За фамилията Стоеви, по спомени на тяхна наследница

 "Великотърновското училищно настоятелство от свое име и от името на 140 бедни деца, които се хранят в безплатните ученически трапезарии, изказва голямата си благодарност на братя Стоеви – индустриалци в гр. В. Търново, за подарените от тях 1250 лева за един обяд на децата по случай три месеца от смъртта на майка им Иванка Енева Стоева вместо панихида." Из Общински вестник “Велико Търново”, бр. 8 1939 г.
Нишестената фабрика на "Братя Николай и Стефан Стоеви" е основана около 1922 г. Произвеждали са се нишесте, кола и лепила. Национализирана и закрита 1948 г. Родоначалник и баща на братята е бил Еньо Енев.  Ето пощенски картички с инициали на фирмата-
Превод на картичката от  Margarit Voigt, от фамилията Стоеви:

 "Търново 25 юли 1921г. 
Господине, Желаещ да вляза в контакт с Вашата известна фирма, бих искал да узная разните артикули, с които Вие разполагате, тяхната цена и условия на заплащане... Аз бих си позволил да Ви предложа нашите ...поръчки. 
С уважение: Еню Стоев"
 
Купил, преди Освобождението къща, строена от някой си бей, намираща се на ул "Ст. Стамболов"№ 51, точно след свлачището, срещу Модерния театър.
Сега тази къща е реновирана и изглежда чудесно. В тази именно къща, дядо Еньо и баба Иванка отглеждат своите 9 деца, родени всички около 1890 и 1906 г., разказва една от наследниците му-Margarit Voigt. Баща ми Георги е последното им дете. Но 1913 г. идва земетресението и дядо Еньо хваща вероятно холерата, затварят ги на Марино поле, баща ми е бил на 7 годинки и е избягал от лагера, а дядо Еньо е починал. Децата остават сираци, но къщата е още тяхна. Децата са Андрей, Никола, Стефан, Пенка, Бояна, Христо, Мара, Георги, едно дете е починало. Бояна се омъжва за Стоян Радев и той откупува къщата от братята и сестрите. Тя има три деца, едното от които е Светозар Радев, който се жени за Иванка Радева, която стана моята учителка по френски и която аз боготворях, без да зная, че сме роднини! Тя има едно дете, Стоян Радев, моят прекрасен братовчед Стоян, който напусна къщата, защото им направиха блок там където е сега хотел Панорама, белокаменните блокове преди свлачището. Аз много обичах къщата и много ми беше мъчно, че така я напуснаха. Но те се радват на новия си апартамент, естествено условията на старата къща бяха много неизгодни за живеене. Но тя остава Старата Къща на Дядо Еньо. Кой ли Бей я е строил? Не знаем.
Междувременно братята израстват и купуват къща на баба Иванка при игрището Юнак. Там израстват баща ми Георги и сестра му Мара. Братята Никола и Стефан купуват къща за Мара на Главната улица, прекрасна къща, там се ражда братовчед ми Божидар. Междувременно фактически всички, освен баща ми, имат къщи по Главната улица. Никола Стоев открива фабрика за нишесте при Старата гара. Стефан Стоев открива фабрика за каучук или вече забравих за какво при Новата гара. Помня и двете. При Новата гара къщата беше за мене, тогава дете, като замък. Тя като че ли още съществува, мъчно ми е отида да я видя, роднините са я продали. Вилата на Трапезица се разруши, там всичко се разруши.
И двете фабрики бяха национализирани. Чичовците ми бяха интернирани, а в моето досие стояха като фабриканти. Божидар почина, изгорял в къщата си, миналата година. Аз съм много свързана със Стоян Радев, сина на Ваня и Зарко Радеви, с децата им и внуците. Зарко беше тоя, който държеше генеологичното дърво, сега Стоянчо го държи.
Андрей е починал във Франция, но никой не знае, защо през двадесетте години е отишъл там. Баща ми го е посещавал в Париж, но никога не ни е говорил защо чичо Андрей е заминал за Париж. Аз посетих хотела, в който са живеели двамата братя, но бях толкова млада и заета с моите неща, че не проучих точно. А сега сигурно всички са си отишли от тоя живот. Христо има къща с огромна тераса на покрива, отпред има друга, нея са му национализирали, беше останал само синът Ваньо, и той почина. Дъщеря му още пази къщата. Това е семейството на Стоеви. Огромно. И все на Главната улица.. Аз тръгвах като дете от Лимонадената фабрика и отивах до Бъждарлък и ги посещавах всички.
Пощенски картички из колекцията на Павел Енчев

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

Подновяване на града

ИЗ СПОМЕНИ НА ТОДОР ЯНКОВ (1939год.)

