НИЙ УМРЯХМЕ —ДА ЖИВЕЙ НАРОДА I-II глава

ИСТОРИЧЕСКА ПОВЕСТ ЗА ВЕЛЧОВАТА ЗАВЕРА ОТ ЗМЕЙ ГОРЯНИН
РОДИХМЕ СЕ В МЪКА И НЕВОЛЯ — ТЕЖКА БЕШЕ ТАЗ НАРОДНА ВОЛЯ — ВОЗСТАНАХМЕ НА СМЪРТ ЗА СВОБОДА ; НИЙ УМРЯХМЕ — ДА ЖИВЕЙ НАРОДА!

ПОЯСНЕНИЯ

Историческият материал за написването на тази повест(документи, ръкописи, статии, монографии и пр.) ми бяха предоставени на използване от любезния колега Звезделин Цонев, комуто изказвам сърдечна благодарност. На много места са употребени турцизми, които съзнателно съм допуснал, за да подчертая особеността на езика ни през оная епоха. Понеже тези турцизми и до днес се употребяват в нашия говор, не намирам за необходимо да давам превода им на български.

Какво е чудо станало

в Търнова града голяма,

у Велча у Джамджията!

Велчо Мариаци думаше:

Мариацо, първо венчило,

дрехите да ми извадиш —

дрехите младоженските —

венчалната ми премена,

елека сукналията,

кинтиша най-големия,

венедишките чорапи

и феса анадолския;

да ми притъкмиш силяха — силяха

седефлията и моите тежки кобури

със алтън чифте пищови,

че ще в Цариград да ида,

в султановите сараи,

турците да наковладя,

какво са глава вдигнали!

Додето Велчо издума,

дворът се пълен напълни

със турци билюк-башии;

турците Велча хванаха,

та му извиха ръцете! 

I

През август падат най-много звезди. Те затрептяват, като ресници на дете, което се готви да заплаче, сетне се откъсват от небето и полетяват зад далечните черни ридове на планините. Белите нишки, останали по пътя им, се сплитат в гъста паяжина, сред която се блъска луната, като голяма сребърна муха.

Легнал на гръб върху тежко китено чердже, прибрал ръце под тила си и запухкал с малка глинена луличка, Колю Гайтанджи гледа усмихнат бялата паяжина на падащите звезди. Някога циганка вретенарка му бе казала, че щом види падаща звезда, каквото си помисли — ще стане! А сега толкова много звезди падат, че той би могъл да стане по-богат, по-силен, по-мъдър от цар Соломона, ако наистина Бог чуе и изпълни всичките му мисли.

Не! Само една мисъл да изпълни Бог и му стига! Той си има пари, колкото му трябват. Силата му стига да огъне една тригодишна бука, а мъдростта сама ще дойде, когато косата му побелее и когато пусне брада. А единствената мисъл, за която се моли на Бога, е най-мъчната! С тая мисъл той подслажда самотните си вечери, когато лежи на поляната до тепавицата.

Подслажда ли! И таз добра! С такава мисъл и най-сладкият ден би се огорчил!

Той протяга ръце, сякаш се мъчи да разкъса паяжината, да освободи луната, да я скъта в пояса си, а утре да я занесе на куюмджийската чаршия и от далече да викне:

—     Ей, куюмджии, кой е баш майстор, та да ми направи две венчални халки от месечината?

И ако го запитат куюмджиите:

—     За кого е по-малката халка, Гайтанджи Кольо?

Той ще кресне така, че ще го чуят в четири каази:

—  За Ветка хаджи Дачова, куюмджии, за Ветка хаджи Дачова! Изпратете калфа-башията да ѝ вземе мярка!

Безъ да иска, той изказва гласно мислите си и се стресва. Лудньо! Тъй ли се мисли?!

Колю се изправя на лакти и се вслушва. Няма никой. Язът на тепавицата прелива, и водата с тих еднозвучен шепот се спуска по каменистото корито на малката река. Вятърът тихичко свири на най-тънките жици на невидима гъдулка, като че ли се мъчи да приспи гората.

В стаята, където спят двамата ратаи тепавичари, свети малко газениче, но светлината му е толкова бледа, че едва смогва да пробие замърсеното стъкло на прозореца.

—   Значи, никой не ме е чул, — успокоява се Колю и отново се отпуска на чергата.

—     А защо се плаша да мисля за нея? Мигар не съм имотен? Мигар не съм от род? Тя е от чорбаджийски род, а аз сам съм чорбаджия. Нейните нанизи са от баща ѝ, а моите сам съм ги припечелил! Утре мога да отида при баща ѝ и да я поискам!

Той притваря очи и мисли, колко ще е хубаво, когато хаджи Дачо му протегне голямата си космата десница и рече с привидна строгост:

—    Целувай ръка, Кольо челеби, и си я отведи! До днес сме били приятели и съседи в чаршията, от днес сме род.

Той ще сложи на Веткиния пръст халката и, без да видят другите, ще постисне леко дланта ѝ. Тя ще пламне като божур и ще го укори:

—     Ух, какъв си! Потрай!

После ще се вдигне чудна сватба. Ще повика свирачи от Елена, от Лясковец, от Горна Оряховица. От свирните им цяла неделя ще кънти Търновският санджак. А вечерта, когато старите сватове с песни ги поведат към тяхната стая, вън на чардака неговите акрани ще натъпчат добре дългите шишенета и ...

Два отсечени изстрела проечават в гората. Колю Гайтанджи скача. Не беше ли заспал и на сън чул сватбарските изстрели?

Не. Писъкът на куршумите още се носи из гората, като съсък на грамадна усойница. После ясно се чуват бързи стъпки. Някой с всички сили тича към тепавицата и напразно се мъчи да прикрие шума. Издават го счупените съчки.

Колю се навежда бързо, изважда под чергата дълъг посребрен пищов, тиква го в пояса си и тръгва да посрещне непознатия беглец.

—     Кой е?

Стъпките секват, но едно бързо, тежко дишане показва, че зад ствола на бряста се крие някой.

—    Кой е? — повтаря Колю и изтегля пищова. — Обади се, инак ще те застрелям, като куче!

—     Сстт! — простенва някой— Тихо, тихо! - Кольо, ти ли си?

—     Аз съм. Ами ти? Излез, излез!

Една едра сянка се измъква зад бряста и се приближава.

—     Аз съм Кънчо Бъчварят, не ме ли позна? Господ да те вразуми! Изкара ми ума! Отървах се от една напаст, та малко остана ти да ме убиеш.

—     Хм .. — повдига рамене Колю и прибира пищова — Виж го ти! Аз съм виновен, че той тича из гората като върколак и, че подире му някой стреля.

На поляната е светло. Облото бяло лице на луната е спряло точно над нея, като че ли да разгледа по-добре Гайтанджията и неочаквания му гост. Кънчо се отпуска на чергата, а Колю наднича през прозореца, да види дали спят ратаите.

—     Не са чули нищо, — казва той, когато се връща и сяда — Е? Кажи сега, кой те гонеше? Кой стреляше подир тебе?

Кънчо дълго се ослушва в гората, а после отсича:

—     Никой не ме е гонил! Никой не е стрелял!

