Огромното дарителство в България преди 9 септември 1944 и национализацията след това

Дарителството в периода от 1878 г. до 1951 г. заема съществена част от живота на следосвобожденския българин. След 1944 г. всички фондове и фондации започват една след друга да бъдат закривани, а имуществото им се "влива в държавния бюджет". Към 1915 г. даренията към Министерството на народното просвещение административно и финансово се централизират в обединения фонд „Завещатели и дарители". Към 1 януари 1942 г. в „Завещатели и дарители" се числят 207 дарения с общ капитал от 56 000 300 лв., което в наши дни се равнява приблизително на сумата от 31 920 000 лв. Законът за бюджета на НРБ от 1948 г. слага край на дарителските фондове, управлявани от Министерството на народното просвещение. С него те се вливат в държавния бюджет и така по същество се извършва „национализация" на дарените капитали и имущества. 

 

Основните актове, по силата на които се осъществява одържавяването, са: 1. Закон за бюджета на НРБ от 1948 г. - предвижда включването на дарителски фондове в държавния бюджет. Към тези фондове попадат и фонд "Завещатели и дарители" към министерствата на народната просвета, народното здраве и индустрията и занаятите. В началото на XX век фонд "Завещатели и дарители" е бил вторият по големина след пенсионния фонд. 

2. Указ за обществено подпомагане от 1951 г. - основният акт, по силата на който се ликвидират фондациите. Издадена е и Наредба № 2557от 15.11.1951. Тя предвижда, че в срок до 25 декември 1951 г. на народните съвети е следвало да се предадат всички недвижими покрити и непокрити имоти на ликвидираните дружества и фондации заедно с инвентара, архивите и отчетните книжа. Наличните средства се превеждали по сметка на Министерството на народното здраве и социалните грижи, дирекция "Социални грижи". 

3. Наредба-закон за Заем на свободата от 03.02.1945 г., по силата на която фондациите и фондовете са задължени да закупят голям брой облигации от заема. По този начин по-голямата част от тях влагат почти целия си капитал и дейността им става невъзможна. 

4. Закон за национализация на частни индустриални и минни предприятия. Пример за влиянието му е фондация "Тодор Пиперевски", която престава да съществува с ликвидирането на АД "Чилов", тъй като тя се е издържала от лихвите на вложения в това предприятие капитал. 

5. Законът за изповеданията - съгласно него заварените болници, сиропиталища и др. преминават под управлението на Министерството на народното здраве или на Министерството на труда и социалните грижи. Пример е историята на фондация "Димитър Константинов", създадена през 1914 г. чрез дарение от Д. Константинов на триетажно здание на църквата "Св. Николай" в Плевен. Волята на дарителя е да се построи в града "сиротостаропиталище". Ефорията изчаква повече от 10 години, за да се съберат необходимите средства от наемите на дареното здание и лихвите по тях. Официално сиропиталището е открито на 9 март 1940 г. Фондацията е закрита през 1949 г. Приютът става държавна собственост. С разпореждане на МС от 31 юли 1952 г. зданието се предоставя на Градския народен съвет в Плевен. Сградата е съборена през 1969 г., на мястото и е построена сграда на БКП. 

6. Закон за предаване имуществата на бившите дружествени девически професионални училища от 1946 г. С него се отнемат имуществата на девическите професионални училища, издържани от различни благотворителни дружества. 

Сред многобройните фондове специално внимание заслужат тези на „Добре Ганчев", „Хаджи Ненчо Д. Палавеев" и „Григорий Немцов". Фондът „Васил Богомил Берон" бил закрит в началото на 1952 г., когато неговите средства, които възлизали приблизително на стойност по онова време от 7 045 000 лв. се вливат в републиканския бюджет. Идентична е и съдбата на фондациите. Като пример може да бъде използвана фондацията „Димитър А. Ценов", чиито средства, заедно с тези по фондовете са около 40 000 000 лв. през 1943 г., съответстващи на 25 000 000 лв. днес. През 1948 г. фондацията и фондовете са закрити. 

Повече информация за фондовете- http://daritelite.bg/ 

Източник: http://bcnl.org, https://www.dnevnik.bg
 Грета Костова- Бабулкова 
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

© Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Невена Събева Попова (1875–1917) – лекарка, общественичка

Д-р Невена Събева Попова със сестра си

Родена е в Търново, завършва Медицинския факултет в Монпелие, Франция (1902). Дейността ѝ се свързва с ръководството на дружество „Самарянка“ през военните години. През 1904 г. започва работа като лекар при девическата гимназия „Митрополит Климент“ в Търново. По нейна инициатива и под ръководството ѝ през 1906–1909 г. се урежда летовище за ученичките от гимназията. Като преценява възможностите на училището и необходимостта от летен отдих на много деца от града, тя решава да образува дружество, чиято единствена цел да бъде организирането и издръжката на летовища. Дружеството е учредено на 10 ян. 1910 г. и се нарича „Здравец“. През 1912 г. дружеството купува къща в с. Арбанаси, предназначена за колония. В продължение на много години то организира летния отдих на бедни и физически слаби деца от града. д-р Н. Попова активно участва в дейността му, както и в покупката и ремонтирането на къщата. Дълги години е председател на дружеството. В памет на д-р Невена Събева Попова, нейният съпруг открива дарителски фонд, от средствата на който се подпомага дейността на дружество „Здравец“. Дарението на М. Попов, съпруг на д-р Н. Попова е в размер 10 хил. лв. и е в полза на делото, на което съпругата му посвещава много време и сили. Желанието му е годишните приходи от фонда да се предоставят на д-во „Здравец“ за издръжката на летни ученически колонии. В случай че дружеството престане да съществува, с тях да се подпомага ученическата трапезария при Девическата гимназия в Търново.
Фондът е образуван със заповед на министъра на просветата от 12 юни 1918 г. Управлява се от МНП и е включен в обединения фонд „Завещатели и дарители“. Капиталът се съхранява на срочен влог и към 1 ян. 1931 г. възлиза на 12 619лв., към 1 ян. 1936 г. – на 13 149 лв. През 1937 и 1940 г. с част от средствата са закупени ценни книжа, в резултат на което към 1 ян. 1938 г. фондът нараства на 22 129 лв., към 1 ян. 1939 г. – на 23 580 лв. От 1924 г. фондът ежегодно предоставя средства за д-во „Здравец“, които са между 440–1300 лв. Последните помощи се дават през 1946 и 1947 г. (по 1000 лв.). Изразходват се за издръжката на летните колонии от дружеството в с. Арбанаси. Към 1 ян. 1948 г. фондът разполага с 28 500 лв.
Закрит е през 1948 г. с вливането на фонд „Завещатели и дарители“ при МНП в държавния бюджет.
Източник:"Енциклопедия Дарителството"

