За древността на бащината земя и за българските дела

  През 1692 г. във Венеция е публикувана една стара географска карта, където има изключително подробни сведения за Кипровец (Чипровци), родното място на Бакшев. На картата има следната легенда до Кипровец: „Кипровец или Шепровац, с 600 къщи, половината католически, другата гръцки (т.е. православни – бел. Б.Д). Има един манастир на отците на Св. Франциск, посветен на Света Мария, който е резиденция на Архиепископа на Сардика“ (с. 82, пак там). Над града е нарисуван и хералдически правоъгълник, над който е нанесен надпис Bulgaria, с изправен лъв. Над главата на лъва е поставена царска корона и петолъчна звезда, а при краката му има полумесец. Символиката едва и се нуждае от коментар. Ще отбележа, че този български герб се появява точно половин столетие преди считания доскоро за първи герб на България в „Стематографията“ на Христофор Жерафович и приликата му с герба на България от книгата на Петър Богдан. Ето тук „Стематографията“ в оригинал http://macedonia.kroraina.com/hzh/gal/index.html
Много ценен урок как да се пише българската история ни дава през ХVІІ в. Петър Богдан Бакшев. Този урок може да залегне в една бъдеща „История на България“. След като в гл. І Бакшев дава сведение за българската прародина в Азиатска Сарматия, в гл. ІІ той подробно описва старото население на Балканите, тракийските провинции и обяснява, че траките стават християни много рано, още във времената на апостолите Павел и Андрей. Едно такова сведение е много важно за една обективна българска история. А сведенията на Бакшев за ранното християнство по Балканските земи, ни отваря нова страница в българската история... 

Атаките на българите на юг от Дунав започнали при византийския император Анастасий (491-518), който така бил наказан от Бога, понеже „отказал да се подчини на предупрежденията на папа Симахий да не защитава еретиците“.

"България сега се нарича всичко онова, което по-рано се изричало Горна Мизия и част от Долна Мизия, цяла Тракия, въпреки че сега около Галиполското море се говори гръцки език, и по-голямата част от Македония и цяла Морава до Охрид и до границите на Албания и на Гърция и на Сърбия, а към изток се простира до Черно море; от север пък Дунав я дели от Влашко и Молдова, някога наричани “стара Дакия оттатък Дунава” и прочие. Петър Б. Башев продължава: Схизматиците разказват, че царското седалище първом е било в Охрид, и потвърждават с това, че сега има Охридска патриаршия, а древните люде не са поставяли патриаршия там, гдето не е било царско седалище. По-късно, като бил изгонен българския цар от Охрид, той се установил в Търново и в този град завършило неговото царство по времето на турците. Това царство има много архиепископства и епископства, както сега държат схизматиците. Те дори твърдят: “Нашият патриарх никога не поставя епископ на едно място, гдето не е имало (такъв) от старо време.” Казват, че само българското царство е по-голямо, отколкото цяла Сърбия, Босна, Далмация, Хърватско и Унгария и има толкова градове, области, паланки и села, че не могат да се преборят."

 Интересно, че в първата българска история пише, че първата българска столица е била не Плиска, а Охрид. И докато древни и възрожденски историци ни осведомяват, че Плиска и Преслав са били антични градове, които са превъзхождали дори Константинопол по своята площ и монументалност нашите български историци избрали да повярват на чужденеца Карел Шкорпил, който заедно с Успенски ще остане печално известен с опита си да манипулира и фалшифицира резултатите от първите археологиески разкопки в Плиска от 1899-1900 г. Игнорирани са намерените при разкопките антични монети, които противоречат на тяхната теза, в т.ч. римска монета с женска фигура (т.е. антична) открита на територията на двореца, а самият дворец е почти точно копие на двореца на император Диоклециан край Салона. Строежът на Голямата базилика трагикомично е датиран по времето на цар Симеон и затова не са ползвани архелогически и канонични данни, а логическото съждение, че Симеон е единствения владетел, който е имал способността да построи такава монументална сграда. Пренебрегнати са античните строителни материали, носещи печатите на няколко римски легиона, както и резултатите от техническата експертиза на вещо лице, доказваща, че античните керамични строителни материали с печати на римските легиони са произведени от местни глини, изкопани в близката околност на Плиска и много други. За първи път руините на Плиска се споменават от датския пътешественик Карстен Нибур през 1767 г., като "останки от древни времена". Не е случайно, че именно строителството на градове се описва в много от старите хроники и документи. От тях научаваме, че на мястото на стария Византион Константин Велики е изградил нова столица на Римската империя. Пак на Константин Велики Псевдо-Кодин приписва основаването на градовете Дористол (Силистра), Плиска и Преслав (ДЯК ком. с. 207). Същото пише и във възрожденските истории "Царственик" на Христаки Павлович, "История Блъгарска"- Гаврил Кръстевич и много други, но всичко това за съжаление е пренебрегнато от официалната историография..

Из история на Гаврил Кръстович- 1869 г.

Прочетете повече на тази тема.

 Но нека продължим с Петър Богдан Бакшев и неговата история: "Това царство България е прекрасно и е украсено с ширни поля, високи планини, хълмове, приятни гори и дъбрави, напоено от различни реки и води. В това царство има обилие от всякакъв вид житни храни, вина, овце, биволи, крави и волове, добри коне, злато, сребро, мед, стомана, желязо и олово, има риба, която се лови от Дунава и от други реки; произвежда различни плодове освен “морските плодове”, треви за добитъка, всякакви цветя; изобщо мога да кажа, че ако това царство би имало един господар, християнин и добър, то не би отстъпило на много царства в Европа. .."
В следващата глава Бакшев ни разкрива значението на Сердика, град избран за Вселенски събор. Ако ние нямаме пълна представа за миналото на София, няма да разберем защо именно нея избират нашите възрожденци след 1878 г. за столица. Миналото на София изпъква в портрета на Бакшев със значението на вселенски събор, понеже не във всеки град, пише Бакшев, се е свиквал вселенски събор.
"Немалко влияние и авторитет за древността на християнската вяра в тези области допринасят седалищата на епископите, с каквито нашите провинции и градове са били украсени от самото начало. (Обичайно нещо е било) да се назначават епископи на всеки град и наистина е трябвало да се грижат в полза и на другите църкви и заместници и са били (...) на апостолите (...) достатъчно е  видно от писмото на Анаклет или от друг автор, ако искате, но древен. Христос установил начина на избор по градове на много епископи. Епископите, наместници на апостолите, приемали от Иисус Христос пожизнено наместничество в църквата, а на тяхно място ги наследявали епископите. И наистина из Тракия, Илирия и съседните области, по свидетелството на Патриарх Никифор, пръв апостол Андрей основал византийската (църква), която е част от Тракия - бил прогласил евангелието във византийската държава, въздигна храм, в който с благочестиви молитви да се призовава Бога. Във вътрешните части на Дакия Климент (наследил) сардикенската (църква) по свидетелство на св. мъченик Доротей, епископ на Тир, комуто принадлежат следните думи: “Помня – казва – думите на този Павел във Филип, г. 4 с Климент и останалите ми сподвижници. Пръв Климент от човеците повярва в Христа и бе направен епископ на Сардика”, на което ще се спрем по-подробно после."
Изобщо, структурата на написването на една „История на България“, каквато ни предлага Бакшев, е нещо, което ще разчупи старите схеми на писане на българската история, наложени от Иречек и Златарски и повтаряни монотонно и до днес от БАН… Урокът на Бакшев е „съставих малка история, която не съдържа нищо друго освен защита на бащината земя“ (писмо от 15 ноември 1667 г.).

Източници: http://letopisec.blog.bg , http://macedonia.kroraina.com , http://gutenberg.swu.bg/prints/, https://iliyanv.blog.bg/history

България

Светъл лъв на черно поле се изправя. Греши онзи, който черното за светло поставя. Моето собствено име е от Болга река. На лов изпитателен се разбира човекът какъв е. 

 Македония

Златен щит червен лъв прикрива, и символ на царска чест се явява.

Отнел е турчин короната на лъва.

Така кат гледам, без чест оставам.

