От всички страни на българската земя се стичали в Търново боляри и народ, да помагат на своя цар. По Божие внушение дошли с войските си и воеводите на Камчийската страна — Сеслав и Саца.
Незнаен поет съчинил песен:
Бог изволи да изпрати
от висшето сине небе
святи мученик Димитрий,
че настава вече време
да отмахнем чуждо бреме . . .
Подхванали я гласовити гуслари и тръгнали по българската земя да будят народа — с песни да му открият Божията воля. Не знаели да витийствуват старите наши гуслари. Само струните на гъдулките им жаловито тръпнели, когато разказвали за погиването на златния Преслав, както рапсодите някога оплаквали- погиналата Троя. После късият лък на гъдулката се размахвал буйно като вейка при буря — и върху струните зашумявала бурята на пробудената народна душа, фучала като зов на хиляди бойни тръби, като звън от щитове и копия, като тропот на хиляди коне... И гусларят унесен притварял очи, защото вече не той, а невидима ръка движела лъка. Слушали селските левенти, па стягали навуща и тръгвали към Търново.
Наченала се война. Кървави победи и поражения се редували като броеница от алени и черни зърна. Пет пъти Византия събирала войска и потегляла срещу Търново. Няколко години по ред Хемските клисури кънтели от бойни викове и стенания. Няколко лета по ред над узрелите плодородни поля се издигали облаци дим. Но византийската мощ най-подир била сломена, защото мечът на Небесния стратег предвождал възстаналите българи. И пак преславското лъвско знаме се развело над кулите на Трапезица и Царевец, а черният византийски орел отлетял на юг, подгонен от хиляди стрели и проклятия.
След падането на Първото българско царство, което няколко века не даваше покой на василевсите, византийската политика полагала особени грижи да заличи от земята името българин. Угодливите императорски хронисти избягвали да пишат за България, а когато тя се налагала на перото им, те злоумишлено я сливали с покрайнината отвъд Дунава и я наричали просто „Влахия“. (Така и днес някои завоеватели избягват да нарекат Македония със същинското ѝ име).
Никита Акоминат /Хониат/ означава омразните и все още опасни българи с безлични имена: „обитатели на Хемуските планини — "мизийци" — „власи" — или „загорци". Но след ударите на Асеневци, след възсияването на търновските крепости и дворци, византийците добре си спомнили името българин. Императорските летописци се опитали да хвърлят мрак върху бляскавия подвиг на българските освободители. Същият Никита разказва, че Петър и Асен — васални търновски боляри — се явили при императора Исаак и го молили да ги зачисли в своите военни списъци, като същевременно им подари някакви малодоходни места в Хемуските планини. Но императорът надменно отказал, дори оскърбил своите планински васали, и чак тогава недоволните просители вдигнали възстание. Така мастилото на гръцкият летописец е оклеймило боговдъхновените братя. Но и простият народ, събуден от зов за свобода, не е бил пощаден от клеветата. Не по Божие повеление боляри и пастири били грабнали оръжие, а от груба неволя: — „Бирниците, пише Никита, отнели стадата на овчарите, защото на византийския двор били потребни големи количества месо за угощенията по случай брака на императора с унгарската принцеса. Ограбени и отчаяни, селяните хванали горите и се наредили под знамето на бунтовниците. Така е подправена историята от гръцките хронисти, и жалко, че сме принудени да черпим сведения за миналото ни от техния отровен извор. Но една случайност премахва петното, което угодливият грък се опитва да хвърли върху зората на българската свобода.
На брачното тържество, което се състояло по случай годежа на императора Исаак с десетгодишната дъщеря на унгарския крал Бела, атинският митрополит Михаил Акоминат, изреждайки, според тогавашния обичай, в приветствената си реч най-важните съвременни събития, предпазливо споменава за неуспеха на византийската дипломация да спечели водителите на българското въстание, защото — „подаръците помрачават погледите само на онези, които ги гледат, а не и на тия, които отвръщат очи от тях.
Когато изпитаните средства: лукавство, подкупи и гъркини, не трогнали коравото сърце на богоизбрания вожд, императорът вдигнал войска и тръгнал към орловите гнезда на Хемус. Пет пъти византийските пълчища са налитали, и толкоз пъти се връщали с превити копия. Ето как придворните хронисти се опитали да поласкаят самолюбието на нещастния император, или да го утешат за неуспехите му:
Никита казва в похвалното си слово към василевса: „Ти наказа и самата планина, като изсече растящите по нея лесове, и всичко предаде на плен и пожар“ — А Михаил Акоминат по същия случай, витийствува така: „Откъсна се лукавия роб; на крилата на безумието се издигна в непристъпните планински върхове; опитва се да отхвърли твоето владичество и да се освободи от хомота.