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

БЛАГОТВОРИТЕЛНО ДРУЖЕСТВО „ЗДРАВЕЦ“

Една от най-авторитетните благотворителни организации в града. Образувана е по инициатива на д-р Невена Събева (по мъж – Попова). През апр. 1904 г. тя е назначена като училищен лекар в Девическата гимназия „Митрополит Климент“ в Търново. Това е времето, когато в страната си пробива път идеята за организиране на летни ученически колонии за бедни деца, а през 1905 г. в София се слага началото и на първото дружество, поставило си подобна задача. Само година след това, през 1906 г., по инициатива на д-р Събева е уредено летовище за ученички от гимназията в близкото с. Арбанаси. През следващите няколко години учебното заведение продължава да издържа колонията. Преценявайки нуждите и на другите възпитаници на училищата в града, невъзможността на Девическата гимназия да се нагърби сама с поддръжката на колония за учещите във всички търновски учебни заведения, д-р Събева инициира образуването на специално дружество. Учредителното събрание се провежда на 10 ян. 1910 г. В присъствието на 36 жени лекарката изнася сказка за ползата от колониите. Избрано е настоятелство с председател Т. Бурмова, а организацията приема името „Здравец“. През следващите години се приема нейният устав, съставен по модела на организационния статут на едноименното софийско дружество. В него се фиксира целта на дружеството „да урежда летни ученически колонии, от които да се ползват бедни, средно заможни и даже богати ученици“. Средствата се набират от членски внос, помощи и дарения, приходи от такси за деца от по-богати семейства, от сказки и др. Структурата е обичайната за подобен тип организации: членовете са действителни, спомагателни, почетни и благодетелни. Ръководи се от настоятелство в състав от 12 души, в което по право влизат лекарката на Девическата гимназия, по 1 учителка от гимназията и прогимназията и по 3 учителки от основните училища. Общото събрание на членовете взема решения, а настоятелството ги изпълнява. Също то се заема с непосредственото уреждане на колонията. Дружеството бързо спечелва симпатиите на гражданството и става една от най-активните благотворителни структури в града. В него членуват главно жени, въпреки че в устава това не е изрично уговорено. Наблюдава се устойчивост и дори приемственост в състава и особено в ръководството му. Първата дружествена председателка е Т. Бурмова. През 1911 г. председателският пост се заема от д-р Н. Събева. В продължение на години в ръководството влизат представителки на известни търновски фамилии, общественички, много учителки. Сред тях са А. Ангелова, Мария Цанева, Ел. Кефсизова, Р. Радославова, В. Кулева, Евпрепия Манева и др. В средата на 30-те години на 20. век настоятелството се оглавява от известния общественик и учител Йордан Кулелиев, а прогимназиалният учител Иван Копчалийски и д-р Д. Ангелов са негови членове. Още през лятото на 1910 г. дружеството отваря първото си летовище. В следващите години до 1947 г. вкл. ученическата колония действа ежегодно през летните месеци. Единственото изключение е през 1913 г., когато заради земетресението и разрушенията летовището не отваря врати.

През 1912 г. дружест­вото купува къща в с. Арбанаси. 

Сградата разполага с 4 големи стаи, в които могат да летуват 45 ученици, и 1 помещение за ръководния персонал. Дворът е с площ ок. 1 дка и в него през 1927 г. се построява трапезария за децата. Колонията е добре обзаведена. Приемат се 26 до 50–60 ученици от първоначалните училища, от прогимназиите и гимназиите в града. През първите 3 години летуват само момичета. Подборът се осъществява от учителските съвети, които посочват деца от бедни семейства с добър успех и примерно поведение. Срещу такса се включват и ученици от състоятелни семейства. Обичайно почивката трае ок. месец. В колонията децата са под наблюдението на лекар, а дружествените членки са тези, които се занимават с непосредственото ръководство на летовището. Издръжката на благотворителното начинание е грижа главно на дружест­вото. Приходите са от членски внос, от дарения и от благотворителните фондове, от капитала на организацията. Търновската община, училищното настоятелство и МНП също ежегодно подпомагат колонията. След приемането на Наредбата закон за обществено подпомагане (1934) значителни суми постъпват и от държавата. През 1934 г. д-во „Здравец“ става член на СЗДБ. Търновското гражданство е отзивчиво към делото на организацията, която ежегодно получава дарения в пари и натура. През 20-те години на 20. век с промяна на устава благодетелните членове са лица, дарили най-малко 1000 лв., а след 1927 г. – 3 хил. лв. Организацията провъзгласява за свои благодетели 34 души. Сред тях са дружествените членове Т. Бурмова, Мара Белчева, Веска Ангелова, Евпрепия Манева, Ангел Попов, Ради Кърджиев и др. Извън еднократните пожертвования, организацията разполага с приходите на следните благотворителни фондове: 

1. Фонд „д-р Невена С. Попова“ 

Дарител е Михаил Г. Попов (неизв.) – търновски жител. На 12 юни 1918 г. в памет на съпругата си Невена Събева-Попова (неизв. – 6 дек. 1917) – лекарка, общественичка, основателка на д-во „Здравец“ и на колонията предоставя на МНП 10 хил. лв (вж. „д-р Невена С. Попова“ – фонд). Желанието му е годишните приходи от фонда да се дават на д-во „Здравец“ за издръжката на летните ученически колонии. В случай че дружеството престане да съществува, с тях да се подпомага ученическата трапезария при Девическата гимназия в Търново. Фондът е образуван със заповед на министъра на просветата от 12 юни 1918 г. и се управлява се от Министерството. Като се започне от 1924 г., от него ежегодно се отпускат между 440–1300 лв. за летовището на дружеството. Последните помощи се дават през 1946 и 1947 г. (по 1000 лв.). Закрит е през 1948 г. с вливането на фонд „Завещатели и дарители“ при МНП в държавния бюджет. 

2. Фонд „Мария Г. Цанева“ 

Дарител е Мария Цанева (неизв., Орхание – неизв.) – гимназиална и прогимназиална учителка в Търново, дългогодишен член на дружественото настоятелство, касиер на организацията. За заслуги към делото на дружеството през 1928 г. е провъзгласена за негов почетен член. Капиталът на фонда възлиза на 11 340 лв. (1937). Приходите се използват за издръжката на колонията. 

3. Фонд „Елеонора Г. Кърджиева“ 

Дарител е Георги Кърджиев (неизв.) – индустриалец, търговец. Дарението е в памет на покойната му дъщеря Елеонора Г. Кърджиева (неизв.). През 1937 г. капиталът възлиза на 34 060 лв. Липсват други данни за благотворителната дейност на фонда. 

