В ПАМЕТ НА РАДКА, ИВАН И СТЕФАН КОСТОВИ СКЪПИ ЧИТАТЕЛИ, АКО ТОЗИ БЛОГ ВИ ХАРЕСВА, МОЖЕ ДА МЕ ПОДКРЕПИТЕ ТУК

НИЙ УМРЯХМЕ- ДА ЖИВЕЙ НАРОДА IV-V глава


IV  ИСТОРИЧЕСКА ПОВЕСТ ЗА ВЕЛЧОВАТА ЗАВЕРА ОТ ЗМЕЙ ГОРЯНИН
Лъжа е, че нощно време в гробищата е страшно. Толкова тихо и спокойно е там, че човек никъде другаде не може да се чувствува тъй спокоен. Сякаш и вятърът е суеверен, като осемдесет годишна бабичка, та не смее да разклати листата на брястовете, или да подсвирне в клоните им. В избуялата трева не мръдва насекомо, не запява щурец. Вадата, която минава току до самия стобор на гробищата, и тя не шуми. Дори случайно прелитащата нощна птица се сепва и отпуска крилата си, като отсечени. В сенката на вечния покой всичко пази тишина. Но то не е от страх, а от почит към мъртъвците. Добри ли са били, зли ли са били — все едно. Когато минат отвъд, Господ ги съди. А хората ги тачат. Хе-хе! Тачели ги били! Колцина ги тачат? На пръсти да ги преброиш. А другите се плашат от тях. Защо? И сами не знаят. Може би людете, плашейки се от смъртта, без да искат се плашат и от нейните жертви! Справедливо ли е?
Обичаш някого, радваш му се, милваш го, а сетне — когато го вземе смъртта, изтръпваш и не смееш да се приближиш до него. Криво-ляво, от хорски срам и със свито сърце, ще го целунеш за раздяла, ще оставиш да го погребат, а после страхът ти ще порасне повече. И не ще посмееш да отидеш нощем на гроба му, па ако ще би цял живот, всяка нощ да си спал с него под една черга.
А божем всички сме християни и всички вярваме, че човек не умира, макар да си отива от този свят. Малко е човешкото сърце. Толкова е малко, че не може да побере в себе си и най-малката истина от Христовата вяра.
Мигар мъртъвците са сторили някому зло? Мини край гроба на най-големия изедник и кръвник. Ще ти направи ли пакост? Когато си в беда и в нужда, мини край гроба на най-добрия и свят човек — ще ти помогне ли с нещо? От живите трябва да се плаши човек, от тия, които дишат, мислят, говорят, работят. Лошият да се пази от добрите, добрите от лошия.
Тия мисли преминават с шеметна бързина през главата на Велчо Джамджията, когато отваря малката врата на манастирските гробища и влиза вътре.
     Бог да прости умрелите и да дава на живите сили!
Една сянка се отделя от мрака и приближава.
     А, ти ли си, Кольо? Аз помислих, че съм пръв. А ти си ме изпреварил.
     Не ми търпи търпилото, бай Велчо. Още като ми даде знак след вечернята, разбрах, че някаква голяма работа ще има. Едва дочаках да се вдигне трапезата и се промъкнах тука.
     Добре е, добре!
     Ще чакаме ли другите, или само на мене ще кажеш.
     Ще ги почакаме. Работата наистина е голяма. Получих писмо от Буюкли Георги. И после: още двама души ще положат клетва.
     Нови завераджии ли? Кои са?
     Иванаки Йонков и Хаджи Дачо.
     Хаджи Дачо ли казваш? Той, дето ни съветва да бъдем мирни и кротки, ще дойде между нас? Чудя ти се, бай Велчо! За хаджи Дача аз ще реча, че не му е мястото в такъва работа. Добър човек е, богат, личен, умен — какво друго да кажа? Само добро. Но ... такъво .. - не е...
     Млад си, Кольо. Плашиш се от две приказки, казани на софрата. На такава софра и по-страшни приказки се казват и пак никой не им вярва. А за хаджи Дача Сакели Йордан подписва с двете си ръце. Той го представя за завераджия. В хаджи Йордановата дума никой не може да има съмнение.
Думите му се прекъсват от леко поскръцване на вратичката. Тихо и предпазливо се промъкват: Майстор Димитър Софиялията, Кръстю Симитя и Желязко Бакърджи. След тях, почти по стъпките им, идват Рачо Бюлбюла и даскал Антон.
     Събрахме ли се? — с шепот запитва Велчо.
     Няма ги още хаджи Йордан Брадата и хаджи Теодосий.
     Те ще дойдат. Бюлбюл, дай знак с уста.
     Нови хора ли ще приемаме? — запитва даскал Антон, но никой не му отговаря.
В тихата нощ се понася песента на славей: лека, весела, безгрижна. Но тя прозвучава толкова малко, колкото да чуят Сакели Йордан и хаджи Теодосий и да доведат новите.