—     Така, а? — извива вежди Колю и край устните му се свива гневна гънка — Ти ли си луд, или мене смяташ за луд? Кажи къде си ходил посред нощ? От Търново до тука е един час път ...

Кънчо се вдига бързо:

—     Не си кадия да ме разпитваш!

Той тръгва към гората, ала на пътя му изкачат двама кърсердари. Един миг се взират в него, а сетне любезно поздравляват:

—     Добър вечер, Кънчо ефенди! Ти ли си бил? Ние помислихме...

Преди Кънчо да отговори на поздрава, гайтанджията се изстъпя пред низамите:

—     Добър вечер, Мехмед чауш. Вие ли стреляхте преди малко? Ние си стояхме у майстор Кънча на хладина, когато чухме изстрелите. А то вие сте били ...

—     Ние, Колю челеби. Един човек ходеше из гората и носеше чувал на гърба си. Помислихме, че е крадец, та му викнахме да чака, а той се изгуби в тъмното ... Не е ли минал от тука?

—     А, не е, не е! — твърдо отвръща Колю. — Къде смее да мине от тука. Нали знае, как си пазя аз тепавицата? И да го изпуснете вие, аз ще го застрелям ...

Турците свиват по една цигара от челебийския тютюн, казват по няколко думи, извинявайки се за безпокойството, и отново тръгват да търсят човека с чувала.

Колю напълва лулата си и влиза в стаята при ратаите. Кънчо почаква, докато вратата се затвори след него, отпуска се на колене и зашепва:

—     Господи Иисусе Христе, помилуй мя и спаси. Майко Пресвета Богородице, Закрилнице и Застъпнице! Прости греха ми! Не за корист и зло го направих, а за правата ни Христова вяра! От почит и любов към стареца го направих. Аз си зная страха и трепета. Помилуй мя!

Увлечен в молитвата си, той не вижда, че Колю Гайтанджи излиза от тепавицата и носи в ръце фенер. Когато съзира фенера да мъждука между стволите на дърветата, той скача като обезумял и се спуска след тепавичаря:

—     Кольо, брат ми бъди! Не отивай там. Като на Бога ти се моля! Убий ме! Застреляй ме, но не отивай!.. Стой! Стой!.. Не отваряй чувала!! Майко Богородице!

Вече е късно. Колю се отбива от пътеката. Подпрян до едно дърво се чернее голямъ чувал. Гайтанджията отваря бързо устата на чувала, повдига фенера и отскача в страна:

—     Боже милостиви!

Фенерът пада от ръката му и се разбива. Мракът става още по-дълбок и по-противен.

—     Кънчо, какво си направил ? Кой е този?! 

II

На кръвнина е и на мъка!

Дядо Нефталим със завъртане премества садефената си броеница от дясната ръка и широко се прекръства.

— Отколе зная, че е така. Писано ли е да мрат набедени праведници, винаги така падат звездите!

—     Както ни е писано, отче игумене, — кротко го прекъсва йеромонах Теодосий и въздиша.

—     Когато мина Дибич генерал, пак така падаха звездите! Няма още пълни шест години. А колко свят погина? Колко праведници затриха агаряните? Нямат чет!

—     Нямат, — отвръща Теодосий. — И още продължават да избиват!

Тихо пее чучурът на манастирската чешма. Вечерникът леко огъва върховете на трите тополи, завъртява се над старата черква и едва чуто посвирва по ръбовете на московските камбани.

Килиите на монасите са тъмни. Изморени от дневния труд, те са заспали още докато вечерят. Будни са само игуменът дядо Нефталим и неговият най-добър приятел йеромонах Теодосий. Може би досега и те щяха да спят, но дъждът от падащи звезди ги задържа на приказка вън на марангозлията чердак, пред казанджийската одая.

—     Тежко и лошо иго агарянско!

—  Отче игумене, ти без да щеш повтаряш думите на многострадалния поп Тодор Жеравналията. Чувал ли си за него ?

Чувах... Преди месец го затрили...

—     Аз все се тъкмех да ти кажа и... — йеромонах Теодосий замълчава виновно.

И? — извива очи дядо Нефталим.

—     И да ти се изповядам, отче. Наруших канона...

—     Господ да ти прости. Какво си прегрешил?

За час време си свалих расото, — прошепва Теодосий едва чуто и привежда глава.

Игуменът дълго го гледа:

Свалил си расото? Кой ти даде дрехи да се облечеш?

—     Велчо, Велчо Джамджията. Той е верен човек. Той ми ги даде. Разбра ми желанието и ми ги даде...

—  Какво грешно желание те е накарало да хвърлиш расото си, отче Теодосие?

Исках да отида в джамията, когато щяха да потурчват поп Тодора. Исках един верен човек да види, какво чудо ще направи Господ Бог. Защото знаех, че ще стане чудо. Нещо отвътре ми казваше ...

—     Е?

Чудото стана, дядо Игумене!

Теодосий е облекчен след направената изповед. Лъчите на луната се пречупват в разширените му зеници. Той говори бързо, пламенно, с почти мистично увлечение:

—     Принудили го — него де, поп Тодора да приеме исляма. Обещали му, че веднага ще го направят главен ходжа в Търново. И той приел. Приел привидно, колкото да извърши Богоугоден подвиг и да изповяда твърдата си вяра в кръста. Като го доведоха в джамията, аз вече бях там. Заптиетата с камшици бяха докарали мало и голямо да гледат, как един столетник ще си промени вярата. Сърцето ми се късаше, отче игумене, а пък отвътре нещо все ми вика: „потрай и ще видиш, потрай и ще видиш!“ Турците четоха нещо, после сложиха върху главата на светия старец една зелена чалма, наметнаха го с зелено джубе и го поведоха да обиколи джамията отвътре. И тъкмо когато всички турци се радваха, поп Тодор се изправи, сякаш стана два пъти по-висок отколкото си беше, грабна чалмата, хвърли я, плю отгоре ѝ и я стъпка.

—     Сетне, сетне? — пита игуменът и вече не се сърди на йеромонаха за нарушения канон. Рече ли нещо старецът?

—     Рече: „братия, тежко и лошо иго агарянско! А сетне викна високо: „доведоха ме да ме обругаят и похулят за светата вяра Христова ! Мене Господ ще ми приеме душата, а тия тука Аллах да ги съди!“

—     Господи, Господи! — широко се прекръства отец Нефталим. — Благодарим ти, че още даваш светци и праведници на народа ни!

В безцветните му старчески очи грейва безгранична вяра и чиста молитвена благодарност.

И Теодосий се прекръства.

—     А каймакаминът, отче игумене, не даде и да го погребат, както прилича. Убиха го още в джамията, мъртъв го обесиха, а  тялото му захвърлиха в една яма на края на града. Само няколко добри жени хвърлиха връз него по две шепи пръст, и тъй си остана.. . Ходи Велчо чорбаджи при каймакамина да измоли тялото — каймакаминът го нахокал. Отиде даскал Андон при владиката да се оплаче — владиката повдигнал рамене и отсякъл: „на такъв поп, такова погребение се пада!“

—     Страшно, страшно!

Дядо Нефталим почти побягна по чардака до своята килия.

Отива да оплаче светия изповедник поп Тодор Иконом от Жеравна.

-------------------------

Зора се сипва.