4. Фонд „Веселина и Яким Димитрови“ 

Дарител е Веселина Яким Димитрова (неизв., Търново – неизв.) – учителка. Подтикната от любовта си към децата, сама останала без деца, през 1931 г. тя дарява на д-во „Здравец“ 9 хил. лв. за образуване на фонд, носещ нейното и на съпруга ѝ име. Желанието ѝ е от лихвите да се издържа 1 момиченце в лятната колония. Към 1937 г. фондът разполага с 13 400 лв. Волята на дарителката се изпълнява стриктно. Заедно със съпруга си Яким Димитров през 1931 г. правят и второ дарение от 7 хил. лв. за образуване на благотворителен фонд при училищното насто­ятелство. Желанието им е приходите да се използват за купуване на дрехи, обуща и пр. на бедни ученици от първоначалното училище „Силвестър Пенов“ в Търново. 

5. Фонд „Ангелина и Васил Рашеви“ 

Липсват данни за дарителите и за благотворителната дейност на фонда. През 1937 г. той разполага с 10 хил. лв. 

6. Фонд „Катина и Тома Нестрови“ 

Дарител е Катина Томова Несторова (ок. 1870 – 13 септ. 1935, Търново) – домакиня, благодетелка на училищата в Търново (вж. „Катина Томова Несторова“ – фондове). Фондът е образуван през 1935 г. и носи нейното и на съпруга ѝ име. Капиталът му възлиза на 47 хил. лв. Управлява се от дружественото настоятелство. По волята на дарителката годишните приходи се използват за издръжка на лятната колония. 

7. Фонд „Виктория и Илия Петрови“ 

Липсват данни за дарителите и волята им. През 1937 г. фондът разполага с 10 хил. лв. 

8. Фонд „Кина и Никола Хаджиславчеви“ 

Дарители са Кина Хаджиславчева (4 юли 1858, с. Бяла черква, Търновско – неизв.) и Никола Хаджиславчев Паскалев (13 дек. 1853, Търново – 27 апр. 1927, Търново) – търговец, земевладелец, фабрикант (вж. „Славчо Никола х. Славчев“ – фонд). Двамата съпрузи са щедри дарители за просветни и културни организации в Търново. Фондът за д-во „Здравец“ е с капитал от 10 хил. лв. Липсват данни за благо­творителната му дейност. 

9. Фонд „Атанаска и Богдана Хар. Владикови“ 

Дарители са съпрузите Пенка Владикова (14 юли 1872, Търново – 2 февр. 1934, Търново) – домакиня, и Хараламби Владиков (21 май 1864, Търново – неизв.) – индустриалец (вж. „Атанаска и Богдана Владкови“ – фонд). Двамата са благодетели на гимназиите в града. Фондът е с капитал от 10 хил. лв. Липсват други данни за него. 

10. Фонд „Иванка и Съби Минчеви“ 

Липсват данни за дарителя. Фондът носи името на родителите на основателката на дружеството д-р Н. Събева и през 1937 г. разполага с 4740 лв. В първите години след 9 септ. 1944 г. д-во „Здравец“ продължава да открива и издържа лятната ученическа колония. На 27 ноем. 1949 г. се провежда последното му общо събрание. По препоръка на бюрото на Околийския комитет на ОФ в града се взема решение организацията да се откаже от уреждането на летовището. Основанието е, че „грижите за летуването на учащите се са поети от държавата, а благотворителността е проява на буржоазното общество“. 

Р. Стоянова

Източник: "Енциклопедия Дарителството"

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Гара "Трапезица"

Из книгата "Между Царевец и Трапезица-пътни картини, легенди и видения" на Любомир Владикин /1931г./  

Докато входът откъм Арбанаси открива един пейзаж почти от птичи полет, железницата лъкатуши в долината на Янтра и ни завежда право в гънките на търновския лабиринт. Седиш във вагона, умислен или уморен от слънчевия ден. Изведнъж прозорците потъват в сянка, лъхва хлад и влакът спира. — Трапезица! вика кондукторът. — „Трапезица!“ повтаряш ти, някак в недоумение, отвикнал да причисляваш това име към реалния живот. Малка гаричка в подножието на Трапезица — нищо не пречеше да бъде в старобългарски стил. В дясно, на стотина крачки през реката, се издига амфитеатъра на града. Помежду: Янтра шуми в глъбината, прави тесен завой и се губи някъде. Никакви коли, нито носачи. Сякаш- това е специална гара само за туристи, които като охлюви слагат цялата си покъщнина на гръб и поемат без чужда помощ. Само няколко пътници. Te грабват куфарите и тръгват по пътеката край линията, към града. Как ли ще се възкачи човек по тази отвесна стена? — се пита всеки, който за пръв път идва тук. Минаваме голям железен мост и пред нас се открива кръглата черна паст на тунел, провъртян в жива скала, под самия град. Наляво тясна пътека — за пръв път прокопана от търновските туристи и днес носеща името им — се притиснала о хълбока на баира и на две-три чупки изпълзява горе, гдето се издигат няколко етажни здания подпирани от грубо зидани колони. Извиват се високи каменни сводове и над тях къщите приличат на недостъпни замъци. И страх те хваща да живееш там: струва ти се, че ако някой отрони само един камък от първобитните пилони, всичко ще рухне в пропастта. Ето и живописните конаци на Хаджи Минчо, за когото и днес се пее хубава народна песен. Недалеко се издига един хотел, който по местоположение би могъл да бъде жилище за любители на природните хубости. Неговите три реда балкони, свити над пропастта като лястовичи гнезда, откриват пълна гледка към най-красивите търновски хълмове. И аз веднага решавам, че от най-високия балкон още тази вечер ще съзерцавам изгрева на луната. Може би не е позволено да се минава през тунела, но моето любопитство, или жаждата за нови картини, ме мамят. Минавам под града и едвам излизам из тунела—друг железен мост се хвърля над реката, а пред него неподвижно гледа черното око на още един тунел. Нови хълмове и процепи се откриват: пред очите ми пак се издига огромната декора на града, а високо над мен, и върху двата тунела, стотина къщи се стискат една за друга, сякаш се боят да не се подхлъзнат в пропастта. 