За голямо съжаление, търновци полагат големи усилия да подновят града си. На мястото на старите и оригинални къщи, много от които, сами или в съчетание с околните, представляват интересни гледки, биват заменявани с нови от доволно безвкусна архитектура. Сградите, например, в споменатия вече булевард „Макензен"/ул."Независимост"/, имат една отегчаваща еднообразност. През последно обаче време възникват постройки с по-красива и привлекателна вънкашност. Наистина, новите постройки са много по-удобни от старите. Тая любов към балконите е тъй общообхващаща, че балкони висят дори и в най-тесните и затънтени улици и улички, където те нямат решително никакво значение, поради липса на изглед. При това, ще отбележим още една, свойствена на Търново, характерност: рядко има в града нова или стара къща без тъй наречената „тъмна стая". И всъщност „тъмните стаи" са тъмни и в повечето случаи служат един вид за килери. Като се отклонявам от задачата си и отбелязвам всичко това, правя го, като търновец, чистосърдечно и от доброжелателство. Нашият град е един вид „град-музей", от който много чужденци са се възхищавали и са го описвали — ето защо той трябва да запази своята оригиналност и типичност. Подновявайки се, новите сгради трябва да имат, въпреки своята масивност и удобства, стария свой вънкашен изглед, за да привлича. С една дума градът трябва да си остане и за в бъдеще „един уникум в Европа", както казва Иречек. От това ще спечелят търновци, тъй като винаги ще има наши и вънкашни посетители, което е и от икономически съображения практично и изгодно. Въпреки гореизброените недостатъци, все пак В. Търново е един прославен със своята история и романтика град. Не напразно Молтке го нарича още преди повече от 80 години „най-романтичният град", който е видял. И за да запазим неговата особеност и чар, можем да вземем пример от европейците които по вкус и разумение ни превъзхождат. Те ревниво пазят своите старини и стари градове. Общинските управи в градове като Нюренберг, Прага и др. имащи стари и интересни градски части, не допущат модернизирането им, като при поправки и преустроявания се запазват старите им архитектурни форми и изгледи. Свободен и съвременен строеж се допуща в новите им квартали. Такива градове, или части от тях, са един вид градове-музеи, какъвто би трябвало да остане и Търново в старите свои части. Добре разбран, този обичай е вече въведен в някои градове — Трявна, Дряново, Тетевен и др. — в които има стари и интересни къщи.
Желателно би било да бъдат запазени в Търново някои от по-интересните къщи. Например къщата на Стоянчеви (на „Казанджийския площад“), къщата на Константинови (в махалата „Св. Никола"), Сарафовата (под „Св. Константин“) и др. Не трябва да се повтори грешката на един от търновските кметове, който в своето голямо усърдие за благоустрояването на града, събори една от най-големите исторически ценности: главния портал на Царевец. — Препоръчително е в случая да се прочете статията на художника Н. Танев „Из нашата земя“ въ в. „Днес“ от 15 февр. 1938 г., както и тая от Д. Николов: „Романтичното в нашите градове умира“, „Дневник“ от 13 август 1937 г. ➡ Продължение

Снимка из колекцията на Иван Панайотов


ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

Петър Кермекчиев учредява фонд "За народно образование"

ПЕТЪР ХАДЖИ НЕНЧОВ КЕРМЕКЧИЕВ (26 юли 1826 – 10 ноем. 1881) – търговец. Роден в Търново. Син на видния търговец хаджи Ненчо, който има кантора в Балкапан, Цариград, и търгува с кожи и други произведения в Лайпциг; участник в църковнонационалната борба. П. Кермекчиев получава начално и средно образование в гръцкото училище в родния си град. Завършва колежа „Рефорцу“ на Бейоглу в Цариград (1844–1848). Владее няколко езика. Завръща се в Търново, където се сближава с пристигналия в града Лайош Кошут. През 1854 г. е секретар на Юмер паша в Шумен. През 1860 г. заминава за Русия и постъпва в Одеското търговско училище. Става секретар в английското консулство в Галац, Румъния. Един от членовете на основаното там „Дружество с акции“, финансиращо издаването на вестници. Започва търговия с жито, натрупва значително състояние, но влага целия си капитал в банката на Никола Христов и фалира. Участва в обществено-политическия живот на букурещките българи и в борбата за разрешаването на българския църковен въпрос. През 1876г. е член на делегацията, приета от руския император Александър II (дипломатическа мисия за мирно уреждане на българския въпрос). П. Кермекчиев продължава да се занимава с търговия. По време на Руско-турската война (1877–1878) отново натрупва голямо състояние, като осъществява транспорта на мунициите на руските войски от Букурещ до Търново. Установява се в Русе и в съдружие с Иван Симеонов организира доставката на хляб за руските войски в България. Поради заболяване се отказва от търговията и влага всичките си средства в кантората на Евлогий Георгиев. С молба от 10 апр. 1881г. до дипломатическо агентство в Букурещ П. Кермекчиев възлага на българското правителство грижата за своите имоти и пари. На 15 май 1881г. брат му Костаки Н. Кермекчиев, сестра му Евгена Н. Кермекчиева и митрополит Панарет Рашев предявяват искане до българския дипломатически агент в Букурещ Кириак Антонов Цанков да му бъде наложено опекунство, което да се грижи за здравословното и материалното му състояние. На основа на заключение на медицинска комисия, с протокол от 18 май с.г. Кириак Антонов Цанков определя за опекуни митрополит Панарет Рашев, д-р Георги Атанасович, Иван Грудов, Юрдан X. Димитров и от страна на агентството – Димитър Великин. През същата година П. Кермекчиев заминава на лечение в Австрия, Италия, Варна. Умира в Букурещ.
На 27 ноем. 1879 г. П. Кермекчиев прави завещание, с което оставя по 20 хил. лв. на двамата си братя, по 10 хил. лв. на трите си сестри и 5 хил. лв. на дъщерята на румънския депутат и министър Г. Гицу – Елена. „Тъй като от детинството съм живял в Ромъния, дето винаги съм срещал братска любов и братство между ромънския и българския народи“ – пише той в завещанието си, прави дарение от 20 хил. лв. на Девическото сиропиталище „Елена Домна“ под контрола на румънското правителство. Приходът на този капитал е предназначен за издръжката и възпитанието на бедни момичета. Надзора по изпълнението на това дарение възлага на Г. Гицу. 20 хил. лв. дарява на ефорията на болницата „Св. св. Козма и Дамян“ и у-щето „Св. Кирил“ в Търново (вж. „Ефорията на върховното училище „Св. Кирил“ и болницата „Св. св. Козма и Дамян“ – фонд) и 20 хил. лв. – на църквата и у-щето „Св. св. Кирил и Методий“ в Букурещ. Остатъка от състоянието си П. Кермекчиев оставя на „милото и любимото ми автономно отечество България, в лицето на българското правителство, с единствената цел, щото от този имот да се състави един вечен фонд под наименованието „Фонд за народно образование Петър Н. Кермекчиев“. Приходите са предназначени за издръжка на българи „за придобиване и допълнение научното развитие в образована Европа“. Кандидатите трябва да са завършили успешно четирикласни училища в България, да не разполагат със средства за продължаване на образованието си и да издържат конкурс. За изпълнител на завещанието и за осъществяване на надзор над изпълнението на волята си посочва Стефан Берон.
След смъртта на П. Кермекчиев българското правителство разпорежда всички ценни книжа и суми по завещанието да се вложат в БНБ. Наследството му е оценено на 287 250 зл. лв. и 96 хил. рубли. В касата на Кермекчиев са намерени и много ценни книжа, полици, разписки и др., които са изпратени на МНП. Министерството започва издирване на длъжниците и събиране на дължимите суми, с което увеличава капитала на фонда. Голяма част от дълговете обаче се оказват несъбираеми – някои длъжници са починали, други са несъстоятелни или издължени по давност.
След покриване на задълженията по завещанието, през 1882 г. е основан фонд „Петър H. Кермекчиев – за народно образование“ към МНП. В изпълнение волята на дарителя още през учебната 1883/1884 г. започва отпускането на стипендии по реда, установен за държавните стипендии и помощи.
Прочетете още в Енциклопедия "Дарителството"
Грета Костова- Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