Тъмите бягат на запад, натрупват се, спластяват се тежко в непрогледна тъмно-синя завеса. А на изток небето посивява, звездите една след друга изгасват и остава само зорницата да дочака огнения лик на слънцето.

Пред кованата порта на Капиновския манастир спират двама млади мъже, повели доресто конче.

—     Огледай се, дали не свети в някоя килия.

Единият мъж обхожда манастирската ограда донякъде и се връща:

—     Не свети. Още е рано. Монасите не са станали. Похлопай да ни отворят. Не! Чакай!

Той поема чукчето на малката порта и три пъти отсечено почука.

—     Кой чука?

—     Хайде отваряй и не ме разпитвай! Не ме ли позна?

—     Бачо Кольо, ти ли си?

Сънливо ратайче открехва малката порта. Колю Гайтанджи влиза и тихичко му прошепва на ухото:

—     Отвори голямата порта да вкара бачо ти Кънчо коня и после бягай да спиш. Да не съм те видял да се навърташ из двора, че ще ти скъсам ушите! Дядо Нефталим тука ли е?

—     Тука.

—     Аз сам ще го събудя!

И той тръгва нагоре към стаята на игумена, като се пази да не стъпи на някое разклатено стъпало.

—    Дядо игумене, облечи се и скоро слез долу. Аз съм Колю Гайтанджията. Ела! Има нещо да ти разправя ! Слизай тихичко . ..

Кънчо вързва коня за вътрешния стълб на вратата, нарамва чувала и тръгва покрай килиите към двора зад черквата. Там, в сянката на столетните брястове, спят вечен сън покойните братя монаси.

Колю Гайтанджи и дядо Нефталим го догонват.

—  Какво носи Кънчо? — пита игуменът и някакво странно предчувствие жегва сърцето му.

—     Един покойник, дядо игумене. Един свят покойник.

Кънчо внимателно оставя чувала на земята, коленичи и почти заридава:

—     Донесох тялото на поп Тодор Иконом, отче игумене! Може би голям грях съм направил, че изрових гроба му, но го направих, за да го погребем по християнски! Като куче го бяха захвърлили в една яма... Не можах да изтрая да гледам такава страхотия... Затова го изрових и го донесох. Нозете на отец Нефталим се подкосяват, очите му се примрежват и гласът му едва смогва да се откъсне:

— Кънчо, Кънчо! Отде взе толкова сила!

ОРИГИНАЛ

ГЛАВА

I-II

III 

IV-V

VI

VII-VIII
IX
XI-XII

XIII-XIV

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Народността на старите македонци и българи

Нашите прадеди са знаели народността на древните българи и македонци, затова в детския буквар от 1868г., предназначен за македонските българчета пише- "Гръмопоклонският Български народ". Знаем, че в античността бог на гръмотевиците е бил Зевс, за който обаче сме били убеждавани, че е бог от гръцката митология. Първоначално обаче Зевс е пеласгийски бог. Името пелазги е употребявано в най-старо време; в историческо време това име се замества от името траки или мизи. Ето какво обяснява Д-р Ганчо Ценов: "Гърция е населявана, преди дохождането на гърците, с пелазги, един "варварски", т.е. негръцки народ. Върху езика на пелазгите Херодот пише: „Какъв език са оротували пелазгите, не мога да кажа сигурно… Ако, обаче, се съди по останалите живи пелазги…, трябва да кажем, че те са оротували един варварски език. Щом това е тъй, жителите на Атика, която е пелазгска земя, с преминаването им към елините, са възприели друг (елински) език“ (Херодот I, 57–58). Това е казано 450 години преди Р. Хр. Гърците, значи били дошли едно време на полуострова при пелазги, които те ту изпъдили, ту погърчили.  А Страбон пише за пелазгите: „Що се отнася до пелазгите, всичко свидетелствува, че те са един стар народ, който е бил разпространен в цяла Елада, особено между етолците в Тесалия“. Също и Омир означава тесалийските жители в областта Лариса, на юг от р. Пенеос, като пелазги (JI. II. 840 и пр). Трог Помпей (Justin VII, 1, 3) пък пише, че македонците са от пелазгски произход. Ето защо македонците не са считани за гърци. Те не са считани за гърци, защото са от пелазгски произход.  От тие пелазги — аргийци — е произлязъл македонският цар Александър първи, затова гърците са го считали за негрък, или варварин. На друго място (V, 2, 4) Страбон пише, че и епиротските племена били, според много автори, от пелазгски произход. Поливий потвърждава Страбона и пише, че повечето етолци не са гърци (αύτών γαρ Αιτωλών ούκ έισιν Έλληνες οί πλοίους XVIII, 5, 8). Понеже македонците, етолците и акарнанците са от пелазгски произход, Тит Ливий пише, че те са оротували един и същи език (Aetolos, Acarnanas, Macedonas eiusdem linguae homines XXX, 29). Като пелазгски народ, македонците са оротували същия език, както и пелазгските етолци и акарнанци. Ето защо гърците не са разбирали македонския език; не са го разбирали, защото той не е бил гръцки. Страбон, като описва Пиерия, която е лежала южно от Македония и югоизточно от долното течение на р. Бистрица, пише: Пиерия, Олинт, Пимпла и Либерта са стари тракийски местности и планини, които принадлежат сега на македонците (р. 471, 17). По-натам Страбон пише, че селищата на тия тракийски пиерци се простирали чак до р. Пенеос. Тъй че и според Страбона тракийците са се простирали до р. Пенеос. А понеже македонците живееха не само на север от р. Пенеос, но и на север от р. Бистрица, те са спадали към тракийската раса.  Разликата между гърци и македонци е изтъкната и в деянията на апостолите, в които се казва, че, когато апостол Павел, заедно с ученика си Тимотея, се намирали в Троя, на азиатския бряг на Дарданелите, той имал видение: един македонец стоял пред него и го помолил да дойде в Македония. Той дошъл във Филипи, (който, ако и географски да е тракийски град, тогава се е считал за македонски град), а след това заминал за Атина или за Гърция. Апостолите, прочее, са правели разлика между македонци и гърци... Тези мизи или траки са били главните противници на гърците в Троянската война. Йордан пише, че Телеф, сестриният син на троянския цар Приама, който е бил мизийски княз и чиято държава се е простирала от устието на Дунава до Истрия, е паднал убит в тая война, която е станала най-вероятно в Тесалия."  В статията си „Българи в Троянската война“ известният български математик и изследовател на старата ни история Йордан Табов обосновава тезата, че всъщност името пеласги е изопачено име на българите (пеласги=пеларги=пелагри=белагри=българи). Тази наставка е добавена в по-късни времена към първоначалния корен бълг-, бълаг-, в който корен началният съгласен Б гърците са предавали с помощта на буквата П, тъй като нямат в езика си до ден днешен нито звук, нито съответно буква Б. Тези «пелаги», а всъщност «белаги», «бълаги» са дали името на македонската област Пелагония, която всъщност в оригинал ще е звучала като Белагония, или Бългония. Може би именно от това име, чрез обеззвучаване на звук Г да иде и името Балкани–от Бългани. Свидетелството на римския историк Помпей Трог дава интересни подробности определяйки пеласгите за най-древното население на Македония и добавяйки, че държавата им е носела името Пеония (Justinus, Epitome of the Philippic History of Pompeius Trogus, VII-1).  
Йоан Цеца, един от най-образованите византийски учени за времето си, с енциклопедични знания бил убеден, че старите пеони са били българи, за което съдим от следните цитати:
"И тогава всички пристигнаха в Авлида с кораби,
и заедно с тях Ахил, синът на Пелей,
и на Тетида, дъщерята на философа Хирон,
водейки войска от хуни-българи-мирмидонци,
на брой две хиляди и петстотин …" 
"А пеонци са българите. Не вярвай на глупците,
да смяташ, че пеонците са различни от тях. Те
[глупците] смятат, че Аксиос е различен от Вардара,
и казват, че се пише с дифтонг…"   
По време на Троянската Война, пеоните са на страната на троянците. Йаон Цеца е безспорен авторитет и ерудит; неговите сведения се ползват с доверие. Нещо повече, на базата на цитати в негови произведения и записки специалистите възстанавяват загубени ценни антични текстове. Мнението и текстовете на Цеца са много ценни за съвременната наука. И както казва Йордан Табов в своята статия: "Обаче другояче се отнасят към същия Цеца съвременните "официални" изследователи на историята на България. Те са изправени пред една деликатна задача: да "олекотят" сведенията му, защото тези сведения противоречат на техните конструкции. Днешната българска историческа наука твърдо отстоява мнението за късната поява на българите на Балканския полуостров. А именно привържениците на това мнение Цеца нарича "глупци"! Очевидно е, че за тях категоричната позиция на Цеца е неприятно препятствие." 
Луций Ариан нарича пеони, агриани, траки (от земите между Стара Планина и Бяло Море) и илири най-мъжествените и войнствени народи на Европа. Според древните автори агрианите, както други пеонски племена са влезли във времето на Филип в състава на Македонската държава, но царете им не били премахнати. След присъединяване на Пеония към Македония, македонските царе полагали доста грижи и за повдигане на културата в новите области, най-вече с основаване на нови градове, уреждани по образеца на македонските градове.  По-късната съдба на Пеония е тясно свързана с общата съдба и история на Македония. В Пеония живеел в класическо време бизонът. Споменава се също и дивият бик (тур), чийто рогове пеонците употребявали за пиене. Пеонците пили бира, направена от ечемик, също боза, приготвена от просо, примесена с някаква миризлива билка. Пеонската жена била прочута по пъргавина и трудолюбие. Колко прилики само с пеоните имаме. Дори старият български символ-герб е бил бика