Снимка из колекцията на Павел Енчев 

Грета Костова- Бабулкова

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

СТАРОПИТАЛИЩЕ „АНИКА И АНГЕЛ АНГЕЛОВИ“

Откриването и издръжката на социалния дом е плод на обединените усилия и щедростта на търновската общественост. В основата е дарителската воля на един от видните граждани на града Панайот Ангелов Ангелов (1858, Търново – 7 март 1919, Виена) – военен деец, общественик. Прекарва по-голяма част от живота си в Русе и като кмет на града допринася много за неговото благоустрояване. Прави дарения за Русенската мъжка гимназия, за дружества и църкви. Все пак в последната си воля е най-щедър към родното Търново. В своето завещание от 1 юни 1918 г. П. Ангелов оставя 60% от имуществото си на Търновската община. Желанието му е с тези средства да се построи в града или в околностите „приют за престарели хора от двата пола, по-стари от 60 години, преимуществено жители на Търновски и Русенски окръг, които да са бед­ни и да нямат свои близки, които биха могли да ги издържат“. За построяването на сградата да се ползва не повече от 1/3 от завещаната сума, а с останалата да се учреди фонд, от лихвите на който да се издържа домът. Социалното заведение да носи името „Приют за престарели – Ангел и Аника Ангелови“.

Из общински вестник"Велико Търново"-1934г.

След смъртта на дарителя продажбата на недвижимите имоти (две къщи в Русе), привеждането в известност и разпределението на сумите в наличност отнемат на изпълнителите на завещанието доста време. Това забавя образуването на фондацията. На 27 апр. 1920 г. Търновският общински съвет приема дарението, а в периода 1921–1927 г. са преведени всички средства. Те възлизат на 338 хил. лв. (в наличност и в ценни книжа) и не са достатъчни за строежа и издръжката на приют за възрастни хора. Поради това Търновският общински съвет, който се разпорежда с дарението, решава да търси допълнителни възможности и средства за изпълнение волята на дарителя. Към края на 1929 г. се оформя намерението за съвместно действие със съществуващото в града д-во „Приют за старци“ (наречено по-късно „Емануил“). Дружеството е създадено през 1919 г. и е от типа на православните християнски братства. Целта, според първия устав от окт. с. г., е „да издържа стари, изнемощели старци и старици над 60 години“. Почетен председател е Търновският митрополит Антим, но непосредствената дейност се ръководи от протосингела на митрополията архимандрит Антоний. Дружеството успява да събере известни средства и което е особено важно – спечелва симпатиите на гражданството. Разполага с добре развита структура и в началото на 30-те години на 20 век в него членуват 472 души (мъже и жени). Ръководи се от 8-членно настоятелство с председател архимандрит Антоний, секретар – Люба Михайлова, и касиер Сава Стефанов. Към него са изградени 7 махленски комисии, в които влизат енорийски свещеник и по четирима дружествени членове. Комисиите осъществяват връзката на организацията с широк кръг от граждани на териториален принцип. Именно те събират помощите за приюта. На 14 ноем. 1929 г. общинските съветници избират комисия, която трябва да излезе с предложение относно изпълнението волята на дарителя. Членовете ѝ достигат до договореност с дружеството съвместно да открият старопиталище. Изработен е правилник за управлението на благотворителния фонд. В съгласие с него изпълнението на завещанието на П. Ангелов се поверява на ефория, избрана от общинския съвет. На 13 март 1930 г. тя се конституира в състав: кметът на града Вл. Даскалов, общинските съветници В. Давидов, Хр. Ролев и д-р Г. Бояджиев, представител на дружеството. Ефорията поема грижата за построяването и издръжката на приюта. В следващите месеци със средства от дарението и суми, събрани от дружеството, е закупено здание с двор от 3 дка. Покупката е на стойност 128 хил. лв. Липсата на възможности да се поеме цялостният ремонт на сградата отново отлага откриването на дома. Временно помещенията се отдават под наем на училищното настоятелство. За да не се чака повече, по инициатива на членки на дружеството се решава приютът да бъде настанен в три стаи на пристройката. Ремонтът на помещенията и събирането на покъщнината са от волните пожертвования на търновци, на Митрополията, на банки и благотворителни дружества в града. Общината поема прокарването на водопроводната инсталация, осигурява безплатно осветление и вода. На 4 ян. 1931 г. старопиталището, наречено „Ангел и Аника Ангелови“, е открито официално. Първоначално в него намират жилище и утеха 10–12 възрастни жени, а след ремонта на основната сграда – 30–35. Първата директорка на приюта е дългогодишната учителка и изявена общественичка Кина Паскалева. След нея, в продължение на години, ръководството на социалния дом се поема от Венета Петкова, също пенсионирана учителка. В настоятелството влизат главно членове на д-во „Емануил“. Сред тях са архимандрит Антоний, Илия Минев, С. Стефанов, Зойка Кърджиева, Ефросина Антонова и др. Съвместно (в съотношение 2:1) ефорията и дружеството внасят своите приходи за издръжката на благотворителното заведение. На помощ отново идва и търновската общественост. Ежегодно хора с различен професионален и социален статус предоставят парични и натурални помощи за приюта. Постепенно социалният дом се стабилизира. На 26 ноем. 1933 г. е открита новата пристройка към сградата с допълнителни стаи, кухня, столова и баня. Държавата също се включва в издръжката и благоустрояването на приюта. През 1935–1936 г. от фонд „Обществено подпомагане“ при МВРНЗ са отпуснати ок. 190 хил. лв. за построяване на ново отделение. Разширението на дома е включено и в Петгодишния строителен план за обществено подпомагане от 9 февр. 1939 г. Предвидените средства възлизат на 160 хил. лв. Освещаването на новата постройка става на 21 ян. 1940 г. Домът разполага и с приходите на следните благотворителни фондове: 

1. Фонд „Параклис“ 

Учреден е с цел построяването на параклис към дома вероятно през 1931 или 1932 г. Средствата се набират главно от дарения и волни пожертвования. Сред дарителите е Марийка Калпакова, предоставила 5 хил. лв. в памет на починалия си съпруг д-р Михаил П. Калпаков (1 окт. 1847, Търново – 16 окт. 1907, Търново) – военен лекар. Сума от 10 хил. лв. предоставя и дъщеря ѝ Ефросина Антонова (неизв.) – дългогодишна членка на д-во „Емануил“ и на настоятелството на приюта. Дарението е в памет на съпруга на дарителката Димитър Антонов (22 март 1872, Стара Загора – 4 ноем. 1912, Чаталджа) – адвокат, и на родствениците ѝ, известните общественици Панайот Славков и съпругата му Марийка Славкова. 

2. Фонд „Полковник Стефан Димитриев“ 

Дарител е Мариола Х. Димитрова (неизв.). В памет на сина си Стефан Димитриев (24 дек. 1865, Търново – 7 юли 1916, неизв.) – полковник, загинал по време на Първата световна война, прави дарение от 5 хил. лв. Фондът е образуван между 1933–1936 г. и приходите от лихвите се използват за издръжката на дома. 