Дарителите-Братя Белчеви

Стефан и Панайот Белчеви са родени във Велико Търново в многолюдното семейство на неграмотни еснафи, които правят всичко възможно да дадат на синовете си сравнително добро за времето си образование при най - известните тогава учители Никола Златарски, Петко Славейков и Никола Михайловски. Тези учители освен знанията си им предават и голямото си преклонение към просветата и образованието. Полученият в наследство респект двамата братя материализират в края на живота си чрез направените дарения в полза именно на образованието. Заедно с баща си те създават дружество за изработване на медни изделия и търговия с тях. Постепенно дружеството разширява доста дейността си. През 1877г. Стефан Белчев започва да се занимава самостоятелно с манифактурна търговия, а брат му Панайот и баща им продължават в съдружие бакърджийството.
Признателното гражданство на Велико Търново ще запомни братя Белчеви най-вече с даренията, направени от тях в полза на родния град:”...Подписаният Стефан Минчев Белчев, като се въодушевявам от идеята да бъда полезен на моите съграждани и сънародници, по мое желание, непринуден от никого, след зряло обсъждане, завещавам след смъртта си, всичкия си движим и недвижим имот по следния начин: ... всичкият ми капитал да се внесе на хранение в Българска народна банка във фонд на име “Мариола и Стефан Белчеви”. Когато сумата достигне 200 000 лв. златни, Стефан Белчев желае 100 000 лв. от тях да се употребят за построяването на едно първоначално общинско училище във Велико Търново, което да носи името “Мариола и Стефан Белчеви”. Останалите 100 000 лв. да останат във фонда в банката, като лихвите му ще се изплащат на Търновската градска община за поддържане на първоначалните училища в града. Съпругата му, Мариола Белчева също дарява за благотворителни цели различни суми на читалище “Надежда”, на благотворително дружество “Радост”, Стопанското училище, ученически трапезарии, църквите “Св. Никола” и “Св. Атанас” и др.
По - малкият брат, Панайот Белчев също образува семеен дарителски фонд “Марийка и Панайот Белчеви” , чрез който завещава 20 000 лв. златни на читалище “Надежда”, 5 000 лв. златни на стопанското училище “Трудолюбие”, 2 000 лв. на ученическата трапезария при Търновската мъжка гимназия и 500 лв. на дружество “Св. Иван Милостивий”. И двамата братя Белчеви умират през 1910г., като чрез своите завещания не само обезсмъртяват имената си , но и осъществяват най - горещото желание на своя живот - да бъдат полезни на народа си. Това желание Стефан Белчев лично изразява в края на завещанието си: “...Моля моите съграждани да приемат скромното ми благотворително пожертвование като акт на голямата ми любов към града, в който съм се родил, живял и желая да бъда погребан. Горещото желание през целия ми живот е било да мога със скромните средства, с които разполагам да бъда полезен на народа си в просветно отношение и да изплатя дълга си към народното училище за полученото на младини от него. От дълбочините на мрачния гроб, моля моите съграждани да не ме забравят”.
ЮЛИЯ ДЕНЧЕВА - гл. експерт ТЕРИТОРИАЛЕН ДЪРЖАВЕН АРХИВ ВЕЛИКО ТЪРНОВО http://bg.theoldcapital.eu
 

