Из сказка, изнесена от писателя Змей Горянин на 20 март 1939 г. във В. Търново
Нощ. Черна, глуха, противна нощ. Над цялата родина тегне мракът на унизителна робия. И колко тежък мрак! В неговите дипли се губят душите. Завесата му плътно притиска човешкото достойнство и на устните слага противна горчилка. Страшен мрак! Гибелен мрак! Мрак, в който по-глухо звънят оковите и съскат усойници!
Като съсък на усойници са звучали в ушите на славните боляри Петър и Асен песните на византийците, които в замъците на Царевец празнували сватбата на своя император Исак Ангел.
И още по-диво зазвучавали тези песни, когато чукчето отмервало три удара върху пътната порта на болярския дом и в слабо осветената горница старият слуга въвеждал полугол овчар, или дрипав калугер.
Смилете се, светли боляри, помогнете ради Христа Спасителя! Дойдоха войниците на стратега и отведоха стадото ми.
— Помогнете, светли боляри, змии и ехидни в човешки образи нахълтаха една нощ в бедния ми скит и обраха всичко, Изпратил ги архонтът! И светлите боляри привеждали глави с печал, притискали клепки, за да не се покажат сълзи по ресниците, прехапвали до кръв устни, за да не издадат стон. А между веждите лягала дълбока гънка. Сякаш по челата им Бог дълбаел писмената на нови скрижали!
Сетне идва знамението. Възпламва в небето огнен кръст — и меч могъщ и победен, по-светъл от огъня, може би същият, с който Давид пресече шията на Голиата, посочва на братята пътя към истинско народослужене!
Мечът посочва Царевец, където в разгул и безсрамие пируват властителите. Мечът пише по небосвода древните халдейски слова: мене, текел, упарсин! Свърши се царството ви, тирани! Вашият край настъпва, защото народната мъка е безкрайна, защото сълзите на робите се превърнаха в река по-бърза и по-пълноводна от Янтра — а от такава река никой не може да се спаси!
Нощ. Черна, глуха, противна нощ. Над цялата родина тегне мракът на унизителна робия. И колко тежък мрак! В неговите дипли се губят душите. Завесата му плътно притиска човешкото достойнство и на устните слага противна горчилка. Страшен мрак! Гибелен мрак! Мрак, в който по-глухо звънят оковите и съскат усойници!
Като съсък на усойници са звучали в ушите на славните боляри Петър и Асен песните на византийците, които в замъците на Царевец празнували сватбата на своя император Исак Ангел.
И още по-диво зазвучавали тези песни, когато чукчето отмервало три удара върху пътната порта на болярския дом и в слабо осветената горница старият слуга въвеждал полугол овчар, или дрипав калугер.
Смилете се, светли боляри, помогнете ради Христа Спасителя! Дойдоха войниците на стратега и отведоха стадото ми.
— Помогнете, светли боляри, змии и ехидни в човешки образи нахълтаха една нощ в бедния ми скит и обраха всичко, Изпратил ги архонтът! И светлите боляри привеждали глави с печал, притискали клепки, за да не се покажат сълзи по ресниците, прехапвали до кръв устни, за да не издадат стон. А между веждите лягала дълбока гънка. Сякаш по челата им Бог дълбаел писмената на нови скрижали!
Сетне идва знамението. Възпламва в небето огнен кръст — и меч могъщ и победен, по-светъл от огъня, може би същият, с който Давид пресече шията на Голиата, посочва на братята пътя към истинско народослужене!
Мечът посочва Царевец, където в разгул и безсрамие пируват властителите. Мечът пише по небосвода древните халдейски слова: мене, текел, упарсин! Свърши се царството ви, тирани! Вашият край настъпва, защото народната мъка е безкрайна, защото сълзите на робите се превърнаха в река по-бърза и по-пълноводна от Янтра — а от такава река никой не може да се спаси!
 |
| Картина на Васил Горанов |
По-светло и ярко греело слънцето тогава. От целия град се стичали люде за двойния празник: освещаването на Божия дом и възражданието на България.
Епископът високо издигнал златния кръст и призовал Божията милост да съпътствува новия цар във великата му борба.