3. Фонд „Стефан и Екатерина Абаджиеви“ 

Дарението е на Цветана Христова (неизв.) и е в памет на съпрузите Стефан Христов Абаджиев, полковник (1864, Свищов – 18 март 1933, Търново) – полковник от флота, и Екатерина Абаджиева (неизв.) – бивша учителка в Русе. Дарената сума е от 6 хил. лв. От приходите на фонда се дава обяд на питомците на приюта в определен ден от годината. 

4. Фонд „Цаню и Ганка Ракаджиеви“ 

Дарител е майката на генерал Христо Луков Пенка Лукова (неизв.). През 1937 г. подарява на дружеството 8 дка ниви в землището на Търново. Желанието ѝ е приходите от недвижимия имот да се ползват за издръжката на дома. Фондът да носи имената на починалите ѝ родители Цаню и Ганка Ракаджиеви – габровски жители. 

Всички фондове се управляват от настоятелството на д-во „Емануил“. Домът е одържавен през 1951 г. с Указа за обществено подпомагане. 

Р. Стоянова

Из "Енциклопедия дарителството"

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Премеждията на архимандрит Кирил Рилски, като управляващ Дебърска епархия

архимандрит Кирил Рилски

Св. Синод, като не можа да намери друго подходящо лице за Дебър като управляващ овдовялата Дебърска епархия, изпрати мен. Аз не можех да откажа на св. Синод, защото и аз съм родом от дебърските места и защото беше дохождала в квартирата ми в София една многолюдна депутация от дебрани и кичевчани, епархиоти на овдовялата дебърска епархия, които живеят в София и които ме умоляваха да поема управлението на Дебърската митрополия. На 26 априлий 1916 г. пристигнах в Дебър. Цялото градско християнско население беше излязло извън града на местността „Венеца“ да ме посрещне. Колко ми беше мило да гледам тази мила картина, това добро и религиозно наше дебърско население! Отидохме в катедралната църква „Св. Богородица“ и отслужихме едно кратко молебствие Богу и от там отидохме в митрополското здание, което е близо до катедралната църква, където се установих да живея. Аз поех управлението на овдовялата Дебърска епархия в най-неблагоприятни обстоятелства по причина на военните действия в страната. Всичко беше разнебитено от сръбското владичество в тези места. Самото митрополитско здание в Дебър беше ограбено и разрушено, тъй като в него бяха живели сръбски войници. Много труд и енергия се изискваше, за да преодолея всички трудности и несгоди при управлението на епархията в такива неблагоприятни обстоятелства. Като управляващ, няколко пъти обиколих цялата епархия и се запознах с нуждите на местното население. Съставих временни правилници за управлението на двата древни исторически монастири на Дебърската епархия "Св. Иван Предчеча Бигор" и "Св. Пречиста". Съставих подробен списък на всички движими и недвижими техни имоти. На всеки храмов празник посещавах тези два монастиря, където служех и разглеждах годишните им сметки. От обикалянето на Дебърската епархия разбрах, че бедното местно население на тази епархия има голяма нужда да се открие едно епархиално старопиталище, в което да се прибират най-бедните престарели старци от двата пола на Дебърската епархия, което старопиталище да се издържа материално от приходите на двата исторически древни монастири на Дебърската епархия: Дебърския "Св. Иоан Бигор" и Кичевския "Св. Пречиста". За тая цел дебърският епархиален съвет писа потребното в София на св. Синод, за да иска одобрение и благословение за откриване на казаното старопиталище, но докато да отговори и даде св. Синод своето съгласие дойдоха сръбските власти в Дебър и остана това благородно предприятие неосъществено. От обиколката на епархията видях, че селото Ростуше има голяма нужда от църква. Селото Ростуше имаше една много малка и полусрутена църквица на един рид вън от селото. В нея се черкуваха двете съседни села : Ростуше и Велебърдо. Населението на тези две села е християнско и турско помашко. Турско-помашкото население в селото Рустуще имаше две джамии: едната от тях беше накрай селото, при която бяха и турските гробища, а другата беше в самата среда на селото. Запазило се беше живо предание помежду християнското местно население, че джамията насред селото е била православна църква "Въведение Пр. Богородици" допреди 100 години. Помаците от това село с я обърнали в джамия, като с развалили старото църковно здание и на същата основа са построили сегашната сграда, като заставили християнското население от селото да си построи една малка църквица, вън от селото на един рид, заровена в земята. Необходима нужда беше да се снабди с. Ростуше с молитвен дом, който да удовлетворява религиозните нужди на местното население. Аз приспособих тази джамия за църква и на 30 август 1918 г. я обърнах в православна църква под старото историческо название "Въвед. Пр. Богородици" и служих в тази ново осветена църква, придружен от 12 свещеници от околните села, за първи път божествена литургия на 30 август 1918 година. В това помашко с. Ростуше се е намирал стария исторически монастир „Дебърска Св. Богорица“, където бил игумен в 1019 г. първият Охридски Блаженейши Архиепископ Иоан Дебранин, преди той да стане Охридски архиепископ. Архиепископ Иоан Дебранин е пръв Охридски Блаженейши Архиепископ подир падането на нашето първо Българско царство под властта на Византия. Този Блаженейши Архиепископ Иоан Дебранин е убедил византийския император Василия Българоубиеца да издаде три царски грамоти, с които се запазват всички привилегии на древния Охридски апостолски патриарши престол, които грамоти са запазени и до наше време. Тази древна църква в с. Ростуше е била църквата на древния исторически български монастир „Дебърска Св. Богородица“, който е съществувал още в първото българско царство. Около тази древна монастирска църква се намират стари изкусно зидани с тухли гробници, такива също по своята постройка, каквито стари гробници се намират при старата църква „Св. София“ в столицата на царството. При направянето на разкопките около тази древна светиня, могат да се намерят много ценни археологически предмети от старото наше българско царство, а може би, за цялото християнство от първите векове на Балканския полуостров. В 1908 г. един помак, който е копал основите, за да си построи къща наблизо до тази историческа църква, се открила една сводеста, много изкусно направена с тухли гробница, в която се намерило едно цяло никак неразложено човешко тяло. Помакът е мислил през нощта да хвърли това не разложено човешко тяло в р. Радика. Но на сън му се явил човек, който му казал да го не закача, защото той е жив и нищо не може да му направи. Помакът се сплашил от това сънно видение и е зазидал пак гробницата, както си е била, като я заровил в земята. Този разказ аз чух от християнското население в село Ростуше, но по нямане на време не можах да намеря самия помак, за да го разпитам подробно. В първата половина на м. октомврий 1918 г. се получи окръжна телеграма от българското правителство до всички дебърски правителствени чиновници, в която се говореше, че военният фронт е пробит и се канеха правителствените чиновници да вземат ценностите и архивите да и отпътуват за Стара България. Дебърският околийски началник г-н Христо Атанасов даде ми окръжната телеграма да я прочета и да се разпиша на нея, като се съобразя със съдържанието ѝ, като управляващ Дебърската епархия. Аз не можех да се съобразявам със съдържанието на окръжната телеграма и напусна своето духовно паство в Дебър в такова критическо време, за да замина за Стара България да спасявам своя живот. Това беше недостойно за мен. Реших да остана при своето духовно паство в Дебър и да разделя с него всички трудности, каквито се предвиждаха да станат при политическата промяна на властта в Дебър. Заявих на местното население, което се групираше в митрополията около мен със сълзи на очите си и ме молеше да си не отивам и да не го оставям. Аз заявих на местното население, че ще остана при него в Дебър и колкото ми позволяват слабите сили, ще се старая да помагам на своето духовно паство, при политическата промяна на властта в Дебър. Съгласно окръжната телеграма на правителството, всички правителствени български чиновници напуснаха Дебър и заминаха за Стара България. Така също отпътуваха за България и военните части, които бяха в Дебър, като останаха в Дебър само една част войници-турци от партизанската рота, която беше под командата на г-н Лефтеров. Подир заминаването на българските войскови части, дебърското местно население — турско и християнско, през нощта разграби останалото брашно и други военни съестни припаси, които бяха останали от българските войски. Местното дебърско население през цялата тази нощ хвърля пушки и беше във весело настроение, защото в Дебър нямаше никаква политическа власт. На следващия ден сутринта рано се случи да премине през Дебър 19 полк, който отстъпваше от Охрид и заминаваше за Стара България. Войниците от 19 