сряда, 21 март 2018 г.

Любомир Владикин за църквата "Св. 40 мъченици"

Отначало, всички търновски черкви били превърнати в джамии, бани, обори, барутни складове или били съборени. С течение на времето, жестокостта на турците се смекчила, и някои черкви били върнати на християните, в лицето на цариградските гърци, но само за зло, защото тези църкви станали огнища на духовното робство, от което ни избавиха известните наши черковни борби. Човек изтръпва като помисли, че храмът „Свети Четирсе“ е могъл да бъде върнат на „християните“. Трябва да благодарим на съдбата, че го е запазила в турски ръце. Иначе гърците-фанариоти щяха да унищожат безценните за българщината две колони и ние днес нито щяхме да знаем где е гроба на Омуртага, нито да имаме един прекрасен паметник от най-голямата победа на Търновското ни царство. И втори път българският Бог ги е спасил от затриване: когато преправял храма, хаджи Юмер искал да изхвърли колоните като излишни, след събарянето на стария свод. Но мютесарифинът го възпрял. И по чудо, спасените български светини останали на местата си. Само били снадени отгоре, за да достигнат до новия таван. В това положение ги намираме и днес.

Вярвам мнозина да са се питали, защо турците не са унищожили или поне повредили надписите върху двете колони. Питах се и аз. И отговор намирам в известното писмо на д-р Христо Даскалов, който твърди, че шейхът-пазител на тази джамия му казал: — „Ние наричаме този надпис джиневиз (генуезки), но мене ми се чини, че е ески-булгар, и аз го гледам като свещен остатък на днешната рая, която, може би, пак ще си го присвои, когато нашите отстъпления от духа и словото на Корана, прелеят чашата на Пророка“.
Много вероятно е турците да са считали надписите за генуезки, или за други някакви, но не за български, и затова не са ги затрили, защото се знае, че властта е забранявала да се правят разкопки и въобще да се подхранва патриотическото чувство у българите чрез спомени за тяхното велико минало. По западната стена на притвора, посред бялата мазилка, личат бледи шарки от стенна живопис. Взре ли се човек по-отблизо, забелязва квадратите на стария (от 1230г.) стенописен календар, със сцени от живота, деянията или мъченишката смърт на светците. Запазени са месеците август и ноемврий. Седемстотин години светите образи се таили под бялата мазилка на турците, които мислили, че са ги заличили завинаги, както и завинаги са затрили българската държава. Но дошел уреченият час и погребаните възкръснали из белия си саван. Наскоро след освобождението, сложената от турците мазилка почнала тук-таме да се обелва и под нея се откривали множество доста добре запазени фрески със старобългарски надписи. Очите и устата на някои светци били издълбани с нож — едно варварство, което ни връща към, 1393г., когато турците влезли в Търново и се отдали на изстъпления.Така запазените остатъци от старата стенопис постепенно се заличавали, вследствие нашето нехайство: и през 1890 и 1900 год., когато руският археолог Ф. И. Успенски посетил Търново, намерил, че — „в самия храм стенописта е унищожена почти цяла; останали следи само от някогашната стенопис по западната стена на храма. Трудно,- казва той по-нататък, — може да се определи сюжета на някои композиции над входните врата. Така, тук се забелязва обширната картина на Успение Богородично, по наляво е стълбата на Яков, изобразяваща спящия Яков и ангели, които възлазят и слизат по стълбата, но в действителност, трудно е да се определи сюжета“. Тази стена с неясни изображения, сега е съвършено бяла, новоизмазана, след като изчезнали и последните цветни петна от бившата стенопис. В притворът ние днес виждаме само една група фрески, обиколени от бяло разрушение. А преди тридесетина години, Успенски е намерил нартиката и притвора цели, изпълнени с живопис: — „Цялата източна стена на притвора, т. е. външната стена на западната стена на храма, е изцяло покрита с живописни композиции и отделни фигури, разположени в пет пояси. От двете страни на входните двери, както и над дверите, се редят изображения на светци“ ... Това е видял Успенски само преди 30 години. И ето какво виждаме ние сега въпреки неговото предупреждение, че всичко в храма „трябва на всяка цена да се запази от разрушение“. Все пак, руският учен е счел за уместно да снеме някои копия от фреските