По главната улица

ИЗ СПОМЕНИ НА ТОДОР ЯНКОВ (1939год.)
Извивайки надясно, ние съглеждаме съединеното вече с града село—предградие Марно поле, посред което живописно се издига камбанарията на църквата „Св. Марина" и, хвърляйки поглед към осеяното с летни къщи Мармарлийско възвишение, завиваме и тръгваме по главната улица... А филмът бързо и непрестанно се развива — декорите всеки миг се сменяват. Ето градската градина, между нови, красиви здания, в реда на които изпъква приличната сграда на девическата гимназия, отдето се открива правият, като линия, булевард „Макензен", застроен със съвсем приличащи едно на друго двуетажни здания с магазини и непременно висящи над тях железни балкони. Булевардът и цялото негово разноименно предълго продължение е застлано с каменни блокчета, а тротоарите — с циментови плочки, при извънредна чистота и редност. Върху височината над булеварда и по нейните стръмнини амфитеатрално се групират във веселяща окото пъстрота нови сгради, над които, всред раззеленили се дървеса, изпъкват зданията на Държавната болница. Погледът неуморно се плъзга по шарената декора и за миг спира върху изпъкващото насреща възвишение, отрупано с къщи—Вароша, или „Варуша", на търновско наречие, това е кварталът „Св. Атанас", от който започва този на „Св. Никола", с живописно издигащите се камбанарии на тия църкви. Картинният изглед става още по-красив в потока на мекото априлско слънце. При паметника, въздигнат за спомен на избесените в турско време въстаници, отново завиваме в източна посока, отивайки все по главната улица, която ту се губи в завои, ту отново се явява. Тя е единствената удобно проходима улица в града. На лично място, от двете ѝ страни, зеят отверстията на тесни и стръмни улички, някои от които имат стълбички, стремително отиващи към дълбочината им. Всяка една от тях е колкото живописна, толкова и оригинална със своите тясно притиснати една до друга от твърде странна архитектура къщи — всякакъв вид еркери и най-възможни издадености, доходещи до смели и дори смешни ухитрявания за използуване на лошото и неудобно за строеж място. Но все пак то е използувано, при опасни завои, а нейде и при ходове под самите къщи. Над някои от тия чудни, прилични на сухи кладенци улички, се грамадят постройки, в хаоса на които окото напразно дири смисъла на жилища с относителни поне удобства. Но при все това, в тия жилища са отхранени ред поколения, които са дали видни лица на България. Знайните, например, и заслужили на отечеството генерали Муткуров и Ив. Фичев са отрасли в една от тесните, стръмни и тъмни улички — „Фичевото сокаче". ➡Продължение
Снимка из колекцията на Иван Панайотов
 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

Евгения Кисимова (1831-1886г.)