 Мизия

В светло поле Мизия с царски венец е силна, златна земя и с хляб винаги изобилна.
Един венец на царска чест низко е паднал сама днес хляб сее, но не го изяжда.

 Римска Тракия

Кръгът земен гордо носи на плещи Лъв златен, на врагове се опълчва и в нозете си ги поваля.
Би се с Римския, Тракийският лъв люто рани Римското тяло златно жълто.

 

Превод: Грета Костова -Бабулкова
„Стематография”-Христофор Жефарович (1741)
 ⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Иконното богатство в църквите и манастирите на Великотърновския край

Икони от църквата "Св. св. Константин и Елена"

Предстоящо е разкриването на „Музей  на българската икона от Търновския край“ в църквата „Св. Спас“, която е в процес на реставрация.

Ех, да беше така..., но за съжаление това е цитат от статия на Стефан Цонев- 1985 г. Защо обаче е хубаво да има такъв отделен музей във Велико Търново, ще разберете като прочетете част от нея.. 

Исторически обвързана и зависима от строгия канон на църквата, българската икона е своеобразен феномен на живописното изкуство. Като епохално дело на народния творчески гений през вековете, тя заема достойно място сред националните реликви в културната ни съкровищница.

В издадения си през 1848 г. пътепис „Очерк на едно пътуване по европейска Турция“ видният руски археолог, литературовед славист и пътешественик Виктор Григорович отбелязва, че тук има шест действуващи църкви. Те са: „Св. Петър и Павел“, „Успение Богородично“, „Св. Георги“, „Св. Параскева“, „Св. Никола“ и току-що издигнатата нова голяма средищна църква „Рождество Богородично“, изградена от майстор Колю Фичето през 1842—1844 г. При посещението си на тази църква Григорович „се любувал“ на иконите, изписани от бележития тревненски бароков майстор образописец Захарий Цанюв Стефанов (1816—1886). Не е известно дали двамата са се срещнали и разговаряли за творбите му, но за тези икони той пише следното: „В тях привлича вниманието новата българска живопис, която е самородна и трябва да признаем, че е и твърде забележителна. Тя е чужда на грубостта и тромавостта на формите и оттенъците на боите придават на изображенията едно спокойно човеколюбиво изражение. Нима тя не е признак на характера на българите? Считам, че не е излишно да съобщя тук и името на художника Захария от Трявна, на чието изкуство аз се любувах в църквата .„Рождество Пресветая Богородица“.; От Захария Цанюв в тази църква има 5 икони, работени в различни години, с надпис: „Иконописец Захария Цанюв от Трявна“. Допустимо е да ги е рисувал на място, тук, в града, както са постъпвали повечето от тревненските майстори, особено когато се наемали на работа в някой манастир.
Най-старата търновска възрожденска църква „Св. Никола“ била започната в 1836 г. от майстор Иван Давдата, но тъй като се разболял и починал наскоро, строежа поема най-способният му калфа Колю Фичето, който я завършва на следващата година. Това е и първата самостоятелна творба на бележития майстор, който според преданието получил специална кожена престилка и майсторското си звание за тази църква. Иконостасът, дело на тревненски майстори резбари, се отличава с фината си ажурна резба по царските врата и венчилката. Забележително произведение на резбарското изкуство е и владишкият трон с двата подлакътни изправени лъва и обвитите около тях черни змии, които са ги захапали за езика, една смела алегорична трактовка на двойния робски турски и гръцки гнет. Не е излишно да отбележим, че на същия трон са стояли по време на църковната служба търновските гръцки владици Иларион Критски, Атанасий, Неофит Византиос и Григорий по време на непримиримата борба за църковна независимост, в която търновци вземат най-активно участие. Най-старите икони по иконостаса (53 броя) са от Иоаникий (Йонко) Папавитанов (Попвитанов) (1790 — 24 март 1853 г.) от Трявна. Освен горния ред на иконостаса, който се състои от 35 апостолски и празнични икони, Иоаникий е нарисувал и големите царски икони на Св. Никола, Благовещение, Св. Димитър Солунски, Св. ап. Андрей, Св. Новозаветна Троица, Св. Архангел Михаил, Три Светители, Св. Богородица, Иисус Христос, с надпис: „рука Ион. 1837“, Св. Йоан Кръстител, Св. архидякон Стефан (на входната врата към дяконикона), Св. пророк Илия, Св. Харалампий и следващите по реда — Въведение Богородично (от 1839), Иисус Христос, Св. Екатерина, Св. Иларион Мъгленски и Св. Никола. Последните четири икони са разположени на иконостасната половина около царските двери на параклиса. С този си жест търновци се отблагодарили за оказаната им помощ при издействуваме на разрешението за строеж на църквата от страна на тогавашния гръцки владика Иларион Критски, но  го посветили на българския пустиножител и отшелник Иларион Мъгленски, основател на Мъгленския манастир в Македония. Така че в църквата „Св. Никола“ са се запазили общо 53 творби от зрелия период на големия тревненски майстор живописец Иоаникий Папавитанов, от когото са и царските икони: Новозаветна Троица, Исус Христос, Св. Богородица и Йоан Кръстител от 1843 г. на иконостаса на църквата в Килифаревския манастир „Рождество Богородично“. Те са монументални шедьоври със спокойна графична линия, с богат колорит от светли тонове и.злато. Образите са изящни, изразителни с естествения телесен цвят на лицата и ръцете и с много изискана анатомия.