А той — блед и смутен, но с вяра, че жертвата му е свята, пристъпил, коленичил пред царските двери на олтаря и със свито сърце приел на главата си тежката корона на българските царе. И екнал вик — вик, който съчетавал в себе си буйния плясък на пролетни води, замайващия шум на развигора и звъна на скъсани вериги:
— Да живее цар Петър! Смърт на Бизанс!
Възсепнато от този мощен вик слънцето грейнало по-светло и по-благодатно.
Глас народен - глас Божий!
Отекнал народният глас в каменните кули на Трапезица и Царевец и неговият мощен полъх прогонил завоевателите византийци. Кротките овчари и орачи захвърлили криваците и копралите, източили стоманени мечове и тръгнали след царевия брат и пратеник Асен. Победата била неминуема, както неминуемо след черната нощ идва светлия ден! Страхотна била победата, както страхотно е било и робството.
Увенчан не с лаври и дъб, а с чисто българските труфила чемшир и свеж здравец — се завърнал Асен в Търново, което носело вече величавото име Царевград.
Завърнал се, за да научи решението на царствения си брат Петър II:
— Ти получи знамението на Свети Димитрия чудотвореца, ти вдигна меч и гони ромеите, теб по право и предопределение се пада короната на българите!
И тежката дъбова врата на монашеската килия се затваря зад Петра — възобновителя на българското царство. Бранните доспехи и царската багреница се заменят с простата монашеска власеница.
Новоосвободеното царство крепне. Народът ликува под живителните лъчи на свободата.
Ала ден и нощ се редуват.
Змия-усойница завива гнездо в пазвата на България и ужилва самото ѝ сърце. Черна ръка издига меч, за да прониже едно юнашко сърце — черната ръка на Иванку и юнашкото сърце на Асена.
Два пъти в историята на България се повтаря тъжният прадокс: един цар, почувствувал в душата си Божествен призив, напуска трон и скиптър и се оттегля в монашеска килия за тихо съзерцание и молитва. А тежката ръка на историческата необходимост разтваря вратата на килията и отново го призовава към суетния живот на светските борби, към неизбежната строгост и коравосърдечие, които съпътствуват всяка бойна мярка. Двама български царе-монаси са били принудени над власениците да препашат мечове: Св. Цар Борис и Цар Петър II.
Отново отекват по камените подове на дворците тежките стъпки на български цар — на истински цар — богоизбран и миропомазан. Колко дивна романтика крият примамливите светлини на XII столетие!
Ето: обагрените от царска кръв мрамори зловещо спомнят за черно вероломство. Из потайните ъгли на замъка снове обезумяла от ужас Мария и оплаква двама скъпи мъртъвци баща си и страшната си любов. И царят-монах е мрачен. Боли го не за загубата на брат и племенница, а за отровата, изляна в душата на България.
И само великото перо на приснопаметния Търновски кириарх на новото време — Климент — можа да нарисува великата картина и да прикове душа и чувства с напрегнатия драматизъм на времето.
Мрачен е цар Петър, предчувствува, че и него дебне ръката на подкупен палач, ала надеждата му в пресветлото предопределение на българския народ не умира. Той ще затвори очи, ще си отиде от света със съзнанието, че е завършил достойно земната си мисия. След него ще дойде най-малкият му брат Калоян.
Калоян идва. Още не изсъхнали петната от кръвта на Петра и Асеня, той идва, за да пролее и своята кръв в защита на род и Родина. Ромеите смятаха делото на Петра и Асеня за бунт. Делото на Калояна признаха за подвиг
Тежки пратеници пристигат от Бизанс и носят на цар Калояна златоткани дрехи, богато украсена корона и скиптър. Сам император Алексис IV признава царя на простите овчари и неуки орачи за равен и брат по царски достойнства.
И само великото перо на приснопаметния Търновски кириарх на новото време — Климент — можа да нарисува великата картина и да прикове душа и чувства с напрегнатия драматизъм на времето.
Мрачен е цар Петър, предчувствува, че и него дебне ръката на подкупен палач, ала надеждата му в пресветлото предопределение на българския народ не умира. Той ще затвори очи, ще си отиде от света със съзнанието, че е завършил достойно земната си мисия. След него ще дойде най-малкият му брат Калоян.