За нея в Пътеводителя на В. Търново от 1907г. пише: "Евгени х. Гергюва, по мъж Д. Кисимова е родена в гр. Търново през 1831г. от състоятелни родители. Учила се е в гръцкото училище в града, а след това постъпила и в новооткритото българско, което по-сетне замести първото. Към българското четмо и писмо тя още в училището се пристрастила и тази нейна страст я карала и след излизането й от училището да търси за четене, между другото, български книги и вестници. И книгите, и вестниците, според тогавашното състояние на духовете у българите, действуваха двояко върху младата Евгени: даваха ѝ познания и будеха в нея любовта към своето, към българското. Чрез самообразованието си г-жа Кисимова можа да стане една от най-развитите и интелигентни жени между съгражданките си." 
Голямо значение за формиране на нейния характер оказва нейният баща хаджи Георги Кисимов. Той е сред първомайсторите на абаджийския еснаф, виден търговец с известни политически пристрастия и личен дял в публичния живот на Търново. Братът Пандели Кисимов своевременно се налага сред търновския елит като търговец и с ангажираността си с книжнина, просветно дело и гражданските борби. Сестрата Мария се жени за д-р Васил Берон.
Евгения Кисимова става съпруга на богатия търговец хаджи Димитър Владов. Още съвсем млада Евгения се проявява като модерна жена, която е едновременно интелектуалка, води светски живот, участва и подема инициативи, поддържа приятелски отношения с най-изтъкнатите личности по онова време - д-р Албърт Лонг, Огюст Дозон, румънската княгиня Елисавета (Силва Мара), Васил Чолаков, Петко Горбанов, Петко Славейков, Захари Княжески, Стоян Робовски и други. Още от края на 50-те години на 19 век тя търси поле за изява извън пределите на дома и семейството - тя подготвя художествено иконата на Света Богородица, през 1863 участва в Цариградското изложение, контактува с Васил Чолаков за събиране на фолклорни материали и др.
Появата на сдружение, което да обедини усилията на жените от Търново и да придаде официален, публичен характер на тяхното търсене и готовност за обществено присъствие се дължи на енергичната инициативата на Евгения Кисимова. По нейн почин на 1869г. в Търново се урежда женска община, на която сетне дават името дружество „Радост“. Уставът на това дружество е съставен и писан от нея. На нея е била възложена всичката грижа и по уреждането на дружеството. Евгени Кисимова се е ползувала с добро име и известност не само между женското общество, но и между мъжкото, което по уреждане на важни политически работи е прибягвало до нейното съдействие. Тя е била първата председателка на дружеството и със своята неуморна дейност между женското общество в късо време е успяла да събере на дружеството чрез подписка достатъчен капитал. Взела е участие при уреждането на девическото класно училище, което по-сетне се превърна от държавата в гимназия.   На учредително събрание в училището „Св. Кирил“ Евгения Кисимова изтъква голямата нужда от образоване и просвещаване на жената, и нуждата или необходимостта да „се потрудим ний с тях (мъжете си-б.а.) като техни другари“. Тя произнася реч в защита на женското образование. Кисимова изтъква вредното влияние на гръцката пропаганда. Голямо значение има третото събрание, проведено на 19 октомври, на което Евгения Кисимова изброява основните причини за създаването на дружество и задачите, които стоят пред него: „... нашето мило Отечество, милата наша България за нищо няма толкози голяма нужда колкото за достойни и просветени майки“. На това събрание се приема уставът на търновската женска община. Евгения Кисимова произнася реч, в която очертава задачите на дружеството - да се отвори каса за набиране на средства. Със събраните пари ще бъдат подпомагани девическите училища и една главна учителка, която да обучава момичетата на необходимите науки. На по-късен етап дружеството ще има задача да отвори училища в селата около Търново. Женската община в Търново се превръща в една от най-значителните и дейни организации през Възраждането. В първото ръководство участие вземат:
Евгения х.Д. Кисимова - председател
Винтия Ст. Сарафидева - касиер
Иванка х. Петкова - писар
протонотарий Димитър - духовен отец (наставник)
На това събрание се оказва, че 32 търновки даряват веднага сума в размер на 6752 гроша. За кратко техният брой се е увеличил на 95 члена. Наред с дарителките, спомоществователи на дружеството са митрополит Панарет Рашев от Букурещ, епископ Климент Браницки, архим. Максим Райкович от Галац, търновският мютесарафин Хайдар бей и др. Събраните средства отиват главно за издръжка на Девическото училище в Търново. Друга важна инициатива е организиране на Неделно училище в Търново на 25 март 1870. Занятията се провеждат в храма "Св. св. Константин и Елена". Учителка в Неделното училище е Иванка х. Петкова, племенница на Евгения Кисимова, завършила образование в Русия. Третото направление на дружеството е насочено към изпращане на млади момичета да продължат своето образование в чужбина - Русия и Румъния. Сред възпитаничките са Тодора Илиева, София Кочова, Евгения Шекерджиева, Мария Ферадова, Елисавета Райкова, Велика Начова, Кина х. Петкова. Търновската женска община през 1872 година се преименувала на благотворително женско дружество „Радост“. За известен период от време дейността на дружеството е прекратено. На 1 август 1877 в двора на църквата "Свети Атанасий" Евгения Кисимова отново събира жените, след подходяща реч, те основават дружество "Милосърдие". Руско-турската война е в своя разгар и дружеството се ангажира с осигуряване на подслон за бежанците, както и мобилизиране на жените за милосърдни сестри по болниците и къщите на ранените. Дейността, която започват да развиват е разнообразна и свързана със събиране на средства, дрехи, храни, оказване на медицинска помощ. Дейността на новоснованото дружество "Милосърдие" отговаря на социалната и политическа обстановка по онова време. Работата му е в синхрон с дейността на Славянско благотворително дружество. Именно в Търново проличават мащабните, многобройните инициативи и стройната организация на женското движение по време на Освободителната война. Около 15 жени ежедневно дежурят във военновременните болници като милосърдни сестри, други работят в сиропиталището, трети се грижат за околните селища Арбанаси, Горна Оряховица, Долна Оряховица, Драганово и Лясковец да събират помощи. Значителни грижи се полагат и за бежанките и децата, намерили подслон в манастира „Св. Никола“, намиращ се в Арбанаси. Така дружествата „Радост“ и „Милосърдие“ в Търново успяват да се организират и активно да действат при създадената военна обстановка. Дружествата „ Радост“ и „Милосърдие“ проявяват голямо внимание по отношение на сиропиталището създадено в Търново. Състоянието на това заведение в началото не е никак добро и именно заради това на 11 октомври 1877 година Славянското общество взема решение членовете на дружество „Милосърдие“ да се заемат с устройството му. Негови почитателки са били: А. Зафири, Вангели Калпакова, Евгения Кисимова, Евгения Славчева, Зойка Стамова, Ар. Д. Янулова и Пантели Петковица. Те изработили устав за вътрешния ред на сиропиталището и направили гардероб за дрехите на децата. През октомври били назначени: директор – Добри Войников, иконом, довереник, две готвачки, 15 слугини и две двойки. В края на годината поради теснотия били намерени други две къщи, в които настанили децата. Според равносметката за 1877 година дружеството давало за сиропиталището 650 гроша. Подарените дрехи от „полицията“ били раздадени до края на годината в сиропиталището: 14 парчета с разни неща и 16 чувала с разни дрехи. Женското дружество и неговата председателка се грижели не само за настаняването и изхранването на сирачетата, но и за тяхното по-нататъшно образование. Със съдействието на Наришкин и Александър Стрикалова Евгения Кисимова успява да издейства някои от децата да продължат образованието си в Русия. В резултат на тези грижи през месец септември 1877 година „ 8 сироти на малка възраст девойчета заминават вече за Москва“. Цялостната дейност на дружество „Милосърдие“ е подкрепяна от Любен Каравелов, Добри Войников, Алабин, Наришкин, ген. Домонтович, княз Черказки, Марко Балаканов, Цани Гичев, Джорджио Момчев, и други. Драган Цанков високо е оценявал заслугите на женското дружество, което е „имало добрината да предлага няколко пъти помощта си за облекчаване злощастното положение на бежанците“. В Търново и дружество „Радост“ проявявало внимание по отношение на сиропиталището. За неговите нужди са закупени „Вълна и ерина за пълнене на дюшеци за 766 гроша, за плат и американ 820 гроша, за чаршафи и други потребности 1782 гроша“. През март 1878 година сиропиталището има 30 момчета и 60 момичета. На 25 март питомците са били разпуснати, за да бъдат върнати по родните им места, а сиропиталището било закрито.
Една изключително интересна изява на дружество „Милосърдие“ е грижата за „Къщата на лихусите“. За нейното съществуване съдим от решение на общото събрание на дружеството от 19 декември 1877 година. Членовете поемат задължението да „подкрепят къщата на лихусите с нужните прани дрехи за лихусите и децата, както и повивки за кръщаване на децата“ и да дежурят там по една седмица. За разноските е определена да отговаря по една жена от всяка махала, “която да държи сметките“. По своята същност и значение къщата на лихусите представлява първия родилен дом в българските земи. Той е функционирал само за нуждите на бежанките. Безспорен е факта, че в Търново още през 1877 година съществува своеобразен родилен дом, който е създаден и активно поддържан от женското дружество. Много полезна и патриотична дейност развило търновското женско дружество и по време на Априлското въстание. То подпомагало с пари, дрехи и храна заловените въстаници, политически затворници и семействата им.
През 1882 година Евгени Кисимова възобновява дейността на дружество „Милосърдие“, но с цел – събиране на средства за издигане на паметник на мястото, където са обесени въстаниците от 1876 година и за ограждане на руските военни гробища в м. „Качица“. В кондиката на дружество „Милосърдие“ в Търново е записана основната цел: „събиране на разни волни помощи за пострадали и болни“. Осъществяването на тази идея и насоченост Евгения Кисимова вижда в няколко направления: настаняване на бежанците, оказване помощ на Опълчението и руските войски, уреждане и поддържане на сиропиталище, „къщата на лихусите“, грижа за гробовете на обесените участници в Априлското въстание и убитите руски войници.
В град Велико Търново три улици носят имената на членове от фамилията Кисимови. Едната улица е кръстена на актьора Константин Кисимов – прочут рецитатор на Вазов. Другата е на неговия чичо Пандели Кисимов – виден деятел на националноосвободителното движение през 60-те и 70 – те години на XIX век. Третата улица носи името на Евгения Кисимова – баба на прочутия актьор и създателка на търновско женско дружество. Името на актьора Кисимов носи и търновският театър. Кисимови живеели на централната улица в Търново- „Васил Левски“. Къщата на фамилията, в която са отсядали висши руски офицери по време на Освободителната война, е била съборена през 20-те години на миналия век.
Източници: "Пътеводител на В. Търново от 1907г.", Михаела Такова- "Евгения Хаджигеоргиева Кисимова, българка от епохата на националното Възраждане"
Енциклопедия А-Я. Издателство на българската академия на науките. София 1974 Маргарита Чолакова.
Българско женско движение през Възраждането 1857-1878. Издателство “ Албо“. София 1994
http://bg.wikipedia.org
"Девическото образование в Търново", 1936, с.28
Кулелиев, Йордан, "Словото на Евгения Кисимова", в. Право, №31, 27 септември 1869
Речта на Евгения Кисимова, в. Македония, №52, 8 ноември 1869
Драганова, Т. Известия на ОИМ - В. Търново, кн.3/1996, стр. 85
Иван Радев, "Историята на Велико Търново XVIII - XIX век", "Слово", В.Т., 2000, стр. 644-647
Прочетете още- http://www.slav.uni-sofia.bg/naum/sites/default/files/lili_series_diss_5_2_takovam.pdf  