Пак се отваря вратичката на гробищата и четири тъмни сенки се промъкват мълчешката. Докато приближат, Колю се навежда на ухото на Велча и шепне:
     Клетвата ще стане на един свят гроб. Тази сутрин го зарихме.
     Чий е?
     На поп Тодор Иконом Жеравнанлията.
     Кой го донесе? Кога го донесе? — забърква се във въпроси Велчо.
     Други път ще ти кажа . . . Вървете сега подире ми.
Като че ли сивите каменни кръстове са се отместили и са пуснали своите тъмни обитатели на нощна разходка. Тия мрачни мъже, промъкващи се между сенките на дърветата из гробищата, са страшни. На малката поляна, около гроба на поп Тодора, луната ги осветлява, и тогава по лицата им се чете решителност твърдост, воля и сила. Те мълчат миг-два, но това мълчание говори за напластена мъка в душите.
Йеромонах Теодосий оставя върху черната пръст на гроба едно разтворено евангелие, позлатения кръст от олтаря на черковата, а над тях отгоре Рачо Бюлбюла полага нарочно изработения за клетвата меч.
     Коленичете! — заповедва властният шепот на Велчо.
Хаджи Дачо и Иванаки Йонков Врачалията се отпускат на колене до купчината.
     Сложете десниците си над Светото евангелие, кръста и меча!
     Повтаряйте клетвата след хаджи Теодоси!
Три тайнствени гласа зашептяват:
     Заклевам се, че ще работя задружно за доброто на нашия поробен народ и ще му помогна да свали от шията си турския хомот. Готов съм и кръвта си да пролея за род и за вяра!
     Станете!
Хаджи Йордан Брадата притиска до гърдите си хаджи Дача и с разтреперан глас му казва:
     Хаджи, някога, преди много години, когато бях още момчорлак, аз те возприех от светата купел и ти дадох името си. Тогава те кръстих. Сега те кръщавам втори път. И това кръщение е велико и славно! . . .
     Господ да те благослови, кръстник!
     От тази вечер насетне вие сте членове на заверата и трябва да знаете, какво се крои и тъкми. На пролет, с Божия помощ ще се вдигнем всички, за да си получим свободата.
Тези думи на Велчо Джамджията звучат като заповед на началник — пълни с надежда и вяра в победата. Той се обръща към хаджи Дача:
     Тази работа отколе се тъкми, хаджи. В нея влизат много и много хора — най-отбран свят. И всички са готови, както гласи клетвата. Викнахме и тебе, защото те знаем за народен човек.
     Благодаря ви, братя българи!
     Сега да ви кажа голямата новина: вчера получих писмо от капитан Георги Мамарчов — Буюклията. Пише ми по нашата работа. Да се готвим здраво през зимата, за да имаме напролет десет хиляди шишенета. Той щял да дойде в Търново и от старопрестолния град ще обявиме въстанието, както някога са го обявили Петър и Асен. За тебе, майстор Димитре, казва в писмото, че ти по него време ще трябва да се навъртиш в Търново, а във Варна да оставиш друг твой човек, който да вдигне момчетата.
     Разбирам, Велчо. Аз  няма да стоя във Варна дотогава. Мойте хора — едно на друго хиляда души — ще си гледат работата. Хем ще поправят турските крепости, хем ще се приготвят да ги превземат, а пък с другите хиляда момчета, които имам разпиляни в Търново и Шумен ще натъкмя една дружина, та отдето мине да не остави единъ фес!
     Ти какво направи, майстор Желязко? Изготви ли кръстчетата за байраците?
     Нали знаеш, че не се работят в Търново! Много турски очи се навъртат в дюкяна ми. Пратих да ги излеят в Горна-Оряховица. На мой човек ги изпратих. Досега излял четирийсет. Остава още шейсет да излее, та да ги притъкмим за сто байрака.
     Прощавайте, че питам, — обажда се Хаджи Дачо, — ала за тази работа знае ли владиката дядо Иларион?
     Кой да знае? — подскача като ужилен Колю Гайтанджията. — Ние от гърците трябва да се пазим повече, отколкото се пазим от турците За да са добре, гърците са готови и бащите си да продадат! Остави тази работа, хаджи...
     Не бе, джанъм! Аз не казвам тъй и инак, ами питам. Едно време, преди дванайсет-тринайсет години, те като въставаха, малко ли българи им бяха на помощ? Та затова рекох...
     Такива са хората, хаджи, — въздъхва Велчо. — Като си изтъкат платното, не ще ритнат кросното, ами ще го изгорят, та и пепелта му ще разпилеят по вятъра. И гърците са такива. Те се освободиха, сега гледат да са добре с агалларите, а за това добруване могат да харижат нашата свобода. Тях нали не ги боли. . .
     За владиката питайте мене, — отвръща даскал Антон. — Аз съм учител в тяхното школо и зная, то се вика, и зъбите на дядо Иларион. Той като чуе само думата българин, като че оса го захапва! Проклет старец. . .
Велчо нетърпеливо махва с ръка:
     Стига толкова, стига! Да приказваме по нашата работа. На вълка вратът му е дебел, защото сам си гласи нещата. От никого не чака помощ. Та и ние. Рачо, ти готвиш ли барут?