Във възрожденските истории и в Царственика на Христаки Павлович ние четем за близките отношения на македонци и българи още по времето на Александър Македонски: "И така цялата България след смъртта на Перун остана под Александрова власт. Двамата обаче синове на Перун, които отведе Александър в плен, направи ги князе в своето царство, и отиде с тях на война и победи Пор Индийски и много други царства. И когато се върнаха, те помолиха Александър да им даде една част земя, и Александър им даде своето отечество Македония през 5038 г. от Сътворението на света.. Той им даде и грамота, написана на кожа със златни букви: „Народ славен и непобедим на война”. Даде им още и кралски сан за тяхното мъжество и за великата победа, която постигна с тях навсякъде. И така Александър остана във Вавилон, а българите приеха име славно и се нарекоха Славяни и Македонци. От тях се страхуваше не само Изтокът, но и Западът, Германия, мисля, Италия и самият велик Рим даже до 5604 година от Сътворението на света, докато беше крал в България." Също пише за император Траян, "като прие скиптъра на царството си, събра велможите си и ги попита дали има държава, която не се покорява на Римската държава. Те му отговориха: „Славянският род, който ходи с Александър Македонски и покори света, те не само не са покорни на царството ти, но и данък ти вземат.“. Тогава Траян каза: „Какъв е този народ, който не се покорява на великия Рим, на който се покорява светът? Ние имаме под своята власт Рим, Франция, Германия, Испания и цялата Африка и Азия, Понта, Армения, Колхика, Верия и цялата източна страна..“  
Предполагаме колко е бил възхитен от този славен и непобедим български народ Александър Македонски, за да им повери собствената си земя. Защо обаче този факт го няма в днешните учебници по история на българи и македонци?

Нека сега поясня за името славяни, което е споменато най-напред от живелите в 6 век хронисти Прокопий и Йордан. И двамата считат славяните за скитски народ, който от правреме живял в Дакия, на север от Дунава, или в днешна Румъния. Йордан пише, че от долното течение на р. Драва до р. Днестър живеят склавените, а от Днестър до Днепър — антите, пак славянско или скитско племе. Същото се разбира и от Прокопия. Южно от тия склавени и анти, по брега на Черно море, живеели според Йордан българите (Supra mare Ponticum Bulgarum sedes distendunt. — Getica V, 37). И, за да поясни по-добре, где са живяли българите, Йордан казал на Равенския козмограф, че в Долна Мизия, Тракия или Македония само българи живеят. (Inter vero Thraciam vel Macedoniam et Mysiam interiorem modo Bulgari habitant ut testatur mihi multotiens dictus Iordanis cosmographus. — Ravennat. Cosmogr. IV, 6).

"Троянските народи са имали друг език, не са били гърци. По време на Троянската война е станало, прочее, сблъскване между две разни раси, между елини и мизи или българи. Ако и областта Лариса, която се намира на юг от р. Пенеос, е отбелязана като населена с пелазги и елински неприятели по време на Троянската война, тогава не остава никакво съмнение, че не само Македония, но и цяла Тесалия по онова време не е била елинска и жителите на тези местности са спадали към тракийската раса и са били мизи.  Македонците се нарекоха българи, подобно на другите тракийски племена, защото са стари мизи. Тия мизи, както в Тракия, тъй и в Илирия, се нарекоха след края на 4 в. българи. Накъсо казано, не е имало унищожаване или пък изчезване на старите македонци. Тъй че, както днешните гърци са потомци на старите гърци и днешните албанци на старите албанци, тъй и днешните македонци са потомци на старите македонци. С това се решава не само проблемата за народността на македонците, но и проблемата за народността на българите изобщо. "- както пише д-р Ганчо Ценов. 
Архимандрит Кирил Рилски пише за древната Илирийска Българска църква.. "До 535 година Българската Илирийска църква се е намирала под църковната каноническа власт на Римския Папа. Българската апостолска църква на Балканския полуостров в Илирия е първата основана църква от св. апостола Павла от древните илирийски българи, от които илирийски древни българи е произлизал и св. Климент, сътрудника на св. апостола Павла при основаването на Българската църква, който е и бил пръв български епископ на тази древна апостолска църква, за когото говори и самият св. апостол Павел в своето послание към Филипийците в в. IV гл , 3 ст. Църковният език в древната българска църква е бил латинския богослужебен език. Той е бил и писмен език на старите илирийски българи, които считали себе си за Римляни. Тази древна българска църква в Илирия е била подчинена на църковната власт до 535 година на Римския папа. Цели 10 години Римският папа е протестирал и не е искал да признае самостоятелността на тази древна Българска църква, която отсетне е била наречена с името на Първа Юстиниания от V Всел. Събор по името на византийския император Юстиниан Великий. Най-сетне V Всел. Събор турил край на папскитe протести, както ние виждаме от издадения закон в 545 година от византийския император Юстиниан Великий, с когото Блаженейшият архиепископ на Първа Юстиниания по своите църковни привилегии се изравнява с Римския, Цариградския и др. Блаженейши архиепископи и глави на поместнитe самостоятелни църкви." За неелини, или мизи, които се казват сега българи, се създаде архиепископията Първа Юстиниана. Със своята архиепископия Юстиниан отдели духовно илирийските мизи, или българи, от гърците. 