Втората голяма средищна църква, издигната от майстор Колю Фичето на Рибния пазар в Болярската махала, в средата на възрожденско Търново, през 1842—1844 г., е „Рождество Богородично“. Макар че тази църква днес е заличена напълно от земетресението през 1913 г. много от старите икони са запазени. Освен от Захария Цанюв в нея има икони, рисувани от вещия тревненски зограф и образописец поп Димитър Кънчов (Кръстев) (1815—1885). Едната е Св. Теодор Стратилат, 155x73 см, с подпис „рука поп Димитър и син его (хаджи) Христо в Трявна“ и ктиторски надпис „Благодетел (ктитор) Доктур Тодур поп Димитров от Трявна 1875“. Другата запазена икона от същата църква е на Св. Йоан Предтеча, със същия подпис, в който пак фигурира името на сина му хаджи Христо, което показва, че петият син на поп Димитър също е живописец. Поп Димитър е имал седем сина, но само трима от тях работели с него. Професията на останалите не е известна. От поп Димитър Кънчов е и великолепната икона „Св. Георги с житийни сцени“ от църквата „Св. Георги“ в с. Арбанаси. Негови творби са и иконите на „Св. Трифон“ и „Св. Димитър“ от 1873 г. в църквата „Св. Димитър“ в гр. Лясковец. На някои свои творби той се подписва с фамилното прозвище „Коямжиолу“, което показва, че баща му Кънчо (Кръстю) бил майстор златар (коюмджия). Иконите му се отличават с прецизната си майсторска рисунка и богат колорит, който варира в различни гами, с тъмнокадифени дълбоки тонове, а фоновете му, наподобяващи небето, са в синьо-зелено, като към хоризонта изсветляват в жълтеникави и златисти оттенъци, като че слънцето отива на залез или се сипва зората. Лицата са в светло-охров тон и с лека естествена руменина. Светлосенките и бликовете са убедителни, което допринася много за стилизацията на формите, които той грижливо очертава като голям майстор рисувач.
Третата поред църква, построена от Колго Фичето в Марнополската махала през 1850 г., е „Св. Марина“, разширена през 1931—1934 г. Старите икони по иконостаса в храма са от неизвестни тревненски майстори, а 86 броя малки икони са рисувани през 1935 г. от Атанас Велев, известен търновски живописец, чийто произход е от Одрин. Стенописите са изработени през 1940 г. от художника от руски произход Николай Ростовцев. Старите икони са без подпис и само на Св. Богородица фигурира гръцки надпис с годината — 1870.
През 1859 г. майстор Колю Фичето издига четвъртата си търновска църква „Св. Спас“, която също пострадала от катастрофалното земетресение през 1913 г. Иконите ѝ били пренесени в митрополията и по-късно поделени между останалите действуващи търновски църкви. Някои от тях са останали в новия катедрален храм и в историческата църква „Св. Четиридесет мъченици“, а оттам са прибрани в музейния иконографски фонд.
В 1860—1861 г. майстор Колю Фичето построява петата си църква „Св. Св. Кирил и Методий“ от Кошарската махала, в западния край на Вароша, на която, според запазената летописна книга, той е ктитор. Иконите са от най-различни тревненски майстори без подпис. Само храмовата, „Св. Св. Кирил и Методий“, носи датата 1861 г. Отначало църквата се е наричала „Св. Атанас“, а по-късно била посветена на славянските просветители Кирил и Методий, което име носи и до днес.
Последната и шеста поред църква „Св. Константин и Елена“, майстор Колю Фичето издига в Гръцката махала (Патрик махала), близо до конака, в административния център на града, през 1872 г. Тя е най-представителната му архитектурна творба с високо извисени колони, просторна и светла. Пак в 1872 г. за същата църква видният академично школуван възрожденски художник Николай Павлович нарисувал около тридесет икони с големи размери, които красели стария иконостас. От земетресението пострадал и този храм. Повредени били и някои икони, които към 1926 г. друг художник изписал наново по старите сюжети и образи. Сега те са в процес на реставрация и консервация. За по-старата църква „Константин и Елена“, която се е намирала югоизточно от сегашната, на местото до икономическия техникум „В. Коларов“, Николай Павлович рисува големи иконостасни икони още в 1863 г. След събарянето ѝ и издигането на новата той отново е поканен да изпише иконостасните царски икони, от които с протокол № 4 от 6 май 1937 година били подарени за иконостаса на църквата „Св. Четиридесет мъченици“ по молба на видния музеен деятел Тодор Николов четири негови творби — „Св. архидякон Стефан“, „Св. Четиридесет мъченици“, „Св. Архангел Михаил“ и „Три светители“. Те са рисувани с маслени бои върху платно, апликирано на дървени плоскости. Тези икони сега се съхраняват във фонда на ОИМ. Последната от тях е изписана още в 1863 г. Образите на тримата велики богослови и литургисти Св. Василий Велики, Св. Йоан Златоуст и Св. Григорий Богослов са изписани фронтално с тъмни тонове в стила на Мюнхенската академична школа. Лицата им са много изразителни и одухотворени, анатомично изискани, но художникът не е достигнал майсторството на потомствените тревненски и самоковски образописци. Тримата светители стоят статично сковани, суховато и тромаво, обременени от богато украсените си архиерейски одежди.
През периода 1868—1870 г. Н. Павлович рисува 72 икони за новопостроената църква „Св. Троица“ в родния си град Свищов, които спадат към по-зрялото му творчество и имат определени качества на иконографски творби. Тази църква била изградена от майстор Колю Фичето в 1867 г. Навярно е съществувала някаква връзка между двамата бележити възрожденски творци, защото Н. Павлович е украсил с икони иконостасите и на няколко други църкви, строени от него.
В най-новата търновска църква „Св. Троица“, построена в 1936 г. в бившата Турска махала (сега кв. „Св. гора“), се пазят десетина икони от стария параклис от 1862 г. Те са изписани от голям тревненски майстор, но са без подпис. Сегашните царски иконостасни икони заедно с апостолските и празничните са рисувани през 1936 г. от един от последните потомствени майстори образописци. Това е Георги Димитров Петров Минев (1869 — 7. IV. 1937 година), който живее във В. Търново до смъртта си.
През 1929 г. настоятелството при църквата „Константин и Елена“, която била възстановена от земетресението през 1923 г. и преименувана при освещаването ѝ през 1926 г. от търновския митрополит Филип на „Св. цар Борис“, организирало чрез подписка енориашите да дадат необходимите средства за подновяване на иконостаса и иконите по него. Новият иконостас бил направен от търновските майстори дърводелци братя Коларови, а иконите изписал в 1931 и 1934 г. по договор с настоятелството художникът иконограф от грузински произход Арчил Йосифов Кикодзе. Още тогава някои от старите икони били предадени па съхранение по настояване на уредника на музейната сбирка при читалище „Надежда“ Тодор Иванов Николов и двамата видни общественици Йордан Кулелиев и Леон Филипов. През 1937 г. тези трима стари музейни деятели вече с официален протокол на настоятелството получават още четири големи царски икони и ги поставят на иконостаса в историческата църква „Св. Четиридесет мъченици“, които сега се пазят в иконографския музеен фонд. Окръжният исторически музей притежава ценна сбирка от около 500 броя икони. Повечето от тях са от арбанашките исторически църкви, а известна част са придобити чрез периодични откупи от частни лица от селищата на окръга.
Началото на иконографския музеен фонд е поставено в миналото от основоположниците на музейното дело в града и в окръга д-р Васил Берон, Моско Москов и Тодор Николов, който има особени заслуги, тъй като е събрал и съхранил чрез дарения над 200 икони и много щампи. През 1971 г. е създаден отдел „Художествени паметници и старо изкуство“ при музея. Ценни икони от църквите на окръга се пазят и експонират и в художествените галерии в Елена и Лясковец.  Статията завършва: "Предстоящо е разкриването на „Музей на българската икона от Търновския край“ в църквата „Св. Спас“, която е в процес на реставрация. "

Така и не се осъществява този замисъл... През май 1988 година е сключен договор с 20-годишна давност между Митрополията, чиято собственост остава имотът, и Регионалния музей във Велико Търново за възстановяване на сградата в първоначалния ѝ вид по проект на НИПК” и използването ѝ за експозиционна площ за колекцията от икони на музея. Строителните работи започват през лятото на 1988 година, когато е разрушен покривът, демонтиран е подът и са изпълнени стоманобетонните стъпки на колоните. Политическите промени от 1989 година и произтичащата от тях липса на средства за финансиране слагат край на строежа. През 1998 година са поставени частични защитни покрития над каменните пластики на трите входа. Останалата част от зидовете е изложена на атмосферните влияния и оставена да се руши към днешна дата повече от тридесет години. Съдбата на сградата остава нерешена и до днес - като отворена рана в сърцето на стария град. 

Старо Търново

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Become a Patron!

Малко информация за направеното в териториите на Царство България в периода 1941-1944 г.

