правя? Та той разбойник ли е? По студ и пек, ден и нощ, като куче търчи по пътищата да варди моите- не, нашите пари, а ти му нямаш вяра! ... Ей затова ви разваля Европата: кара ви да губите вяра в хората. А който загуби в тях вяра той не може и себе си да вярва. . .

—     Прощавай, дядо хаджи, ние там винаги. . .

—     Та нали това разправям? Вие там търгувате с тефтери и записи, а ние тука с честна търговска дума. Нашата търговия е хем по-лека, хем по-благородна, хем от Бога е благословена.

През открехнатата врата на кантората Стойко слушаше думите на хаджи Минча и се усмихваше: все повече намираше указание, че за него и за всички, като него хаджията е звездата керванджийка, за която му бе говорил дядо Али.

Пазарен ден чаршията по-рано оживяваше, но и по-рано се спускаха тежките кепенци. Зад тях търговците проверяваха дневните си кярове. В такива дни хаджи Минчо излизаше последен от дюкяна.

Днес с него заедно бяха останали Селвелията и хаджи Николи.

—     Николи, обърнете ситата с парите (през пазарните дни парите се събираха не в чекмеджетата на тезгясите, а в три нарочно направени сита), та да проверим дневната продажба.

Хаджи Николи изкочи из кантората, а след минута се върна:

—     Ти ще дойдеш ли, да видиш броенето, дядо-хаджи?

—     Ща. Хайде, Стате!

На средния тезгях, в голяма калайдисана тава блестеше купчина монети.

—     Калфите и продавачите да си отиват да почиват. Да останат само чираците. Минчо, хайде, дядовото! Заедно с Рача и Ганча съберете парите на купчета, както съм ви учил.

Трите чирачета чевръсто почнаха да събират монетите по големина и да ги нареждат на купчинки от по десет. Улисани в работата, те не видяха, как хаджи Минчо отдели три грошчета и ги тикна под тавата, а после взе един бешлик и леко го пусна на земята до тезгяха.

—     Е, разделихте ли ги?

—     Разделихме ги, дядо хаджи.

—     Бройте тогава. Николи, ти записвай отброеното. И по-скоричко, че закъсняхме . .

Звънтенето на изсипваните в малки торбички монети продължи десетина минути.

—     Колко записа, Николи?

—     Толкова лири, толкова махмудии, толкова меджидии, толкова бешлици, толкова гроша и толкова пари — бакърлък.

—     Не може да бъде, — смръщи вежди хаджи Минчо. —Един бешлик и три гроша са по-малко.

Селвелията изви очи с любопитство:

—     Че ти отгде знаеш. . .

—     Толкова годишен търговец мога ли да не си знам парите и стоката? И таз добра! Я потърсете, или ще ви накарам още веднъж да броите!

Момчетата гледаха хаджията с някакъв суеверен страх. Как можеше да знае, колко пари са паднали в ситата през целия ден. . .

Рачо се огледа край тезгяха и видя падналия бешлик:

—     Ето го бешлика, дядо хаджи. Като сме броили, съборили сме го.

—     Потърсете и грошовете! — поръча хаджията и уж без да ще премести тавата. — Ето ги и грошовете. Нали ви казвам, отваряйте си очите. Вземете сега по едно грошче и си отивайте. Пък ти, Минчо, утре ела рано за ключовете.

И когато момчетата с радостни лица излязоха из дюкяна, хаджията подмигна весело на Селвелията:

—     Разбра ли, Стате? Така се изпитва верността на хората. От чирачета ги уча да бъдат верни, та после не им проверявам парите.

Доктор Евстрати Селвели, специалистът по търговия, един от манифактурните магнати на Виена, член на борсата и на търговския съвет, виновно си наведе главата.

XII

СЕПТЕМВРИ е най-хубавият месец за мечтателите. Тогава дните са по-хладни, слънцето грее изкосо и не препича, вятърът от хълмовете слиза лек и напоен с дъха на ранна есен. А самите хълмове са потънали в пъстрите багри на есента — от сребърно бяло, до мораво и тъмно червено.

Пенка обичаше през септември да стои под своята брезичка на двора и да ниже върху опъната на гергефа канава бодовете на някакви причудливи везби, които сама си измисляше. И всичките ѝ везби бяха отражение на този хубав септемврий — от сребърно бяло, до мораво. Но моравото беше повече.