 Източници: Ганчо Ценов-"Народността на старите македонци"

Сказка, държана на 4 ноемврий 1938 г. в София

Българи в античния свят. Сборник статии. Съставител Й. Табов. 

Пеония - Една област на стара Македония Иван Велков

 ⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

Грета Костова- Бабулкова 
 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Ами, ако Търново беше столица..

На 22.III/ 03.IV.1879 г. Учредителното събрание, което заседава във Велико Търново, обявява София за столица на Третата българска държава. Виж ⏩ Протоколите на Учредителното Българско Народно Събрание в Търново. 
Това решение оказва решаващо влияние за развитието както на българската държава като цяло, така и на отделните региони в нея. Макар и ролята на инициатор за избиране на София за столица да се приписва на големия български възрожденец и учен Марин Дринов, идеята за това битува в средите на българския интелектуален и революционен елит още от времената преди Освобождението. Тогава като естествени кандидати за столица изпъкват няколко града. Разбира се, на първо място ще поставим Търново – историческият център на българите, споменът за славното минало и символът на приемственост от средновековното царство.

Пловдив – много важен търговски и културен център, изпъкващ пред останалите "претенденти” с благоприятното си географско положение, способстващо връзките му с най-големите икономически средища на Балканите по онова време – Истанбул, Солун, Одрин и Атина.
Русе – "Малката Виена”, както е наричан градът, обаче може да се конкурира с Пловдив по стратегическо положение. Докато градът под тепетата е "отворен” за търговия и влияние към Средиземноморския басейн и Османската империя, Дунав свърза Русе с едни от най-напредничавите градове на Стария континент – Виена, Будапеща и останалите търговски и културни средища на Централна Европа. Именно той е "вратата” за навлизане на всички новости в българските земи както от този регион, така и от Русия. София също е приемана от много възрожденци за подходящ избор за столица на България, след като страната възстанови независимостта си. Безспорно нейно предимство е географското ѝ положение, което я поставя приблизително в центъра на Балканския полуостров. По този начин тя се явява естествено средище на всички пътища, които пресичат региона. Градът е относително голям и за разлика от Пловдив и Русе има по-добра естествена защита срещу евентуални вражески нападения.
Бурните събития около Руско-турската война и последвалото разделение на българските земи от Берлинския договор (1878 година) обаче пречупват избора на столица през нова призма. Пловдив отпада като вариант, защото изобщо не се намира на територията на Княжество България. Русе също не е подходящ поради непосредствената си близост с румънската граница и липсата на каквато и да било естествена защита, освен лесно преодолимия за тогавашната военна техника Дунав.
По този начин да си оспорват титлата "Столица на Княжество България" остават Търново и София. И двата града имат солидни аргументи в своя подкрепа. Освен безспорното си предимство в исторически аспект Търново притежава солидна защита, защото от считаната за основна опасност тогава Османска империя го делят мощните склонове на Стара планина, а и останалите граници на младата държава са достатъчно далеч, за да има армията възможност да защити града дори и при изненадващо нападение. Не трябва да се забравя и близостта (спрямо София) на Търново до основните пристанища, разположени на тогавашната територия на България - Варна и Русе, която безспорно би способствала развитието на търговията и международните връзки. В естествен аргумент се превръща и фактът, че именно тук заседава Учредителното събрание, което трябва да постави основите на Третата българска държава. София обаче не отстъпва на Търново. Макар и никога да не е бил столица на значимо държавно формирование, градът притежава забележителна история и преобладаващо българско население, а след като на Берлинския конгрес земите, населени с българи, са разделени, тя придобива още един силен "коз" за избор на столица - намирайки се в близост до Македония, Западните покрайнини и имайки лесен достъп до Източна Румелия, София се явява естествен център, от който да бъдат ръководени евентуалните военни действия за обединяване на разпокъсаната народност. Не е за пренебрегване и фактът, че Временното руско управление, което ръководи страната в преходния период на изграждане на български институции, се премества именно тук, след като е принудено да напусне Пловдив заради откъсването на Източна Румелия. Сред предимствата на София се нарежда и силното "лоби", което тя има в лицето на Временното руско управление и княз Александър Дондуков-Корсаков.
В крайна сметка при гласуването на 3 април 1879 година (22 март стар стил) в Учредителното събрание патриотичният плам надделява над историческото съзнание и София е избрана за столица на Княжество България, макар и само с два гласа преднина. С население от около 12 000 души и тотална липса на инфраструктура (много съвременни пътешественици описват улиците на София като кални коловози) градът е изправен пред много предизвикателства и в края на XIX и началото на ХХ век претърпява бурно развитие. От своя страна Търново губи голяма част от стратегическото си значение и постепенно икономическото му значение намалява. Елитът на Старата столица се пренася в новата и спомага за развитието ѝ. В културно и историческо отношение обаче старопрестолният град запазва безспорното си предимство дълги години.
Днес е трудно да се отсъди еднозначно доколко изборът на Учредителното събрание е бил удачен. Местоположението на София не успя да помогне за присъединяването на населените с българи територии в Македония и Западните покрайнини, а в днешния геополитически контекст то е меко казано неподходящо. Българската столица се намира далеч от всички съществуващи и потенциални търговски центрове на страната - Черноморското крайбрежие е на около 400 километра, за да се достигне до Видин, Лом и Русе (основните дунавски пристанища) е необходимо да се мине през неудобните старопланински проходи. Пътната артерия към Средиземноморския басейн по долината на Струма е все още само мечта, а политическата обстановка отвъд най-близката граница, западната, е такава, че едва ли в обозримо бъдеще пътищата оттам ще могат да бъдат използваеми за пълноценна връзка с европейските ни партньори. Да не говорим, че струпването на значимите икономически центрове в южната част на страната и по Черноморието десетилетия наред обрича Северна България на нищожни темпове на развитие и я превръща в (не)изчерпаем източник на мигриращи към столицата и чужбина човешки маси.
Можем само да гадаем какво би се случило, ако Търново бе избрано за столица. Предпочитаме обаче да оставим това за по-задушевна обстановка, в която бюрото е заменено от маса, а клавиатурата - от питие. Сега само бихме си позволили да акцентираме върху два факта, с които искаме да успокоим не малкото търновци, които и досега смятат, че градът им е ощетен на онзи 3 април 1879 година. Ако беше станало столица, в момента Търново нямаше да е запазило и една десета от очарованието и характерността си, които му дават облик пред света и привличат туристи в него. И още нещо - сега (по неофициални данни) София наближава 2 млн. души население. Търново няма природни дадености да осигури пространство за живот дори на част от толкова хора. А и едва ли има "кореняк" софиянец, който да харесва това, в което се е превърнал родният му град. От своя страна Търново (макар и да преживя бум на строителството) все още е място, на което хората могат да живеят човешки...
Стоян Николов 