За въздигането на новоосвободените земи, Царство България увеличава бюджета си от 8,46 милиарда лева в 1940 г., на 14,39 милиарда в 1942 г. (1,7 пъти) и на колосалните 27,58 милиарда в 1943 г. (3,3 пъти), при относително еднакъв курс към долара през 1941-44 г. С тези десетки милиарди на българския народ се преобразяват изостаналите под чуждо управление (след Ньойския договор-27.11.1919 г.) области - построяват се нови училища, болници, гари, пристанища, ж.п. линии, граждански и промишлени обекти, отводняват се блата, прокарват се пътища, изграждат се канали за напояване на Сярското поле, корабостроителници в Кавала и на о. Тасос, благоустрояват се селищата, залесяват се голите баири, оставени от чуждото управление. Само през 1941 година са залесени 500 декара при 650 декара за цялото сръбско управление между 1918-1941 година. За укрепване на пороищата в Битолско за 1942 година са предвидени 82 128 000 лева, предвидено е построяване на 84 км нови горски пътища и ремонт на 70 км съществуващи горски пътища. Началото на реорганизацията на културния живот започва с празнуването на 24 май. На 23 май 1941 година в Скопие пристигат Добри Немиров, Елисавета Багряна, Стилиян Чилингиров и професор Никола Стоянов, заедно с множество ученици, културни дейци и други. Там пристига и бившият деец на ВМРО, тогава председател на Илинденската организация - Лазар Томов, който донася знамето на дружеството „Вардарски юнак”, закрито през 1918 година от сръбските власти. Денят на българската азбука и писменост се празнува в много градове на Вардарска Македония -Битоля, Велес, Прилеп, Охрид, Ресен и други. До края на 1941 година в Скопие са създадени 64 културнопросветни, спортни и други дружества, между които хор „Борис Дрангов“, спортните клубове „Вардар“ и „Македония“, дружество на запасните офицери и други. В Прилеп е създадено дружество на македоно-одринското опълчение, а в Битоля - хор „Георги Сугарев“. От 1 септември в Скопие са открити Народна библиотека с 206 000 тома българска и чужда литература и народен музей. За директор на библиотеката е поставен Георги Шоптраянов. На 3 октомври 1941 година Скопския народен театър поставя първата си постановка, написана специално от писателя Кирил Христов. През лятото на 1941 г. в Битоля се създава читалище „Пейо Яворов“. Още от самото начало в по-големите градове на Вардарска Македония започват да се създават клонове на БНБ, Българска земеделска и кооперативна банка, Македонска народна банка, Популярна банка, Банка български кредит и други. Българската земеделска и кооперативна банка до 30 ноември 1943 отпуска заеми в размер на 24 650 000 лв. Пак чрез банката до края на 1941 година са раздадени 365 плуга, 270 брани и други. Започват да се образуват земеделски задруги в Скопска област . В Битоля и Скопие са създадени Областни стопански камари и областни стопански дирекции, които да отговарят за събирането на реколтата. Пречистени и обезпаразитени са 10 млн. кг пшеница. В края на юни от България пристига Иван Странски, който провежда беседи с местни специалисти за подобряване на почвите и други. Във връзка с изселените сръбски колонисти, които наброяват 36 451 души, е създадено Върховно аграрно наместничество. Освободените от тях земи са раздадени на безимотните и малоимотните селяни. Към края на 1941 година в Скопска област са раздадени 1 500 000 дка земи, а през 1942 още 280 500 дка на 12 020 семейства. Създадени са 72 кооперации (до началото на 1943) в Скопска област: 15 в Гевгелийска околия, 12 в Скопска околия, 7 в Струмишка околия, 6 в Беровска околия, 2 в Щипска, 2 в Охридска и по 1 в Радовишка, Ресенска, Светиниколска околии. На 25 май 1941 година е създадено дружество на инженерите и архитектите начело с Димитър Чкатров. Започва да се изгражда жп линията Гюешево-Куманово с дължина 105 км. Започва прокопаването на тунел Гюешево-Крива Паланка, който остава недовършен със 100 м. Трудовите части на българската армия, в които участват и български младежи от Македония, построяват 262 км теснолинейна жп линия Горна Джумая-Кочани, Кочани-Щръбце. В строежа участват 12 000 работници. Отделно са прокопани 259 км напоителни канали и са залесени 13 692 дка гори в Скопско, Велешко и Дебърско. Прокарана е телефонна линия София-Скопие-Битоля. Започват да пътуват редовни автобуси по направленията Скопие-Кюстендил-София, Сурдулица-Валандово - гара Удово, Дойран-Валандово, Щип-Радовиш-Струмица, Струмица-Петрич. От държавните финанси са отделени 20 400 000 лв. за строителство на пътища. Отделно от това са запланувани 6 шосета, свързващи областта с България, за които се изразходват 77 000 000 лева. Създадено е Главно комисарство за Македония, което разпределя хранителни запаси за населението. Към 31 май 1941 комисарството внася в Скопие 145 000 кг захар, 13 000 литра олио и десетки тонове брашно, жито и други. В края на годината Битолското областно комисарство раздава значителни количества брашно, захар, олио, месо, цървули, дърва за огрев. В края на 1941 година в Битолско са изпратени 1 500 000 тона храни, а в Скопско 2 000 000 тона за прехрана на населението. Прочистени са 10 100 тона пшенично семе, а 40 000 овощни дръвчета са подготвени за засаждане. Наред с тези мероприятия са открити и обществени кухни в Скопие, Велес, Битоля (2 кухни за 400 бедни семейства) и Щип. В Битолска област има 90 ученически трапезарии, в които се хранят общо 60 000 ученика. Открити са дневни детски градини в Битоля, Прилеп, Охрид и Ресен. В Скопие са открити детски сиропиталища, 2 старчески дома, 2 детски дома. Обърнато е внимание и на лекарската помощ. На 18 юни 1941 е създаден Български лекарски съюз за Вардарска Македония. В периода май-декември са създадени в Скопска област 37 държавни амбулатории. Открити са болници в Скопие с 400 легла, Щип с 100 легла, Куманово с 80, Враня с 90 легла и други. Учреден е воден синдикат в Кочани и се преминава към отводняването на Скопското и Струмишкото полета, започва и опит за ограничаване на маларията. На 2 февруари 1943 година е приет „Закон за отпускане на народни пенсии на особено заслужилите в освободителните борби дейци“, чрез който се отпускат пенсии на доказани революционери от Македония, Тракия, Добруджа, Поморавието и Пиротско. През четирите години на Българско управление в Македония постоянно се провеждат тържества и помени за събития и личности, с особено значение за българската история. През 1943 година по време на честванията на 40 годишнината от Илинденското въстание, Антон Кецкаров, Кирил Пърличев и Асен Каваев създават фонд Охридска общогражданска фондация „Св. Климент“, чиято цел е построяването на Македонски културен дом в Охрид (по подобие на домовете в София и Варна). За целта Българското правителство отпуска 10 млн. лева. На 4 май 1943 година в село Баница се провежда панихида по повод 40 години от смъртта на Гоце Делчев, на която присъстват редица български общественици от Стара България и от Македония. Издигната е паметна плоча на лобното му място и е основан дарителски фонд с първоначален капитал 100 000 лева, чрез който да бъде построен паметник на Гоце Делчев на това място. За построяването на паметник в Рашанец, Охридско, където през Илинденското въстание става голямо сражение, започва набирането на сума в размер 100 000 лева...

 

 Александър Гребенаров. Българското управление във Вардарска Македония през Втората световна война

Българското управление във Вардарска Македония (1941 – 1944). Кн. № 63 от поредицата „Архивите говорят“ на Държавна агенция „Архиви“. Съставители: Александър Гребенаров, Надя Николова. С., 2011, 512 с.

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Become a Patron! © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Спомени на търновеца Васил Пенчев за детските му години и бомбардировките над Търново

Из "Безумен роман"от Васил Пенчев, първа част (1939 - 1953)

Родната ми къща беше до училището, в което по- късно учих от първо отделение до трети прогимназиален клас. Казваше се „ Екзарх Йосиф І ” През 1946 г. тръгнах на училище. Видя ми се срамота да не знам на кого е кръстено. Махнаха това име, училището го прекръстиха на „Никола Вапцаров”. Поне за него знаех от майка ми доста неща. Познавала го е лично. Вапцаров и брат ѝ (вуйчо ми ) са били близки приятели... Като завърших четвърто отделение, преминаването ми в прогимназията (пак на същото място), ми даде самочувствието, че съм пораснал и не е необходимо някой да ми казва какво трябва да чета, какво да знам (извън училището, разбира се). Мина ми веднъж през ума, че ако някой ме попита къде съм учил, как се е казвало първоначално училището ми, на кого е кръстено то, ще мълча като пукал за екзарх Йосиф І... Градската библиотека беше сравнително близо до нас. Прекрачих прага ѝ за първи път. Една много учтива възрастна жена, първо ме попита не съм ли син на еди кого си и след като дадох утвърдителен отговор, разбра какво ме интересува- нещо за екзарх Йосиф І. След известно време тя успя да ми даде едно книжле, но нямах право да го изнасям. Майка ми не знаеше къде съм. Помолих я да ми запази книжката, да прескоча до нас, да се обадя къде съм и пак щях да се върна. Да си призная, не винаги съм казвал истината на майка си къде съм, но съм казвал, че ще отсъствам известно време. Старал съм се да съм точен. Все пак тези години са били тревожни (следвоенни) и сме се съобразявали с притесненията на нашите родители. (Горе, на Картала, говореха, че някои са намирали „детски играчки“, останали от войната, които гръмват в ръцете и те убиват... Американците ги били пускали от самолетите си през войната).
Знаете ли какво ми е останало в главата, след като прочетох книжката: Този и български екзарх се е родил в Калофер, помагал е на бащата на Ботев в училището, някои от богатите калоферци видели, че младият момък е много умен, заложили на него, за да е полезен на българите един ден, пратили го в Цариград да завърши френски колеж. После той постъпил в Литературния факултет на Сорбоната (Париж), преместил се в друг факултет и накрая завършил право. Мина ми през ума, че ако един ден ме оценят и мен по акъла, може да ме пратят някъде... Стараех се да имам повече акъл, но... Боже, колко съм бил наивен и за двете работи...
В къщи имахме една страхотна книга на Любомир Владикин (1891- 1948) -„Царевград Търнов”. Тази книга бях я изял с кориците. И също така, какх ще се родиш във Велико Търново и няма да знаеш историята на родното си място? Отдавна тази книга е изчезнала от погледа ми. Вероятно от нея съм запомнил някои легенди за столицата на Второто ни царство. През 1951 година сестра ми завърши с отличие Девическата гимназия и се готвеше да кандидатства медицина в София. Мечтаеше за медицина от прогимназиалните класове! Обядвахме и аз я попитах: „А бе ти защо не отидеш да учиш в Сорбоната?” Първо настана тишина, после избухна смях. Било невъзможно- каза баща ми. „Как няма да е възможно?”- възразих и продължих: „Патронът на моето училище е завършил право в Сорбоната по време на турското робство, ти си завършил финанси и право в Гренобъл по време на фашисткото (или някакво подобно) робство, а сега, когато сме свободни, сестра ми не може...”. Правех се на... Децата така добре усещат нещата, че просто човек, като порасне, не трябва да ги заблуждава с нищо заради нещо си...