Надгробни плочи

Из книгата на Йордан Кулелиев-1942г.
Мястото, гдето днес се издига църквата „Св. Цар Борис“ (бивша „Св. Константин и Елена“) преди Освобождението, до 1872 година, е служило за гробища. На тези гробища са погребвани енорияшите от църквата "Св. Константин и Елена“, която до 1872г. се е намирала в двора на търговската гимназия. Че, наистина, тук е имало гробища, говорят многото запазени и до наши дни надгробни плочи, а много други са изпогубени и изчезнали. Едни от запазените надгробни плочи виждаме зазидани на южната стена на църквата, други поставени пред входа на църквата, трети—в притвора (артиката). От тези в притвора едни са на пода, а други по стените зазидани. Тези надгробни плочи за нас днес имат двояко значение: първо, научаваме имената на починалите съмахляни, търновски граждани, и второ, от запазения текст виждаме с какви мисли и чувства са били проникнати покойниците, а също и техните близки. Още те са и езикови паметници, по които можем да съдим и за развитието на нашия език. Поставенето надгробни плочи и паметници е стар обичай. Още в книгата Битие, гл. XXXV, ст. 19 — 20 четем: „И умря Рахил и я погребаха на пътя за Ефрата, сиреч Витлеем. Иаков въздигна над гроба й паметник. Това е надгробният паметник Рахилин и до днес“.
От тези далечни времена и до наши дни, във всички народи и времена грижата за покойниците е голяма и гробовете им са бивали набелязвани и пазени на вечни времена. Ето и енорияшите от нашата църква не са правили в това отношение изключение от общия, не само християнски, но и езически обичай.
На първо място от запазените надгробни плочи, ще поставим плочата на покойната поклоница Зафирица, която е майка на именития наш търновски съгражданин х. Николи х. Дамов, а жена на х. Дима.

 ПОЧИВ
"Братя и сестри на мене погледнете
И на нищо свѣтовно не ся мамете,
Но синца плодъ покаяния правете,
И за мене грѣшная Бога молете.
Кога по край гроба ми ще да минете
Синца до единъ Богъ да прости кажете
Покойная поклоница Зафирица,
Милость да получи отъ Божа дѣсница:
Поживщи до трийсетъ девета година
А на четиридесята ся помина.
Лѣто Господня 1848г., юлия 25
Буди ей вѣчная паметь!“

На второ място ще поставим надгробната плоча на покойната поклоница Гуна, която е на х. Минка жена.
„Земния свой животъ като премина
Благочестиво като небожителъ
Възнесе се въ небесна обитель

ПОКЛОНИЦА ГУНА.
А тѣломъ тукъ довременно почива
Като предаде Богу духъ безгрѣшний
И насъ остави въ сълзи, въ скръбь горчива
Съпругъ, чеда, роднини неутѣшни.
В. Л. Г. 1852, ноемврий 26.
Читателю добросердечний,
Речи — спаси я Боже Вѣчний!

В артиката на западната страна, до самата входна врата и срещу статуята на Митрополита Панарет Рашев е зазидана и надгробната плоча на именития наш съгражданин и съмахленин х. Минчо, убит от наемници-турци.
„За споменъ здѣ почивающаго Раба Божия х. МИНЧА х. ЦАЧОВА, перваго въ Тьрново гражданина, роденъ въ Дряново. Въ возрасть же 55 год. Бѣше человѣкъ добродѣтеленъ, родолюбивъ, трудолюбивъ и съ сичкитѣ благодетелни свойства накитенъ. Оубѣжденъ оубо отъ любородства поднови отъ основания собственимъ своимъ иждивениемъ Славяно-Болгарско оучилище за народно просвещение. Заради щастното пужена преднуванье завистливи иновѣрци неприятели отъ животъ го лишиха (убиха).
Въ лѣто господне 1855, майя 22.
Буди ему Вѣчная память

Хаджи Минчо е известен на българския народ с песента:
„Във Цариград бегликът се продава
Хаджи Минчо от Търново наддава.
Хаджи Мехмед иска да се с'ортачи,
Хаджи Минчо ортак турчин не рачи.
Хаджи Мехмедъ люто му се заканя
Хаджи мехмедъ люто му се разсърди.