 

 Снимка: https://www.instagram.com/gbabulkova

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Бойна тревога и поход на Търновския пехотен полк

Христо Бодаков
Спокойна лятна нощ е легнала над Велико Търново. Ярките лунни лъчи огряват целия град. Уличните лампи уморено блещукат. Навсякъде царят тишина и спокойствие. Само отмерените тихи стъпки на часовите, обхождащи своите обекти, отекват в нощта. Караулите бдят на порталите пред щаба, пред знамето на полка, имуществените складове и бойната техника. В спалните помещения нощните дневални се мъчат да преодолеят налягащата ги дрямка. Тишина, завладяваща тишина цари навред. Изведнъж медната войнишка тръба надава боен призив: "Тревога!" Тя зове отговорно и напрегнато за бързото изпълняване заповедта на командващия. В спалните помещения настъпва трескава подготовка и суетня. Всички се втурват към плаца с оръжие в ръка, скатани раници и друга материална част. В това време на другия край на района в унисон приглася призивът и на другата тръба. Техните трели тревожно и настойчиво подканват ротите. На плаца се чува шум, глъчка, откъслечни команди, цвилене на коне, товарене на каруци - изобщо всички са обхванати от трескава подготовка за срочното изпълнение на заповедта.
По калдаръмените улици на Велико Търново отеква тропотът на свръзките, които съобщават на своите началници за обявената тревога. Скоро се чуват стройни команди и подреждане на взодовете и отделенията. В този момент полковият оркестър подхваща марш и всички през портала се отправят към Стамболовия мост. Преминаването е в свободен строй, съгласно изискванията на марша. Полкът се насочва по посока Света гора и трудовите казарми. За отмерена и спокойна крачка и отпадане на предишното напрежение оркестърът подхваща мелодията "Пусни ми, мари лельо, Тодорке, двама на лозе да идем". Полкът поема по шосето към село Шереметя и се изгубва в далечината. Командването вече провежда своите мероприятия. Селяните по полето радушно посрещат войниците, радвайки им се като на свои синове, като ги даряват с плодове.
Над Велико Търново се развиделява. По комшулуците се разменят коментари как били разбудени от нощната тръба. След ден-два общинският барабанчик съобщава на гражданите, че "Утре того четвъртък полкът се завръща от поход. Поканват се всички да го посрещнат". В уречения ден и час от арбанашката чешма Каменец се задава челото на колоната и бавно-бавно се насочва към Асенова махала. Походът преминава покрай руините на църквата на царете Асен и Петър "Свети Димитър", по каменния мост на река Янтра до църквата "Св. 40 мъченици", по "дългия" път покрай "Сечената скала" на Царевец челната колона излиза на Каябаш. Оттук, след кратко подреждане, строят тръгва по ул. "Иван Вазов". По тротоарите около Баждарлък, по ул. "Търговска" се трупат любопитни граждани. Търговците вече са преустановили работата си и се включват в множеството. Колоната преминава покрай пощата, Модерния театър (сега там е построено поредното недоразумение) и се отправя към Паметника на обесените. Полковият оркестър с капелмайстор Стаю Касабов изпълнява военен марш. Възседнал алест кон, командирът на полка води своите бойци. С кавалерийска стойка, облечен в бойна униформа, запасан с офицерска амуниция, окачил на колана си тежък кобур, накривил кепе-крумовка и на гърди с войнски бинокъл, командирът на полка действително вдъхва респект. Конят му стъпва напето, оседлан с бланково кавалерийско седло и нагръдник. В лявата си ръка командирът държи двойни поводи - твърд и мек. След него с маршова стъпка напет знаменосец носи на лявото си рамо знамето на полка, завито в предпазен чохал. Стройни млади офицери му асистират. Те също са в бойна униформа и въоръжени с пистолети. Зад тях следва Щабът на полка и оперативните офицери с окачени бинокли на гърдите, преметнали през рамо полски офицерски чанти и планшети. Следват ги вестовоите, преметнали през рамо карабини. На чилест кон язди командирът на Първа дружина. Ротите ги следват в походен строй. Войниците са с раници, на чийто външен капак са прикрепени каските. Преметнали през рамо сухарни торби и неизбежните войнишки канчета, те са запасали паласки, ножове, шанцови инструменти. На главите са с кепета-крумовки. От вятъра и жаркото слънце лицата им са получили бронзов загар, погледът им е малко поуморен, но стъпката е бодра, войнишка!
В строя на похода следва полковата свързочна рота. Свързочниците са преметнали полските телефонни апарати, а на самарите на мулетата им са монтирани катушките и телефонните централи. Знаем, че военната тактика определя свръзките като нервите на боя. Следва полковата тежкокартечна рота - на самарите са прикрепени картечните тела, триногите и сандъчетата с картечните ленти. Полковата минохвъргачна рота също взема участие със своята материална част - минохвъргачки и лафети. С насмешка я определят заради минохвъргачките като "женската" батарея... Следва обозът - хубави, здрави, масивни каруци със шперплатови покривала, боядисани в тъмносиво, впрегнати в добре гледани коне от плевенска порода с бланкови шлеи (хамути без гривни на врата)... Следва лазаретът на полка... И процесията завършва с димящата полска подвижна кухня. Колоната навлиза по ул. "Макензен". Пред кафене "Цар Борис" на Стефан Бозата са насядали десетина пенсионери, които при задаването на колоната застават почтително - и командирът на полка им отдава чест. Те изправят снага, подпрени на бастунчетата си, свалят шапки, почитайки знамето на полка. Винаги, когато в Търново са минавали бойните знамена, мъжете свалят шапки и застават мирно.
Двата тротоара са заети от много граждани посрещачи. Те възторжено аплодират редиците и им поднасят цветя. От балконите също ги приветстват с цветя. Пред Девическата гимназия ученичките с дяволити възгласи поздравяват бойците, подхвърляйки закачки към младите офицери и фелдфебел-школници. Това развеселява всички в строя. Пред бакалията на братя Пелтекови колоната спира. Тоя ред, дисциплина в строя и войнски дух са показател за умението и за патриотичното възпитание на командния състав от старши и младши офицери, подофицери и фелдфебели. Хвала на командирите, хвала на тия мъже, отдали живота си на военното поприще.
...Полковият оркестър заема място вляво пред склада на Марин Качков. Командирът застава пред дюкяна на търговеца Фъсев. Звучи маршът "Бдинци, лъвове, титани": ротите преминават с бодра маршова стъпка, поздравявани от командира за добре изпълнената бойна задача. В отговор отеква мощно войнско "ура". Строят се оттегля в казармата. Младите офицери бързат да се приберат при семействата си. На малки групи по-старите офицери се отправят бавно към питиепродавницата на Йордан Чатала. Той вече ги очаква, за да пият по питие, отдъхнат и разкажат по някоя мъжка лакардия. Те си допиват питието и се прибират по домовете.
В полка настъпва затишие и спокойствие. Само старшите фелдфебели подреждат войниците си за почивка и възстановяване на силите. Нали затова им казват "майка на ротата". Вечерната проверка и отбоят слагат край на войнишкото всекидневие. Луната кротко огрява казармения плац. Тишина. Отмерените стъпки на часовите отекват в нощната тъма.
Октомври 2009
С любезното съдействие на Марин Бодаков