Преди да стана ученик, помня германски войници, настанени временно в училището. Не можехме да си играем на двора. Но ги гледахме през оградата. Всеки ден се бръснеха и миеха, голи до кръста. Интересно ми беше откъде вземаха вода. В града пускаха водата само сутрин от 4 до 6 часа. Родителите ми пълнеха всевъзможни съдове за през деня. А от покрива на къщата ни, дъждовната вода се оттичаше (през водосточните тръби) в специално направена от бетон щерна, под нивото на двора ни. С тая вода се къпехме, ама я смесвахме с оцет, иначе сапунът не вършеше работа. Не помня да съм ходил мръсен. Вероятно тия години не са били сушави. Нямам спомен да завъртя крана вкъщи и да потече вода. Един ден, както си стоях на оградата на училището и наблюдавах какво правят германците, при мен дойде един от тях, името му беше Фриц, запомних го с лекота- нали имаме една дума „фръц”, която се отнася за сърдитковци. Той ме научи с език да имитирам жаба, да си издувам бузите и да ги удрям с юмручета през кратки интервали. После разбрах: Фриц бил идвал вкъщи да иска единия етаж за някакъв генерал. За щастие, знаел френски и се разприказвали с баща ми. Не съм разбирал разговора по понятни причини. Фриц се отказал да ни безпокои повече. Запомнил съм, че Фриц е бил против войната, ама... През една нощ германците изчезнаха. Не оставиха никаква следа в училището и по двора. Чудил съм се, как тия мъже, чисти и обръснати, са били такива зверове. Война! (Много късно научих, че след Първата световна война, немците са били заставяни да се кланят на французи и англичани... А това явно е трупало злоба в душите им. Ей, не е лесно да съдиш, трябва много да знаеш, ако искаш да си справедлив. Разбира се, злодействата не могат да се оправдават. Но отмъщението как да го спреш?)

Ято бомбардировачи на ВВС на Англия или САЩ над София през април 1944 г.

Почнаха едни сребърни самолети, подредени като птиче ято, да прелитат над града ни и казваха, че отивали да бомбардират Плоещ - в съседна Румъния. Били американски и английски. Бомбардировките над България от 1941 до 1944 г. са поредица от нападения срещу София и други български градове и села. Участвали са ВВС на САЩ и Англия, на Югославия и СССР. Руснаците са хвърлили по няколко бомби над Силистра, Русе, Добрич, Казанлък... Май са ни щадяли. Чел съм, че Георги Димитров е посъветвал Сталин да не разрушава страна, която в бъдеще ще е под влиянието му... Леле, какъв патриотизъм!
Моите родители и наши близки нощем се качваха на високо, на Картала. Оттам се виждали пламъците, по- скоро сиянието от горящите рафинерии в Плоещ. Беше ми чудно как така ще се вижда толкова надалече. Имахме една релефна карта на България, търсех нашия град Велико Търново, Дунав, Плоещ... Търсех ги, ама друг път, молех по- голямата ми сестра да ми помогне. Имахме и глобус, имахме и радио. Рядкост беше това. Марката му я помня - „Опта- Льове” (немско, с много лампи!). Когато нямаше ток, свиреше с едни големи батерии, като кутии, подобни на днешните кутии със сокове, но черни. Често нямаше ток. Военно време. Идваха много хора в нас за да слушат разни работи. Един ден, по обяд, едно ято пак мина над нас, връщаше се от Румъния. Гледахме го с интерес, а то взе, че хвърли няколко бомби в лозята, близо до града. Трясъкът беше ужасен! Та да видиш ти - почнаха да се правят окопи в самия град. А това не е лесна работа – същинската част на града по това време бе изцяло построен на скалите. В нашия квартал имаше една стръмна част, обрасла с бъз, салкъми и кумбули, близо до болницата за туберкулозни. Никога не ходехме там да си играем, може би от някакъв страх от болните, които стояха при хубаво време по оградата. В тази стръмна част направиха окопи на зиг- заг. Тесни, трудно се разминаваха двама души, а дълбоки по 2-3 метра. Като погледнеш нагоре, небето се виждаше. Събираха се около 30-40 човека. След войната си стояха доста време, играехме си в тях на какво ли не, основно на „доктори”... Освен това, закачиха и едни големи шарени завеси на ж.п. тунела, минаващ под града. Все едно, че железните мостове на влака се забиваха в скалите, без дупка в тях. Когато големите чуеха по радиото „Първа-Пета!”, по някакъв начин разбирали, че „Първа” е София, а „Пета”-Велико Търново и че това е посоката на самолетите, идващи от някъде си. Свирваха сирени, спираха тока и всички тръгвахме към тунелите. А за да се стигне до тях не беше никак лесно, не за нас, а за възрастните хора. Пътеката за тунела, по която се движихме, почваше от Баждарлъка, където е паметникът на Велчовата завера, беше стръмна, с лошо оформени стъпала. Някой разправял, че тези бомби са ей -така хвърлени, на връщане от Плоещ, останали, да не им тежат, ама като не знаеш точната истина... В нас, по това време, живееше вуйчо Милчо от Скопие, аптекар, мобилизиран. Милчо беше син на баба Фимка, сестра на моята баба Eлена (баба ми по майчина линия). Елена избягала от неосвободената още от турците Македония с дядо ми Васил, а Фимка си останала в неосвободената част на България. Скопие през 1941-1944 г. си е било върнато в пределите на България - Велика България! Вуйчо Милчо не идваше с нас в тунела. Според него Велико Търново бил толкова сложен град в план, гледано от самолет, че нямало да могат да го уцелят, пустите му американци и англичани. Може и да е бил прав, но ние изпълнявахме заповедите на официалните власти. Имаше отговорници, които проверяваха дали хората се изнасят в тунелите. Времето не е било достатъчно, тъй като тревогата са я обявявали, щом самолетите са били минали над София. До нашия град им е трябвало още около 25- 30 минути (така си мислех аз). Ние се оправяхме за това време, защото бяхме близо, а по-отдалечените? Ами по-възрастните? Ами болните? Ами инвалидите?... То и капацитетът на двата тунела не е бил в състояние да поеме целия град. Повечето хора бяха с раници на гърба, пълни с храна, вода, пари, документи... Имаше хора, които се криеха в окопите на кварталите. Те бяха без покрив. Вероятността да ги уцелят явно е била също много малка. Абсурдно е било двата тунела да поберат гражданите и техните гости. Много хора, за по- дълъг период, се бяха изнесли в околните села. Но не смееха да бъдат по колибите си край града (тогава така се казваха крайградските къщи, на които сега им казват вили). Нали точно върху такива колиби сред лозята хвърлиха три бомби и това паникьоса хората... Освен това, преди трите бомби, софиянци са приели града ни за безопасен- имаше доста, дошли за по- сигурно. И не само софиянци. Враца и Дупница също бяха пострадали доста...  При влизането и излизането от тунела има стоманени ж.п. мостове. Отворите бяха покрити с маскировъчни завеси. В тунела беше тъмно и задушно. Имаше хора, които питаха със сигурност ли са спрени влаковете от Русе за Ст. Загора и обратно. Иначе... щеше да е по- добре бомба да ни удари. На мене ми беше интересно, защото толкова ми е било пипето...Сега мога да си представя какво им е било на майка ми и на по- възрастните от нея, баща ми е бил тогава в Битоля). За София знаехме всичко. Трагедия! На майка ми там ѝ беше родата, там винаги е искала да живеем, ама баща ми, от шеф на сметната палата в Бургас, го назначили за такъв във Велико Търново. Мислех си, че не е било добре да живеем в София, както е искала майка ми. Нашият град се напълни с хора от столицата. То и ние сме били столичани, но вероятно американците не са знаели нищо по този въпрос. Затова са пуснали тук само три бомби, а в София- стотици! Смътно си спомням всичко, останали са ми в главата отделни сцени. После, от приказките на големите, съм попълвал празните места с техните разкази. Веднъж бяхме на лозето до близкото село Малък чифлик- от края на града на около пет километра. Не е било време за гроздобер. Беше много горещо. Може и да е имало вече някоя узряла чепка, не помня. С майка ми и сестра ми се прибирахме по прашното шосе. От него се виждаше градът. Въздухът потрепваше. В града имаше май само един черен форд, караше го бащата на една моя съученичка- Блажка Куртева. Имаше заможни фамилии, като Карачорови, Астарджиеви, Севриеви, Фъсеви, Газуркови, Георгиеви, Цанкови...това не са всичките, но не помня да са имали автомобили. (Изселените Цанкови са имали форд, по- мощен от този на Царя). Ние ползвахме много файтони (главно до гарата с куфари). Автобуси нямаше. Ходехме много пеша. Изведнъж се чу познатото бучене – в небето видяхме сребърото ято. След малко по шосето заплющяха куршуми. Майка ми ни завря в едни крайпътни храсталаци. Откосите вдигаха камъчета и прах по шосето. Отминаха, а ние почти бегом се запътихме към Света гора, през нея - към Стамболовия мост... Боже, много късно разбрах какво е преживяла майка ми...