Чудни са момичетата. Докато не беше говорила с Николи, като че ли ѝ беше по-весело и по-леко. А сега, някаква тиха, синя тъга я обхващаше и тя не можеше да си обясни произхода ѝ. Може би това беше страх пред непознатото идващо „утре“, може би беше една необяснима скръб по отлитащата безгрижна младост, а може би и едното и другото заедно. Най-прави си оставаха думите на майка ѝ и на старата слугиня, която я познаваше от пеленаче;

—     Момински грижи — паднали листа: духне вятър и ги отвее! Върви ги търси из полето.

Пенка се усмихна на тази мисъл, защото едно от листата на брезата падна на главата ѝ и се закачи на русата къдрица:

—     Една грижа по-малко!

—     Много ли ти са грижите, а?

Пенка го очакваше и пак се сепна. Но не отговори на въпроса му, а предизвикателно присви вежди:

—     Ами ти какво се вмъкваш в двора, като разбойник и подслушваш?

—     Какво рече? Ти за разбойник ли ме смяташ? Я се засрами !

Николи я гледаше засмян и хубав:

—     Вмъкнал съм се бил в чужди двор! Прощавай, момиченце! Този двор е на ортака ми!

И прихна.

Пенка повдигна рамене:

—Викай, тогава! Викай да те чуе ортакът ти!

—     Той горе ли е?

—     Горе със Селвелията, . . Навярно тебе чакат.

—     Да почакат. Аз искам най-напред да поговоря с тебе.

—     С мене ли? — Пенка страхливо се озърна. — Ами мама? Ами Славка?

—     Какво че ни видели? Аз да не съм. . .

—     Кажи тогава.

Николи се облегна на брезата и се загледа в едно мораво облаче над Трапезица. Мълчанието беше миг, ала на Пенка се стори много дълго.

—     Казвай де!

—     Ще кажа. . . Слушай, Пенке, — Николи се подвоуми и махна с ръка, — е добре! Аз не съм като другите млади хора: не мога да ти разправям за любовта си с хубави приказки. Нямам време да чета любовни писмовници и песнопойки. По-важното е, че любовта ми е хубава. . .

Пенка пламна и поиска да го прекъсне.

—     Почакай малко и ме послушай. . . Аз те зная, дето е речено, от дете. Зная как те обичат и майка ти и хаджията. И ми се струва, че те обичам. . . повече. Разбираш ли ме?

—     Да.

—     Затова се позабавих. Исках да те видя и да ти кажа всичко. А после ще отида при хаджи Минча и ще му разкажа.

—     Какво ще му разкажеш? — стресна се Пенка.

—     Ще му разкажа, че те обичам и че те искам. Мигар е срамота да му го кажа?!

—     Божичко, — прошепна момичето и с бързи стъпки се затича към къщи.

—     Чакай де! — викна подире ѝ Николи. — Отговори ми ! Да му кажа ли?

Пенка се спря на прага, събра сили, за да го погледне в очите и едва промълви:

—     Ти по-знаеш. . .

Горе в гостната стая хаджи Минчо и Селвелията бяха разтворили тежките тефтери на съдружието и приказваха по сметките.

Тъкмо когато Николи влезе, Селвелията бе повдигнал глас:

—     Ти да прощаваш, хаджи Минчо. Досега не съм ти скършвал хатъра за нищо, но тука вече не возприемам. Нито на мене, нито на Николи ще ни затежат по сто хиляди гроша. . . Да се разберем.

—     Аз от думата си не се отмятам, —нервно отвърна хаджията. — Казал съм и свършено!

—     За какво става дума? — запита Николи и се настани до масата с тефтерите.

—     Я, ти дойде ли? — погледна го хаджи Минчо.

—     За аптеката, за аптеката! — продължи с повишен тон Селвелията. — Аз не возприемам аптеката да мине само на хаджи Минчова сметка! Разбираш ли ме ти мене?

—     Не зная точно за какво се разправяте, бай Стате, ала да ти кажа правичката, от тази аптека кярове няма да имаме. Па и хаджи Минчо сам я измисли тази аптека. . . Затова досега не съм се намесвал и по тефтерите на негова сметка я водя.

—     На моя, разбира се! — сопна се хаджията. — Аз не искам поради мене да си губите парите. Аптеката не дава печалби... Така съм се уговорил с доктор Алеко: каквото изкара от аптеката, за него да бъде.