* * *
На тия хули, изречени от придворни ласкатели, българската душа отговаряла с песен, в която незнаен поет оприличавал богоизбраните братя Асен и Петър на два сиви сокола близнаци:
Имала мама имала,
до два ми сиви сокола,
сокола до два близнака.
Скритом ги мама хранила,
хранила още доила,
до де соколи порасли
никой не се научил.
Като соколи растяха
мама им песен пеяла:
нани ми нани соколи!
соколи до два близнака,
растете и порастете,
тежко имане делете,
върла потеря сберете,
бащино царство земете,
бащино още майчино!
Расли соколи, порасли:
един си на кон яздеше,
други си сабя въртеше!
като се двама разделят
един за-други пищяха!
Мама соколъм думаше:
Я си станете, идете,
бащино царство земете!
* * *
— О, скъпи мои съсипии, вашето каменно мълчание струва повече от тяхното коварно витийство! 726 години вие се борите с разрушението, за да донесете до нас поне белите си кости, и по тях — откъслечни букви и знаци като от буря разпиляни ноти на стара героична песен. Всеки ваш камък е слово, всяка аркада — стих. И която българска душа ви види — окрилява, за да гони назад веквете, да събира разпилените звуци на вашата песен!
Пак обхождам двора. Бурени крият корените си под големи, разхвърляни плочи. Някога те са били наредени стройно една до друга, и по тях са звънтели сребърните шпори на воеводите, когато са дохождали тука да измолят от Небесния стратег и български покровител, благослов за своето оръжие. По тях всеки нов цар идвал с шлем и кафяви болярски обуща, и е излизал с корона и червени царски сандали.
А кой знае, може би под някоя от тези, отбелязани с кръст плочи е почивал прах на някой цар, архиерей или воевода. Или на млада царкиня, която не могла да прежали загинал в равна Тракия левент болярин . . Какви ли видения прелитат тук в тъмна нощ, на Задушница?
* * *
Влизам в черквата. Тя е енокорабна, едва петнайсетина крачки дълга и 7—8 широка. От двете ми страни се издигат възстановени голи зидове, и над тях — сводът на Божието небе. В дъното е олтарната стена, с красиво извита апсида, живописни ниши и пред тях мраморна маса която някога е съхранявала светите дарове. Само тази стена е пощадена от вековете, само тя е такава, каквато cа я съградили двамата братя. По нея още стои изпокъртена и посивяла от времето мазилка, по която личат цветни шарки от някогашна стенопис. Но едва тук-там може да се разпознае нещо. Внимателното око ще забележи само, че е имало две стенописи, една върху друга. Първата е по-светла, с жълто-червеникав оттенък — тя е най-старата, истинската, още от времето на Асен и Петър. Втората стенопис е по-тъмна и е положена върху старата, с цел да я унищожи. Тя е от времето на двойното робство, когато под сянката на ятагана, фенерските гърци унищожаваха паметниците на българщината.
Покрил с нова зография стените фанариотският митрополит, наслагал по тях гръцки надписи и помислил, че е заличил светата правда. Но под коварната завеса, като жарава под пепел, се таили българските надписи. Взирам се по полуизкъртената стена на апсидата и търся последните следи от българската стенопис. В прозореца на олтаря, право към изток, ясно се вижда по-късно сложената гръцка мазилка и до нея, поради откъртването на горния пласт — отново излязла на бял свят истинската стенопис на тази черква. С любов разглеждам красивите в своята наивна простота орнаменти: те представляват силно стилизувана „лоза“ и са изпълнени с тъмносиня, червена и жълта боя. Също такива орнаменти се срещат по стените на Трапезицките черкви — и душата тозчас хвърля нишка между Трапезица и „Св. Димитър"!