Калоян идва. Още не изсъхнали петната от кръвта на Петра и Асеня, той идва, за да пролее и своята кръв в защита на род и Родина. Ромеите смятаха делото на Петра и Асеня за бунт. Делото на Калояна признаха за подвиг
Напразно! Познава добре Калоян високата политика на ромеите. Край устните му се свива презрителна гънка:
— Timeo danaos et dona ferentes!
— Аз зная лукавството, вероломството, подлостта! Боя се от вас, о, данайци, дори и когато ми правите подаръци.
На 8 ноемврий 1204 година Калоян коленичи пред олтаря на черквата „Петър и Павел", която сам издига; папският нунций кардинал Лео, му предава благословията на папа Инокентий III и полага на главата му корона. Тази корона блести над венценосния му лоб, когато храбрите му войни въвеждат в тронната зала окования във вериги Балдуин.
Войводата Манастър приближава до пленника и заповядва:
— Коленичи! Намираш се пред царя!
С властен знак Калоян го отстранява:
— Така не се посрещат силните! Героят е герой дори когато е пленник!
Той подава ръка на гордия фландърски рицар:
— Бъди ми гостенин и брат!
А на Манастра:
— Не рабско преклонение очаквам аз, а вяра в делото ми!
Слова на пророк: сякаш е виждал вече десницата на Манастра протегната с меч към сърцето му. И сякаш и в този миг очите му са изрекли горчивата истина: подъл роб!
Колко много думите на Калояна са поразили гордия син на Фландрия личи от старата фландърска песен:
Гордият крал Балдуин
победител
бе победен от врага си.
Врагът му отведе го в
своята страна
и кула за него издигна.
Но в кулата той не живя,
като роб —
а беше свободен —
сякаш бе брат на врага си
и братски живееше с него.
Затова, когато верни хора на латинското царство подготвят бягство за своя вожд, той отговаря:
— Аз няма да бягам от своя победител и цар!
— Timeo danaos et dona ferentes!
— Аз зная лукавството, вероломството, подлостта! Боя се от вас, о, данайци, дори и когато ми правите подаръци.
На 8 ноемврий 1204 година Калоян коленичи пред олтаря на черквата „Петър и Павел", която сам издига; папският нунций кардинал Лео, му предава благословията на папа Инокентий III и полага на главата му корона. Тази корона блести над венценосния му лоб, когато храбрите му войни въвеждат в тронната зала окования във вериги Балдуин.
Войводата Манастър приближава до пленника и заповядва:
— Коленичи! Намираш се пред царя!
С властен знак Калоян го отстранява:
— Така не се посрещат силните! Героят е герой дори когато е пленник!
Той подава ръка на гордия фландърски рицар:
— Бъди ми гостенин и брат!
А на Манастра:
— Не рабско преклонение очаквам аз, а вяра в делото ми!
Слова на пророк: сякаш е виждал вече десницата на Манастра протегната с меч към сърцето му. И сякаш и в този миг очите му са изрекли горчивата истина: подъл роб!
Колко много думите на Калояна са поразили гордия син на Фландрия личи от старата фландърска песен:
Гордият крал Балдуин
победител
бе победен от врага си.
Врагът му отведе го в
своята страна
и кула за него издигна.
Но в кулата той не живя,
като роб —
а беше свободен —
сякаш бе брат на врага си
и братски живееше с него.
Затова, когато верни хора на латинското царство подготвят бягство за своя вожд, той отговаря:
— Аз няма да бягам от своя победител и цар!
 |
| Калояновата конница - картина на Васил Горанов |
Замръква този век. Лъчите му, обагрени от кръв, изчезват в небитието. Настава тъжен полумрак, из който се показват призрачните видения на убиеца Манастър, Борил, Кирил Босота, Лазар, черни еретици и родоизменници, плеада заговорници, намерили храна за своите сплетни в потайностите на едно болно време. Но както из най-тежкия мрак на нощта се ражда слънцето, тъй из тъмнината на убийственото междуцарствие се ражда най-великият от великите Асеновци—Иван Асен II.