полк бяха се срещнали на край Дебър с войниците от партизанската рота, които бяха албанци-турци от местното население и които не знаеха български език. Войниците от 19 полк са поискали да им дадат оръжието, а тези от партизанската рота, които бяха тоже български войници със заплата, не са искали да дадат своето оръжие, то тогава, като не са могли да се разберат помежду си, завързали сражение, което даде доста жертви и от двете страни. Християнското население живее в горната част на града. Когато ставаше сражението в долната част на града помежду войниците от партизанската рота и войниците от 19 полк, християнското население в горната част на гр. Дебър, като далече, не знаеше кой с кого се бие и какво става в долната част на гр. Дебър помежду турското население. Слушаше се само хвърлянето на пушки и картечници, от което се виждаше, че става нещо страшно в долната част на гр. Дебър помежду турското население. Аз се разпоредих да бият усилено камбаните при катедралната църква, за да се събере християнското население да бягаме нагоре из планината, за да спасяваме живота си. Подполковникът от 19 полк, като чул биенето на камбаните в горната част на гр. Дебър, беше попитал кой бие тези камбани и има ли християни в града? Отговорено му било, че има християни, свещеници и управляващ епархията архимандрит. Той, като беше чул това, веднага беше изпратил в горната християнска махала двама войници, за да ме повикат да отида в долната част на града при българските войници, където веднага отидох. Когато отидох при войниците, заварих цялото турско население изкарано с барабан от своите къщи и стоеше отвън града на полето, а артилерията беше се изкачила по дебърските височини и чакаща готова заповед да започне да бомбадирва и гори града Дебър. Аз щом слезнах в долната част на града при българските войници, подполковника ме прие ласкаво и ме попита какви са тия пушки, що се хвърлят в града от местното население? Отговорих на подполковника, че хвърлянето пушки от турското местно албанско население е обикновено нещо тук. В града ни Дебър няма никакъв бунт против никого, що е виновато това мирно население, за да бъде така жестоко наказано без никаква вина? Днешното станало сбиване накрай града, преди малко време, помежду войниците от 19 полк и войниците от партизанската рота — турци и албанци, е станало просто от едно неспоразумение помежду тях по причина на незнанието езика, защото и войниците от партизанската рота са български войници. „Аз ви уверявам, г-н подполковник, имайте доверие в моите думи, че в града ни Дебър няма никакъв бунт и никаква опасност за никого“. Подполковникът изслуша с внимание моите думи и отмени нареждането да се изгори Дебър, като издаде заповед излязлото градско турско население отвън града да се прибере в къщите си. Войниците от 19 полк, за да си отмъстят за падналите свои другари в станалото сражение, сутринта рано по улиците изловиха 80 души турци, без никаква вина, като ги обвиняваха, че и те взели участие в станалото сражение сутринта, отведоха ги накрай града в турските гробища и там ги застреляха с картечници. След като се награбиха и извършиха най-големите насилия и безчестия над местното турско население, заминаха си по дефилето на р. Радика. Щом се освободи гр. Дебър от войниците на 19 полк, то още същия ден подир обед пристигнаха в гр. Дебър 350 албанци-малесори, за да ограбят и избият християнското население в гр. Дебър, да отмъстят за разстреляните 80 души турци от българските войници в турските гробища, които още стояха непогребани и за направените насилия и безчестини от българските войници по турските къщи в гр. Дебър. Застрелването на 80-те турски граждани и направените грабежи и извършени безчестини над дебърското турско население от българските войници, не беше станало без участието на християнското население в гр. Дебър и това много добре знаеха и самите дебърски турци, от които и бяха повикани малесорите-албании, за да си отмъстят. Всичко това беше така и заради това голяма беше трудността да се спаси дебърското население от грабеж и нож. В 6 часа подир обед дойде в митрополията дебърският гражданин Шукри бей, придружен от 10 души-главатари от малесорските албанци, който ми каза, че грози голяма опасност да бъде ограбено и изклано християнското дебърско население от малесорите-албанци и заради това трябвало да дам на тези хора някакъв бакшиш, за да може християнското население да се запази. Аз отговорих, че за бакшиш е лесна работа: ще да им дам, само да се запази християнското население, като мислех, че бакшишът ще се състои от една малка парична сума. Шукри бей, обаче, ми каза, че главатарите искали да им се дадат 300 турски лири в злато, защото те други пари не приемат. Като видях, че става въпрос за такава голяма сума, казах им, че аз съм сиромах и нямам никакви пари. Ще да повикам от местните по-първи граждани и с тях да правят пазарлък: аз няма да се бъркам в тази работа. Повиках няколко души граждани в митрополията, които веднага дойдоха и се започна пазарлъка. Най-сетне гражданите, като видяха, че живота им виси на косъм, защото албанците-малесори бяха сега пълновластни и каквото искаха, можеха да направят, обещаха да дадат 300 зл. турски лири, като помолиха главатарите да се разпоредят да се пазят християните, през нощта и утринта в петък ще стане едно по-голямо събрание от граждани в класното училище, в църковния двор на катедралната църква, ще се обсъди по-подробно този въпрос, ще се пристъпи към събиране на обещаната сума — 300 зл. лири, турски и ще да им се брои. През тази нощ действително албанците-малесори пазиха християнските къщи. На следващия ден стана проектираното събрание. Албанците малесори, от страх да не дойде друга политическа власт в гр. Дебър и да изгубят обещаните 300 лири, отделиха от събранието 40 души по-видни граждани и ги затвориха в катедралната църква, като заявиха, че до еди кой си час ако не им се броят 300-та лири, то те ще изколят тези 40 души вътре в катедралната църква. Като се научиха за това семействата на арестуваните граждани, дойдоха в митрополията и захванаха да си скубят косите от скръб, като знаеха, че подир малко време техните бащи, мъже и братя ще бъдат изклани. Нямаше никаква възможност за едно толкова кратко време да се събере такава голяма парична сума. Картината беше ужасна и сърцераздирателна. Пастирският дълг ми налагаше да направя нещо за спасението на тези мои пасоми и с риск на самия ми живот. Близо три години стоях в Дебър като управляващ дебърската епархия и се ползувах с голям авторитет помежду местното турско албанско население. Много добре знаех, че застреляните 80 души албанци турци от българските войници в турските гробища и направените грабежи и безчестия от същите български войници, не беше станало без участието на дебърските местни християни. Така също това добре знаеше и самото албано-турско население в Дебър. При всички мъчнотии, аз не се отчаях да действувам. Много добре знаех, че аз се уважавах от местното турско население в Дебър и сега ми се предостави случай да използувам моя авторитет за избавлението на 40-те арестувани граждани. Аз отидох в турското мюфтийство и там заварих няколко души турски първенци, между които беше и влиятелният турчин-албанец от дебърското село Кърчища, който се нарича от местното дебърско население „Малик Кърчища“, доста разбран и умен турчин. Аз се обърнах към тях със следните думи: „Братя мухамедани, вие знаете от тригодишното ми стоене в гр. Дебър, че аз не правя никаква разлика помежду гражданите ни турци и християни и всичките еднакво обичам. Самите вие бяхте свидетели вчера, когато искаха българските войници да изгорят гр. Дебър с топове, които и бяха вече изкарали цялото градско население от къщите им вън от града, като артилерията чакаше заповед, за да започне да бомбардира града. Вие сами видяхте, как аз се молех на подполковника и как го уверявах, че в града ни Дебър няма лоши хора и по такъв начин аз можах да спася града ни Дебър да не бъде изгорен. Вие сами знаете и видяхте, че като си заминаха българските войници, отидох и аз наедно с вас да видя в турските гробища застреляните от българските войници с картечници наши 80 души граждани, които още стоят непогребани, как аз повече от вас плаках за тях и ми се късаше сърцето от жалост за тези убити наши граждани. Сега като се изколят 40 души граждани християни вътре в катедралната църква от малесорите-албанци, като дойде друга политическа власт, която непременно ще бъде християнска, какво ще каже тази власт, когато намери в катедралната църква 40 души християни заклани от турците? Аз съм самият дебранец и не можете вий мен да ме лъжете. Малесорите албанци нищо сами не вършат, без да се съветват те с нашите дебърски турци и заради това всичката отговорност за изколването на 40 души християни ще падне върху