—     Добре де! — викна Селвелията. — Аз не казвам нещо друго. Нека бъде за него изкараното. . . Работата е за масрафа на аптеката. Не може само ти, хаджи, да го поемеш. Нашето съдружие и печели и губи. Каквото печелим е общо, каквото губим пак общо трябва да бъде...

И тримата замълчаха. Хаджи Минчо загледа съдружниците си с оня необикновено топъл и хубав поглед, с който гледаше, когато му беше много приятно и радостно:

—     Значи тъй, а?

Тогава заприказва Николи:

— Аз разбирам доктор Статя, дядо хаджи. Той не иска печалби от аптеката, ами иска с тебе да сподели загубата. Защо? Защото тази аптека не е направена за тебе и за съдружието, ами за всички търновци. И най-вече за бедните. . . И аз мисля, като него. Аптеката трябва да мине по сметките на трима ни, па като губим, ще губим и тримата. Но загубата ни ще бъде за народното добро.

Видя ли, хаджи?

—     Видях, — засмя се хаджи Минчо. — Сортачихте се вие двамата против мене. За добре се сортачихте. Дано даде Бог все за такива работи да се караме!

—     И друго има, дядо хаджи, — Николи преглътна и се загледа някъде далеч през чардака. — Исках да ти кажа нещо пред доктор Статя.

—     Е?

—     За Пенка.

—     За Пенка ли?

—    За нея. Аз. . . такъво. . . ние с нея. . .

—     Ти пък какво взема да преглъщаш?

—     Искам ти я за жена, дядо хаджи. Туй то!

По челото на Николи бе избила пот. Лавата му ръка леко потреперваше. Хаджията отпусна глава:

—     Тъй. . . Искаш ми Пенка. Дето ще рече остарял съм. Имам дъщеря за женене.

После повдигна глава и изгледа Николи право и открито :

—     Слушай, Николи. От дете съм се грижил за тебе и съм те гледал, като мое момче. Като син съм те имал и, слава Богу, и ти тъй си се отнасял към мене. Това, което ми каза сега, е най-голямата ми радост. Цял живот съм мислил да наредя чадото си с добър и честен човек. . . Благодаря ти, синко, много ти благодаря. . .

Старият търговец стана от масата, прегърна Николи и изви глава, за да не се видят двете елмазчета грейнали в очите му.

—     Честито, хаджи! Честито, Николи! — викна радостен Селвелията. — Ех, дано все тъй да ни върви сдружението: с любов и разбирателство!

—     Ами Пенка? — запита хаджи Минчо.

Кина открехна вратата и надникна в стаята:

—     Хаджи, да ви донеса ли ракийца?

—     Донеси, Кине. Донеси и кажи на момичетата, да приготвят хубава вечеря. Голяма радост имаме тази вечер...

—     Радост ли? Каква?

—     Кажи ѝ, Николи!

Кина загледа младия човек с питащ поглед. Николи пак започна да бледнее и да се поти.

—     Че кажете де!

—     Како Кино, аз поисках от хаджи Минчо да ми даде Пенка за жена.

Майката се облегна на вратата. Изпита някаква хубава гордост, че има дъщеря, която вече е пораснала за обич и женитба. Ето наградата ѝ за толкова години труд и грижи: да ѝ кажат: обичам дъщеря ти и я искам за жена. През мисълта ѝ преминаха спомените от нейната младост, от времето, когато в бащината ѝ къща бе дошъл един младеж и бе казал: обичам Кина и идвам, да ви я искам.

—     Ами Пенка? — пак запита хаджи Минчо.

—     Аз ѝ казах, — промълви Николи.

—  Да дойде, да дойде! От нея искам да чуя!

Пенка влезе в стаята с приведена глава и с някакъв страх. А когато баща ѝ ѝ съобщи желанието на Николи и поиска нейния отговор, тя само успя да целуне ръката му и заплака.

Пак се събраха в къщата на хаджи Минчо първенците на Търново. Те бяха дошли да поздравят Селвелията, а научиха и другата голяма новина, че хаджи Николи става зет на хаджи Минчо.

Изненадата може би не беше тъй голяма, но радостта на хаджи Минчовите приятели беше искрена и чиста. Те облажаваха хаджията и сърадваха на Николи.

А долу в кухнята Славка и Пенка шетаха и дори не продумваха. Какво имаше да си кажат? Цяла нощ не бяха мигнали и бяха приказвали до насита. При такава радост по-добре е да мълчиш и сам, в мълчанието, да подсилваш сладостта ѝ.

 Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Велико Търново в сянката на вековете

Картина на Цанко Лавренов

 

Из сказка, изнесена от писателя Змей Горянин на 20 март 1939 г. във В. Търново

Отново ме помилва романтиката на старото Търново. Отново ме облъхна прохладният вятър, който привечер минава над Света гора, събира дъха на теменуги и ранна зеленина и го донася в града, за да прикади с него незнайните гробове на царе и боляри. Отново ми запяха зелените води на Янтра за людете, които са били и вече няма да бъдат, за времето, което е било и няма да се върне, за славата, която е греела по Царевец и Трапезица и която е изгаснала оттам, за да грейне по небосвода на цяла България.

Може би, аз съм празен мечтател и сантиментален фантаст, дирещ под всеки зид по една легенда, до всяка полуразсипана фреска търсещ някаква необикновена балада, искащ от всеки цвят и злак да изпия омайващия сок на мистично откровение и върху всяка педя чернозем да намеря кърваво петно от простреляно юнашко сърце. Може би това е вярно. Но тъй също е вярно и другото: много е сиво нашето ежедневие, много е тежка борбата ни за къшей хляб, много са тъмни мислите, които обхващат съзнанието ни. И в това сиво катадневие, в тази тежка борба и с тези тъмни мисли забравяме душите си. Те остават празни, заключени за красотата на природата и любовта на хората, запечатани с надгробна плоча за чувството на опияняващ възторг, което се ражда от спомена за миналото.

Затова толкова е малка и радостта ни, и любовта ни, и надеждата ни, че ще дойде по-светло и лъчезарно утре, което ще ни обнови, ще ни изпълни с хубаво желание за творчество и с истинско стремление към духовен подем. Ние още не можем да си спомним светлия завет на миналото или може би, не искаме да си го спомним. Или, ако си го спомняме, твърде повърхностно и неловко възприемаме неговото словесно значение, без да вникнем в дълбоката му същина.

От тук произхожда и нелепицата, че много се говори у нас за връщане назад, за дирене духовна и нравствена опора в миналото на България, а че от друга страна нищо не се прави, за да се дадат на тези фрази кръв и плът, да се превърнат в хляб и сол за трапезата на всеки българин, от царския палат до колибата на въглищаря, който живее навръх Балкана.

По заключените врати на душите ни не може да се чука с красиви думи и с остроумно стъкмена литература. Ако така се действува, те ще продължават да стоят заключени дотогава, докато ги разтърси земетръсът на някаква дива и зловеща буря. Ще трябва ли да дочакаме този страшен ден? И няма ли, сепнати от неочакваността, да загубим не само опората си, а нещо повече: своята вяра за правда и справедливост?

Ето наложителният въпрос, издигнат пред нас със съдбовна неотменност. Разрешим ли него — разрешаваме половината от съдбата на Родината. Разрешим ли него — душите ни сами ще се разтворят, за да попият, както зажадняла земя пие летния дъжд, големите завети на вековете.

И първата истина, която разтворените ни души ще научат е истината, че „не о единомъ хлѣбѣ ситъ будетъ человѣкъ“.

Не само хлябът храни людете!

Наистина, без хляб се умира, но само с хляб животът става по-лош от смъртта. Той се превръща в животинско живуване, осмислено само с инстинктите за самосъхранение и поддържане рода. И ето защо е тъй жива радостта ми, че отново съм в Търново, че отново погледът ми ще запълзи по къдравите ридове, опиянен от толкова много багри, че отново слухът ми ще слуша песента на Янтра, че отново ще се нахрани духът ми от дивните химни и балади, които градът на царете ревниво пази в своите свети развалини. Някога великият псалмопевец Давид възхваляваше Бога с думите:"Скалите на Хорив и мъртвите камъни те славословят с песен!"

Ако някой би искал наистина да чуе как пеят скалите и мъртвите камъни, трябва да дойде във Велико Търново. И ще чуе, ако има сърце и вътрешно ухо, което да чува откровения — ще чуе една нечувана симфония, в която дивно се преплитат тръбен зов, звяк на подкови, свистене на стрели и звън на мечове. Понякога в тази необикновена хармония прозвучава тих молебствен псалом, или песен на влюбена девойка, или високи стройни славееви трели. Тогава симфонията става по-завършена, по-проникновена и в съзнанието откроява светли видения. Те греят с ореола на светци — еднакво мили и скъпи и в бранни доспехи, и в тъмни монашески одеяния, и в прости шаячни дрехи.