Този Хаджи Мехмед Караманлията подкупва турците Ялмуз и Абдулрахман, теляци на банята Баш хамам, които и го убиват, убиват и слугинята му, а жена му нараняват.На 22 май 1855г. — на Петрови заговезни— х. Минчо отишъл да заговява в колибата на бабалъка си Челеби Янко на Мармарлия. След вечеря х. Минчо, жена му и слугинята си тръгнали с файтон и из пътя били убити. Съдът осъдил наетите убийци 8 години затвор, а интелектуалния убиец — 7 години.
Г-жа Мария Д-р Марко Хараламбева, дъщеря на покойния наш именит съгражданин и енорияш х. Николи х. Димов с писмена молба до църковното настоятелство е поискала разрешение да постави костите на покойния си баща в предверието на църквата, като постави надгробна възпоменателна плоча.
За тази сторена услуга Г-жа Мария Д-р Хараламбева е внесла дар на църквата 5000 лева. Настоятелството, като вземало предвид големите заслуги на покойния й баща към българския народ, особено борбите му за самостойна българска църква, и второ, че той през 1872 год. е изходатайствувал султански ферман за издигане новата енорийска църква, решило да удовлетвори молбата на госпожа дъщеря му.Паметната надгробна плоча е издигната на лявата колона при входа на църквата и има следното съдържание.
Тукъ почива
х. НИКОЛИ х. Д. МИНЧЕВЪ
1826 - 1892
Главенъ дѣецъ по църковната и училищната
свобода, безкористенъ патриотъ — първи
търн. дипломатич. представитель
КАТЕНКА х. НИКОЛОВА МИНЧЕВА
1858 - 1931