Сякаш не мина много време, училището се напълни пак с войници. „Руснаците пак дойдоха!” –викаше Стефана Чернайката. Тя живееше високо над нас, зад училището... Дворът на училището беше постлан със слама. А руските войници нямаха коне. Спяли на сламата. То в града, да се движи кон по стръмните калдъръмени улици, си беше опасна работа. Пак не можеше да си играем в училищния двор, пак надзъртахме само през оградата. Предишните бяха видимо по-чисти. Новите не ме научиха на нищо. В нас дойдоха едни руснаци - двама мъже и една жена, във военни униформи. И те искаха етажа за някакъв генерал. Явно е било глупаво да живееш в къща до училище ( както вече установих, че е опасно да живееш и в София). Беше тъмно. Не съм чул разговора им с баща ми. Предполагам, че не е бил на френски, но съм запомнил, че им е обяснил как германците не са ни посегнали и вярвал, че и те няма. Нали са братушки! (О, Вазов, Вазов, въпреки, че си писал хубаво за братушките, ако знаеш какво те чака... Това го споменавам, за да ви заинтригувам. Ще видите по- късно какво става с патриарха на българската литература... в края на четирсте години на миналия век).
Руснаците ми откраднаха фенерчето. Помня, че нашите ме накараха аз да ги изпратя. Светех им по външните стълби. Поискаха ми фенерчето и викаха „Есчьо маленка, есчьо маленка” и го отнесоха със себе си в училището. За това фенерче плаках. То можеше да си сменя цвета на лъча: червен, зелен, бял. Другите деца нямаха такова фенерче. За това не съм споменавал по- рано никъде. Знаех, че съм можел да попреча на сестра ми да следва в София. Баща ми ме успокояваше. Това фенерче можело много да помогне на руснаците при прогонването на Хитлер. Успокоих се...

Прочетете още- Спомени на Васил Пенчев за времето след 9-ти септември

С любезното съдействие на г-н Цветан Сапунджиев

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Как са си представяли бъдещето на Велико Търново през далечната 1935г.

 Из общински вестник"Велико Търново"-1935г.
Бъдещето на Търново е в туризма. Със своята чудна природа, с амфитеатралното си разположение по острите скални завои на Янтра, с интересните си старини по Царевец и Трапезица и с приятния си климат Търново представлява един първостепенен обект за туристите. Търново лежи при това на главната и интересна железопътна артерия София — Стара Загора — Борущица и Варна и всеки чужденец, който посети София, ще премине величествения балкан по разположената на етажи и кръстосвания Алпийска железница и ще престои в Търново преди да отиде към Варна или към Русе.
Туризмът е станал в наше време една доходна професия. Държавите се надпреварват да привличат туристите, които по-рано пълнеха швейцарските хотели. В това отношение най-много е направил град Будапеща, гдето Общинското управление е положило големи грижи за системна реклама, за разхубавяване не града и за пълно задоволяване на туристите с всички удобства, улеснения при пътуването и настаняване и с премахване всички възможности за спекулиране... Търново ще стане интересен не с новите си квартали по Марино поле, а със своето красиво разположение, с природните "чудеса“, каквито са Царевец и Трапезица, със стръмните скални пропасти по завоите на Янтра, с интересните надвесени една върху друга старинни къщи и с криволичещите стръмни и тесни улици, Света Гора с носовидното си продължение, при единствения в нас по големина Стамболов железосводов виадукт (отвор 80 м. и височина 29 м.), представлява един чудесен парк в близко съседство с града.
За да се привлекат туристите, трябва да се създаде специален комитет за туризма в Търново, под закрилата на общинското управление, който да се натовари с организиране на туризма. Тогава ще се получат доходи от туризма, когато се създадат такива условия за туризъм, каквито ги има в благоустроените европейски градове. А това може да се осъществи, когато има налице достатъчно средства за изпълнението, в продължение на един няколкогодишен план, работите по благоустрояването и разхубавяването за Търново и по създаване необходимите удобства за богатите туристи. Такива средства, освен чрез общински и държавен бюджет, могат да се получат чрез събиране помощи, лотария и главно с въвеждане справедлива и лесно поносима трудова повинност.
По-главните благоустройствени работи, които предстоят за извършване са: Залесяване всички празни места в и около Търново и превръщане в паркове: Царевец, Трапезица и Света гора.
Създаване голяма общинска градина на носовидното удължение на Света гора при Стамболовия мост с казино и бюфет.
Премахване и закриване всички нужнични ями, гдето няма канализация.
Построяване модерен общински хотел за туристи в центъра на града, на „Баждарлък" с голяма тераса над пропастта.
Построяване туристически хижи и беседки на: Царевец, Трапезица, Света гора, Орлов връх/Картала/, Гарга баир и др.
Възстановяване постепенно на всички старинни постройки, порти и стени по Царевец и Трапезица.
Построяване общински музей и възобновяване на паметниците по Царевец, Трапезица и тия в околностите на Търново, (монастирите, Арбанаси и др.)
Запазване Стамболовия мост, като се премахне опасността от самосъбаряне, чрез целесъобразно засилване, тъй като желязната му конструкция от дългото използуване (над 40 години) ще де е вече много изхабена.
Разширяване и разхубавяване на главната ж. п. станция Търново и на туристическата станция Трапезица. Последната чрез малко преустройство може да се доближи по към входа на тунела и по близко до града.
Постройка на нов шосеен мост над Янтра, срещуположно до ж. п. станция Търново за добро обслужване на горните квартали.
Постройка на нови туристически пътища за ж. п. станция Търново и Трапезица с максимални уклони 6%.
Първият почва от Стамболовия мост при новата градска градина, слиза по брега на гората над входа на тунела (7 м. над линията), преминава Янтра на 160 м. под ж. п. мост и през слабо застроения квартал около затвора свършва при площада пред Окръжната палата. Разстоянието между гара Търново и общинския хотел на „Баждарлъка“ ще бъде 2450 м. (по сегашния стръмен път е 2390 м.).
Вторият туристически път почва от ж. п. станция Трапезица, преминава Янтра на 30 м. над ж. п. мост, възлиза по скалистия бряг, подобно на сега съществуващия път за Асенова махала, преминава тунелообразно през цепнатината 13'79 м. висока), която се намира на скалистия гребен за Царевец и свършва пак при площада пред Окръжната палата. Разстоянието между гара Трапезица и общинския хотел не „Баждарлъка" ще бъде 1530 м. (сега по това направление няма път.
При първия и при втория туристически пътища ще се направят удобни стълби за пешаци и тогава разстоянието между гара Търново и общинския хотел ще бъде само 1180 м., а това у гара Трапезица и общинския хотел — са 10 м.
С постройката на тия пътища се избягва стръмния уклон 99% при сегашния път за Асенова махала. Нуждата от постройка на двата нови мостове по тия туристически пътища е наложително, тъй сегашното използуване на ж. п. мостове е рисковано за пътниците и е недопустимо.
Чрез един вариант, като се прекара проектираната ж. п. линия Севлиево — Търново през двора на бирената фабрика, ще може гара Търново да стане възелната гара на железопътните съобщения; за Русе, за Борущица, за Севлиево (към София), за Елена (към Шумен) и за Хаин- Боаза. При гара Търново ще се създаде красиво и интересно завиване на железницата от Севлиево (с радиус 180 м).
Павирането на новите туристически пътища главната улица в Търново и на тия, водещи към Царевец, Трапезица и Марино поле, може да стане най-добре с тъй наречената мозаична циментова настилка, направена с твърдите ломени камъни от Базалтовата кариера при Бутово. Сега се правят опити с подобни настилки в София, като се използуват ломени камъни от Сиенитните кариери на Витоша.
Инженер Р. Михайлов