Грее величието на вековете.

Хиляди искри — рояци разсърдени светулки — летят над Търново, бляскат в сумрака на миналото, пишат с огнени слова историята на България. Защото няма страница в историята на нашия народ, която да не започва и да не завършва с Търново. То светлее на предела на епохите от величие към мрак и от мрак към величие. В него горят живите факли на вековете, и в светлината на всеки отделен век Търново изглежда ново, изглежда особено, не както е било преди или както в последствие ще бъде.

Ала всякога при всички случаи и при всички обстоятелства, Търново, градът на царете, гордостта на България, това Търново, за което Пенчо Славейков остроумно казва, че е „фотографиран блян на дяда Господа“, е оставало непременно, неизменно и единствено средище на живата българщина, несломима и неугасваща от бурите на световната повратност...

 Чудна е легендата, която Владикин използва, за да разкаже създаването на Царевград-Търнов.
Смущавани от дребния живот на дребните хора, великаните житове се заселили на спокойствие върху трите полуострова, тъй щастливо нарязани от Янтра.
Действително, мъчно ще можем да повярваме, че обикновени хора биха се заселили в този прекрасен кът, който дядо Господ е сътворил навярно, когато е бил много благосклонен към людете. Но в Своето промишление Той ясно е показал, че тази прелест може да бъде завладяна само от гиганти. Не може малкият смъртен да се радва на Божествените красоти! Няма да има нито духовната сила да прецени красотата, нито физическата мощ да се пребори с ревнивата природа.
Нека за миг да си представим Търново без сгради — Търново само по местоположение. И то да си го представим по времето на Крума, или преди него, когато Янтра е събирала водите на хиляди потоци, родени в девствените лесове на Xем. Тогава цялата околност е потъвала в тежка зеленина. Високи брястове, стволести дъбове и вити габъри са свивали царствен венец над бъдещия царски град. Скалите са били по-стръмни и непристъпни, реката е била пълноводна и стремителна, и зелените ѝ вълни с величествен плясък са се разбивали в подножието им, с гръмовен вой са нахълтвали в подмолите.
Няма достатъчно изразни средства, за да се опише дивната прелест на една девствена гора. А когато тази гора е била разкъсана, като детелина от Янтра — само фантазията на един Бьоклин може да я почувствува.
И фантазията на народа!
Българският народ — народът на кротките овчари и буйни всадници, на тъмнооките девойки и на майките, които откърмят войници, народът на сърдечния патос и дълбоката мистика, е виждал живо природата на Търново, за да постави всред нея — като в естествена среда, като в скъпоценна рамка — титаните житове: полухора — полубогове.
И кой е можел да излезе в борба с житовете, ако сам не е бил полубог? Кой би могъл да издигне копие срещу титан, ако сам не е титан и ако десницата му не е подкрепяна от Този, Който промишлява доброто и злото?
В тиха слънчева утрин, когато само славеите пеят и из леса се носи ромонът на потоците —по тесните каменни пътеки към жилищата на житовете вървели конници.
Слънцето чупело румените си лъчи в медните шлемове на ездачите, а сетне ги хвърляло във водите на Янтра, като кървави петна. То предчувствало кървавата битка и давало знамение. Как може да се разкаже двубой на богове?
Някога, спомням си, че, като дете, гледах картината на Васнецов „Борба на великани". Спомням си, че скришом отрязах от списанието тази картина, занесох я в училище и с детска убедителност разправих на другарчетата си, че тя представлява хан Крум, когато побеждава враговете си. И никога не подозирах, че някогашната ми детска фантазия ще бъде толкова близо до действителността.
Наистина, един титан по мищци и мускули застава срещу един титан по дух и мъдрост. Единият пази своето спокойствие — другият твори историята, културата, народностната мощ на племето си. Единият се хваща за тежък каменен блок, като че ли желае да повдигне земята, другият повдига копието си, същото онова копие, което отбелязва границите на Велика България!
Съдържание: 
Велико Търново в сянката на вековете
Величието на Асеневци

Откога се е, мила моя майно льо, зора зазорила...
Величавият образ на свети патриарх Евтимий и търновските новомъченици 
И пламват въстания...

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