Под тази надгробна паметна плоча е изработена гробница, в която са поставени костите на следните покойници, които кости при строежа на новата църква, по молбата на х. Николи, са били извадени, поставени в специални торбички и надписани с имената им.
В гробницата при църквата „Св. Цар Борис“ се намират костите на:
1) х. Николи х. Д. Минчев, пренесени от Марино-поле»
2) х. Анастасия, сестра на х. Николи, майка на учителя Никола Иванов.
3) х. Гуна — жена на х. Минча (първа).
4) х. Димо — баща на х. Николи.
5) Зафирица — майка на х. Николи.
6) София — дъщеря на х. Николи.
Вѣчна имъ паметь!
Също така за спомен от Г-жа Мария Д-р М. Хараламбева до място „Голгота", в сев. част на църквата, гдето се палят свещи за умрелите, е поставила мраморна плоча с надпис :
„Семейства
х. МИНЧО х. ЦАЧЕВЪ
х. НИКОЛИ х. МИНЧЕВЪ
1824 - 1892
народенъ представител, дѣецъ
църковната борба
1850 - 1872
Д-ръ Хараламбеви.
х. Николи се е женил три пъти: първата му жена е х. Пенка, дъщеря на х, Минча, която е умряла в Цариград. Втората му жена се казвала Мариола, дъщеря на Ради Маждрака. Третата жена е Катинка, дъщеря на Янко Белели, с която се е венчалъ в църквата „Св.Константин“ на 17. X 1873 година. Кум им бил Денчо Ловчалията. И тя е живяла в Цариград до Освобождението. От този брак х. Николи имал 7 деца. Днес живи са Д-р Иван х. Николиев, който живее в София, и Мария Д-р Хараламбева, която живее в Търново.
От другите надгробни плочи ще споменем зазиданата в южната стена плоча, която също именитият наш съгражданин Георги Кисима, баща на Г-жа Евгени Кисимова, и на именития писател и революционер Пандели Кисимов, е поставил над гроба на починалия си син Димитър.
Двадесеть и петь годишенъ
Мя пристига часътъ смертний
Общата чаша испивамъ
При праотцитѣ си отивамъ
И въ темний гробъ ся затварямъ
Когото който погледни
Отъ все сърдце да въздъхни
Богъ да упрости да кажи
Кой подъ тоя камъкъ лежи Димитрия поклоникъ
Търновскаго рожденика
1850г. мца августа 24 день.
Под надписа е издълбано метър и ножици, което говори за занятието на покойния, абаджия. Това е също стар обичай да се издълбават върху надгробнота плоча изображения, от които да се вижда занятието на починалия.
Според думите на Кина х. Петкова, чиято майка, Тодорица Герги Кисимова, разказвала, че покойният бил много набожен и ученолюбив и искал да приеме монашеството, но той не го оставил. Когато той (бащата) рано загубил сина си, съжалявал много, че не го оставил да стане духовно лице. Димитър имал златно евангелие, което пазел много. В негова чест и вечен спомен бащата направил следното завещание:
„стр. 1831 Завещание (преп.) на български съ ц. сл. писмо и правописъ отъ 24. VIII. 1851 год.
х. Георги Д Кисимовъ опредѣля 3,700 гр. отъ лихвитѣ на които да се дава катагодно масло на Търновскитѣ и Арбанашки църкви за упокоение душата на неговия синъ \ Димитъръ, умрѣлъ въ цвѣтуща възрасть на 24 августъ 1850г., а именно: 2,100 гр. на осемтѣ търновски църкви (Митрополитската Св. Апостоли, Св. Богородица, Св. Константинъ, Св. Георги, Св. Спасъ, Св. Никола, Св. Богородица въ Долна махала, Св. Петка) на Маринополската църква Св. Марина и на Дервенския „мънастиръ Светаго Преображения", като отъ тия пари имъ се дава по петь оки масло; 1,600 гр.за сѫщата цель на Арбанашкитѣ 7 църкви: Иисусъ Христосъ Вседержитель, Св. Богородица, Св. Никола, Св. Архангелъ, Св. Димитъръ, Св. Атанасъ, Св. Георги.
„Завещательтъ се задължава до като е живъ да държи тѣзи суми съ лихва и самъ да изпълнява горните препорѫчвания". Затова той е далъ два записа: 1 за дългъ отъ 2,100 гр. къмъ Търновските църкви и 1 другъ за дългъ отъ 1,600 гр.—къмъ Арбанашкитгъ църкви, като ще ги сменява всѣка година на 24 августъ и тогава ще дава маслото на тѣзи църкви. Следъ смъртьта си, остава този Вакуфъ на наследницитѣ си, които трѣбва да изпълняватъ неговото нареждане. Чисто и право като святи заповѣди“.
х. Герги Кисимов се е поминал през 1871 год. и е погребан също в двора на църквата „Св. Константин и Елена".
Имало е и фотография на покойния с близките му, направена пред гроба, която до скоро Кина х. Петкова е пазила, но смятайки я за непотребна, я унищожила. След неговата смърт са останали изпълнители на волята му син му и дъщерите му. От дъщеря му Евгени Кисимова са шити и запазени до наши дни иконите.
През 1859г., като млада невеста, тя ушила иконата „Св. Богородица“, в размери 80 см. на 70 см., поставена в разкошна рамка, посветена на мъжа си X. Д. Иконата Иис. Христос — релеф — кадифе, изработена със злато и гарнитура разни цветя. Под иконата има текст: „Тукъ виждаме да спи Оногова, който вечно бди“. (1859) iануарий Търново.
През 1863г. на изложението в Цариград, между, изпратените от нея неща, е и златошитата дреха, наречена "Болка“, отпосле подарена на румънската княгиня Елисавета през 1870 год. На 30 август 1882г. тя е подарила на княз Алекс. Батемберг „Златошит от нея герб".Тя е дала на княза и златошит от нея адрес за спомен от освобождението на България, който да се положи на гроба на Царя Освободител в Петербург. Тази голяма сръчност на х. Тодорица х. Петкова, както и на Евгени Кисимова, са унаследили от баща си х. Герги Кисима, който е бил виден абаджия и шиел на турските бейове и паши дрехи със злато и сърма. Подобни златошити дрехи са носели и нашите боляри от второто българско царство.
За необходимо считаме да поменем, че в двора на старата ни църква е погребан Велчо Атанасов Джамджията, организатора на въстанието през 1835год., известно под името „Велчова Завера“. Знаменателни са думите му:
„Идете и запалете кандилата на църквата ,Св. Константин“, за да светят тъй, както светеше душа ми за България.“
В чест на „Велчовата завера“ е издигнат в града ни обелиск, точно срещу къщата и дюкяна му и е издадена юбилейна книга, по случай 100 годишния юбилей, отпразнуван през 1935год.
Също така в двора на църквата е погребан и Димитър Бостанджиев, родоначалникът на големия търновски род Бостанджиеви. До него е бил погребан и Тодор Бостанджиев през 1866г., син на Панайот Бостанджиев и на Вангели П. Бостанджиева, внучка на Велчо Ат. Джамджията, а баща на Зафири Т. Бостанджиева.
Погребан е също в двора на църквата и Д-р Марко Павлов, медицински лекар в Търново, баща на Д-р Павел Марков, медицински лекар на турска служба, който с Д-р Хр. Даскалов през 1858г. откриха Асеновата колона в църквата „Св. 40 мъченици"; дядо е на Д-р Марко Хараламбев, който сега живее и в неговата къща. Старият Д-р Марко Павлов е роден през 1784г. в Македония, а е бил лекар в Пловдив през 1821г., гдето се е оженил. През 1822 год. дохожда за лекар в Търново, гдето му се раждат 3 сина и една дъщеря. Тук и починал на 18. I. 1864г. и погребан в църковния двор. Пред пангара в притвора на църквата е поставена, надгробна плоча със следния надпис:
„Продумай камьчи и кажи Питрунъ хаджи тукъ лежи
усимдисять и петь годишенъ ся представи и дубаръ поменъ остави 1862 iануарiй 7“,
Всички извадени от гробовете кости са пазени в костницата при новопостроената църква „Св. Константин и Елена“.
След разширяването на Търговската гимназия, извадени са нови кости. Извадените нови кости, както и тези, които са били в църковната костница, са поставени в подходящи погребални ковчези и със съдействието на Търновската градска община са погребани в градските гробища през 1936год. Поставен е кръст с надпис:
„Погребани кости отъ костницата и двора на църквата „Св. Царь Борисъ“. 

Съдържание: Начало на църквата "Св. св. Константин и Елена“
Старата църква „Св. св. Константин и Елена“
Старата кондика
Икони при старата църква
Старата плащаница
Надгробни плочи
Построяване на нова църква през 1872 г.
Новият иконостас от 1872 г.
Митрополит Панарет Рашев
Възстановяване на църквата след земетресението на 1.VI.1913 г.
Освещаване, преименуване и дарители на новата църква
Възпоменателни плочи
Почетни и благодетелни енорияши
Свещенослужители, църковни настоятели, певци и хорове при храма

Грета Костова- Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

©️Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.
Публикуваните тук материали са плод на чиста съвест и дълги часове труд. Ако ви харесва това, което правя и можете да си го позволите, помогнете на Старо Търново да съществува
Описание Сума
Дарение 10.00 BGN
Плащането се осъществява чрез ePay.bg - Интернет системата за плащане с банкови карти и микросметки

ПОДКРЕПИ И ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ Generated image

Последвайте блога

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *

Общо показвания