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Новият иконостас от 1872 г.

Из книгата за историята  на църквата "Св. св. Константин и Елена" на Йордан Кулелиев-1942г.
Новопостроената църква, която по размерите в широчина, височина и дължина значително се отличава от старата, то и издигнатия иконостас също е бил значително по- голям от иконостаса в старата църква. И ние виждаме, че подарените първи икони за новопостроения иконостас значително се отличават от главните (царските) икони, стоящи на стария иконостас. От подарените първи три икони от строителите на църквата: Илия Иванов — главната икона „Св. Богородица“, Иванчо С. Пипев — главната икона „Иисус Христос" и от Сава х. Иоргов — „Св. Иоан Предтеча", само тази последната е запазена в църквата. Първите две заедно с други икони, които отпосле се оказали излишни, настоятелството, въз основа писмото на Св. Търновска Митрополия под № 3915 от 1. VI. 1935 г. ги е подарило на историческата църква „Св. Петър и Павел“(прот. № 4 от 9. VI. 1935). Запазената икона, подарена от Сава х. Иоргов, Петко Недялков и Руси Иванов на 4 май 1874 год., има размери: дължина 160 см. и широчина 75 см. Рисувана с блажни бои и на дъбово дърво. Ние даваме клише от тази икона, защото Г-н Борис Денев, при направеното посещение на църквата ни на 24 IX. 1941 год., намери тази икона за една от най-хубавите икони в църквата ни. Той е за мистиката в нашите икони, за спазване на строгия традиционен византийски стил. „Всичко в църквата, казва той, е традиция. Поука и вдъхновение за византийския стил нашите художници ще почерпят от стенописите на старите наши църкви. Никой от днешните наши иконописци няма оня ранг, който имат иконописците ни даже от близкото минало: самоковци и тревненци. Изгубена е днес мистиката и святостта на нашата икона". 
Художникът-иконописец, когато е рисувал тази най-хубава икона Иоан Кръстител, е бил под влиянието на думите, казани от Иисуса Христа: „Защото казвам ви: между родените от жени няма нито един пророк по-голям от Йоана Кръстителя. (Ев. Лука, гл. VII, ст. 28). И чрез тази икона нашият строител на църквата Сава х. Иоргов още повече е свързал името си с историята на църквата. В своето завещание от 6 VII. 1881 год. той е оставил за свои наследници: Кръщелника си Сава Димитров, който живее днес в неговата къща на ул. „ 10 февруарий“ № 13, братята си Димитър и Никола, майка си Варвара, сестри Мариола и Евгени с двете ѝ момичета. Завещал на всички по 500 гроша, и по 500 гроша на градските български училища и 500 гроша на църквата „Св. Константин“. Иконата „Св. Константин и Елена“, подарена от Тодор Колюв и от сина му Кръстю Тодоров, кожухар, с дата 1874 год. мая 4, е по-малка по размери в дължина и широчина от другите икони. Как е изглеждал иконостаса на новопостроената църква, не може точно да се опише, но безспорно, той е бил украсен с достатъчно и ценни икони, останали от старата църква за каквито посочихме иконите на Николай Павлович, Папа Витан и от други неизвестни нам иконописци, а други пък нови икони, подарени на новата църква, каквито посочихме от строителите на църквата. С тези икони и този иконостас църквата е била до станалото земетресение на 1. VI. 1913 година. Освен църковни икони, новопостроената църква е получавала и други дарения, някои от които тук ще споменем. Така, в старата кондика на стр, 52 с дата 1882 год. майя 12 Тодори Цорива подари един чифт чигели за матер Божия драма 32 1/2, Приех ги привременен епитроп Христу Пенчув. 
В същата кондика на стр. 64 от 1885 год. „Подарявам за черковата свети Константин и Елена един бакърен мангал за спомен от покойния Атанас Муткуров — Казанджията“. „Стоян Жабата подарява за спомен едно сребърно ибриче за в хайдима за вода с надписъ декемврий 26“. 
В същата кондика на стр. 71 от 25 март 1888 год. записано: Свещеник Ганчо Астаржиев подарява за в памет на покойната си пресвитера Никула едни хоругви за църквата“. 
Настоятели: Михал Стойков Абаджи, Христу Пенчов Калпакчи
Църковното настоятелство в заседанието си на 1. IX. 1898 г. (стр. 90) изказва своята благодарност на Г-на Илия х. Петров, както за усърдното му служене, като настоятел, тъй също и за подарените от него пет малки полилейчета с по три свещи за украшение на черквата и за вечен-спомен на покойния му баща хаджи Петър хаджи Колев (стр. 91). Във втората кондика на първата страница е записано, че те ще бъдат покачени на южната и северната страна на църквата по две на едната страна и едина на кръста на олтаря над дверите“. На стр. 1 на втората кондика е записано: „Един филон подаряват Братя х. Петкови при смъртта на баща си х. Петко Косев за църквата, починал на 20 VII 1897 г. На стр. 2 на същата кондика е записано: „На 8. IX. 1898 год. наследниците на покойната Елисавета Г. Среброва- (Гюмюшева) подаряват: 1 филон кумашен, 2 покривки за потир, 1 епатрахил, 1 стихар и едни чингели златни от десет драма с колана за вечно възспоменание". На стр. 1 във втората кондика е записано, че х. Сийка. Джамджиева, дъщеря на Велчо Ат. Джамджията, родена, през 1816 год,, е оставила при църквата 200 лева, от които 100 лева за църквата и 100 лева за свещениците, които-ще вземат участие при погребението ѝ. 
През 1883 г. Кръстю Панайотов Сараф е подарил на църквата бакърена кръгла тарелка за слагане на нафора. На тарелката е изработен релефно ликът на Св. м. Мина, възседнал на кон с копие в дясната ръка, а в лявата — кръст. На стр. 71 в същата кондика е записано: 1889 г. юлия 16 х. Петку Косев, ахтарин, подарява за черковата „Св. Константин“ 72 лв, сребърни или 360 гроша. 1889, 22 октомврий. Същият х. Петко Косев подаря, пак на църквата 74 лева или 370 гроша. 1889, 5 ноемврий 372 (три и половина) наполеона по- подарява същия х. Петку Косев своеволно за душата си или гроша 357. 1891 г. 17 февр. х Петку Косев харизва на черквата два наполеона или 202 гроша. Или всичко подарени от х. Петко Косев на църквата 1289 гроша.