и, благодарение на това, ние днес можем да видим поне как са изглеждали, макар колорита им да е изгубен завинаги: — три от фреските на „Св. 40 Мъченици“ са клиширани в книгата му „О древностях города Тырнова“( 30-стр.) Пак там са дадени копия от стенните надписи, които сега също са изчезнали. Вътре в храма, покрай стената се виждат няколко дървени капаци, по които стъпките кънтят ясно. Това са царските гробници. Иоан Асен толкова много обичал тази църква, че пожелал да бъде погребан в нея. След неговата смърт, търновските самодръжци следвали примера му: много царе, царици, царски чеда и родственици били погребани ту в храма, ту в пристроената гробница, ту в двора. И така, Клокотнишката черква се превърнала в царски мавзолей, в български паладиум. В гробниците са намерени само мраморни плочи, служещи за саркофази, и разхвърляни човешки кости — явно доказателство, че гробовете са били ограбени от турците. Не ще и дума, че знатните мъртъвци са били погребвани тържествено и богато. Гробовете им са бивали изкусно украсявани с каменни орнаменти и надписи. Намерените реликви не оставят никакво съмнение в това... 
Чудотворната черква не преставала да подхранва у поробения народ надежда за скорошно избавление. Царските сенки по незнайни пътища проявили своето присъствие, смущавали покоя на турските богомолци в джамията чрез тайнствени подземни бучения, и дори няколко пъти събаряли минарето. Вярно е, че всеки 3—4 години викалницата се събаряла без никаква видима причина. Търновци разбирали задгробното знамение за скорошното падане на турската власт и ликували в душите си. За да прекратят тайната радост и тълкувания на раята, управниците на джамията решили да не строят вече минаре. Но правителството било на друго мнение. То изпратило от Стамбул един учен кадия и един архитект да построят викалницата както трябва. Когато разкопали около минарето, за да поставят основите по-дълбоко, намерили на аршин и половина дълбочина, вдясно от олтаря, една голяма гробница. Никой българин не бил допуснат при разкопаването и никой не можал да види гробницата. Тогаз въображението дошло пак на помощ и тръгнала мълва, че под минарето бил гроба на самия Иоан Асен, че там били открити големи съкровища, корона, скиптър и пр. Тогава и най-неверующите се убедили, че духът на Иоан Асена е събарял оскверняващото костите му минаре. Други разправяли, че в подземието се намерили и мощите на св. Иларион Меглински. Като се научил за находката, фанариотският митрополит изпратил протосингела си, да узнае що е намерено и, ако има нещо ценно за българщината, да го откупи от; гурците и да го унищожи..Може би ние не вярваме в чудеса, но има люде, които още помнят преданието за злата среща на протосингела! Дионисий. Верен на митрополитското поръчение, Дионисий хитро се промъкнал до шейха на джамията, надълго разговарял с него, обядвали заедно, и най-после добил позволение да посети храма, разкопката, и дори да надникне в подземието, гдето още витаели сенките на погребаните там царе. Дали пратеникът е узнал нещо за намерените мощи, златни кръстове и царска корона — никой не знае. Защото щом излязъл из храма и тръгнал към гръцката митрополия за да разкаже какво е видял, той с ужас забелязал, че сенките на подземието го следят и го пронизват със заканителни погледи. Той ускорил крачките си, но сенките сърдито му направили знак да спре. Блед като смъртник, Дионисий отчаяно размахал ръце, като да се бранел от духовете, изревал от ужас и хукнал да бяга. Стигнал в митрополията, но не могъл да издаде нищо, защото призраците му отнели разсъдъка. Той полудял. На 9/22 март 1878г., за пръв път след 500-годишното робство, в новоосветения храм пак се разнесло словото Божие. Тържественият водосвет се отслужил на същия стар черковен език, на който се молили нашите прадеди за последен път в ужасната нощ на 17 юли 1393 година. Плакали от радост всички богомолци и като икона целували колоната на Иоан Асеня, чийто дух неотстъпно витаеше в този храм. И старите българи си спомнили поличбите, които им пращаше от гроба си великият цар, за да ги увери, че духът му никога не е напускал богоспасния Търнов, любимата си църква и България.
Из книгата "Между Царевец и Трапезица"- Любомир Владикин, изд. 1931г.
Грета Костова- Бабулкова
Описание Сума
Дарение BGN

Няма коментари:

Публикуване на коментар