СКЪПИ ЧИТАТЕЛИ, АКО ТОЗИ БЛОГ ВИ ХАРЕСВА, ПРЕПОРЪЧАЙТЕ ГО!

Фамилия КОСТОВИ

Много къщи и сгради в нашия град се събарят и заменят с нови, които се превръщат в хотели, търговски центрове и др. Постепенно се губи облика на този старинен град. Изчезнаха и старите дюкяни (магазинчета), които пресъздаваха духа на старо Търново. Бавно умира и споменът за личностите, които допринасят за икономическото и културното развитие на старата столица. КОСТОВИ е моята фамилия, в памет на която реших да се посветя на Старо Търново. 
Родоначалник на фамилията е Стефан Костов- търновски фабрикант, мой прадядо. През 1895г. Стефан П. Костов в съдружие със Станчо х. Доб­рев Церовски и Ефросина Витанова купуват фабрика „Янтра“ от задлъжнелия П. Велков. През 1906г., след като продават мелница „Янтра“ на нейния основател П. Велков, съдружниците Ст. П. Костов и Ст. х. Д. Церовски се разделят. Първият основава бонбонена фабрика .„Малина“, а вторият — пивоварна фабрика. Стефан Костов купува стара къща, била турски хан в миналото, намираща се на ул. Макензен - днешната главна улица. Всички останали къщи на тази улица са строени след Освобождението. След Първата световна война някои фабрики се откриват на долния етаж на къщата на търговеца. В предната част е магазинът, а зад него — фабриката. Такава е и фабриката на ул. „Макензен“ (сега Независимост) – т. нар. Бонбонена фабрика „Малина“ на Ст. П. Костов и син със 7 работници.
Иван Костов-Малината пред дюкяна си.
от семейния архив на сем. Костови

Неговият син Иван Костов (1898-1952г.), с прякор Малината продължил дейността на баща си и се прочул с производството на бонбони и карамели, които продавал в своята сладкарница "МАЛИНА". Всъщност наименованието на доста известната 80-90 години на XX век сладкарница "Малина", малко по-надолу по главната улица е заимствано именно от сладкарницата на дядо ми. Той бил и известен търновски зевзек, който с нетрадиционни средства, принуждава общинската власт да построи първата обществена тоалетна в тази част на града. Може да прочетете спомените на Д-р Сава Русев за него по-долу.
Семейството е едно от дарителите на манастира "Св. Никола" в с. Арбанаси, затова костите им се съхраняват в костницата на манастира. Също са едни от дарителите на църквата „Св. Никола" в Търново. 
Плоча с имената на дарителите и благодетелите на храма. Имената на моите дядо и баба -Иван и Радка Костови, на предпоследния ред.



 
Радка и Иван КОСТОВИ на терасата на къщата им.

Домът им е бил известен със своето гостоприемство, домакинята не можела да премете къщата си от постоянно идващите гости, най-често клирици. След национализацията и двамата съпрузи почиват в една и съща година, като оставят сина си сирак. 
Завършил вече медицина, синът им д-р Стефан Иванов Костов, мой баща (1927-1985г.) преживява много тежко тяхната загуба. Живее със своята сляпа баба, за която се грижи до смъртта ѝ. Бива принуден от властите да продаде на безценица два етажа от фамилната къща, намираща се на тогавашната ул. "Г. Димитров" сега ул. "Независимост". Д-р Стефан Костов по-късно се жени и остава да живее със семейството си в бившите помещения на малката фабрика, която е имал баща му на 1-вия етаж. Беше един от известните зъболекари във Велико Търново. 
Надявам се, че търновци ще успеем да съхраним и опазим нашия красив град с невероятна история. Нека всеки допринесе с каквото може.  Нека бъдем по-отговорни относно наследството, което ще оставим на нашите деца. Истинските търновци милеят за града си.

ИЗ СПОМЕНИ И АНЕКДОТИ ЗА ВЕЛИКОТЪРНОВЦИ от Д-р Сава Русев за ИВАН КОСТОВ – МАЛИНАТА 

Имаше сладкарски магазин на главната улица, до хотел Габрово. Работилницата му беше зад дюкяна и излизаше на задната улица Дондуков. Под работилницата имаше кивгирлия мазе. Кивгирът беше вграден навътре и се получаваше закрито място, което беше удобно за клозет. Наблизо нямаше клозет и всички дюкянждии от главната улица ходеха в кивгира. Над него беше прозорецът на сладкарската работилница, която миришеше на клозет. За да отучи хората да ходят там, Иван наредил на чираците, щом усетят, че някой отива там, да го заливат с кофа помия. По този начин много хора отвикнали да ходят там. Един ден някакъв външен човек, добре облечен, с нова хубава шапка, непознаващ града, му дало зор. Търсил човекът тук клозет, там клозет, най-сетне по миризмата намерил кивгира. Когато почнал да се орахатява, едно от чирачетата го видяло и изпълнявайки заръката на чорбаджията си, го заляло с кофа помия. Човекът се разкрещял, почнал да псува и така ядосан отишъл в дюкяна да се кара. Иван, като видял, че влезлият е цял облян в помия и ядосан, разбрал каква е работата. Човекът взел да се кара на Иван,а той ни лук ял, ни лук мирисал. Почнал да се извинява, че е станала някаква грешка, повикал чирака и почнал да го хока. След като пострадалият си отишъл, Иван казал на чирака следното: когато има някой външен човек, непознат, да го залива с чиста вода, а ако е от еснафа — с помия. Това накарало всички дюкянджии да направят постъпки пред общината за построяването на клозет на тази улица. Така кивгира на Иван Малината вече не го замърсявали и в работилницата не миришело на клозет.  
Любопитно е, че този проблем продължава и до днес, тъй като няма функциониращи обществени тоалетни 😉.

Няма коментари:

Публикуване на коментар