Тук-таме по измитите от дъжда стени се мяркат като призраци неясни останки от фрески. Виждам две фигури с пъстри епатрихили; един светец с дълга, избеляла одежда, но с ярко очертани нозе, обути в кафяво-червеникави сандали. По-нататък, между грубо слепените с цимент зидови камъни, останало късче мазилка и върху нея — глава със златен ореол. Светецът е рисуван от български зограф, защото до него ясно личат старобългарските букви. Върху половината от свода на северната ниша личи много добре запазен орнамент: тъмносини извилини върху бяло поле, поставени в червена рамка. Наоколо всичко е изкъртено — вижда се грубия зид — и пъстрия орнамент прилича на мъничък оазис, или на самотна останка върху вълните, след буря и корабокрушение. В съседната източна ниша се вижда призрачна „Пиета“, но натрапена от фанариотски зограф. Тя стои там, за да покаже, как българските врагове търгуват и с небето. Най-добре запазеното кътче от българската стенопис, и може би най-ценното което е дошло до нас, представлява една правоъгълна скрижала, малко полегата, въ ляво от прозореца. Върху яркожълтото поле със сложени едри, черни старобългарски букви. Много малко от тях са заличени и за вещото око не е мъчно да ги разчете. Непосветеният посетител може да прочете само няколко думи. И тръпки го побиват като помисли, че преди осем столетия същите молитвени думи е прочел богоизбраният Асен, когато, коленичил пред олтаря, е чакал архиепископа да му сложи царската корона . . .
* * *
Минали години. Кой знае как, богомолците изоставили старата порутена черква. Покривът се продънил и дъждовете постепенно измивали старата мазилка: завесата била разкъсана от Божия ръка и българските надписи възкръснали. Колко е тъжно, че до нашето освобождение все още е имало запазени доста стенописи, и че небрежността на нашите бащи ни е лишила от тези незаменими реликви! В 1856 г. д-р Васил Стоянович-Берон посетил черквата: покривътъ ѝ бил съборен, дуварите донейде порутени, но по стените все още ясно се различавали изображения на светци и старобългарски надписи. Той преписал един от надписите, от който днес вече няма нито следа: „Господи Боже наш, прилежная сия милости Твоя (молитва) приими от своих раб“ . . .
— Ако светите образи още личеха по тези стени, ние и днес щяхме да видим, че погледите им са помътени от сълзи. Защото те са гледали увенчаването на Богоизбрания Асен, и не след дълго — неговия студен труп, пронизан от меча на вероломен болярин. Една година едвам изминала и на същото място, пред олтаря, вторият от Асеневци лежал в мъртвешки ковчег. Светците съзерцавали бледите лица на българските освободители, заети в дълбока размисъл над съдбата на отечеството. И неизличима тъга скършила веждите на светите образи — тъй си останали натъжени, завинаги, сякаш студените очи ще заплачат . . .
* * *
Отвън апсидата не е полукръгла като отвътре, а е многогълна и мозаично красива, със своите сводести прозорци и слепи арки. Зидана е с цепени камъни и хорсан. Три червени ивици от по четири плоски тухли опасват сивите зидове, и ги правят още здрави. Солидно градена, стена едничка е останала такава, каквато са я направили зидарите на Асеня. Земетресението я е пропукало, но могло да я събори. И днес представлява най-стария паметник от Второто българско царство.
Пълните с вкус архитектурни форми са подсладени със симетрични тухлени украшения, извити в полукръгове над прозорците и слепите арки. Но тези пъстри сводове, напомнящи месемврийските черкви, не са задоволили незнайния Асенов архитект, и над сводовете той извил красиви венци от печени глинени розетки и eмайлирани, кръгли, леко вдлъбнати панички. Търновските грънчари овековечили и своето изкуство, защото те са доставяли на зидарите тези оригинални, хубави и здрави като камък украшения. Също такива тухлени и глинени орнаменти виждаме по арките на черквата „Свети Четирсе“. Имало ги е и на Трапезица, макар че там всичко е разрушено — аз го вярвам, защото сам намерих в пръстта на една порутена черквица две реликви: една тръбовидна розетка от печена глина и една глинена паничка емайлирана зелено. Земетресението от 1913 е пропукало зидовете, но за щастие, без да ги разруши. И жалко е, че някоя груба ръка е сложила по пукнатините широки ивици цимент, и е нарушила красивата хармония на старината
— Аз ще дойда пак, скъпи развалини, но в звездна нощ, когато острите линии на всекидневното се смекчават и незнайни сенки се понасят над вас. Тогава и ромонът на Янтра прилича на човешки говор . . .
© Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на
Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или
цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.
Няма коментари:
Публикуване на коментар