     Готвя, — изревава с мечешкия си глас Казанджията.
     Ей, по-тихо! — скарва се Йеромонах Теодосий. — Още не сме взели търновското кале, та да се надвикваме.
Смях. Жив, непринуден смях.
И колко чудноват изглежда той сред гробищата, под синкавата светлина на месечината и в тая глуха тишина. Сякаш се смеят призраци.
Колю Гайтанджи си помисля за това и настръхва. Как могат да се смеят хората, когато говорят за смърт и в гробища? И тука, тъкмо при гроба на поп Тодора.
Той си спомня обезобразената глава, която видя, когато отвори чувала и нозете му се подкосяват. Обляга се на едно дърво, за да не падне и в полусъзнание чува думите на Велча :
    —  Бог да прости поп Тодор. Сега седим около неговия гроб. Не можах още да науча, кой е донесъл до тука мъченическото му тяло, но който и да е той, нека го благослови Бог. Юнак българин!
V
За вяра.
Великите неща са винаги прости. Двете простички думи „за вяра“ подпалват България. Те се носят от уста на уста, разбуждат духовете, увличат, зоват, повеляват, вопият:
— Събудете се! Станете до един! Четиристотин години са ни смятали по-долни от псетата. Четиристотин години са ни привеждали силом главите, за да не виждаме слънцето. И ето: зора се сипва. На изток аленее. Скоро що изгрее слънцето. Как ще ни наричат грядущите, ако проспим и това утро?
— Събудете се! Станете до един за вярата. За хубавата права вяра на Свети Цар Бориса, на Кирила и Методия, на Светите Седмочисленици. За вярата на Петър и Асен, които с помощта на Свети Димитрий Чудотворец победиха ромеите и ги гониха до стените на Византия! За чистата вяра на Евтимия, който виждаше през вековете и благославяше идващите в името на свободата и народното благоденствие.
Кой разнася тия славни и опасни думи? Всички и никой.
Те се носят из въздуха, както се носи дъхът на колендро и предвещава буря. И бурята идва. Но тя не плаши тези, които я чакат като спасителка, за да получат всичко, или да се освободят от всичко.
Майстор Димитър Софиялията, главният строител на Отоманската империя,   ходи от град на град, от село на село и събира работници за поправката на разсипаните от Дибич турски крепости. Денем работниците тичат по грубите скели, пъшкат под тежестта на варта, камъните и тухлите, но вечер, налягали край големите огньове, заспиват с радостната надежда, че може би днешният ден е бил последният ден на мъката им и че утре ще ги разбуди призивна тръба, да скочат на борба за вярата.
Поп Иванчо Лясковлията обхожда селата, за да изповядва людете, а след техните изповеди той им прави своята: „Казано е, според писанието, че когато се обърнем с молба към Бога, той ни изпраща избавление. Отправете му молбата и чакайте да ви повикат народните водачи на голям курбан. Востание! Востание за род и за вяра!“
Йеромонах Сергей — игуменът на плаковския мънастир, носи под расото си тежки пищови, показва ги на селяните и ги учи да стрелят с тях.
Тепавицата на Колю Гайтанджи върви от тъмно до тъмно. И когато няма шаек за набиване, тежките чукове пак гърмят, за да заглушават изстрелите на шишенетата, с които младежта се учи да стреля.
Иванаки Врачалията, заедно с другите кожухари, абаджии и терзии, готви калпаци и дрехи за въстаниците. А в казанджийската работилница на Рачо Бюлбюла двама калфи непрекъснато чукат върху два стари казана, за да не усетятъ турците, че в задната стаичка се пълнят качета с барут.
И над всички се издига могъщият повик:
     За вяра!
Той като че ли е изписан на челото на Велчо Джамджията, който обикаля всички ратници на великото дело, за да види приготовленията, да даде съвет, или помощ, или кураж. Да сгълчи, или да похвали, да награди, или да накаже. Той събира в ръцете си стотиците нишки на заговора и ги държи така, че никога да не се сплетат, никога да не се скъсат и нито една да не се изплъзне между пръстите му.
Когато един от заговорниците казва на хаджи Йордан Брадата, че Велчовата работа е тежка и голяма, че трябва да му се намери помощник, който да понесе половината товар и, че по-добър помощник от хаджията не може и да се намери — мъдрият старец повдига рамене и отсича:
     Това, с което бих могъл да облекча Велча, то е да не му се преча в ръцете. И да ти кажа ли: Господ иска много от тогова, на когото много е дал!
Не даде ли Господ най-много на своя Син и не поиска ли от него най-много: кръстната мъка?
Когато сърцето на човек порастне толкова, че да може да събере мъките, копнежите, радостите и скърбите на цял народ, то неотменно ще стигне до Голгота.
ГЛАВА
III 

Няма коментари:

БЛАГОДАРЯ ЗА ПОДКРЕПАТА!
Описание Сума
Дарение BGN