дебърското турско население. Внимавайте много добре, защото времената, в които живеем, са много деликатни и опасни и заради това от нас по-старите се изисква много голямо внимание, за да можем да спасим местното наше население. Аз турското население в града ни Дебър обичам от сърце и душа, което нещо вие сами знаете и това, което ви говоря, е откровено; с това изпълнявам своя человечески дълг към обичното ми турско население на града ни Дебър, а пък вие, каквото искате, правете по-нататък. Аз от своя страна изпълних дългът си“. Половин час след това, арестуваните 40 души бидоха освободени, без да се даде нито една стотинка на албанците малесори. Аз още не бях успял да изляза из турското муфтийство, когато в последното влязоха 10 души главатари на малесорите, които ме повикаха насаме в отделната стая на муфтийството. Попитаха ме дали те са искали пари от дебърските граждани? Аз отговорих, че те не са искали пари, а за такива правеше пазарлък дебърският гражданин Шукри бей. Попитаха ме дали те са взели някакви пари от дебърските християни? На това отговорих: не! Тогава един от главатарите-албанци се обърна към своите другари и им каза: „Слушайте добре, що говори деспот ефенди, че не сме получавали никакви пари от дебърските християни и да не кажете утре, че сме взели такива и на вас не сме ви дали“. Казах на главатарите-малесори, че те са честни хора и ги помолих да пазят християнските къщи, както това направиха и през миналата нощ, до когато дойде в Дебър друга политическа власт, която се очаква, като им дадох честна дума, че обещаната им от гражданите парична сума от 300 лири аз сам ще събера от населението и ще им я донеса в Малесията, където ми кажете, безразлично която власт да дойде тук в Дебър—вий ще получите обещаното ви, само да запазите местното християнско население“. На това 10-те души главатари-малесори ми отговориха, че те напълно вярват на моята честна дума, но не искат да взимат никакви пари от дебърските граждани-християни, за да не ги обвинят че са искали пари. След това те си взеха сбогом от мен и излезнаха. Беше вече късно, към 7 часа вечерта. Аз много добре се сещах, че те отиват да кажат на своите другари-малесори да навлязат в християнските къщи да обират и убиват. Един гражданин, по име Махмуд бей, преди да напусна муфтийството, ми предложи да отида през тази нощ да нощувам в неговата къща, която беше близо до самата чаршия, в долнята част на Дебър. Поблагодарих на добрия хазаин за любезността му и отидох в митрополията да взема някои ценности и да се прибера в къщата на Махмуд бей. В митрополията не смеех да отворя вратата от улицата, за да не би да нахлуят албанските тълпи и заради това се прехвърлих със стълба от към съседите, взех някои ценности в една чанта и пак по същия начин излязох, без да се отваря пътната врата на митрополията. Щом пристигнах в къщата на Махмуд бей, където щях да нощувам, още не бях успял да седна, започнаха да бият тъпаните от към циганската махала и се пръсна слуха, че в града пристигнали англофренците. Веднага излязох да видя и проверя разпръснатия слух, и със собствените си очи видях да се движат из чаршията 10 души кавалеристи. Спуснах се да ги настигна. Те, като забелязаха, че търча подир тях, спряха се и ме почакаха. Един от тях, който вървеше най-напред, се наведе от коня и се целуна с мене. Като се разплаках, казах развълнувано на кавалеристите- „Братя, ето там горе живеят нашите християни; в техните къщи има албанци-турци, отишли да грабят и колят. Бързайте, братя, дано можете ги спаси“. Кавалеристите със светкавична бързина се спуснаха нагоре към християнската част на града. Албанските часови, като видеха англофренската кавалерия, се развикаха и влезналите албанци в християнските къщи моментално се разбягаха, като бяха успели да ограбят само 10 къщи, но никаква человеческа жертва нямаше. На другия ден, в събота, излезе цялото дебърско население извън града, за да посрещне англофренските войски. Англофренски войски носеха само името, а те бяха всички сръбски, които влязоха в Дебър. Помежду тях имаше само двама французски и един руски офицери. От страна на цялото градско население: християнско и турско, аз поздравих войските с „добре дошли“ в Дебър. Сръбските офицери ме препоръчаха на французките, като им казаха като какъв съм в Дебър. Казах няколко думи на дебърското население: да не се бои от станалата политическа промяна, като е уверен всеки, че от новата политическа власт ще да бъдат на всекиго запазени честта, имота и живота. Наедно с войските отидохме в катедралната църква, където отслужихме благодарствен молебен Богу и подир службата поканихме офицерите в митрополията и ги почерпихме, като се разговаряхме с тях по-задушевно по преживените страхове. Като дойдоха сръбските власти в гр. Дебър, завариха ме управляващ епархията и като такъв ме почитаха до когато сръбската висша духовна власт направи разпореждане за ново управление на дебърската епархия. Сръбските власти, както военните, така също и гражданските, се отнасяха към мене като към законна духовна власт в града Дебър и ми отдаваха нужното почитание. Нашите български дебърски свещеници, без да зная аз бяха започнали да се стесняват да дохождат при мене в митрополията, като бяха отишли да попитат ново назначения сръбски дебърски околийски началник, дали да дохождат при мен и дали са длъжни да изпълняват те моите разпореждания? Околийският началник им казал, че те са длъжни да се покоряват на мене, като на управляващ дебърската епархия, а така също са длъжни да изпълняват всички мои разпоредби, защото аз съм заварен от сръбските власти в Дебър, като управляващ дебърската епархия и такъв ще остана до тогава, до когато направи висшата сръбска духовна власт друго разпореждане по управлението на дебърската епархия. На 16 декемврий 1918 г дохожда в митрополията военният сръбски свещеник Петър Попович да ме запита от страна на Велешко-Дебърския епископ г-н Варнава, който беше дошъл наскоро и който беше се установил да живее в Битоля, като какво мисля да правя и какво желая, за да съобщи на сръбския епископ г-н Варнава в Битоля. Аз отговорих, че не желая нищо друго, освен да ми се разреши като на частно лице да поживея тук в Дебър, до когато помине зимата и до когато се поправят пътищата и тогава да ми се даде свободен път да си отида в България. По заповед на сръбския епископ Варнава, охридският окръжен сръбски прота Серафим дохожда в Дебър на 13 декемврий, комуто предадох управлението на Дебърската епархия и напуснах митрополитското здание, като се прибрах да живея временно като частно лице в къщата на дългогодишния бивши митрополитски секретар при Дебърската митрополия г. Христо Атанасов. На 19 декемврий бидох повикан от околийския началник, който ми съобщи, че е получил нареждане от Велешко-Дебърския епископ г-на Варнава и охридският окръжен управител, че ми се определя място за живеене в Стара Сърбия, в историческия древен сръбски монастир „Студеница“, където още на утринта, 20 декемврий, съм длъжен да отпътувам. Аз имах на разположение един цял ден да си наредя някои работи в Дебър и да си взема последното сбогом от всички мои приятели в града — християни и турци. Помолих околийския началник да направи разпореждане, щото утринта на 20 декемврий да потеглим на път по-рано, докато дебърското население още не е станало и не се е раздвижило по улиците да ме не гледа когато потегля и не се нажалява. Околийският началник беше възпитан и благороден човек и изпълни моето желание. На 20 декемврий 1918 год., преди още да се съмне, дойде в квартирата ми един жандарин с три коня и потеглихме на път. Като пристигнахме до древния исторически дебърски монастир "Св. Иван Предтеча Бигор", под самата монастирска чука, на дървения монастирски мост на р. Радика, си спомних за мъченическата смърт на игумена на монастиря "Св. Иван Бигор". На това място преди малко време сърбите бяха убили младия и енергичен монастирски игумен Йеромонаха Партения. Аз се спрях на това лобно място на мъченическата смърт на монастирския игумен и произнесох една заупокойна молитва за неговата душа. Като се намерих на това място, под самия монастир, колко ми се искаше да чуя поне още един път жалостния глас на монастирските камбани, които така много са будили в мен в невинното ми детинство религиозното чувство, защото моето родно село Битуше се намира преку р. Радика, срещу самия монастир св. Иван Бигор. Като погледнах още един път родното си село Битуше, което се намира под планината Кърчин, в което бях се родил и бях прекарал до 16-годишната си възраст, до отиването ми в ставропигиалния Рилски монастир, потеглих нагоре по р. Радика, по живописното дефиле Барич. Прочетете още
 Книгата в оригинал от Библиотека"Срумски"
Грета Костова-Бабулкова 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ И НЬОЙСКИЯТ ДОГОВОР