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

„ПОДВИЗИТЕ” НА ЗЛАТАРСКАТА ШКОЛА

Тя е натрупала доста актив. Ето някои от тях:
- Тя налага идеята, че сме пришълци в собствената си земя. Така дава права на съседите ни за териториални претенции към нас. И те ги използват.
- Тя измисля митичното племе "прабългари" – дивашко монголско чергарско племе с неизяснен произход. Така ни сродява с турците и им дава право за претенции към нас. Изключва ни от семейството на белите народи. Дава на македонистите богат материал.
- Тя налага у нас идеята за "славянско море" в миналото ни и в жилите ни. Така дава право за претенции на Русия към земите ни.
Но върховото ѝ достижение е РАЗКЪСВАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ В НЬОЙ И КАРТИТЕ НА ЗЛАТАРСКИ !!! Васил Златарски и учениците му, които оглавяват научните учреждения в България дават в ръцете (не лично, разбира се) на дипломатите на Великите сили и Гърция карти, според които Тракия и Македония не са български земи. С тях в Ньой формално се оправдава разкъсването на България и хвърлянето на стотици хиляди българи под робство. Картите излизат в чуждоезични трудове на Златарски и сътрудниците му. На български не посмяват да ги публикуват. Резултатът от Ньой е, че и днес повечето българи в България сме потомци на бежанци...
Това е главното престъпление на историческата наука в България към българския народ - че докато той се бореше за национално обединение, тя работеше срещу него. С картите на Златарски и неговите сътрудници, дипломатите на Гърция и Великите сили аргументираха разкъсването на България пред българската делегация и с тези карти се изгавриха над българския народ. Васил Златарски години работи, за да им ги даде в ръцете. "За да преподава своите лъжовни схващания, че Тракия и Македония не са български земи, схващания, които се оказаха катастрофални за съдбата на българския народ при определяне границите на неговата държава в Neulli (Ньой), Златарски е получил от държавата заплата около седем милиона лева." /Материали от съдебното дело на д-р Ганчо Ценов/
Подписването на Ньойския договор. Тежкото задължение се пада на Ал. Стамболийски. Веднага след това той демонстративно счупва писалката, с която е заставен да подпише. В Ньой българските делегати са третирани по-скоро като безгласни арестанти, отколкото като дипломати.
ЗЛАТАРСКАТА ШКОЛА Е НА ВЛАСТ И ДНЕС !!!
Тази школа и днес държи научните учреждения у нас. Тези учреждения продължават да провеждат линията ѝ - по същия начин вече цял век. И досега не са се отказали от нейните постулати Заради тази историческа наука, българския народ и до днес търси прародината си някъде из Азия и никой не може да му я намери. Учебник след учебник си противоречат. За безкрайните гаври на които подложиха прабългарите златарските последователи няма да стигнат томове. След повече от 100 годишни експерименти и издевателства, българинът вече не знае какъв е, откъде е и за къде е...
 Много малко българи знаят, че Ганчо Ценов защитава дисертация в Берлин, относно готите, като доказва по безспорен начин на германските историци, че готите не са предци на германците, а едно от многото "тракийски" племена и са предци на българите, германските учени дори са принудени предвид неговите безспорни доказателства да го признаят, но не и официалната "историография" в България с глупавото оправдание, че "... трябва да се пренапише цялата древна история..."
Също така д-р Ганчо Ценов печели съдебно дело срещу Васил Златарски, като доказва своята теория за автохтонния произход на българите, но тъй като цялата "аристокрация" в "научната историческа" (а всъщност псевдонаучна и псевдоисторическа) сфера е на страната на българофобите и Златарски д-р Ценов е забранен за изучаване и в учебниците по история няма и следа от неговите проучвания, което е много жалко и губим само ние- българите. Прочетете още за отхвърленият от историците и академичната общност най-български историк Д-р Ганчо Ценов. Едва ли някой друг български историк е изричал толкова силни и категорични думи като д-р Ценов: „Нашата религия е нашата история”.. „Не земята, не богатството, не езикът даже, но историята прави от известна група хора народ и че без история няма народ. Прочее има история, има народ; няма история, няма народ.”

На снимката: Демонстрация срещу Ньойския договор, десет години след подписването му
⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ
Източници: https://bgistoria.jimdo.com/ , http://www.sitebulgarizaedno.com/

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Защо траките изчезнаха от нашите учебници

Проф. Крум Балтаджиев

Този въпрос е много уместен, като се имат предвид най-новите открития на тракийски гробници, могили, храмове, градове и антични съкровища в това число и тракийска писменост, новите открития за Потопа в Черно море преди 7600 години и т.н. Преди да изчезнат от учебниците, траките "изчезнаха" от историята. Така се процедираше с неудобните от политическа гледна точка народи и те съгласно ленинско-марксистко-сталинските концепции "изчезваха" от историята. Тази руска теория за "изчезналите" народи беше разработена отдавна. Първо народите изчезваха теоретически (на книга), а след това и физически по сталинския принцип: "Има народ - има проблем, няма народ - няма проблем". В по-ново време проводници на тази теория в Русия са: С. А. Плетнева, П. И. Пучков, Д. В. Шелов, В. В. Седов, Г. Е. Афанасиев, И. Зрдели и някои други. Естествено сред "изчезналите" народи на първо място са тези с български произход или генетически свързани с българите - скити, буртаси, хазари, половци (кумани), хуни, печенеги (баджанаци), анти и авари.
Траките трябваше да "изчезнат", защото това влизаше в противоречие на изгражданата геополитическа ос: Москва-Белград-Атина.

За да се засилят позициите на Атина, трябваше да бъде скрита истината за древната история на България и тракийската култура, която беше на по-високо стъпало от гръцката. Трябваше също да бъдат заличени и древните връзки между траки и българи, по този начин се отваряше дупка в българската история и даваше основание да се твърди, че днешните българи (в това число и македонците) нямат нищо общо с античното население на Балканския полуостров - една опашата лъжа!
Траките, според Херодот, били най-многобройния народ на земята след индийците, обаче автори като проф. Велизар Велков, проф. Василка Тъпкова-Заимова* и особено акад. Димитър Ангелов се опитват да ни убедят, че през Римската епоха те били: "романизирани и елинизирани"; "етническото им съзнание било променено"; "траките се претопили"; "провинциите Долна Мизия, Тракия и Македония пострадали от нашествия и се обезлюдили"; "на Балканите станали големи етнически промени до идването на славяните IV-V в."; "в пограничните провинции по долното течение на Дунав населението било силно варваризирано"; "траките били подложени на асимилационни процеси"; "антропологическата и биологична пъстрота сред тракийския свят се увеличава"; и т. н. Според акад. Димитър Ангелов през Римското и Византийско владичество, траките почти изчезнали под влияние на неблагоприятни фактори: чести войни, варварски нашествия, опустошителни епидемии, отвличания в робство, емиграции, претопяване, асимилация и т.н. Въобще, траките започват да се "изпаряват" и да "изчезват", защото така са наредили отгоре!
Фалшификациите на тракийското наследство, пренасящи се и върху древната българска история, започват още при многобройните "редактирания" и преписи на Омировия епос. Още там се прави нагъл опит да се прикрият много факти и обстоятелства от древната история на Балканския полуостров, които обаче през последните години бяха изнесени на бял свят.
Това, че траките и древните македонци (трако-илирийци) били "изчезнали" през античността и нямали нищо общо с българите, продължава да се тиражира и днес. Божидар Димитров в книгите си "Десетте лъжи на Македонизма" и "Българите и Александър Македонски" твърди, че древните македонци били "гръцко племе" и че нямали нищо общо със съвременните македонци. Той дори адмирира разрушителната теза на еврокомисарите, според която поради тази причина "Македония трябва да се откаже или от името си или от историята си"!... Тук вече и слепите би трябвало да прогледнат и да разберат за какво става въпрос.