Над гордите кули на Царевец и Трапезица се извишава могъщ орел. Той разперва криле и политва в лазурната синева над Родината. И колкото по-високо се издига, толкова повече расте сянката му — пълзи над долини и планини, над реки и езера, достига древната столица на Испериха, съзира в далечината забитото от хан Крума копие над мощните Карпати, минава над снажна Преспа и спира до тежките води на три морета — Ионт, Адриатика, Егея! Хвала Иван-Асеню!
По улици и стъгди го славословят старите гуслари. И не възпяват бранните му подвизи, а мъдрата му десница, която не вдига меч, а кръст Господен.
Иван Асен не води боеве. Като настръхнал лъв той бди над България и никого не заплашва, но и никому не позволява да сложи крак на нейните предели.
Една единствена война е записана в неговата история и една единствена бойна победа — но победа несравнима, величава и страхотна— Клокотница.
Сам епирският деспот кир Тодор Комнин му е пленник. А почва морно време. На бойното поле пристигат вестоносци и разказват за чумата, върлуваща из равна Мизия, Самси патриархът станал жертва на страшния мор, когато ходел между болните да ги утешава. С царственото си милосърдие Иван-Асен вижда в мора Божия поличба, която му показва, че не бива да продължава войната с християните ромеи. Той отпуска на свобода епирския деспот, а дъщеря му Ирина направя царица на България. Каква велика доброта, достойна за голямото му царско сърце!
О, не от милост към данайците изпраща Бог злочестини и изпитания на Българския народ. А защото не е била достатъчна горчилката, която сломявайки тялото, възвеличава духа. Бог изпраща изпитания само томува, когото обича. Златото се познава в огън. В огъня на страданията се познава човек, от огъня на борбата за човешко добруване се ражда Феникс.
Двойно е изпитанието на България: чумата и царицата гъркиня. Раните от чумата горят и прегарят. Раната от царицата е в самото сърце на България. И не прегаря. Превръща се в живеница, която убива телата и трови душите. Засъскват пак раздвоените езици. Деца заемат престола на силните мъже, на мъжете, които с буйни коне обхождаха надлъж и шир благословената земя на прадедите.
Съдържание:
Велико Търново в сянката на вековете
Величието на Асеневци
Над гордите кули на Царевец и Трапезица се извишава могъщ орел. Той разперва криле и политва в лазурната синева над Родината. И колкото по-високо се издига, толкова повече расте сянката му — пълзи над долини и планини, над реки и езера, достига древната столица на Испериха, съзира в далечината забитото от хан Крума копие над мощните Карпати, минава над снажна Преспа и спира до тежките води на три морета — Ионт, Адриатика, Егея! Хвала Иван-Асеню!
По улици и стъгди го славословят старите гуслари. И не възпяват бранните му подвизи, а мъдрата му десница, която не вдига меч, а кръст Господен.
Иван Асен не води боеве. Като настръхнал лъв той бди над България и никого не заплашва, но и никому не позволява да сложи крак на нейните предели.
Една единствена война е записана в неговата история и една единствена бойна победа — но победа несравнима, величава и страхотна— Клокотница.
 |
| Картина на Васил Горанов |
О, не от милост към данайците изпраща Бог злочестини и изпитания на Българския народ. А защото не е била достатъчна горчилката, която сломявайки тялото, възвеличава духа. Бог изпраща изпитания само томува, когото обича. Златото се познава в огън. В огъня на страданията се познава човек, от огъня на борбата за човешко добруване се ражда Феникс.
Двойно е изпитанието на България: чумата и царицата гъркиня. Раните от чумата горят и прегарят. Раната от царицата е в самото сърце на България. И не прегаря. Превръща се в живеница, която убива телата и трови душите. Засъскват пак раздвоените езици. Деца заемат престола на силните мъже, на мъжете, които с буйни коне обхождаха надлъж и шир благословената земя на прадедите.
Съдържание:
Велико Търново в сянката на вековете
Величието на Асеневци
Откога се е, мила моя майно льо, зора зазорила...
Величавият образ на свети патриарх Евтимий и търновските новомъченици
И пламват въстания...
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
Величавият образ на свети патриарх Евтимий и търновските новомъченици
И пламват въстания...
Няма коментари:
Публикуване на коментар