Из общински вестник "Велико Търново"

28 ноември 1934 г.

 

Българското Народно събрание в заседанието си на 9 ноември 1919 г., като приема наложения на България проект за мирен договор, заявява:

„С чувство на безгранична скръб Народното събрание узнава, че последната дума на великите съюзени сили по условията на мирния договор с България остава неизменна. Потъпкват се всички оповестени принципи за международна правда и за свободно самоопределяне на народите. Българският народ се наказва с крайна жестокост. Вместо право на самоопределение чрез плебисците за откъснатите части от българския народ, късат се нови части от тялото му, за да се поставят под чуждо робство. Вместо най-пряк териториален излаз на Егейско море отнема се на България единственото ѝ пристанище на Егейския бряг. Вместо гарантиране на свободен политически и икономически живот за страната ни, България се вижда осъдена на политическо и стопанско поробване. Вместо един мир, който да донесе омиротворение на Балканите, изкопават се нови ями, отравят се още повече отношенията между балканските народи. Срещу такъв мир Народното събрание смята за свой дълг в този трагичен момент да издигне високо още един път, в името на целия български народ глас на протест. В името на историческата правда, в името на оповестените принципи за свобода и справедливост, дори към слабите, в името на милиони невинни българи, които имат право да живеят своя свободен национален живот, Народното събрание протестира против този мир на неправда и, като остава на отговорността на правителството и по-нататъшните му мероприятия за запазване интересите на България, минава в дневен ред“.

Прочетете още-  Защо се разпокъса българското племе

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