Съдържание: Начало на църквата "Св. св. Константин и Елена“
Старата църква „Св. св. Константин и Елена“
Старата кондика
Икони при старата църква
Старата плащаница
Надгробни плочи
Построяване на нова църква през 1872 г.
Новият иконостас от 1872 г.
Митрополит Панарет Рашев
Възстановяване на църквата след земетресението на 1. VI. 1913 г.
Освещаване, преименуване и дарители на новата църква
Възпоменателни плочи
Почетни и благодетелни енорияши
Свещенослужители, църковни настоятели, певци и хорове при храма

Грета Костова-Бабулкова

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Момин-скок

Из "Сенки край Янтра-легенди и балади" от Ив. Йорданов-1933 г.  

Воювал някога агарянският цар с далечно господарство и спечелил големи победи. Решил той да награди отличени паши войници с такъв „нишан", че милостта на падишаха да се помни за дълги години. Мислил, мислил той, ала не можал да измисли награда за верни юнаци. Тогава свикал съвет и мъката си казал на своите велможи. Тогаз един от тях казал:
— Господарю, предлагам на всеки отличен паша по петдесет кесии жълтици, а на всеки отличен войник по една кесия.
— Падишах — обадил се втори— делата на твоите ратници са много по-скъпи от една или петдесет кесии злато. Предлагам, на отличен паша по петдесет арабски жребци и оръжие от чисто злато; на всеки отличен войник по пет арабски коня и сребърно оръжие.
— Храбростта на твоите войни, падишах, — обадил се трети велможа — не се купува ни с пари, ни с коне. Мисля, най-добрата награда за отличен паша е по един палат край Босфора, а на отличен войник по един чифлик край белоснежния Коджа-балкан.
Най-после се приближил четвърти велможа, вече побелял и попригърбил се потурнак, направил поклон до земята и казал:
— Нека да бъде милостта ти велика, о, падишах. Нека Всевишният ти дари винаги крепка десница, за да поразява неверниците, о, ти гръмотевецо на дин-исляма... Много съм ходил аз из обширната твоя земя, що се простира от зелените води на Дунава до горещите пясъци на Сахара и от белите върхове на Алпите до тихите води на Ефрат. Виждал съм, где растат благоуханни рози край златно жито, где висят ароматични гроздове на лозници, що стигат върховете на грамадни явори...  Обаче, има един град, що крепостни стени над вода издига и в нея се те оглеждат като небесни хубавици. А реката, що там извива, се нарича Янтра. Има там, в този някогашен престолен град и в околни села и градове, такива красавици, такива райски цветя, че с достойнство биха красили те гърдите на отличени паши и войници. Ето ти нишан, о, падишах, който никога няма да се забрави... Пък нека Аллахът ти дари, о господарю, на всеки твой ден по сто дни, а славата ти да пребъде за вечни времена.
И се поклонил отново до земята. Зарадвал се царят, погладил си бавно брадата и отговорил:
— Нека това тъй да бъде. Ти досега, паша, си ми давал най-мъдрите съвети. Нека най-хубавото райско цвете, що ти сам ще откъснеш заедно с другите цветя, твое да бъде и с достойнство да краси твоите старчески гърди.
Разтревожила се цяла Търновска кааза, защото царските войници и грозни арапи плъзнали по всички села и паланки да отбират най-прелестните девойки. Много от тях били скрити по гори и пещери, много намерили своя край в дълбоки кладенци. Много родители платили с кръвта си, за да запазят невръстни щерки, защото заповедта била да се събират такива до осемнадесет години. Най-после били отбрани двадесетина от многото, свързани в две отделни вериги и откарани за турската столица. Тежка бол обхвана народна гръд, защото жестокият завоевател посегна и на женска челяд. Еничерски данък се събираше най-редовно. Нямаше кому да се оплаче измъчен народ, защото царят беше "даваджия", а Господ бе високо. Тежко бе някога и в българско време, ала сега стана още по-тежко, макар че имаше люде, които вярваха, че за измъчен селяк е все едно дали Иван или Хасан ще го притиска. . .
Откараха невръстните рабинки към стария Балкан, за да ги прехвърлят оттам в равна Тракия. Ала Бог не бе забравил своите чеда. Стар войвода със своята дружина бе завардил планински проход. Причака ги горският цар на такова място, гдето в лява страна се издигат гъсти дебри, а в дясна се спуща шеметна пропаст. Там, гдето тесният път правеше изпъкнал завой, съвсем неочаквано пред еничари се показа планинец с бели навои и грамадна опитомена мечка. Последната се изправи с целия си ръст, и зловещо взеха да дрънкат нейните вериги. Уплашиха се нервните царски коне от изправения звяр, пръхнаха и се надигнаха на задни нозе. Вдигна се адски вик от гърлата на конниците, ала началникът им и някои от свитата му полетяха в пропастта. А в това време изпечени хайдути съвсем тихичко се измъкнаха от гъстите шубраци и със своите ножове туриха край на всяка уплаха. Мнозина от царските пазачи отидоха след своя началник, а другите се къпеха в собствената си кръв. Писнаха и окованите девойки от смъртна уплаха и като ято врабчета се прилепиха о ронливите брегове на пътя. Нападението, прочие, бе така внезапно и умело водено, че не стана нужда от втория мечкар, който вече пълзеше отзад със своя медун. И ето, родна реч, хубавата българска реч разбуди уплашените робинки, и тe познаха, че са спасени от свои сънародници. И целуваха те ръка на своя избавител, стария хайдутин.. .
— Деца мои, — обърна се той към девойките — преди малко вие бяхте клети робинки, сега сте волни птички. Литнете към родни домове и обършете сълзи на опечалени родители. Разделете се по три—четири, пътувайте ноще и дръжте винаги странични пътища. Едно само запомнете: живи в ръце погански не се предавайте, защото след всичко това вас чака още по-черна неволя. И като обърса потно чело с рунтав калпак, отдели няколко от най-изнемощелите, за да ги предаде по околни колиби. Тях после като въглещарки ще отведат по родни домове.
— Ако някога се сетите за мене, или чуйте, че съм пронизан с една стрела, или пък на кол набит, знайте, че името на стария хайдутин е Жеглю-войвода. Тъй ме викат.
След няколко дни многобройни турски потери плъзнаха по села и планини, за да заловят изтърваните девойки, или пък да накажат дръзки хайдути. Не направиха, обаче, ни едното, ни другото. Народът обичаше своя горски цар и го пазеше зорко. Много от освободените робинки се криеха в околните села и умело се предаваха към родни домове.
Една сутрин, когато слънцето позлатяваше със своите първи лъчи планинскитe върхове, три от тези девойки се мярнаха на скалистия връх, що се издига между селата Емен и Мусина. Там бистро планинско поточе се хвърля от не малка висина, и водите му с див грохот падат в горски усои. Негованка тогаз ги прибира, дава ги на Росица, за да ги препрати после на Янтра. Девойките, обаче били съгледани от конна потера и обградени. Отпред шеметна пропаст, отзад остри еничерски ятагани и черна неволя в анадолски харемлъци. И припомниха си трите девойки думите на стария войвода, ала никоя нямаше смелост да забие остър нож в гърдите на мили дружки. Тогаз те вързаха своите дълги коси една о друга, прегърнаха се и литнаха в пропастта...
Върхът за малко опустя. След това се явиха очертанията в синьото небе на преследвачите, уловиха се за ръце, но страховито се отдръпнаха назад. Защото грозна бе пропастта. Изплашиха се те от страшната решителност на девойките и със страхопочитание разказаха всичко на околните люде.
И нарече се оттогаз високият скалист връх Момин скок, защото тук моми българки предпочетоха смъртта, но вяра и народност не смениха.

Водопад "Момин Скок", Негованска (Еменска) екопътека

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