Друг пример от същия автор показва с какво точно се занимава той, пускайки дезинформации в публичното пространство. Друг пример от същия автор показва с какво точно се занимава той, пускайки дезинформации в публичното пространство. В книгата си "Десетте лъжи на Македонизма",  Димитров дава копие от български надпис на цар Самуил, в който има пасаж, определящ цар Самуил като "цар на Българи и Ромеи". Надписът е открит през 1997 г. на каменна плоча в българска църква на територията на Гърция. Той е изпратен като снимков материал и реплика от гръцки граждани от български произход до Божидар Димитров. Първоначално Божидар Димитров обяви надписа за фалшив в една публикация във в. "Македония", а след това се отметна и каза, че е оригинален. Междувременно гръцките власти откриха надписа и го унищожиха!... Същият Божидар Димитров се обяви и категорично против експедициите на проф. Петко Димитров (БАН) и проф. Робърт Балард за търсене на следи от библейския потоп в Черно море и предпотопните селища по нашата стара брегова линия. Въпреки заявените цели на експедицията, Божидар Димитров ги обвини, че под предлог, че търсят "потъналия Ноев ковчег", всъщност правят проучвания за нефт. Явно Божидар Димитров като виден комунист не е чел Библията и затова не знае, че Ноевият ковчег не е потънал! Самият професор Балард обяви награда от 10 милиона долара ако някой го открие. Нека не забравяме, че все пак проф. Балард откри кораба "Титаник" и е човек, който се занимава със сериозна наука за разлика от Божидар Димитров, който впрегна историческата наука и археологията в служба на ДС, БКП/БСП и собствения си джоб!...Комунистически фалшификатори, тоталитарни цензори и "историци" в периода 1944-89 г.
След 1944 г. идеологията и политиката трайно се настаниха в българската историография. Това грубо погазване на научните принципи донесе огромни беди за българската история и тя беше осакатена по един вандалски начин. Ето какво пише по този въпрос историкът Стефан Чурешки: "...Антинаучната същност на марксизма и присъщата на логиката му омраза към способните и умни хора доведе до насилие както над знанието за историята, така и над самите учени... На мястото на старите аристократични професори и доценти, в университета дойдоха полуграмотни партийни деятели и/или просто лумпени, изучавали историята и философията в шумкарската си кариера... Освен това новоизлюпените "учени" с партиен стаж и кръжочна грамотност ползваха преките наставления на съветски историци и философи, които от своя страна бяха много добре подготвени фактологически, но бяха непочтени и превратни в тълковното изложение на историческото знание. Така в българската наука се стигна до страхотно псевдонаучно и партийно съчетание, унищожаващо както качеството на непосредственото знание, така и морала в науката. А за някаква духовност и дума не може да става".
По-нататък става ясно, че фактическият идеолог на марксизацията в България е Рубен Аврамов Леви* (Директор на обединената школа на Коминтерна в Москва 1941-43 г, секретар на ЦК на БКП - 1950 г., председател на Комитета за наука, изкуство и култура и министър на културата -1952-57 г.). Под негово давление и това на Васил Коларов, конкретни надзорници и ръководители на историята стават Туше Влахов и Тодор Павлов.
При прегледа на документи и архиви прави впечатление появата на специфични еврейски имена в българската историческа наука след 1944 г. като: Рубен Аврамов Леви*, Леон Соломонов Асланов*, Ели Хаим Ешкенази*, Жак Натан Примо*, Берта Якова Калаора*, Давид Буко Коен*, Исак Самуилов*, Ана Фаденхехт*, Давид Беневенисти*, Давид Соломон Елазар*, Клара Йосиф Пинкас*, Самуел Франсес*, Димитрина Митова Джонова*, Ашер Ханакел*, Домна Кристин*, Фидел Барух*, Роберт Меламед*, Ребека Клейтман*, Жак Рафаел Ескенази* и др., всички яростни активисти и идеолози на БКП!
Тези "български историци" пишеха нашата история и затова тя беше не само осакатена, но и опорочена! Механизмите, по които ставаше това в общи линии са обобщени в книгата на Стефан Чурешки. Авторът се спира и върху някои конкретни нови гимназиални учебници (за IX, X и XI клас), като анализира и критикува техните автори, които продължават да се носят по инерцията и шаблоните, очертани по заповед от Москва и кой знае от къде другаде, от комунистите - "историци" с чуждоземни имена! Във връзка с горното са критикувани историците: проф. Андрей Пантев, гл.ас. Борислав Гаврилов, проф. д-р Милен Семков, Иван Колев и Димитър Тафков.
Фалшификациите на българската история след 1944 г. свързани с идеологията рефлектират по най-различен начин. Много се спори например дали преди 1944 г. в България е имало фашизъм. Комунистическите "историци" са категорични за това и дори залепят съответния етикет "монархо-фашизъм"! Фашизъм обаче е имало в Италия по времето на Бенито Мусолини - Дуче*. Думата идва от латинското "фашио" (сноп пръчки завързани заедно с ликторската секира, като символ на единството и правосъдието в римските легиони). В България фашизъм преди 1944 г. не е имало. Ако твърдим обратното,
твърде вероятно е да се окаже, че "първият фашист" може да е  бил кан Кубрат, тъй като именно той дава завета за единство на синовете си със снопа пръчки. Този завет и досега стои изписан на фасадата на Народното събрание и в герба на България!...
Във връзка с това съм по-склонен да приема, че нещо подобно на "фашизъм" имаше в тоталитарния период (1944-89 г.). Точно за това беше и забранена книгата на бившия президент д-р Желю Желев ("Фашизмът") за появата на известни аналогии между "фашизъм" и "комунизъм" (тоталитаризъм). В днешно време някои прибавят към тези категории и "глобализма" ("Новия световен ред " или "Рах Аmericana")!...
Главните съветници на комунистическия диктатор Тодор Живков бяха хора от вашата черга, като: Нико Мойсей Яхиел*, Жак Натан Примо*, Пепо Менахем Коен*, Исак Соломон Паси*, Нансен Бехар*, полк. Валери Таджер*, Леон Фабрикант*, Соломон Франсез* и др. За да се прикрият тези факти сега някои искат да се закрие Комисията по досиетата. Интересно е, че две от темите, по които тя искаше да работи са: "Изграждането и дейността на КДС и МВР в периода 1944-48 г." и "ДС и българската историческа наука". Както казва народът : "Де го чукаш, де се пука".

 Прочетете още: ФАЛШИФИКАЦИИ И МАНИПУЛАЦИИ НА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